Khagan

Басня за пчелите август 3, 2014

Filed under: Басни — khagan @ 10:57 pm
Tags: , , , , ,

1016336_514386802008891_2067303577_n

Не искай от Съдбата повече, отколкото е решила да ти даде.

Край селски път, в хралупата на стар дъб, рояк пчели свили гнездо. Цяла нощ спели уморени от дългото пътуване, но на сутринта, още щом се зазорило се втурнали да събират мед от близките градини и крайпътните цветя. По пътя обаче все по-често започнали да преминават каруци и хора, запътили се към нивичките си.
– Така не става, промърморила една пчела! Не може току така покрай гнездото ни да преминават хора!

Домът за всекиго е неприкосновен
Домът за всекиго е крепост здрава
Ако врагът ти го нападне някой ден
до последна капка кръв се защитава

– Защо? – обадила се друга пчела – Все пак път е и нормално, ако от тук минават хора. Никой не е нападнал домът ни.

Глупаво е все да страдаш,
за това, дали ще стане или не.
Смешно е, за да не падаш
да ходиш цял живот на колене.

– Да, но има опасност някой да разруши гнездото ни!
– Никой не би го разрушил, ако не го предизвикаме да направи това.

Не предизвиквай никога Съдбата,
щом не си на кръстопът.
Какъв е смисълът от колелата
щом блокирани са с прът!?

– Ние сме длъжни да го защитим, преди да е станало късно. Казано е:

Мъдрецът никога не търси знак
от врачки, духове или Съдбата.
Заспалата змия убий със крак
преди да си е надигнала главата.

– И какво ще направим!? Ще нападаме всички преминаващи хора, докато измрем геройски, така ли!? Не си ли чувала:
Глупак е този, който без причина
някому неприятности ще стори.
Мъдрец е всеки, който с пет аршина,
премерил е преди да проговори.

– В такъв случай аз ще тръгна сама в битка за оцеляване, щом вие не желаете това. Моята смърт ще бъде в името на добруването на семейството ни.

Смъртта ти в името на идеали
облагодетелства най-често хитреците.
Вълците, ездач не биха го изяли
щом конят достатъчно ще ги насити.

– Не искам твоята смърт да бъде безпричинна, когато можеш да допринесеш още за истинското благоденствие на кошера.

Истинския, знай, е тоз приятел,
който истината в лице ти казва.
И най – често оказва се предател,
който те ласкае или се подмазва.

– Благодаря приятелко за мъдрите думи. Сега като се замислих, разбрах, че с моята необузданост можеше да допринеса за гибелта на нашето семейство. Забравих казаното от мъдреца:

Никога не разрешавай с гняв!
Посъветвай се и премисли.
Орача предпочита вола с нрав,
отколкото припрените осли.

– Можеше този, който пострада от мен да подпали хралупата и унищожи. Ах, колко глупаво щях да постъпя, ако не беше твоя съвет.

Съвета от приятел с ум,
е повече от торба със злато.
От глупавите – много шум
на крякащи жабоци в блато.

 

Хлапетии февруари 17, 2010

Filed under: Психо — khagan @ 8:15 pm
Tags: , , ,

Човек никога не трябва да забравя от къде е тръгнал и какъв е бил!

 

-Да знаете, че Господ ще ви накаже за това злодеяние! Как ви хрумна изобщо да скверните светата обител! Сега ще ви заведа при отец Милен и ще му разкажете всичко от игла до конец. Вагабонти с вагабонтите му!

Тъй като дяконът бе хванал двете хлапета за ушите им,  обърна се към едното:

-Петре, почукай на вратата на отеца и като чуеш „Влез”, ще отвориш! Разбра ли?

-Ъха! –смънка хлапето и изпълни точно това, което трябваше.

Като видя как бяха въведени двете момчета в кабинета, отец Милен се изненада и стана от стола.

-Какво се случило, дякон Емануил? Защо ми водиш тези деца?

-Искам да получат най – строго наказание, загдето оскверниха манастиря и най вече камбанарията.

-Чакай, чакай, нищо не разбирам от приказките ти! Отивай да си вършиш работата, а двамата пакостници ще седнат на ето тези два стола и ще ми разкажат всичко от игла до конец. За стореното ще ги накажа най-сурово.

Дяконът им пусна ушите, които бяха придобили малиненочервен цвят и излезе от стаята.

Двете хлапета веднага започнаха да ги търкат, като стояха с наведени глави.

-Седнете, седнете и разказвайте, ама без лъжи и увъртания, че ще викна дякон Емануил и той ще ми предаде всичко. И така,  искам да знам какво е станало от начало до край!  Андрейчо, ха ти почни!

Момчето се спогледа с другото и най-невинно го попита.

-Всичко ли да си кажем?

-Всичко, всичко!- вместо момчето отговори отец Милен.

-Ами миналата седмица се бяхме покатерили на смокинята, оная до оградата, да си понаберем малко за ядене и дякон Емануил ни видял. Ама ние не разбрахме, как е дошъл под дървото и ни би с една пръчка по ….

-И…?

– И ние решихме да си отмъстим! Взехме една котка и я завързахме за топуза на камбаната.

-А вие през цялото време наблюдавахте, нали?

-Ъхъ.

-Как стана всичко?

-Ами като се опита няколко пъти да бие камбаната и тя не издаде звук, дяконът се качи и видя вързаната котка.

-Абе  тя издаде  ама един такъв глух звук – намеси се Петър. Повече се чуваше  как котката врещи, когато се удряше в камбаната.

-Ясно!  И как ви хвана?

– Ами нали е празник, трябваше да присъстваме с родителите си и дойдохме и ние. Не знаем как е разбрал, но дойде при нас, хвана ни за ушите и право при вас, Отче!

-А родителите ви  как реагираха?

-Никак! Викат „Кой каквото си е надробил, да си го сърба”.

-Така е! -замислено рече отчето.

– Спомням си, когато бях на вашата възраст как осъдихме на смърт съседската котка, която ни отмъкна едно пиле. Току що  майка ни го беше заколила, попарила и очистила от перата.  Ние  се правихме на индианци с оскубаните пера и докато се усетим, котката бе отнесла пилето, а мама беше влязла да прибере тенджерата с врялата вода и ни беше заръчала да приберем  пилето вътре.

Тя много се  ядоса, като разбра какво се е случило,  но ние с брат ми решихме да осъдим котката на смърт. Направихме капан, разсипахме малко валериан в него и зачакахме. Не след дълго  котката бе заловена и разпъната на кръст на едно дърво. Тъй като си имахме лъкове от дрян и стрели, започнахме да я обстрелваме. Може би  я бяхме улучили с двадесетина стрели, но котката беше жива и на следващия ден. Отново я обстрелвахме и до края на деня вече беше издала Богу дух. Това, обаче, не бе най-лошото!  Баща ми видял котката, като отивал на нивата, развързал я, изкопал дупка и я заровил в нея. И това все още не беше края. Оказа се, че тази котка си имала котенца, които по-късно умряха, въпреки че се опитвахме да ги храним. Баща ми разбра, че ние бяхме  сторили тази беля, но не ни се скара. Само каза така, че да го чуем ясно: „Човек, трябва да няма сърце, за да направи такова нещо. Дано да не ми се наложи, да имам такива приятели.” Тези думи сякаш ни обърнаха душите. Никога повече не посмяхме да отнемем нечий живот. Даже сега из манастира са се навъдили десетина котки, но сърце не ми дава да ги изгоня. Чувствам се грешен.

