В света на динозаврите юли 28, 2014

Зад всички престъпления стоят корумпирани политици.

Срещнах го случайно. Беше седнал на една пейка. Навел глава, пушеше и наблюдаваше може би щъкащите мравки под него. Познах го, въпреки прошарената коса и въпреки, че не бяхме се виждали повече от тридесетина години.
– Нака!? – плахо го повиках, защото годините променят толкова много човек, че в повечето случаи се разминаваме като непознати.
Приятелят ми надигна глава. Позна ме веднага, защото по лицето му се появи едва забележима усмивка. Стана бавно, прегърна ме и ме целуна по едната страна. Не го познавах като сантиментален човек и това му действие ми дойде малко учудващо.
– Какво правиш в нашия квартал?
– По работа. Трябва да се срещна с един майстор. Започвам ремонт на банята. Живее наблизо.
– Разбирам. Иначе не би се сетил да видиш старите си приятели.
– Хайде сега! Конско ли ще ми четеш!? Знаеш как е. Като те завърти животьт, няма време за нищо.
– За всичко има време, стига да го желаем.
Прав беше Наката. Аз съм си малко тежък. Все съм забързан и не ми остава време за приказки. Всъщност, всички започваме да се оправдаваме, когато ни кажат истината. Не ни се иска да е така, но фактите го потвърждават.
– Прав си. Ти иначе как си?
– Аз ли? Умирам.
Гласът му беше глух, но ясен. Сякаш този глас потвърждаваше истиността на неговите думи.
– Стига глупости. Колко живот има в теб още…
– Два месеца.
– Е, пък как го изчисли?
– Докторите. Не аз.
– И каква е диагнозата?
– Рачо.
– Къде?
– Има ли значение? От всеки рак се мре.
– А лечение някакво?
– Хемодиализа. Чакам да ми дойде часът. Всъщност сам знаеш, че тази процедура е нещо като заупокойна молитва.
– И кога ти го откриха?
– От преди два месеца, но аз знам, че ме яде вече четвърт век.
– Ти пък! Как разбра?
– То се чувства. Когато Смъртта те докосне и разбираш, че времето е дошло.
Замълчах. Знаех, че ще продължи, а не исках да поведа разговора в друга посока. Знам, че не можех да му помогна, но чувствах, че той има желание да говори. Помислих си, че като сподели болката си, мъката в душата му ще се успокои.
– Страх ме е! Страх ме е от смъртта!
Понечих да го успокоя с някакви клишета, но той продължи:
– Голям грешник съм и надали Господ ще ми прости това, което направих.
Запали нервно цигара. Всмукна дълбоко сивкавия дим и прошепна:
– Всъщност, което не направих.
Стана ми малко весело, като си помислих, какво е да направиш грях, без да си направил нищо, но запазих сериозен вид, за да не обидя човека.
– Ще ми разкажеш ли?
– Ще ти разкажа, разбира се. Ти ми беше един от най-добрите приятели.
– И сега съм.
– Знам. То се чувства с душата. Не трябват думи за това. Но те моля, не казвай на никого това, което ще ти разкажа, докато не разбереш, че съм си отишъл от този свят. Обещаваш ли?
– Обещавам!
– Знам, че държиш на думата си и затова за пръв и последен път ще кажа това, което ме е измъчвало толкова години, а и съсипа не само моя живот, но и този на близките ми.
Замълча за минутка, може би за да възвърне спомените или да подреди разказа си, за да стане разбираем за мен.
– Веднага след казармата започнах работа като барман в хотел ”Лайпциг”. Дълги години изкарах там. В нощния бар. Нощта не е време за нормални хора, да го знаеш. През нощта нормалните хората спят.
Погледна ме с присвити от яд очи.
– Но аз бях млад, издържах на безсъние, а и получавах невероятно много пари за времето си. Това означаваше сигурност. Всъщност харесвах работата си. Контактът с хората и невероятното излъчване на младостта, с която се срещах еженощно, ми даваха енергия и импулс за повече. После дойдоха промените. Бара си работеше както и преди, но посетителите му станаха други. Започнаха да идват все по-млади хора, някои почти деца. Все още не разбирам какви бяха тези родителите, които позволят това скиторене до сутринта? Не се ли се притесняваха, когато детето им го няма? Каква нервна система трябва да имаш, за да можеш да заспиш!? Така и не разбрах. На дъщеря ми никога не й позволявах да закъснява, камо ли да си легна вечер, без тя да се е прибрала. А след онази случка й забраних изобщо да излиза, освен ако не е с мен, с майка си или да отива на училище.
Не го попитах каква случка. Изчаках мълчешком да запали поредната си цигара и не след дълго продължи.
– Беше невероятно красива. Мечта за всеки младеж. На не повече от шестнадесет – седемнадесет години. С прекрасно тяло. Усмивката й никога не падаше от красивото й лице. Не, няма как да опиша тези устни и зъби. Тези очи, които би искал да гледаш и целуваш.
– Бил си влюбен в нея?
– Кой не беше?! Тя бе ангел, дошъл сред хората!
Погледна часовника си. Махна с ръка. Много по-късно се сетих, че на мига бе пратил по дяволите всякакви лекари и хемодиализи.
– Демокрация! За каква демокрация говорим!? Къде е тя!? Какво представлява!? Ще ти кажа, приятелю, ако не си разбрал, това е завоалираното наименование на престъпността. Капитализмът се създава от кражби, насилия, измами, проституция, наркотици, продажба на оръжия, а на всичко това са дали свобода, чрез закони и разпоредби. Народът негодува!? Дадена му е свобода да негодува. Но кой го слуша? Никой! Стачкуваш? Стачкувай, само че си губиш работата. Митинг, може, но мирно и кротко, защото полицията и правителството е зад нас. Значи има демокрация. И свобода на словото има, но кой го чува? Колаборационизъм. Знаеш ли какво е? Да се съюзиш с врага си, за да се облагодетелстваш. Ние сме такива. Не народа, а кликата която ни управлява. Ще кажеш, че ние ги избираме. Никой не се интересува от твоят глас, човече! Всичко е ясно много преди да се стигне до гласуване. Ние сме пионки! Дори колаборационистите, които ни управляват са пионки, камо ли ти или аз. За всеобщото изпростяване, за физическото и духовното унищожение не искам да говоря, защото толкова се вбесявам, че дори да нямах рак, пак бих го получил.
Отново запали цигара. Пушеше ги една след друга. Беше неуместно да му правя забележка, макар и приятелска.
– Та в тези първи дни на демокрацията, не знам как и от къде се пръкнаха онези момчета с дебели вратове и ниски чела. Винаги са ми приличали на динозаври. Ако идваха от спортните училища, както се говореше, то спортистите ни изобщо не мога да ги нарека умствено надарени. Та едни такива момчета стояха винаги в едно и също сепаре. Всяка вечер. Вероятно през деня спяха, а нощем – в бара. Бяха пет, понякога четирима, но никога повече от пет. Не ги видях да пият алкохол. Пиеха натурални сокове, газирани води и пушеха. После разбрах, че никога не пият през работно време.
Наката дръпна силно от цигарата и изгаси с крак фаса в пръстта.
– Тази нощ, моят ангел, – не ми се смей, моля те – бе по-красива от всякога. Танцуваше така божествено, че и сега все още е в паметта ми. Никога няма да я забравя. Видях как двама от тези динозаври се приближиха до нея. Единият прошепна нещо на ухото й, и въпреки нейната съпротива я отведоха към сепарето. Накараха я да седне до тартора им. После единият стана и дръпна завесата. Чувствах, че нещо ще се случи, но нямах силата да им се съпротивлявам. Единственото, което успях да направя, бе да отида веднага при тях и да им кажа, че не искам проблеми. Единият от тях се усмихна и като ме гледаше право в очите, в които открих явна заплаха, тихо ми прошепна: „Не се притеснявай. Няма да има никакви проблеми. Какво си се загрижил за клиентите си!? По-добре се погрижи за Бобито!” Тези думи сякаш ме прободаха като с нож в сърцето. Как не припаднах не знам. Боряна се казваше дъщеря ми. От къде знаеха, че изобщо имам дъщеря? Бях в шок. А тя бе едва на осем години.
Стори ми се, че гласът му затрепери за миг.
– Десет минути по-късно завесата се дръпна, а в сепарето стояха само трима. Това момиче повече никога не го видях.
– Защо не повика охраната на хотела!?
– Ти луд ли си!? Та те са едно. Мислиш ли, че управителят на хотела или бара, ще ги държи да заемат цяло сепаре с по една газирана вода цяла вечер!?
– А полицията!?
– В кой свят живееш бе, човек!? Знаеш ли колко пребити от охраната момчета съм виждал , защитавайки момичетата си, след което самите побойници викат полиция. А тя ги прибира за двадесет и четири часа, за нарушаване на обществения ред. Представяш ли си каква наглост и беззаконие има в тази наша, родна страна?!
– Да. Страшно е!
– Още три години работих в този бар. Всяка вечер отивах с надеждата да я видя отново, но уви. Чувствах се виновен, от това, че се уплаших. Съвестта ме ядеше отвътре. Не можех да споделя с никого този мой страх и падение. Постепенно почнах да търся забрава в алкохола. Но когато изтрезнеех, отново се самобичувах. Бавно и постепенно се алкохолизирах. Разбира се последва развод. Продадохме апартамента. Дадох на жена си всички пари от него, с обещанието, че ще избягат някъде в чужбина. Страхувах се за дъщеря ми.
– А тя как е?
– Добре е. Научих, че съм станал дядо.
– Не се ли обаждат?
– Няма къде и на кой.
– Глупости. Телефони има. Ако не, ще дойде да те види поне по време на отпуската си.
– Аз съм бита карта. Дори за близките си. След развода живях в дома на майка ми. А тя след няколко години почина. Може би и аз бях причина за това. Като алкохолик никой не искаше да ме вземе на работа. Започнах да продавам покъщнината, за да преживявам. Разбира се и телефона. Спряха ми тока и водата. Живеех като куче. После няколко месеца бях на лечение. Спрях алкохола, но дойде рачо. Решено е и ще се мре. Всъщност, да ти призная, радвам се, че всичко свършва. И тъй като съм на последната права, а и не знам дали отново ще се срещнем, имам една молба към теб.
Наката взе да рови из вътрешните джобове на сакото. Извади някакъв смачкан плик и ми го подаде. Тук са адресът и номерът на телефона на дъщерята. Моля те, когато си отида, да им съобщиш и да им кажеш, че винаги съм ги обичал. Знам, че ще ме помислят за страхливец, когато им разкажеш защо се случи този мой срив, но тогава вече нищо няма да има значение. Не си и помисляй сега да го направиш! Не искам някой да ме съжалява и оплаква! Моля те! Обещай ми!
– Обещавам!
– Знаеш ли, приятелю, когато дойде Смъртта искам, да бъде с образа на онова момиче. Искам да умра в прегръдките й. Искам да ме гледа и да се усмихва, когато си отивам. Пожелай ми го! Моля те!
– Пожелавам ти го от все сърце!