Момчетата бяха навели глави и слушаха разказа на свещенослужителя.

-А други бели правили ли сте,Отче?

Отец Милен се усмихна.

-Няма да забравя следната история. Имаше една клюкарка -баба Мара. Винаги ни предаваше, когато направим беля. Как разбираше? Никой никога не може да научи, но знаеше всичко за нас. Независимо , че беше клюкарка, бе и много вярваща. Не пропускаше празник или неделя, без да отиде на църква. Една зима бе проснала прането на двора и тъй като имаше празник – окъсня. На простора се полюшваше една дълга бяла роба. Беше се вкочанила от студа. Ние взехме едно въженце вързахме двата ръкава, скрихме се, така че да не ни види и точно когато понечи да прибере робата, ние вдигнахме двата ръкава. Баба Рада изпищя и припадна. По късно цялото село знаеше, че из селото бродят вампири.

Хлапетата се превиваха от смях и отчето трябваше дълго да ги чака, докато се успокоят.

– А дяконът пази смокинята повече от зеницата си. Колко години се мъчим да засеем поне още една, ама не става. Или ще изсъхнат, или ще измръзнат, или ще израстат недъгави. Та, само тя ни е!  Дяконът от нея прави, какво ли не: сушени смокини, сладко с бадеми и портокалови корички в плодовете, сладко от зелени смокини, конфитюр и малко ракийка за разтривка, дето се казва. Чакайте, сетих се че ми е останало едно бурканче от зелените смокини да ви почерпя.

Отец Милен отвори шкафа и от там извади един голям буркан със сладко. Изкара и две чинийки, лъжички и им сипа. Хлапетата отначало се дърпаха къде от срам, къде от неудобство след пакостите, но се окопитиха и си изядоха  сладкото.

-Е, какво ще кажете?

Момчетата гледаха буркана и сякаш с очите си искаха да го изядат. Отецът им сипа още веднъж, и още веднъж, докато накрая обра и дъното. Удоволствие бе да гледаш  как децата лакомо ядат и още повече как отецът се наслаждаваше на скоростта, с която поглъщаха смокините.

-Това бе последното ми бурканче, но тази година дяконът ще направи още и обещавам, че отново ще ви почерпя. А сега тръгвайте деца, че и аз закъснях за литургията, а не трябва да оставям хората да ме чакат.

Момчетата изхвърчаха навън и затупуркаха по дървените стъпала към двора.

-Аз никога повече няма да крада от смокинята – смутолеви Петър.

-И аз! -обади се виновно и Андрей.

-И котки няма да убивам! Обещавам!

-И аз!

-Ама този номер с робата съм намислил на кого да го направим….

 

Дрипльо януари 29, 2010

Filed under: Драми — khagan @ 6:43 pm
Tags: , ,

Това, че съдбата е била благосклонна към нас, не означава, че сме по-стойностни от по слабите.

Понякога животът е като водовъртеж. Не знаеш кога и каква изненада ще ти поднесе. Днес си някой, утре никой.

И той имаше семейство и работа. И той беше на почит и уважение. Но, може би съдбата, а може би законите на природата и човечеството, могат да те превърнат от Човек в Нищожество.

Първо дойде разводът и така изгуби апартамента си. След това последва съкращение в щата и парите започнаха да се топят. Човек на средна възраст трудно си намира работа, а ако това продължи няколко години, се превръща в необратим процес. Все повече започваш да поглеждаш в кофите за боклук и да се надяваш на милостинята на добри хора. После става навик. Светлините на града те плашат и с теб започват да се държат като с прокажен. Започваш да мечтаеш за гореща баня, топло легло с бели чаршафи, за домашен уют, кафе, обич и куп неща, които някога си имал. Тогава прогонваш мечтите, защото те те карат само да страдаш.Връщаш се в реалността и започваш да се оглеждаш за съборетина, където да се скриеш, парцали, с които да си направиш легло и храна, която все пак я има в кошчетата на павилионите за бърза закуска. С времето се смаляваш, губиш гордост и самочувствие. Стараеш се да не се явяваш на публични места и започваш да предпочиташ нощта пред дневната светлина.  Мечтите ти са за по-скорошна и лека смърт, защото те очаква зимният студ, от който няма спасение, независимо че си се загърнал с десетки дрехи, измъкнати от контейнерите. Понякога студът е толкова изтощаващ, че забравяш за глада. Тогава не можеш и мечти да имаш. Викаш я, молиш й се, но тя – Смъртта, сякаш не иска да бъде милостива към теб и те мъчи. Как? Като те оставя жив! Жестокостта да си жив! Хората да вярват в това, защото те виждат как обикаляш от контейнер на контейнер в сумрака, но ти отдавна да знаеш, че вече не си между живите.

-Хей, дрипльо, да не си се опрял на колата, че ще я изцапаш!

Младежът, порядъчно пийнал, с неуверена стъпка се приближи до клошаря.

– Ако чакаш за пари, нямам. Виждаш ли ги тези две мръсници, днес ме обраха до шушка.

Младежът се разсмя над собствената си шега, а от входа на нощния бар се показаха две красиви момичета, водени от още един младеж.

– Хиляда лева хвръкнаха като едното нищо. Нямам пари, разбра ли? Изчезвай!

Клошарят бавно се отдалечи.

– Хей, Томи, ти взе ли текила за из път?

– Не! – отговори другият. – Ще си допием у нас.

– Абе, видя ли го тоя дрипльо как щеше да си облегне на колата ми. Приискало му се „Майбах”! – Младежът отново се разсмя на шегата си.

– Куклички, хайде влизайте, че купонът продължава, а и вас програма ви чака! – Отново последва смях.

Колата бавно и несигурно потегли. Томи беше седнал на задната седалка. Беше пийнал малко повече от обичайното и облегна глава на студеното стъкло. След стотина метра отново наближиха дрипльото и младежът отвори стъклото на колата си, като се провикна:

– Ще дойдеш ли с нас на купон? Само че преди това трябва да те прекараме през пароструйка! –  и отново последва смях.

Томи надникна през стъклото и се загледа в скитника.

– Влади, спри! Спри за малко!

– Що бе? – изненада се младежът, но уважи молбата на приятеля си и колата спря успоредно на клошаря.

С олюляващи се крачки Томи го приближи, извади от джоба си всичките пари, които имаше и му ги подаде. Клошарят ги прие и, без да си кажат дума, се разделиха.

– Ти луд ли си бе? Защо му даде тези пари? Сега ще отиде и ще се напие!

– Млъкни, Влади!

– Добре де, кажи ми поне защо?

– Защото ми заприлича на учителя ни по литература в гимназията.

– Достоевски ли?

– Да.

– Абе и на мен ми се стори същото, ама не можех да си спомня на кой ми заприлича. Само че онзи е много по-висок и красив, а тоя не го ли видиш – дрипльо! Готин пич беше. И колко книги и писатели знаеше само! Да му се чуди човек как му се занимаваше с такива глупости! – после се обърна към момичетата:

– А вие, палавници, чели ли сте нещо на Достоевски?

– Кой е пък тоя? – отвърнаха в един глас момичетата и се разсмяха.

А в студа един дрипльо стискаше парите в шепата си и мечтаеше. Страхуваше се да погледне колко пари има в ръката си, защото така мечтите му можеха да отлетят. Ако имаше петдесет, можеше да отиде на баня, да се обръсне и да се нахрани. Но ако имаше сто, тогава, може би, щеше да занесе и дрехите си на пералня. А ония младеж каза, че е изхарчил хиляда лева. Ами ако са толкова? Тогава щеше отново да си опита късмета на борсата за безработни. И може би щеше късметът да му се усмихне и на него? Не-толкова пари няма! Уплаши се дори и да мечтае. Но колкото и да бяха, щеше да се радва да хапне пиле на грил с пържени картофки и бутилка бира. Как  ги обичаше само, а не беше опитвал от учителските си години.

 

Любовниците на Адриан-2 част-Елий декември 4, 2009

Filed under: Исторически — khagan @ 8:17 pm
Tags: , ,

Тъй като човек приема нещата с възприятията си, с времето забравя колко интелигентeн е бил индивидът, но никога колко красив.

– Нима за изминалите близо седем години¹ не доказах любовта си към теб, цезарю? Нима не възпях моята любов в най-хубавите стихове, които си слушал? Нима не успях да бъда част от твоето сърце?

Адриан гледаше учуден любовника си и не можеше да повярва, че някой може да бъде толкова откровен с него. Вероятно това се дължеше на болестта, която го мъчеше вече няколко години².

– На Антиной построи Антинополис, беше обожествен, построи храмове из цялата римска империя, устройваше състезания в негова чест, секат се монети с неговия образ, дори нарекоха съзвездие с неговото име! Нима моята любов бе по-малка от тази на Антиной?

-Не забравяй, мили ми Елий, че този Антиной умря от любовна мъка по мен. Нима ти би направил нещо подобно?

– Защо не, императоре? Не помниш ли, че ти ми бе предсказал годината на моята смърт³? Това бе точно тогава, когато скърбеше по Антиной. “Звездите показват – бяха твоите думи – че седем години ще бъдем заедно. Когато ти си отидеш, половин година след това ще те последвам и аз.“ Ето, това време приближава! Остават ми по-малко от две години. Нека тези две години не бъдат празни за нас, а да ги превърнем в нещо като красив финал. Тези години можем да решим съдбата на мнозина. Можем да създадем нещо ново и красиво и същевременно да унищожим старото и грозното. Ето, например, аз бих могъл да направя това, което би те зарадвало и никой не би те обвинил в каквото и да е.

– А то е?

– Смъртта на най-отявления ти враг. Тази, която със своя отвратителен характер те караше да търсиш утеха сред нас.

Адриан се замисли върху думите на младежа.

Сабина⁴! Наложеният му династичен брак бе пълен провал. Макар че бе все още малка, Сабина бе толкова глупава, самонадеяна, язвителна и злобна, че човек се замисляше откъде за тези четиринадесет години живот е успяла да ги придобие. Самочувствие, превзети маниери, изкуствени движения, лицемерие и алчност бяха нейните добродетели. За да се домогне до нея, на Адриан му се налагаше почти да се моли, сякаш за него бе привилегия да спи със съпругата си. Това убиваше гордостта му! Само след няколко несполучливи опита той й каза, че повече никога няма да поиска нещо от нея. И го направи! Независимо, че Сабина следваше своя мъж из обиколките му, изпълняваше това не от любов към него, а за да се покаже пред поданиците на Рим, че именно тя е императрицата. Обичаше ласкателствата, проявата на внимание, красивите облекла, разкошните вили и приемите. След онова обещание Адриан никога не се заинтересува от нейния личен живот. За него тя бе част от нещо минало. Само язвителните намеци от нейна страна относно любовниците му  го връщаха с ужас в миналото.

Елий бе прав! Адриан изпитваше непреодолимо отвращение, омраза и погнуса от съпругата си. Човек-естет, разбиращ от изкуство, направил немалко за него, не можеше да понесе толкова несъвършена изработка на природата като Сабина.

– Добре! Да бъде както ти искаш! Ако обещаеш, че ще изпълниш това, което си намислил, аз от своя страна ти обещавам, че ще те направя цезар и ще те обожествя приживе. Дори и в най-големите си фантазии не си мечтал за това, нали?

Елий падна в нозете на императора и заплака като през сълзи успя да каже:

– Ще изпълня това, което обещах! Обичам те, императоре мой!

След още два месеца Адриан обяви осиновяването на Елий пред сената като официално издаде указ името да се произнася Луций Елий Цезар. Издигна го на длъжност претор на Панония. От своя страна Елий, независимо че владееше красноречието почти до съвършенство и познаваше тайните на ораторството, не успя пред сената да изкаже своята благодарност към благодетеля си. С мъка успяваше да стои изправен и още в началото на словото си бе задавен от тежка кашлица, която го принуди  да съкрати изказването си до най-важното. След това бяха устроени игри в негова чест, на които присъствието бе задължително, а на войниците и народа бяха раздадени пари и храна.

На следващата година Елий бе издигнат в длъжността консул, въпреки че здравословното му състояние се влошаваше все повече и повече. Като такъв  проявяваше държавнически усет и вземаше важни решения, което се нравеше на Адриан, а и затваряше устата на негодуващите от това назначение. Най-отявлен противник Елий да бъде осиновен и евентуално наследник на императора бе, разбира се, Сабина. Омразата и злобата, които сега разцъфтяваха в цялата си пълнота и сила, изливаше без задръжки не само пред близките, но и пред обществото на Рим. Сквернеше не само името на осиновения Елий, но и това на съпруга си. Адриан не обръщаше внимание на думите й до януарските календи⁵ на следващата година, когато робите откриха безжизненото тяло на новия наследник. До леглото му стоеше свитък, в който изразяваше своята благодарност към императора за новото му назначение като консул на Рим. Изказването, което бе написал, бе толкова стилно издържано, че дори най-добрите учители по красноречие изказваха мнение, че това е шедьовър в ораторското изкуство и трябва да се изучава задължително от подрастващите. Следваха стихове с възхвала на осиновителя, които биха се сравнявали с поезията на Вергилий⁶ и Назон⁷. В тях редом с красивите възхвали сякаш лъхаше и някаква мъка по отиващия си живот. Стиховете бяха трогателни и силни, сякаш чрез тях Елий се сбогуваше с любимия си завинаги. С тънкия си интелектуален усет двамата любовници сякаш си казваха истини, които никой друг не разбираше, освен самите те.

Минути след като Елий бе намерен мъртъв, бе докладвано на Адриан, че в покоите е влизал единствено един от робите на Сабина с уверението, че носи вест от господарката си. За Адриан вече всичко бе ясно! Сабина беше изпреварила Елий! С привидно спокойствие разпространи вестта, че Елий е починал в съня си, тъй като е приел повече от болкоуспокояващите лекарства. Дори се пошегува: „Царят на кроносите е мъртъв⁸. Ние се опряхме на клатеща се стена и изгубихме четиристотин милиона сестерции⁹….“ Нека на Деня на добрите пожелания¹⁰ да не скърбим за покойника, а да празнуваме, както той би искал.“

След това Адриан запази спокойствие и дори се веселеше така, сякаш неговият любим не беше вече мъртъв. Може би от това, че тази смърт му бе предначертана от звездите, или от това, че идва и неговият финал, Адриан остави впечатление у всички, че наистина се забавлява.