Ревност април 10, 2010

Мъжката наивност е винаги в ръцете на женската хитрост.

-Как не се спря!? – изръмжа жената, докато подреждаше хавлии, джапанки, шапки и други плажни аксесоари. – Как не те заболя врата да си извиваш главата наляво и надясно след тях!?
-Кой ма, жена?- недоумяваше той.
-Как кой? Флъорците на плажа! Уж табла играете с Митко, а не изпускате нищо. Че се и извивате чак! Пък и коментариите ви такива едни цветисти. Тая какви кратуни имала, онази, как й висял пърдялникът. Другата, колко й били криви краката, но за сметка на това удобни. А онова момиче, само дето не го глътнахте! Отворили едни усти, ни говор, ни картина. ..и таблата забравихте и къде се намирате, камо ли нас. Да му призлее на човек от простотии. Срам ни хвана с Мичето от вас. Вие на море ли сте дошли с нас или да гоните курвите по морето!?
Славчо остана изумен от свръхспособностите на жена си. Тези думи ги бе изрекъл толкова тихо на приятеля си ,че оня се напрагаше, за да ги чуе. На всичкото отгоре играеха табла на два метра от жените си. А те и двете като вперили поглед в морето нито мръдват, нито глава за завъртят, стоят като истукани. Е как е забелязала всичко?
-Ама Фанче!-опита се да се оправдае Славчо.- Какво толкова е станало!? Само гледаме и това е. После коментирахме.
-А  то и това оставаше, да ги подгоните! Как не ви е срам поне от нашето присъствие. То бива, бива наглост, ама вашето не се трае!
Криво му стана на Славчо, ама срещу фактите и боговете мълчат. Добре, че с Митко щяха да ходят за риба следобеда, та да не се заяжда с него повече.

ххх
-Миче, ама забеляза ли ги онези двамата зад нас, а!?
-Има си хас! Онзи с боксерките на цветчета какъв задник имаше? Като на спортист!
-Ами неговият приятел ми каза, че си падал по тебе. Не можел да свали поглед от очите ти и изкушението да се влюби в теб растяло с всеки изминал час.
-Ти пък, Славке, майтапиш ли се с мен!?
-Помниш ли, когато нашите отидоха до барчето за бира?
-Е?
-Нали аз влязох в морето, а ти остана да пазиш багажа.
-Е?
-Е тогава влезе другият и ми каза всичко това.
-Ами ти хареса ли го тоя -твоя де?
-Малко е млад за мен, но пък какви очи има, а и устните му такива едни сладки.
-Ама ти да не би….?
-Случайно стана ма, Миче. Една вълна ни блъсна и той както си говорихме…
-Блазе ти. Ще ти остане един спомен от почивката.
-То и на теб може да остане. Уговорихме се да се видим следобед, докато нашите са на риба.
-Вярно ли? -цъфна Мичето. – Божичко, Славке, колко си оправна.
-Ами, аз ако не бях оправна и деца нямаше да имам ма, Мичеее.

Пътят на Урус февруари 15, 2010

Ако си избрал грешния път, върни се докато не те е отвел там, от където няма връщане.