Месец по-късно Сабина бе мъртва! Никой никога не разбра от какво и как е починала. Адриан имаше солидно алиби, тъй като лекуваше разклатеното си здраве със сенатора Антонин¹¹ във вилата си край Тибур¹².

На 10.07.138 г. императорът на Рим – Цезарят, човекът, който половин век решаваше съдбините на човечеството – Адриан, почина. И това се случи  в деня и часа, които бе предсказал много години преди това.

1.Действието се развива в 136 г

2.Елий е бил болен от туберкулоза.

3.Адриан е бил изключителен астролог. Предсказвал е с точност всяко свое действие. Водил е войни точно на определени дни, за да бъдат спечелени. Знаел е деня на всяка своя победа, раждането и смъртта на всеки свой близък.

4. Вибия Сабина (Vibia Sabina; род. 86 г.; поч. 136 г.) е съпруга на римския император Адриан. Омъжва се за него в 100 г., когато е била на 14 години, а Адриан на 24 г.

5.Календи – първите дни на всеки месец

6.Вергилий – Публий Марон – римски поет /род. 15.10.70 г. пр. н. е.,поч. 20.9.19 г. пр. н. е./. Автор на Буколики, Георгики, Енеида.

7.Назон-Публий Овидий – римски поет /род.43 г. пр. н. е., поч. 17 г./. Автор на „Скръбни елегии“ , “Метаморфози“ и др.

8.Римляните отбелязвали свършването на новата година с празници, посветени на бог Кронос. На тези празници с богати трапези бедни и богати сменяли местата си, като господарите прислужвали на робите си. Избирали карнавален “цар на кроносите“, който в края на празненствата развенчавали и “убивали“.

9.Сестерции – римска монетна единица. Четири сестерции били равни на един златен денарий /3.41 гр./

10.Празник, наподобяващ нашата Нова година.

11.Антонин-Тит Елий Адриан Антонин Август Пий /Благочестивия/ –  римски император/ род. 19.9.86 г. поч. 7.3.161 г.

12.Днес Тиволи. Град на 30 км. от Рим.

 

Превъплъщенията на душата ноември 10, 2009

img_205809_1089061_r

Мозъкът за душата е като бръшлянът за къщата. Колкото повече се грижим за него, толкова е по-голяма опасността домът ти да се срути.

 

Виждах майка си, разбирах всичко, което ми казваше, а всъщност и двамата не говорехме. После след нея от небитието видях баби, дядовци, Джиджито, моя добър приятел от детството и още много други, отдавна починали хора. Не чувах гласовете им, но разбирах всяка тяхна дума. Говореха ми да съм спокоен, че те са тук и не трябва да се притеснявам за нищо. Аз не се притеснявах, но се изненадах, че толкова хора се бяха събрали на едно място, само за да ме успокояват. Знаех за какво са дошли и затова ги питах:

„А децата?“

„Знаеш, че всичко ще е наред!“ – отвръщаха ми те и аз виждах наистина как растат, как се женят и дори как ще умрат.

Чудех се на себе си, че приемам по този безразличен начин тяхната смърт. Това бе нещо естествено и нормално. Спомних си как страдах, когато бяха болни или изпадаха в беда и колко тежко преживявах техните неволи. Сега сякаш не бях аз. Не исках да напускам болничната стая, в която се виждах как лежа, как светят десетките лампички по апаратурата. Дори си направих разходка из отделението и видях, че лекарят спеше на едно операционно легло, а сестрата пишеше някакъв дневник. Наблюдавах как от време на време някои от душите на спящите пациенти на болницата напускаха телата им, а други се връщаха. Приемах всичко това за нормално и не ми правеше никакво впечатление. Виждал съм го хиляди пъти. Душите им пътуваха из космоса, срещаха се с други души, живееха свой живот, който всъщност беше същинския. Проблемът се състоеше в това, че когато се върнеха в тялото, мозъкът им започваше да работи и в повечето случаи или забравяха за тези си пътешествия, или не искаха да повярват, че са го правили.

Моите роднини също виждаха тези прехвърчания на душите, но изобщо не им обръщаха внимание. Гледаха само мен и мислите им бяха насърчаващи и мили.

„Време е вече! Хайде, да тръгваме!“ – казваха те и чакаха спокойно, аз да взема решение.

След като отново погледнах в живота на децата си, нямаше друго какво да ме задържа и тръгнах към тях. В този миг една от апаратурите започна да издава постоянен звук и в стаята нахълтаха сестрата и съненият лекар. Надвесиха се над моето тяло, но изобщо не ми направи впечатление какво ще правят , защото изпитвах отвращение само при вида му. Сега, когато се бях отделил от него, се чувствах свободен, както се казва, в свои води. То ми тежеше, сякаш си бях надянал ризница и изпитвах голямо неудобство при всяко движение. Без него се чувствах така, както съм се чувствал винаги. В тялото бях влязъл за половин век, а имах усещането, че съм прекарал в него минути. Минути, които се запомняха и бяха нещо като тест за мен.

С отдалечаването ми от болницата започнах все по-ясно да чувам мислите на хората, които едновременно се смесваха помежду си и бяха ясни, когато исках да чуя конкретния глас. Сред гласовете можеше да се чуят още хиляди звуци като клаксони, музика, корабни свирки, прилив на вълни, ураганен вятър, шумът на листата и още толкова други, които ако желаех, можех да различа и да разбера  всеки от тях от какво произлиза. Когато се присъединих към посрещачите, ускорихме своя летеж към висините. Самата скорост се увеличаваше все повече и сивият мрак, който ни обгръщаше,  започваше да става все по-светъл. Когато се движехме с максималната скорост, той придоби дневнобяла светлина. Тази светлина се образуваше от нашето присъствие, защото встрани от нея виждахме сивия мрак. Беше ми хубаво, защото в материалния свят не можех да го правя, освен по време на сън. Сега ми се искаше, като малко дете, което са пуснали на двора, да обикалям, където ми видят очите и да посетя отново забравени места из вселената. Но знаех, че трябваше да отида първо там, където бе моят дом, където винаги съм бил, с изключение на последните петдесет години. Това пътуване съм го правил хиляди пъти и винаги съм се притеснявал докъде съм стигнал с изпита, наречен Живот.

***

Вече няколко дни съм си в къщи. Видях се с всички, с които исках да се видя. Не съм бил сред другите нива, защото след няколко дни трябва да се срещна с приятелите си, ако мога така да ги нарека, от които ще науча дали съм успял в Живота или не. Това бяха мъдреците в отвъдното. Преживели хиляди прераждания, изтърпели хиляди обиди, болки, страдания и нищета в името на развитието не само на собствената си душа, но и на тези, които бяха забравили себе си и душите им се лутаха всред мрака на човешките мисли.