Казваше се Урус. Все още помнеше името си, въпреки че в света,  в който се намираше сега не му се налагаше да го казва, защото в този свят няма приятели и поради това нямаше кой да го повика по име. Страхуваше се, че с времето може да го забрави, ако продължаваше да няма приятели. И за да не стане това, трябваше да започне отначало.
Вървеше ден и нощ. Въпреки че чувстваше страшна умора, не спираше. Знаеше, че трябва да се върне на онзи кръстопът и да поеме по другия път. Този, по който бе тръгнал в младостта си, бе лесният. Нямаше никакви препятствия, които да го затруднят и това го караше да преминава големи разстояния, да се среща с различни личности и да вижда непознати страни . По този път вървяха много хора: търговци, натоварили стоката си по катъри и волски каруци, които продаваха некачествена стока, но за тях това бе нормален начин да печелят; просяци, които дори и да имаха възможност да работят, не биха го направили, защото бяха отвикнали от това; проститутки, които за залък хляб продаваха тела, от които и дяволът би се погнусил, но за тях това бе най-лесният начин за препитание; разбойници, които в началото бяха тръгнали по този път в името на справедливостта, но постепенно бяха променили идеалите си и ограбваха вече не само богатите,а и бедните; лъжци, които сякаш тази дарба им е вродена; пияници, които за да не мислят за проблемите си, винаги бяха под въздействието на алкохола; богати, които бяха по-страшни от всички други, защото в душите им не бе останало нищо човешко и бедни, които винаги щяха да си останат такива, освен ако не изгубят и те човешкото.
В тази палитра от неизвестности той трябваше да се запази чистотата на своята душа. Но това не бе лесно. Крадци го обраха, измамници му взеха парите, разбойници го принудиха да работи като роб, докато намери времето, за да избяга от тях, богаташи го обвиниха в измама и отново го превърнаха в роб. И отново избяга, но вече като престъпник, който нямаше никакво бъдеще и бе търсен от закона. Онзи закон с безброй вратички, който никога не засяга богатите, но е строг към останалите.
Лъган и мачкан от несправедливостите на живота, се принуди да краде, за да се препитава, да лъже, за да не води живот като скот. Усещаше как се променя и започна да приема престъпленията като нещо нормално. Започна да се плаши от своите постъпки. Разбра, че започва да прилича на останалите. След години скитане реши, че трябва да направи нещо. Отчаян и беден, тръгна по обратния път, за да се върне отново на онзи кръстопът, който го бе докарал до това състояние. Вървеше бързо. Пътят му бе толкова ясен и познат, хората толкова предвидими и жалки, че дори не спираше, когато го заговаряха. Всички бяха като него. Сган! И той бе станал като тях с изключение на това, че все още се срамуваше от себе си, а другите бяха загубили това чувство. Съвестта все още говореше в него. С времето все намираше оправдания за своите престъпления и чувстваше как постепенно я губи. Ако тя изчезнеше,  с него е свършено и затова трябваше да се махне от този порочен свят.
Зарадва се, че се е върнал. Погледна в посоката, която трябваше да извърви. Не се страхуваше от този свят, защото го чувстваше свой. Вярваше, че самият той е достоен за него и затова навлезе в него със сигурни крачки. Вървя дълго въпреки умората, защото все още чуваше стенания на предишния. Едва когато заглъхнаха и последните, спря да почине. Беше вече в другия свят. Добрият. Почувства се щастлив, че е там, където е искал винаги да бъде. Въпреки че все още не бе срещнал никого, се радваше, че ще общува с хора, които бяха от неговия вътрешен свят. След като си отпочина, продължи напред. Трябваше да върви дни наред преди да срещне първите хора. Бяха дървосекачи.
-Добър ден, добри хора. Накъде води този път?
-Към живота и смирението.
-Но аз от там идвам.
-Грешиш. Онзи свят е на примирението.
-Не е ли едно и също?- попита ги Урус
-Не е. Примирението е борба за себе си, когато не се бориш за справедливост, приемаш пороците за даденост, забравяш че имаш душа, която ще остане след смъртта, сравняваш се със лошото, а не с по-доброто, и най  вече когато нямаш философия за живота. Тогава за теб той няма смисъл и спираш да се бориш.
-Мъдри са вашите думи. В такъв случай смирението е  борба със себе си, когато се бориш за достоен живот и чистотата на душата си въпреки изпитанията, които ти предлага Животът.
-Точно така. Навярно си уморен и гладен. Бихме искали да споделиш обяда с нас.
Приседна при тях и те го нагостиха. Разказа им своя живот. Слушаха го смълчани и само, когато спираше, за да си отпочине, дървосекачите му задаваха нови и нови въпроси, защото за тях онзи свят бе чужд и страшен. Те не искаха да живеят в него и сякаш страшните разкази, които излизаха от устата на Урус, все повече ги убеждаваха, че са избрали правилния път.
На свечеряване тръгнаха към своите къщи и го поканиха да им гостува. Той се съгласи, защото така щеше да бъде поне на завет и на сушина. Прие поканата на един възрастен дървосекач. Той имаше жена и дъщеря. Момичето беше толкова красиво, че Урус я пожела. Уплаши се от своите мисли, защото те бяха мисли, чужди за света, в който бе вече. Тези мисли го връщаха в порочния свят, от който искаше да избяга, а не можеше. След като се навечеряха, дървосекачът даде надника си на жената, която ги сложи в една кутия. После го въведоха в стаята за гости и за пръв път от много години имаше възможността да спи на легло. Впечатленията му от деня и най вече думите на дървосекачите го караха да се замисли за своя живот и предстоящото бъдеще. А те, мислите му се преплитаха като змии, които сякаш само впиваха зъби в душата му и вливаха отровите на съмнението. Трябваше да се бори със себе си, защото помислите му бяха порочни. Спомни си как жената прибра парите в кутията и му хрумна, че би било лесно да ги открадне. Отново се уплаши от себе си и тези мисли го накараха да се почувства чужд в този уж негов свят. Осъзна, че бе се променил и ще му бъде много трудно да стане като дървосекачите. Беше живял в страна с пороци и той ги бе приемал почти като нещо нормално. Въобразяваше си, че е по-различен от останалите, но едва сега разбра, че се е заблуждавал. Не, той не би посегнал нито на момичето, нито на парите, но самите мисли го караха да не бъде горд със себе си.
На сутринта дървосекачът го събуди в ранни зори. По време на закуска му предложи да работят двамата и това, което спечелят, да си го разделят. Урус смяташе, че това е несправедливо, но след дълги увещания се съгласи. Работата бе тежка и за несвикнал на такъв труд човек, денят изглеждаше много дълъг. На вечеря дървосекачът раздели надника на две, като даде едната част на жена си, която го сложи отново в онази кутийка, а останалата половина  подаде на Урус. Изпитващ угризения от снощните си мисли, Урус предложи и неговите пари да влязат в кутийката, с което домакинът се съгласи при условие, че когато и да са му нужни пари, може да си взима от нея. Тази кутийка стоеше на една полица редом с чинии и разни купички. Не се криеше, защото нямаше от кого. Тя бе изкушение за Урус, но така той имаше възможността постепенно да го отхвърля и с времето се сещаше единствено, когато се прибираха там парите.
А дните летяха. Със силата на своята младост всеки ден помагаше на старите хора с каквото може. Така смяташе, че компенсира донякъде недостатъците на своите порочни мисли.
Изминаха месеци и Урус все повече се измъчваше, че притеснява хората със своето гостоприемство. Една вечер, когато сметна, че всички са заспали, нарами торбичката си и се измъкна в мрака. Не знаеше накъде да тръгне, защото не познаваше пътищата. Мъчно му беше, че напуска този дом, защото никога не бе изпитвал толкова добро отношение спрямо себе си. През целия си нещастен живот не познаваше какво е да те обичат и да се грижат за теб. Едва тук разбра това. Никога нямаше да забрави тези добри хора. Никога.
С плувнали в сълзи очи потърси в мрака пътеката, която ще го отведе далеч от изкушенията, които все още не бяха го напуснали. А и тези добри хора не заслужаваха да приютяват недостойни, какъвто бе той. Знаеше, че бяга не от тях, а от себе си, но решението бе взето.
И точно в този момент почувства една ръка, която легна върху рамото му. Беше дървосекачът.
-Ако си решил да тръгваш, изчакай утрото. То е по-мъдро, а и пътищата са по-ясни.
-Да, смятам да тръгна, защото виждам, че съм ви в тежест, а и надникът си разделяш с мен, вместо да го получаваш сам. Искам сам да се прехранвам, а не да лежа на гърба на друг.
-Разбирам те, но и двамата знаем, че истината е другаде. Ела, прибери се и се наспи. На сутринта, ако все още държиш на решението си, вземи тези пари за из път. Те ще ти трябват, докато се установиш. На всички ще ни е мъчно за теб. А ако пък решиш да останеш, това ще бъде истинско щастие за нас.
-Наистина ли?- не можеше да повярва Урус
-Наистина. Предполагам, че когато премахнем изкушенията, душата ти ще се успокои и мислите ти ще са чисти.
-Нима сте разбрали?
Старецът поклати глава в знак на съгласие.
-Дори кутията с парите я измислих, за да те изпитам. Ти си един прекрасен младеж. Честен и добър. Исках да имам такъв син и се радвам, че сега го виждам в твое лице. Бих се радвал, ако и мъжът на моята дъщеря бъде като теб.Ти си за този свят, въпреки че сам не вярваш на това.
-А дъщеря ви би ли се съгласила да се омъжи за мен?
-Жени! Можеш ли да ги разбереш? Но погледът  й става по-различен, когато те гледа.
-Наистина ли?
-Ох, младост!-промълви старецът и тръгна да се прибира.
Урус също се прибра в стаята си и трудно заспа с мислите си!
На сутринта се събуди по-късно от друг път. Дървосекачът отдавна бе тръгнал на работа, а в кухнята майка и дъщеря вършеха домакинската си работа.
Още вечерта Урус реши, че би било много глупаво да избяга от тези добри хора, от красивата им дъщеря, от която просто не би намерил по-достойна и реши твърдо да остане. Тъй като се срамуваше да изрази чувствата си пред майката на момичето, набързо излезе навън и нарами брадвата.
Обърна се назад и видя момичето, което му бе приготвило вързоп храна за през деня. Лицето й сияеше от щастие, че момчето ще остане завинаги в този дом. Усмихна му се и му пожела спорен ден.
Урус припряно я целуна по устните и със забързани крачки тръгна да догони стареца.
Сега вече искаше да гради този свят, в който най-после повярва, че е и негов.

Престъпницата януари 29, 2010

В затворите по света в миналото и сега най-често се натъпкваме на хора, които са престъпили закона, защото не могат да се преборят с бедността.

На изхода от Бургас я видях. Тя стоеше в страни от платното и бе вдигнала ръка за стоп. Колите профучаваха покрай нея, без да й обърнат внимание – сякаш никой не я забелязваше. А тя бе толкова красива. С едната си ръка държеше дамската си чантичка и същевременно придържаше поличката си, за да не се надига от горещия вятър. Спрях буса и попитах за къде е, но момичето, без да промълви дума, се качи в колата, сложи чантичката си в скута и вторачи поглед напред. Притесних се, да не би да съм качил някоя жрица на любовта и после да си имам неприятности. А още по-страшното е, ако е някоя луда. Знае ли човек какво ще срещне по пътищата. Потеглих с колата. След минутка-две я попитах отново, за къде ще пътува, защото аз съм за Пловдив, а до там има триста километра. Тя ми отговори, че и тя е за там и отново замълча. Човек, когато качи някого на стоп, го прави от добри чувства или за раздумка, ако пътува сам, но когато му се случи мълчаливец, обстановката става тягостна. Но тъй като аз никога не изпитвам остра нужда да разговарям с някого, пътувахме и мълчахме. Мина час, след това втори. Летните горещини бързо изморяват, особено когато колата е без климатик. Някъде по средата на пътя, спрях колата и казах на момичето, че ще пия набързо една кока-кола. Ако иска да дойде с мен, ако не, да стои в буса. Добре, че се съгласи, защото прецених, че би било неразумно да оставя непознато момиче само в колата. Разни хора се шляят по пътищата, особено лятото. Както хищникът следва стадото, така и крадци, мошеници и джебчии следват летовниците. В крайпътното кафене бе хладно и поради тази причина достатъчно препълнено, за да не намерим места. След като си взехме кафетата и кóлите, излязохме и се скрихме в сянката на един огромен чинар.
– Страшна горещина! – опитах се да завържа някакъв диалог.
Момичето не отговори. Пиехме си питиетата и мълчахме. След две-три минути обаче, момичето изведнъж се обърна към мен, погледна ме право в очите и ме попита най-неочаквано:
– Ти женен ли си?
– Не! – отвърнах аз.
Помислих си, че това момиче е глуповато и явно няма необходимото възпитание, за да ми говори веднага на „ти” и да ми задава толкова личен въпрос, без дори да знае името ми. Но при следващия въпрос нещата почти ми се изясниха.
– Тогава ще се ожениш ли за мен?
Този въпрос ме накара да се разсмея с пълен глас. Дори сълзи потекоха от очите ми. А тя ме гледаше толкова сериозно и изпитателно, че това ме разсмиваше още повече. След като се успокоих я попитах:
– Как се казваш?
– Марияна.
– Марияна чия?
– Марияна Михайлова.
– На колко си години?
– На деветнадесет.
– А аз на петдесет и четири! Понятно ли ти е, че това е повече от едно поколение разлика? Ако разберат приятелите ми, ще ме побъркат от подигравки бе, момиче!
– Какво ти пука?
– Пука ми, защото утре ще ме зарежеш заради някой, който е млад и красив и ще ме оставиш да страдам. Пука ми, защото когато те застигне любовта, ще забравиш брака, който имаш с мен поради… и аз не знам какви причини. Пука ми, защото като отида да си взема детето от детската градина, възпитателките ще кажат: „Хайде, Пенчо, дядо ти е дошъл да те вземе.”
– Аз съм бременна.
Спрях с монолога, защото това откровение не бих казал, че ме изненада, но към него трябваше да се подходи сериозно.
– В кой месец?
– В петия.
– Късно е да го махнеш.
– Така казват.
– Родителите ти знаят ли?
– Имам само майка. Баща си не познавам.
– А тя знае ли?
– На нея не й пука за мен. Интересува се само от любовника си.
– От него ли е?
– Да.
– И избяга, за да не разбере майка ти.
– Да. Колкото и да не ме обича, все пак ми е майка. Гадно е да разбере.
– Обичаше ли го?
– Кого? Любовника на майка ли?
– Да.
– Ти луд ли си? Налагаше се да го правя, за да ни издържа. Ако му откажех, ни оставяше по месец, без да ни даде пари.
– Майка ти не работи ли?
– Работи, но всичките й пари отиват за данъци, отопление, вода. Знаеш как е? С триста лева живеене ли е!?
– Знам. И сега накъде си тръгнала? Накъдето ти видят очите ли? – отговорих вместо нея.
Тя само повдигна рамене.Това развитие на нещата означаваше, че Съдбата пак ми е подготвила сюрприз. Толкова коли минаваха покрай нея – защо никой не спря? Пак аз – глупакът. Все попадам там, където не трябва, а после се жалвам от късмета си. Мога ли да я оставя така на улицата? Нейното откровение ми даде основание да й повярвам и постепенно все повече се убеждавах, че нищо няма да ми навреди, ако постои ден-два у нас, докато се намери решение на въпроса.
– Ти работила ли си нещо?
– Не. Скоро завърших училище. Дори и на абитуриенската вечер не бях. Нямаше какво да облека.
– Затова ли си с този минижуп? Тръгнала си на стоп! Да не мислиш, че всеки мъж може да устои на изкушението.
– Според теб хубава ли съм?
– Дори много!
– Ама няма да се ожениш за мен!
– Престани с това женене! Казах ти какво мисля. Как смяташ да устроиш живота си?
Момичето отново повдигна рамене и отново замълчахме. Хубаво беше да й намеря работа, помислих си аз и започнах да пресявам хората, които биха ми помогнали за това.
– Какво си завършила?
– Професионална гимназия по дървообработване.
– Защо не друго?
– Там ме приеха.
– Няма никаква перспектива.
– Знам. Трябваше да уча нещо. Необходимо е образование.
– Да! – съгласих се аз. За мен стана ясно, че ще е още по-трудно да си намери работа и то бременна в петия месец.