Останалите души благоразумно ме оставиха да се самоанализирам. Стоях на пясъчния бряг на океана и правех преценка на грешките си. Сам знаех кои можеха да се простят и кои не. Все пак, нали преди да отида там и да се родя, си бях направил план какви препятствия да ми се случат и какви варианти ще имам, за да ги разреша. В повечето случаи успях, но допуснах някои грешки, които не влизаха в никакви планове. Сега чувствах, че те ще бъдат причина да не премина на по-високо ниво в духовното си развитие. Съжалявах за това, но вече нямаше възможност за поправки. Не ми се искаше да се примирявам и да оставам тук. На по-високото ниво се намираха душите с по-високи добродетели и достойнства. Знаех,че контактите ми с тях щяха да ме усъвършенстват все повече. Разбира се, там щях да се чувствам като ученик, но това не ме тревожеше изобщо. На сегашното ми ниво имаше много ученици, на които самият аз съм учител и това ми доставяше удоволствие. Бих могъл да остана тук завинаги, но душата ми желаеше усъвършенстване. В следващото си прераждане ще планувам такива страдания, които да преодолея така, че да мога да го постигна.

***

Мъдреците ме посетиха много по-бързо, отколкото очаквах. Завариха ме на брега на реката. Обичах да гледам как плуват рибките, смешните движения на раците и да слушам ромона на водата. Понякога, когато душата ми страдаше, оставах сам с вечно бързащата река, а сега имах нужда от това.

Усетих, че въпреки грешките, допуснати в живота ми, все пак те бяха доволни от мен. Разбира се, това не ме радваше, защото знаех, че съм пропуснал шанса си. След толкова преживени мъки, няколко грешки в младостта ми костваха прехвърлянето на друго ниво.

– Дойдохме, за да ти вдъхнем надежда.

– Нима имам някаква надежда изобщо?

– Да. Ще се върнеш, за да компенсираш грешките си.

– Не е ли късно?

– Не. Ако смяташ, че ще ти е трудно, можеш да не продължаваш.

– Благодаря за шанса! Ако се върна, нека бъда инвалид!

– Така ли си решил? Все пак си помисли: изпитанието, което си избираш, е тежко. Ще страдаш много, но ако успееш, ще те посрещнем в новия ти дом – следващото ниво.

– Благодаря за доверието! Няма да ви разочаровам.

– Побързай, че наистина закъсняваш!

Душата ми бе щастлива от шанса, който ми се даваше и се понесе отново към Земята, за да се въплъти отново в старото си тяло.

***

– Професоре! – шепнеше момичето. – Той шава!

– Шава ти нещо в мозъка, моето момиче. Може ли труп да шава? Започвай дисекцията!

Припадъкът на момичето не впечатли професора, защото голяма част от студентките му припадаха при първата си дисекция, но помръдването на пръстите на ръката го накара самият той да отвори широко очи.

Искаше ми се да се пошегувам с него, да отворя очи и да го погледна право в неговите, но сметнах, че не трябва да се подигравам по този начин и затова помръднах отново пръстите на ръката си. След този ми жест нещата се задвижиха към моето, ако мога така да се изразя – прераждане.

Отворих очи. Бяха ме преместили в болничната стая с многото апаратура. Една сестра сновеше покрай леглото ми. Усещах как слагаше електроди по тялото ми. Други лекари стояха на апаратурата и си говореха шепнешком.

– Пациентът отвори очи! – шепнеше сестрата на един от лекарите, който веднага стана от стола си и се приближи до леглото ми.

– Добре ли сте?

– Да! – отговорих му аз.

– Това е хубаво! За малко да ви изпуснем! Почивайте и не говорете много, освен ако не се налага!

– Сестрата свободна ли е?

– Това ми харесва! Имате чувство за хумор, което означава, че бързо ще се възстановите. Сега ще ви подхраним със системи и се надявам след ден-два да започнете да се храните самостоятелно.

***

– Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но най-вероятно ще останете инвалид. След катастрофата ви е повреден гръбначния стълб и няма да може да ходите. Останалите ви органи не са увредени. Разбира се, медицината ще направи всичко възможно да ви изправи на крака, а и човешките възможности са неограничени. Ето, вие сте един такъв пример! Три дни след exitus letalis вие отново сте сред живите! Не губете надежда! А сега почивайте и ако имате някакви искания или въпроси, обръщайте се към сестрата. До скоро.

Ужас! Бъдеще на инвалид! Ще бъда в тежест на децата и на близките си. На кого ли ще съм нужен вече? Защо имам чувството, че някога съм си се представял точно като инвалид? Може би сам съм се прокълнал или сам съм си го предизвикал? Нима не му беше достатъчно на Онзи другото, та сега и това ми докара! С какво съм по-лош от останалите? Цял живот съм страдал! Разби ми се семейството, вечно ми се случва така, че парите ми потъват някъде, останах на улицата, а сега – инвалид! Защо все на мен ми се случва това? И аз искам да съм като другите и да имам най-обикновени човешки потребности. Докога, Господи, ще ме караш да се мъча? Докога?

В очите ми напират сълзи, но гледам да се овладея. Знам, че след всяко препятствие бързо се възстановявам от мъката и започвам отново живота си с надежда за по-добро и някакво щастие, което така и не идва. Може би така ще мога да пиша повече? То и какво ли пиша? Мислите ми се преплитаха, уплашен от новите предизвикателства. Гледах как сестрата вършеше своята работа и хубавото й тяло ме накара отново да погледна с шега на изпитанията.

– Сестра? Може ли да седнете за малко на леглото ми?  Така… Дайте си ръката, моля!  Хубава усмивка имате!  Искам, най-откровено да ми отговорите: Бихте ли се влюбили в инвалид?

– Разбира се! Стига да е свободен и да прилича на Вас?

– А бихте ли живели с инвалид?

– Разбира се! Стига да ме желае и обича!

– А Вие лично бихте ли живели с мен?

– Ако ми бъде официално предложено, защо не!

– Тогава ви предлагам най-официално да живеете с мен!

Сестрата се усмихна.

– Нека поговорим за това, след като оздравеете. Сега мислите Ви са объркани. След ден-два ще мислите по съвсем друг начин и ще забравите изобщо, че съществувам. Ще трябва да ставам! Имам много други задължения.

– Само за момент, ако обичате! А смятате ли, че ще мога и за в бъдеще да изпълнявам мъжките си потребности?

– Попитайте доктора!

– Не си падам по мъже!

– Тогава преценете сам! – Тя кръстоса крака, при което се показаха  гладките й бедра и плъзна ръка по голите ми гърди. Това беше достатъчно, за да почувствам слабост и мъжкото ми достойнство надигна глава.

– Не мога да преценя… – умолявах с очи.

Сестрата погледна надигнатия чаршаф, усмихна се и стана.

– Ставате опасен! Ще се видим малко по-късно! И се надявам, че държите на думата си.

– Разбира се! – усмихнах й се аз.

След всички нещастия, които ми се случиха, се радвах на неочакваната среща с тази лъчезарна жена. Благодаря ти, Господи, че ме срещна с нея! Благодаря ти и за катастрофата. Какви ги говоря!? Сигурно е от системите.

 

Войнѝте на Селевк юли 29, 2009

Ако удържаме победи над другите не означава ,че печелим войнùте със себе си.