ххх
– Ето, това е моят дом. Тази стая ще е твоята. Подреди я по свой вкус. Аз ще отида да приготвя нещо за хапване.
– Благодаря ти. Когато се устроя, ще си замина и няма да ти досаждам.
– Лесна работа. Не се притеснявай. Така притесняваш и бебето. Аз съм в кухнята.
– Може ли да се изкъпя?
– Естествено! Банята е в коридора в ляво.
– Има ли топла вода?
– Има, разбира се. Изключвам бойлера единствено, когато се повреди.
– А ние се къпехме само в събота или неделя.
Ужас! – помислих си аз. Хората как изнемогват, а аз се оплаквам като вдовица за мъж, ако нещо не стане веднага.
След около час момичето дойде в кухнята. Изглеждаше още по-красива.
– Имаш ли сешуар?
– Съжалявам, но не. Никога не си подсушавам косата, а и всички жени, които са си тръгвали оттук, си взимат сешоарите.
– Какво си приготвил за вечеря?
– Салам, маслини, сирене и кашкавал. Това е.
– Супер!
– Е не е гала вечеря, но поне няма да заспим гладни.
– Ти заспивал ли си гладен?
– Не, поне не помня такова нещо.
– Тогава защо го казваш!?
– А ти си заспивала, така ли?
– Ако вечерям два пъти едно след друго, се чувствах като богаташка.
– Съжалявам.
Вечеряхме почти мълчешком. Аз с крайчеца на очите си наблюдавах как блажено похапва и се радвах, че мога да й дам поне малко щастие. Въпреки че знаех че е гладна, ú се възхищавах как запазваше самообладание и откъсваше малки залъци от хляба, как взимаше малки парчета от всичко на масата и ги поглъщаше бавно, сякаш е вечеряла току що. Въпреки че се бях нахранил, защото се храня бързо, не ставах от масата, за да може да се навечеря както трябва. Тя сякаш усети мислите ми, стана и каза, че ще измие чиниите. Наведе се над мивката и пред мен се разкриха превъзходни крака. Младо момиче, красиво откъдето и да го погледнеш! Изкушение за всеки мъж, камо ли за такъв като мен на средна възраст. Главата ми се завъртя. Помислих си, че би било хубаво да правя любов с нея. Тази мисъл ме уплаши, защото последствията можеха да станат непредвидими. Разрових гардероба и измъкнах някакъв анцуг, който отдавна ми беше отеснял.
– Марияна, сложи този анцунг, моля те!
– Топло е.
– Сложи го! Не искам да ми се разхождаш в къщата с този минижуп.
– „Моята къща”?
– Не намеквам за това. Просто и аз съм мъж. Разбираш ли?
– Разбирам. Всички сте едни и същи.
– Не сме едни и същи, но мъжът си е мъж, когато става дума за похот.
– Какво искаш да кажеш?
– Че не искам да ме изкушаваш?
– Добре.
Момичето си сложи анцуга, който се оказа възголемичък, но повече не я видях с минижуп. Бях доста уморен. На следващия ден отново щях да пътувам и имах нужда от почивка.
– Това е вторият комплект ключове. Ако ти се наложи да излезеш или да купиш нещо, ти оставям петдесет лева. В хола е телевизорът, ако искаш, гледай. А аз ще се изкъпя и лягам, че утре отново съм на път.
Независимо че бях уморен, сънят все не идваше и не идваше. Мислите ми се преплитаха като змийско кълбо. Укорявах се, че пак съм извършил глупост. Едновременно с това душата ми бе удовлетворена, че помагам на момичето, изкушавах се да бъда с нея, страхувах се от бъдещето и куп други мисли, които не ми даваха покой. След това си зададох въпроса: Щях ли да я приема в моя дом, ако не беше толкова красива и млада? Може би, не! Тогава… Това, което правя, не е от добро сърце, а просто изкушение! Ето, пак мисля с тази глава, която е безмозъчна.
На сутринта мобилният телефон ме събуди. Набързо изпих едно кафе и тръгнах да се обувам. До моите обувки прилежно бяха сложени и малките чехлички на момичето. Стана ми хубаво. Може би, ако бях млад, непременно щях да се оженя за нея, независимо от това, че е бременна. Какво пък толкова! Всеки може да сгреши!
През целия ден ми бе притеснено. Можеше да се прибера и да съм обран. Какви ли не хора съществуват на този свят! Можеше да си е заминала или да ме чака пред дома полиция.
Когато се прибрах, момичето беше там. Посрещна ме ароматът на сготвено. Тя беше изчистила дома, бе подредила вещите ми и дори бе лъснала обувките. Стана ми хубаво. Посрещна ме с широка усмивка. Беше си купила дънки и сега се киприше пред огледалото. Радвах се, че е щастлива. Може би, ако бях по-млад, наистина щях да се оженя за нея. Тя радваше сърцето ми със своята младост и жизненост.

ххх
Така изминаха почти два месеца. Аз й оставях все повече пари, на които самата тя водеше строг отчет и никога не купуваше неща, които не бяха нужни за дома. Дори предложенията ми да купи нещо за себе си се сведоха до закупуването на едно якенце и чифт обувки, от които имаше наистина нужда.
Вече бързах да се прибера у дома. Носех й винаги по някое дребно подаръче, защото като малко дете се радваше. Имах чувството, че отново изпитвам радостта от бащинството. Изкушението все повече се отдалечаваше от мен, а аз започнах да си правя планове за предстоящото раждане.

ххх

Отворих вратата, но нея я нямаше. Помислих си, че може би е излязла до магазина и влязох в банята да се изкъпя. Едва когато реших да хапна един залък докато седнем двамата, видях бележка на масата. Отворих я с треперещи ръце, защото нещо се бе свило в душата ми и ми подсказваше, че това не е на добро.
„Мили  мой приятелю, да, мога да те нарека така, защото досега не вярвах, че съществуват такива хора. Знам, че ти досаждах дълго и реших да те освободя от себе си, като потърся щастието навън. Със сигурност нямаше да го направя, ако се беше оженил за мен. Не мога да лежа на гърба на някого, а ме очаква и раждане, което още повече ще обремени твоя живот. Затова заминавам извън страната, за да спечеля пари и да си устроя по някакъв начин живота. Взела съм четиристотин лева от шкафчето и при първа възможност ще ти ги върна. Извинявай, че постъпвам така, но нямам друга възможност. Ти си един прекрасен човек и винаги ще си мисля за теб като за най-добрия човек, когото познавам. Дори сега, когато си тръгвам, ми е много мъчно, че ще бъдем разделени, защото ми се струва, че те обичам. Да, аз те обичам! Ще ти пиша веднага, щом се устроя и ще ти върна парите при първа възможност. Не се сърди, че не се сбогувахме. Целувам те. Марияна.”
Стана ми страшно мъчно. Сълзите ми се стичаха от очите и не можех да ги спра. Къде беше тръгнала? Защо не й казах, че ще се оженя за нея? Та аз я обичам. Наистина я обичам. Нима може да не обичаш такова момиче?
Седнах пред телевизора и го пуснах, уж да се разсея и да не страдам, но мислите ми бяха само там – при нея. После освободих мъката си и заплаках. Толкова дълго, че неусетно съм заспал.
На сутринта вече животът ми не бе същия. Беше ме обзела меланхолия. Обвинявах се, че съм просто един страхливец. Мразех се. Но въпреки всичко, се надявах, че тя ще се върне.