– Влез, Еразистрате, влез! – Селевк¹ отметна пурпурната си мантия и го повика с ръка. – Надявам се да носиш добри новини. Лекарят направи нисък поклон и пристъпи напред към събралите се войни. – Не бих искал да прекъсвам военния ви съвет. Ще намина по-късно. – Не, не, ще останеш тук, защото сега ще имаме нужда и от твоите напътствия. Ако познаваш слабото място на противника, ще знаеш и как да го победиш. А ти ще следиш за душата на врага, за който ще говорим. Генералите му се разсмяха, а Селевк продължи: Но преди това ми кажи – добра ли вест ми носиш или не? – За радост на всички новините, които нося, са добри, макар че радостта за едни понякога е мъка за други. – Така е и по време на война. Аз съм воин и съм свикнал и на победи, и на загуби. Щом има лек за душата на моя син, то аз ще направя всичко, което е нужно, за да бъде излекуван. Сега може да продължим с проучването на врага, а това са галатите, Еразистрате. Има един скит², начетен търговец от Согдиана³, който дълги години е живял сред тях – отначало като пленник, после като преводач и търговски посредник. Опознал, както казва, отвътре душевността и живота на галатите и ето какви невероятни неща ми разказа. Дълго размишлявах върху разказа му, но искам и генералите ми да бъдат запознати с него. Всяка дума бе записана от писарите и сега ще бъдат прочетени тук. Генерали, разположете се удобно и, ако имате въпроси, питайте. Еразистрате, ти седни до мен. Днес ми носиш радостна вест и съм ти много благодарен. И като се обърна към писаря заповяда: – Започвай! Писарят седна на писалището и с ясен и силен глас, така че да бъде чут от всички, без да напрягат слуха си, зачете: „Велики царю, искам първо да подчертая, че самото наименование „галати”, ако мога така да се изразя, е погрешно. Само елините наричат по този начин тези племена. Вероятно си спомняте, че още Омир⁴, а по-късно и Херодот⁵, споменават за тях, като ги наричат „кимери”. Някои народи ги назовават кимбри, други келти. Но това са племена от древен народ, който много преди Омир е бил един. Та именно днешните кимери са съхранили легендите за първата си родина. Друидите⁶ им разказват за някаква легендарна страна, която се е казвала Ариана Вайджо. Тя била някъде на север в центъра на земята сред живописните поли на непрестъпната планина Меру. Над върховете й се намирал Рая с първите богове и душите на мъртвите. За такава страна споменават елини, индийци, египтяни и много други народи. Ако се доверим на Омир, то тази страна се намира отвъд “река Океанус”⁷. “Царят каза:“ – писарят стана, поклони се доземи на Селевк и продължи: ”Скитянино, цитираш „Одисея”, но там се споменава за страна на мъртвите души: “обхваната от мъгла и студ, там Слънце не грее и не ги докосва със своите лъчи, то нито се издига на звездното небе, нито се връща обратно от небето до земята, а само печална нощ се простира над нещастния народ.” Скитянино, аз искам да опозная галатите или кимерите, както казваш ти. Затова, не ми разказвай легенди, а се придържай към действителността! Информацията ми е нужна не за да си приказвам, а за да знам как да воювам с тях! Скитът каза: ”Разбирам ви, Велики царю. Със сигурност щях да не ви обременявам с легенди и приказки, ако вашият приятел и цар Александър⁸ не бе унищожил наските⁹ на кимерите.” “Царят каза:“ – писарят отново стана, поклони се на Селевк ниско и продължи да чете: “Не си позволявай волности, скитянино! Нима не знаеш, че през всичките тези години Александър водеше кореспонденция с неговия учител и всичките знания на Изтока се донасяха своевременно. Ако Александър е притежавал тези наски, то със сигурност не би ги унищожил, а изпратил до Аристотел¹⁰.” Скитът каза: ”Ще се радвам, ако е така, както казвате, велики царю, защото, макар и “роби по природа”¹¹, ние почитаме историята си.” “Царят каза:“ – и като отново се поклони, четецът зачете: “Разбирам намека ти. Може би учителят е имал друго предвид. Продължавай, скитянино, и запомни, че ние не сме варвари, а и не ви считаме за роби!” Скитът каза: ”Простете ми, царю! Продължавам разказа си с Ваше позволение. От този древен народ отначало са се отцепили и тръгнали по собствен път микенци, траки, етруски, пеласги, финикийци, египтяни и хети. Две хиляди години след тях по същия път поели ахейците, дарданите, масагетите, саките¹², болгите, армените, и други народи¹³. Всички те имали една азбука, вярвали в един бог. Този бог се наричал Тангра¹⁴ или Небесния. Именно той подарил на кимерийците азбуката, математиката, дал им познания за размерите на Света¹⁵ и Земята. Научил ги да познават звездите и тяхното движение, ”да предсказват събития чрез Питагоровите¹⁶ сметки и изчисления”¹⁷ и най-вече да уважават природата. Благодарение на този изначален народ, се е разпространила цивилизацията по света и именно поради тази причина тези цивилизации не могат да достигнат до истината коя е първата, кой от кого взаимства азбуката и прочее. Но дошли лоши времена и кимерите тръгнали да завладяват нови, по-спокойни земи. Едните тръгнали на изток, тези, които тръгнали на запад и започнали да ги наричат скити, а тези, които потеглили на юг – кимври. Дори днешните кимери разказват, че дедите им просто са следвали пътя на своите деди като разпознавали могилите, алеите с подредени камъни и тези с побитите, служещи като светилища. Та тези кимери разказват, че когато тръгнали на поход, заобиколили китайските земи и се спуснали почти до изворите на Цангпо¹⁸, свили на запад, за да преминат през някакъв проход и покрай Химават¹⁹ достигнали до долината Кулута²⁰. Научили, че тази земя се казва Аряварта ²¹, защото предците им я кръстили на своята родина. Дори по пътя си срещнали племена, които говорили техния език и вярвали в техния бог²². Познали ги по островърхите черни шапки²³. При първите кимери живял и Заратустра²⁴ или Зороастър, както го наричате вие, елините. Легендите разказват, че бил взел знанията си от Тангра и затова вече започнал да го нарича Ахура Мазда или Мъдрия Бог. Учението му било плод най-вече на вярванията на този изначален народ, но подредено и осмислено. Кимерите вярвали, че светът представлява страшен хаос, появил се от ужасяваща бездна. По тази причина и хората, които се зараждат в този хаос, са по природа зли, егоистични и порочни, и затова те трябва да се очистят от своята вродена грешност с помощта на праведен добродетелен живот²⁵. Той учил народа, че Бог е само един, независимо как ще бъде наричан от различните хора. Този Бог няма лице или плът и се намира навсякъде около нас, но най-силно се чувства сред природата²⁶, защото силите там са най-силни и чисти. Твърдял, че душата е безсмъртна и не може да бъде унищожена подобно на Вселената. След смъртта тя живее в друг задгробен свят, невидим за нашите възприятия, неразбираем за нашите виждания.Там душата странства и преодолява всевъзможни изпитания, за да получи необходимото успокоение и възраждане. Друидите разказват, че когато душата премине в отвъдното, бива посрещана от духовете на близките си и приятели, починали по-рано.