ххх
Животът ми продължи отново своя равномерен ход. Командировките следваха една след друга и все си мислех, че ето на това място отново ще се появи тя и ще вдигне ръка за стоп. Но това никога повече не стана.
Няколко месеца по-късно се отбих да си взема сутрешния вестник. На първа страница с главни букви ми направи впечатление заглавието: „Карабинери разбиват канал за продажба на български деца.” Разлистих вестника, за да прочета подробности, а там пишеше следното: При опит да бъде продадено българско дете на бездетно италианско семейство в Милано бе задържана майката на детето – българката М.М. от Бургас, към която е предявено обвинение за търговия с деца. Престъпницата ще бъде лишена от майчинските си права и я очаква вероятно петнадесет години затвор по италианските закони.”
“Господи!“ – простенах тихо- “ Върни ми я, Господи, ще се оженя и ще се грижа за нея като свое дете. Моля те!“
Бог не чу молбите ми . Но все още ме крепи надеждата, че в нея остана втория комплект ключове, защото наистина ме е обичала и все някога ще се върне. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.

Дрипльо

Това, че съдбата е била благосклонна към нас, не означава, че сме по-стойностни от по слабите.

Понякога животът е като водовъртеж. Не знаеш кога и каква изненада ще ти поднесе. Днес си някой, утре никой.

И той имаше семейство и работа. И той беше на почит и уважение. Но, може би съдбата, а може би законите на природата и човечеството, могат да те превърнат от Човек в Нищожество.

Първо дойде разводът и така изгуби апартамента си. След това последва съкращение в щата и парите започнаха да се топят. Човек на средна възраст трудно си намира работа, а ако това продължи няколко години, се превръща в необратим процес. Все повече започваш да поглеждаш в кофите за боклук и да се надяваш на милостинята на добри хора. После става навик. Светлините на града те плашат и с теб започват да се държат като с прокажен. Започваш да мечтаеш за гореща баня, топло легло с бели чаршафи, за домашен уют, кафе, обич и куп неща, които някога си имал. Тогава прогонваш мечтите, защото те те карат само да страдаш.Връщаш се в реалността и започваш да се оглеждаш за съборетина, където да се скриеш, парцали, с които да си направиш легло и храна, която все пак я има в кошчетата на павилионите за бърза закуска. С времето се смаляваш, губиш гордост и самочувствие. Стараеш се да не се явяваш на публични места и започваш да предпочиташ нощта пред дневната светлина.  Мечтите ти са за по-скорошна и лека смърт, защото те очаква зимният студ, от който няма спасение, независимо че си се загърнал с десетки дрехи, измъкнати от контейнерите. Понякога студът е толкова изтощаващ, че забравяш за глада. Тогава не можеш и мечти да имаш. Викаш я, молиш й се, но тя – Смъртта, сякаш не иска да бъде милостива към теб и те мъчи. Как? Като те оставя жив! Жестокостта да си жив! Хората да вярват в това, защото те виждат как обикаляш от контейнер на контейнер в сумрака, но ти отдавна да знаеш, че вече не си между живите.

-Хей, дрипльо, да не си се опрял на колата, че ще я изцапаш!

Младежът, порядъчно пийнал, с неуверена стъпка се приближи до клошаря.

– Ако чакаш за пари, нямам. Виждаш ли ги тези две мръсници, днес ме обраха до шушка.

Младежът се разсмя над собствената си шега, а от входа на нощния бар се показаха две красиви момичета, водени от още един младеж.

– Хиляда лева хвръкнаха като едното нищо. Нямам пари, разбра ли? Изчезвай!

Клошарят бавно се отдалечи.

– Хей, Томи, ти взе ли текила за из път?

– Не! – отговори другият. – Ще си допием у нас.

– Абе, видя ли го тоя дрипльо как щеше да си облегне на колата ми. Приискало му се „Майбах”! – Младежът отново се разсмя на шегата си.

– Куклички, хайде влизайте, че купонът продължава, а и вас програма ви чака! – Отново последва смях.

Колата бавно и несигурно потегли. Томи беше седнал на задната седалка. Беше пийнал малко повече от обичайното и облегна глава на студеното стъкло. След стотина метра отново наближиха дрипльото и младежът отвори стъклото на колата си, като се провикна:

– Ще дойдеш ли с нас на купон? Само че преди това трябва да те прекараме през пароструйка! –  и отново последва смях.

Томи надникна през стъклото и се загледа в скитника.

– Влади, спри! Спри за малко!

– Що бе? – изненада се младежът, но уважи молбата на приятеля си и колата спря успоредно на клошаря.

С олюляващи се крачки Томи го приближи, извади от джоба си всичките пари, които имаше и му ги подаде. Клошарят ги прие и, без да си кажат дума, се разделиха.

– Ти луд ли си бе? Защо му даде тези пари? Сега ще отиде и ще се напие!

– Млъкни, Влади!

– Добре де, кажи ми поне защо?

– Защото ми заприлича на учителя ни по литература в гимназията.

– Достоевски ли?

– Да.

– Абе и на мен ми се стори същото, ама не можех да си спомня на кой ми заприлича. Само че онзи е много по-висок и красив, а тоя не го ли видиш – дрипльо! Готин пич беше. И колко книги и писатели знаеше само! Да му се чуди човек как му се занимаваше с такива глупости! – после се обърна към момичетата:

– А вие, палавници, чели ли сте нещо на Достоевски?

– Кой е пък тоя? – отвърнаха в един глас момичетата и се разсмяха.

А в студа един дрипльо стискаше парите в шепата си и мечтаеше. Страхуваше се да погледне колко пари има в ръката си, защото така мечтите му можеха да отлетят. Ако имаше петдесет, можеше да отиде на баня, да се обръсне и да се нахрани. Но ако имаше сто, тогава, може би, щеше да занесе и дрехите си на пералня. А ония младеж каза, че е изхарчил хиляда лева. Ами ако са толкова? Тогава щеше отново да си опита късмета на борсата за безработни. И може би щеше късметът да му се усмихне и на него? Не-толкова пари няма! Уплаши се дори и да мечтае. Но колкото и да бяха, щеше да се радва да хапне пиле на грил с пържени картофки и бутилка бира. Как  ги обичаше само, а не беше опитвал от учителските си години.

Боклук януари 11, 2010

Ако убиваш човешкото достойнство на децата си, ти не само, че не си родител, но и си срам за човешкия  род .
Минаваше полунощ. Винаги са ми били тежки нощните смени. Не можах да свикна с тях. Понякога изпивах по четири-пет кафета едно след друго, но ефект – никакъв. И тази нощ не се различаваше по нищо от другите. За човек, който си ляга в десет вечерта, един часът след полунощ си е средата на съня. Съдба! Не винаги можеш да си избереш професията. Спрях колата. В квартала ни има денонощен магазин, а тяхната кафе-машина прави най-хубавото кафе и затова реших да не рискувам другаде. Пуснах монетите и след минута вече подушвах аромата на горещото кафе. Наоколо няма къде да седнеш и да го изпиеш, освен на пейката в парка, която бе от другата страна на улицата. Това и сторих. На нея седеше едно момче на около четиринадесет-петнадесет години. В първия миг не исках да го притеснявам с моето присъствие, но после реших да опитам, защото трябваше да запаля цигара, а и да си оставя през това време чашката някъде.
– Може ли? – попитах аз.
– Може! – отвърна момчето без дори да ме погледне.
Разбрах, че му досадих, но просто друга пейка нямаше и реших, че няма много да се бавя и ще изтърпи моето присъствие. Запалих цигара. Студеният ноемврийски вятър се опитваше да проникне през дрехите ми, но аз бях подготвен за това. Момчето обаче буквално трепереше.
– Не е ли много късно да си навън? Защо не се прибереш на топло и да си лягаш?
Момчето ме погледна косо и не ми отговори. Почувствах се като наставник и реших да успокоя атмосферата.
– Искаш ли цигара?
– Не, не пуша?
– Браво! – бях изумен. – Това е рядко явление сред младите!
– От нашия клас само аз не пуша от момчетата и постоянно се бъзикат с мен.
– Подиграват се, а?
– Да!
– Хич да не ти пука! И на мен ми се подиграваха в гимназията, защото бях все още девствен.
– Наистина ли? – момчето се поотпусна и между нас се завърза по-откровен разговор.
– Наистина! Това не означава, че нямах гаджета. Всяко междучасие бях с ново, с изключение на голямото, защото тогава закусвах и нямах време за момичета. А ти имаш ли си?
– Не! Всъщност има едно момиче, което харесвам, но…
– Но то не те харесва? Нормално!
– Не, не! И то ме харесва! Дори мисля да се оженим след време, защото е много красива, а и аз не бих могъл да живея без нея. Тя ми е всичко.
– Тогава, какъв е проблемът?
Момчето замълча за миг, но отговори.
– Нямам пари.