Те я отвеждат на место ,в което присъстват и други души на едно и също духовно развитие. Всяка душа има възможността да посещава и другите места на по-ниско и по-високо развитие, но за кратко, с цел опознаване на следващите или предишни душевни развития. След известен период на адаптация душата бива отвеждана при Тангра, който преценя на какво ниво на развитие е тя. И ако тази душа желае да бъде усъвършенствана,а тя винаги се старае да се доразвива,идва момента на изпитанията. Изпитанията се извършват като душата се прероди, но преди това Тангра и душата избират какви трудности да бъдат преодолени. Преценя се какви трудности може да понесе самата душа, какви родители и деца ще има, какви болести и недъзи да тежат на плътта, и още много други мъки и радости, които да съпътстват живота на грешната душа. Казват също, че на низшите мъжки души и тези на жените не им се дават големи изпитания, защото не биха могли да ги преодолеят. А ако им се дадат, те се съюзяват със Злото или прекъсват жизнения си път. Казват също, че ако някоя женска душа е показала мъжки достойнства, а те са благородство и милосърдие, липса на злоба, жестокост и завист, то тя ще стане мъжка душа и обратното. Още се казва, че е безсмислено човек да се самоубива, защото душата отново ще се върне, за да преодолее същите препятствия. В зависимост от злините , които е направила душата в земния си път, тя може да бъде превърната в обредно животно, беден или болен човек, или дърво, което да бъде отсечено или изгорено²⁷. Затова казват, че Смъртта е част от Живота и една смърт на човека може да е само една много малка част от самия Живот²⁸. Ако пък душата е била свята и добра, то духовете с разрешението на Тангра я пренасят на Островите на Блаженството, където тя да се наслаждава на блажен покой, вечно зелени градини,разговори между мъдреци сред омайващата песен на птиците. Цялата философия на живота, според Заратустра, е в борбата между Доброто и Злото. Тези противоположности съществуват от сътворението на света и постоянно се борят помежду си. Тази борба е както в небитието, така и в земния живот. Съдбата на човешката душа зависи от това, коя от силите самата тя ще предпочете. Ето защо човек трябва да се бори със Злото, преди всичко със самия себе си като се старае словата, мислите и делата му да са добри, да се “предпазва от всякакви злини и да има мъжко държание“²⁹ .Злото се страхува, когато човешките помисли са на страната на Доброто и се стреми по всякакъв начин да го приобщи на своя страна като го изкушава по всевъзможни начини. Ето защо човек трябва през своя живот да се бори не само за практическите и природни познания, а и за своята морална философия. Във философията на Заратустра се казва, че когато Слънцето остане на небето тридесет дни, без да залезе, тогава ще дойде Спасителя³⁰ на Човечеството с името Сосиш³¹. Роден от непорочна девица, ще поеме грехът на хората и Злото ще изчезне. Хората ще опознаят себе си и ще разграничат добро от зло, но тогава ще бъде късно, защото добрите ще бъдат отделени от злите. Злите ще бъдат удавени и изгорени в езеро от разтопен метал, а добрите ще бъдат възкресени и пренесени на Островите на Блаженството. Заратустра казва, че Бог не иска да живееш в страх от него, защото дете, което се страхува от родителите си, е болно дете и трябва да разделяш човек от човека по цвят, вяра или сан и да го смяташ за по-низш от тебе. Казва още, че това, че изпълняваш някакви ритуали, жертвоприношения и дарения, не те прави по-свят, отколкото си бил преди това, защото тези действия са плод на страх, лицемерие и собствено успокоение, че на душата ти ще бъдат опростени греховете.Бог няма нужда от дарения в какъвто и да е вид.Достатъчно е той да е в мислите ти и да изпълняваш неговите желания. Казва още, че религията е крачка към вярата и не трябва да се спира човек да бъде религиозен, ако не е опознал Бог. Но и не трябва да се принуждава човек да бъде религиозен, защото той вече може да познава Бог и без да спазва определени ритуали. Душата на всеки човек знае от какво има нужда и не трябва да се насилва, защото както Бог не е насилник, така и ние не трябва да сме. Ето тази вяра в безсмъртието на душата и презрението към Смъртта дава криле на кимерите в битките. Те не се страхуват от Смъртта и войните. Напротив. Те я търсят като нещо животворящо. Защото животът, който живеят, е изпълнен с мъки, а е само частица от пътя на душата. Една героична смърт, ако ще тя да е насилствена, е за предпочитане, отколкото естествената, защото смятат, че човек се мъчи докато живее, а това не си заслужава при положение, че има и друга алтернатива. Достигналите преклонна възраст  рядко умират от естествена смърт и понякога животът им се отнема по тяхно собствено желание, за да не пречат на предвижването и походите на кимерите. Кимерите по своя характер не са зли и лицемерни, не са хитри и дипломати. Тяхната гордост и избухлив характер често води до битки между отделните племена като похищават жените, добитъка и стоки от първа необходимост. Враждуващите племена застават в две дълги, успоредни една на друга редици с пълно бойно снаряжение. В зависимост от това на какво ниво е враждата пред войската излиза вождът или един от най-добрите войни. Започват словесни нападки, обиди, изтъкване на бойни подвизи, заплахи , за да се повдигне бойният дух на воюващите. Надуват бойните си тръби, наречени карникс, удрят мечовете в щитовете си³² и привикват името на Тангра и духовете на великите си войни. След което се стига до битка на двамата избрани, в която единият побеждава и съответно племето на победителя³³. Понякога цялото това представление става пред погледа на двете враждуващи племена в едно с жените ,децата и старците, като понякога заемат зрителска позиция. Често с едно такова единоборство се решават проблемите на двете племена, но друг път се налагат нови битки  до окончателното решаване. Случва се обидите да бъдат толкова силни, че двете племена да влязат в истинска война, при което загива почти цялото племе. За разлика от другите народи философията на кимерите е такава, че индивидуалното извисяване и развитие е над това на семейството, племето и държавата³⁴. Именно тази философия не позволява на повечето кимери да съградят своя държава, защото това за тях изобщо не влиза в плановете им. Индивидуализмът на кимерите и техният свободолюбив, и понякога анархистичен характер често носят масово унищожение на племена и огромни загуби в битки. Кимерите не понасят ръководството на когото и да било, особено със заповеди. Тази липса на организация и вродената им доверчивост често помага на враговете им чрез хитрости и измама да ги побеждават. Преди битки войните взимат хаома³⁵, която претъпява чувството за умора, страх и болка. Тази хаома е позната на всички кимери и някои племена се занимават изключително с нейното отглеждане като това на едно от племената на саките, което се нарича “хаомаварка„ или отглеждащи хаома . Тъй както вие ходите на лов, така и кимерите чувстват войната. За кимера не представлява никаква разлика дали пред него стои животно, или човек. Дали ще бъде преследвач, или преследвания, за него е все едно. Самата “игра“ на ловец и дивеч за кимера е едно прекрасно изживяване, независимо кой ще бъде жертвата. Тъй както вие се радвате на главата на глиган или елен, така и те се радват на отрязаната вражеска глава. Невероятно зрелище е да видиш как вòинът размахва отрязаната глава, как пръска навсякъде кръв и как крещи от радост, че е победил. И всичко това е, защото кимерите вярват, че силата на победения воин ще се влее в тялото на вòина и така ще бъде още по-силен и могъщ. След миговете на радост оставят главата на съхранение в ръцете на помощника си и отново се впускат в битката, за да придобият нови и нови сили. Помощниците са главно юноши, които не са в такава възраст, за да бъдат воини, но се закаляват в битките като оръжиеносци на старите ветерани. Тъй като всяко племе има своя тотем, то в мирно време юношите са един вид в школа, в която изучават бойното