– Ти да не мислиш, че аз имам? – засмях се аз.
– Да, но ти все някога имаш, а аз никога нямам!
– Как така. Родителите не ти ли дават?
– Не!
Отговорът му бе толкова категоричен, че изобщо не можех и да се съмнявам. Позачудих се за минута, но все пак го попитах:
– И каква е причината за това?
– Успехът. Щом не искам да уча – няма пари!
– Лошо! – отвърнах аз и замълчахме за минута-две. – И аз не бях добър ученик. Двойки, тройки, най-много четворки. И като се върнат родителите ми от родителска среща – бой с каквото падне. С колан и точилка, много боли. Предпочитам с чехъл.
Момчето се усмихна.
– Предпочитам да ме набият, но да ми дават пари. Как да заведа едно момиче някъде? Дори за закуска не ми дават пари, а ме карат да си правя. Но аз не си правя и предпочитам да остана гладен, отколкото да ми се подиграват. А на сестра ми й дават по пет лева всеки ден.
– Това са много пари! Трябва да е отличничка.
– Разбира се! Тя и заради парите учи! Зубрачка!
– Е, тя не ти ли дава от време на време?
– Не, след като не й дадоха цял месец, вече не ми дава.
– Позната история. И моята сестра беше отличничка и никога не я биеха. Само аз, де. За да стане човек, дето се казва.
Момчето отново се засмя.
– Моята е по-голяма.
– А на майка ти не й ли дожалява за теб?
– И тя се опита отначало да ми дава поне за закуска, но стана голям скандал и по-късно я видях със зачервена буза. Татко я беше ударил. Тя се страхува от него и вече не ми дава пари.
– Лошо – отвърнах аз и отново замълчахме.
Спомних си , как моят баща  удари майка ми, когато веднъж реши да го спре, когато започваше да ме бие. Баща ми побесняваше! Сякаш се настървяваше все повече и повече и преставаше да мисли. А аз исках да избягам някъде, но къде? Исках да бъда самостоятелен, но как? Предпочитах да чета книги, отколкото да уча. Изобщо в училищата се изучават толкова много излишни неща, че накрая  като завършиш, в главата ти е една шльокавица. Уж си учил, а нищо не знаеш. А това, че за живота нямаш никаква подготовка, просто е излишно да се коментира.
– И ми викаха „У О”!
– Какво е това?
– Навремето даваха едно такова филмче за едно момче като нас двамата, което не иска да учи. Учениците му викаха така. Умствено Ограничен.
Момчето този път, без да се усмихне, отвърна:
– А на мен – „Боклук”.
– Лошо! После си обещах, че когато имам деца, никога няма да ги бия независимо дали са двойкаджии, или не. И така стана. Въпреки  че големият остана в седми клас, не го бих, макар че щях да получа инфаркт.
– Блазе им!
– Иначе ги биех, ама само когато се скарат и се сбият помежду си. Може ли двама братя да се бият, а? Та те ще са един за друг цял живот и трябва да си помагат, а не да се мразят. И ти си обещай, че винаги ще даваш пари на децата си, когато имаш и готово. Това време рано или късно ще дойде.
– Надявам се. Най-страшното е, не когато те обвиняват за всичко, а когато виждаш омраза в очите на тези, които обичаш.
– Е ти пък чак омраза?
– Точно това откривам, като виждам радостта в очите им, когато гледат сестра ми. Имам чувството, че не са мои родители.
– Всички двойкаджии сме имали това чувство. – опитах се да го развеселя аз. Но момчето сякаш не чу думите ми и продължи:
– Само момичето, с което ходя, ме гледа с очи, в които виждам радост от това, че ме вижда. Тя е всичко за мен и затова ще се оженя за нея.
– Дотогава има толкова много междучасия! – опитах се отново да разведря обстановката. С това разговорът ни приключи и аз станах, за да тръгна отново на работа.
– Е, аз трябва да поемам. Прибирай се вече, че е доста студено и спази обещанието, ако решиш да го направиш. Надявам се пак да се видим. До скоро!
– До скоро! – отвърна ми то.
Момчето повече не го видях.
Шест месеца по-късно реших да се отбия до един приятел, който отдавна ме канеше на гости, но аз все намирах причина, за да му откажа гостуването си. На последната му покана вече стана неудобно да отклонявам посещението си и се съгласих. Когато стигнахме входа на блока, в който живееше, изведнъж погледът  ми се прикова към некролога, който беше залепен на стената. От него ме гледаше същото онова момче, с което разговаряхме в ноемврийската нощ.
– Нещастие! – бяха думите на моя приятел, след като проследи погледа ми. Детинска работа! Момичето му го изоставило и то се хвърли от балкона. Направи нещастни и майка си, и баща си. Да отгледаш голямо дете, да му дадеш всичко , за да живее като цивилизован човек, а то – никаква благодарност! А те са прекрасни хора, възпитани, културни, а бе не го заслужаваха това нещастие. Майката учителка, бащата лекар, дъщерята отличничка, ама какво може да направиш, като ти се падне за син просто един боклук!?

В сайта ноември 5, 2009

В любовната игра сценарият, режисурата и актьорското майсторство  зависят изключително от психиката на самите играчи.

– Оле, Васко, ако знаеш дъщеря ти с какъв младеж се е запознала! За чудо и приказ! Един такъв висок, строен, с едни кафяви очи… Направо, все едно Ален Делон!
– К’ви ги говориш ма, Цецке? Ален Делон е със сини очи. И къде е била дъщеря ми, че го намери тоя Ален Делон?
– Ъ-ъ-ъ… къде? По някакъв сайт за запознанства.
– Абе, те тези сайтове са малко опасни, разправят! Тя да се пази, че да няма после копелета да гледаме. То и аз да съм регистриран там, и ще си намеря.
Жена му се подхилква ехидно.
– С този корем ли бе,  Васко? Коя ще е тая, дето й трябва половин час, че да го открие? Виж, ако аз се регистрирам, вече е друго! Ще ме лапнат като топъл хляб.
– Тоя, дето ще те лапне, трябва да е лапал до сега мухи, трябва да не разбира нищо от красота и най-вероятно да е сляп по рождение!
– Така ли мислиш? Я отиди да изпушиш една цигара, за да се регистрирам и ще видиш каква жена имаш!  Ти, Васко, просто не ме оценяваш по достойнства, защото нищо не разбираш от изящество, красота и изкуство.
– Дрън, дрън! Регистрирай се, ама не си показвай физиономията, да не стресираш младите и да им спре кърмата.

След половин час.
– Оле, Васко, ела да видиш кой ме е разглеждал!
– Заблудил се е човека и е избягал. Сега сигурно няма да влезе в сайта половин година, докато му мине!
– Васко, Васко, ела бързо! Получих писмо. Виж какво пише: “Здрасти, кукличко! Кога ще се срещнем, за да ти изям ягодката?“ – колко възпитано го казва!
– Мнооого възпитано! Ами да ти я яде, ама не знае, че тази ягодка вони на гранясала сланина. Абе, я ме регистрирай и мене, та да видиш стария любовчия какво прави!

След още половин час.
– Васко, бе, а един ми прати по говорилнята коментар и каза, че аз съм една от малкото красиви жени в този сайт. Колко мил човек!
– Много мил!  Че си го е показал.
-Прилича малко на твоя на младини, де!
-Я, я, ето писмо и за Казанова.
– Кой Казанова? Къде го видя?
– Аз съм, ма Цецке, аз съм! Писмо от Свирчо! К’ъв е тоя Свирчо? Чакай да видя какво пише: „Здрасти, старче. Какво ще кажеш да ти го духам?“ – Цецке ма, това не е ли мъж, ма?
– Е, не виждаш ли, пише пол: мъж, години 18.
– Тия младите са полудяли, ма! Вместо с жени, с мъже!
– Тази професия от старците се започва, Васкооо, от старците!
– Що ма, Цецке, от старците?
– Ами, да свикват мускулите на лицето! То четири часа да го смуче, докато му стане, си е баш професионализъм! Оле, Васко, гледай какво писмо получих от едно момиче. Пита  ме почитателка ли съм на Сафо? К’во е това бе, Васко? К’во да й кажа?
– Отде да знам какво е това, ма? Пиши, че си и готово! Има ли някакво значение? Я виж, старият коцкар какво писмо получава: „Искам един опитен мъж като Вас да ме запознае с любовната игра. Омръзна ми да ме лигавят момчетата. Ваша Секс-играчката“. – Е, Цецо, какво ще кажеш, а? Веднага познават кой е истински мъж и лап – веднага, докато не е избягал. Глей кви кратуни има само. Зърната й като кюстендилски сливи. Ако ми паднеее…
– Хм, крава!  Васко, моля те, знаеш какво струваш! Фръц, пръц за тридесет секунди и аз докато започна да се възбуждам, ти си заспал.
– Ами, възбуждай се по-бързо! Аз, ако те чакам да се нагласиш, ще ми мине мерака.
– Като в този момент ли? – жена му бърка в гащите. – Оле, Васко, как си се възбудил и целия си влажен! Искаш ли да спрем тези гадости и да си легнем, че става късно?
– Вярно е! Какво толкова пък им харесват на тия сайтове?

След минути.
– Цецке ма, ама то не мирише на гранясала сланина…
– Оле, Васко, умирам! Ммм, колко е сладък. И защо съм останала с впечатлението ,че е намалял, не знам. Утре само може да проверим,  дали няма някой познат там. Може ли?
-Работи,  ма!

Неделен дъжд юли 12, 2009

Любовта винаги ни намира, стига да не я търсим на всяка цена.

Дъждът биеше в лицето на кочияша. Дори пелерината, с която се беше загърнал, не помагаше. Студената вода проникваше през врата му и попиваше в дрехите. Уличните фенери едва мъждукаха. Както той, така и конете знаеха пътя, защото години наред всеки неделен ден те преминаваха разстоянието от дома на господин Богданов до този на Мама Ели. В неделя слугите почиваха и къщата тънеше в тишина. Господин фабрикантът използваше този ден, за да се срещне с приятели и да поиграе бридж. С времето играта на бридж бе заменена с посещения в дома на Мамето, както й казваха всички нейни клиенти.
Разбира се, госпожа Богданова така и не разбра за тези негови посещения. А може би, дори и да е разбрала, безразличие и изхабени чувства й бяха притъпили усещането за ревност. Нима раздяла след обидата е най-правилното решение? Ще бъдат ли последствията в полза на всички и ще намери ли душата успокоение от нанесената обида?
Конският тропот отекваше по тесните улички, смесваше се с ромона на есенния дъжд и караше хората да изпадат в мрачна меланхолия. Затворили капандурите, сгушени пред камините, те чакаха дъждът да спре, за да могат да излязат от затвора, наречен дом. Улиците бяха пусти, негостоприемни с огромните си локви, отдъхващи от хорската глъч и вероятно единствени се радваха на лошото време. Врабчетата, сгушени под стрехите, сврели се до топлите комини, сигурно също се надяваха на късно следобедно слънце.
Кочияшът, отпуснал поводите, бе потънал във водите на спомените. Всичко започна преди много години с уговорката, че тези похождения на господин фабриканта трябваше да се запазят в пълна тайна. В онези години се дразнеше от чаткането на копитата, защото смяташе, че иначе верните му коне ще го предадат, но с времето свикна с това, а и годините препускаха в галоп – конете се сменяха, хората умираха и други се раждаха, а и на него всичко това му ставаше все по-безразлично. Тогава бяха млади, буйни, търсещи приключения, любов, гуляи, предизвикателства. Имаха безразсъдна смелост и авантюристичният им дух ги хвърляше в най-неочаквани ситуации. Разбира се, капиталът, който притежаваше неговият господар, му позволяваше да навлиза в по-дълбоки води, но той – кочияшът, бе доволен от живота и постигнатото, защото макар и да не бе намерил материалното богатство, бе намерил и друго такова – любовта. Чувстваше се щастлив, че както неговата, така и нейната любов бе истинска, всеотдайна, издържала на бурите през годините и станала все по-силна. Тя придобиваше все по-дълбок смисъл и за двамата. Отначало бе необходимост, след това укрепна като приятелство, а сега определяше смисъла за целия им живот. В погледа й намираше нежност и утеха, разбирателство и доверие. Понякога се случваше да не си кажат дума с дни, но думите бяха излишни, защото всеки от двамата знаеше какво мисли другият. А ласките й….
Конете спряха. Файтонджията скочи от капрата, за да отвори вратичката на файтона. Взе закачения на сухо чадър, разтвори го над господаря си и го съпроводи до отворената врата, където сред дискретната светлина на дома го чакаше Мамето. След това бързо се качи обратно и подкара файтона. Не трябваше да се бави, за да не компрометира господаря. Всички познаваха файтона му, а човешките езици са зли и една истина, излязла наяве, не би била от полза за никого. В ранни зори  ще се върне с файтона, за да може господарят да се прибере преди да се събудил градът. И така до следващото похождение.
Когато подкара конете, кочияшът си помисли, че тази вечер господарят му ще има среща с младо и красиво момиче, което му е присърце и затова е толкова припрян и притеснен. С годините можеше да познае дали господинът отиваше просто за забавление, дали – за да бъде с жена, или за да се среща с ново непознато момиче. Както повечето бракове между богати фамилии и неговият бе изтъкан от сметки, обединявания на капитали и предприятия, затова и похожденията му бяха във вечно търсене на любовта, която все не намираше, защото любовта винаги идва сама. Файтонджията разбираше много добре своя господар и не го укоряваше в мислите си, защото нямаше право на това. Нима неговият грях бе по-малък? Сам знаеше, че повечето съдии са по-грешни от осъдените. И най-вече какво е грях и какво означава самата думичка. Нима знаем предела на нашите чувства? Можем ли да ги ръководим и можем ли да останем безразлични към любовта, която ни е споходила внезапно и обзела мислите и душата? Грях ли са споделените чувства? Грях ли е премълчаната истина? Или отхвърлената любов? От къде започва грехът и има ли спасение от него?
Конете спряха пред къщата. Въпреки проливния дъжд, тя го чакаше пред вратата, усмихната и лъчезарна. Годините не бяха погубили нейната вярност, обич и красота. Той влезе и затвори вратата. В бледата светлина двата силуета се вплетоха в едно. Госпожа Богданова бе обгърнала мокрото му тяло и жадно търсеше неговите устни.