изкуство и понякога сами или групово ходят на лов за животни. Колкото по-силно животно победи, толкова и се увеличава силата на младия воин. Месото на убитото животно се изяжда, като по този начин вярват, че силата на животното се прехвърля в тялото на юношата. Обличат се в кожата на убитото животно, а от костите и зъбите си правят амулети или оръжия. Вòйните от някои племена след победа над врага ритуално изяждат плътта на най-великите си врагове като вярват, че силата им ще се пренесе в техните тела³⁶. Те вярват в силата на човешката глава дори след смъртта на човека, затова я отсичат и поставят на видно място. Ако мъртвият е бил велик воин или вожд, я балсамират с кедрово масло и я съхраняват в дървен сандък. Ако пък е бил на воин, който е допринесъл много за победите на племето, но е загинал в битка, главата му я набиват на кол и я поставят пред домовете си, за да ги пази. Понякога, ако загине воин от семейството, главата му се изчиства от месото и се изсушава, след което се поставя на видно място в къщата – едновременно като украшение и като пазител на дома³⁷. Понякога след битка между племена семейството на загиналия воин може да откупи от победителя съхранената глава, като цената в злато се случва да надвишава многократно теглото на самата глава. Ако пък в битката загине случайно велик друид (казвам случайно, защото кимерите дълбоко уважават друидите и никога не биха посегнали на такъв), то главата му се почиства от месото и от нея се прави позлатен съд, който служи за свещени ритуали³⁸. Главите на обикновените друиди просто се поставят в светилището, за да може духът им да дава мъдрост на племето и да ги пази от болести и беди. Кимерските воини изпитват чувството на срам, ако бъдат защитени с щитове и брони. Предпочитат да се бият полуголи, като преди битка татуират³⁹ телата си или боядисват със сърпица в синьо и се накичват с пера, гривни пръстени и торкви⁴⁰. Вярват, че дори и да загинат, по този начин са готови за отвъдното. Само младите войни, царе и войноначалници се бият задължително с брони и не излагат пряко тялото си на вражески удари. Нека да си припомним ,че от кимерите познаваме сгъваемия лък, който има точна стрелба от хиляда крачки, панталоните, сабята, повода за коня, самара, юртата, свистящата стрела, която всява ужас в противника, и куп други неща. В битките вземат участие не само коне и хора, а често и специално обучени кучета. Хранени от малки с кръв и сурово месо,отглеждани в продължение на месеци в тъмни клетки без пряка слънчева светлина, те стават толкова свирепи, че при най-малкия повод се хвърлят срещу непознатия. А за да бъдат предпазени и за следващите битки, кимерите ги обковават с нашийници с остри шипове.Подчиняват се само с едно подсвирване на господаря си и извършват обходи,  като нападат враговете откъм гърба и всяват паника сред противника. Ако след войната има пленени войни, то те се оплитат с пръчки така, че да приемат формата на воина, хранят се и се поят дотогава, докато дойде денят на жертвоприношението, след което биват изгаряни и пренасяни в жертва⁴¹. Понякога в мирно време сред племето настъпват болести и глад поради суша или вражески набези. Друг път се случва земетресение или наводнения. Тогава поради липса на пленници се избира най-често вождът, а понякога синът му, или братът, който в продължение на година има правото да се храни от най-отбраната храна, да притежава, която си жена пожелае, да води охолен живот за сметка на племето. За всеки тази саможертва е огромна чест, защото след смъртта ще отнесе злините на племето и ще се срещне, и изкаже молбите на племето лично на Великия Бог. Но тази чест е мираж за обикновените хора. След като измине годината благородникът се пренася в жертва – учук. Тъй като кръвта на вождовете и техните семейства е свещена, тя не бива да се пролива безразборно на земята. Самият акт на удушването се извършва с тънко конопено въженце, което се омотава около врата и започва да се притяга. Жертвата, разбира се, започва да търси спасение, като дава възможност на въженцето да се впие и проникне дълбоко, което е придружено с протичане на кръв от ушите и носа. Понякога жертвата толкова много се съпротивлява, че въженцето стига до костите и сякаш главата се отделя от тялото. Понякога това заблуждава, че главата е прерязана с нож. В момента на проникване на въженцето в костите, се пречупва врата на жертвата, след което се промушва сърцето откъм гърлото и от там бликва фонтан от кръв. Когато фонтанът намалее, черепът на жертвата се пробива с ритуална брадва. С това актът на преселение на душата към света на мъртвите е завършен. Трупът на жертвата се изгаря на специална клада, приготвена много преди жертвоприношението. Изгарянето невинаги се практикува от кимерите. За тях това също е чест. По тази причина престъпници и врагове се оставят за храна на дивите зверове, ако са мъртви, или биват удавяни, ако се хванат живи. Ако пък племето е застрашено от друго и войната е назряла чрез турнир се избира най-силният воин, който е пренасян в жертва,  като го хвърлят върху три набити в земята копия. Ако воинът умре -това е добра поличба, а ако остане жив, се провежда нов турнир⁴². Понякога за жертва се избират обикновени хора, за да може друг висшестоящ да бъде излекуван. Кимерите вярват, че в природата съществува баланс между силите и,  ако се принесе в жертва силна личност,  добрите сили ще надделеят над злите. Огънят, земята и небето са свещени за кимерите. Те никога не хвърлят боклуци в огън и не плюят по земята, която ги храни. В това виждат лоши поличби. Тъй като домашното огнище е и домашният олтар, то достъп до него имат само живеещите край него или хора от самото племе. Опасенията са, че лош човек може да направи заклинания пред него и да донесе беди на семейството. Всичко около огнището е подредено и украсено с тотеми на племето⁴³ и най-вече със съдове на домакинството. Вярването е, че тотемите, а те са главно от животински произход, пазят семейството от глад, болести, лоши хора и прочее. Затова и имената на кимерите са на животни. Лоша поличба също е и да убиеш врана. Кимерите вярват, че тя знае всички лоши помисли на хората и ако бъде убита, душата й ще отиде при Небесния отец и ще му разкаже всичко, което знае. А когато прелита и грачи над теб, предсказва твоето бъдеще, но само друидите разбират какво казва враната. Когато животът върви мирно и здравето съпътства племето, то жертвоприношенията са предимно на възрастни и болни животни, които обаче не се ядат, а се погребват. Гробищата на кимерите са винаги покрай реки, езера и други водни площи. Винаги трябва да се премине по мост водното препятствие, тъй както душата преминава от единия свят в другия. Там се погребва и праха на мъртъвците от висок ранг в едно с бойната колесница и конете, които биват убити с топор, като главите им се слагат настрани и в една посока, както се полага за такъв верен приятел на човека и от уважение към предаността му. На гроба не се поставят никакви надписи, въпреки че кимерите имат писменост, но не виждат смисъл от това – да се описва историята, защото, въпреки че се променя, хората остават същите. Забравили предишните си грехове през новия си живот,  продължават да правят същите грешки. Само друидите в своите наски записват историята на народите си, като по празници и събирания четат от тях. Слушал съм тези легенди, но най-силно впечатление ми е правило винаги следното: друидите твърдят, че земята е кръгла. Ако тръгнеш на Запад, след много години ще се върнеш на същото място. Поради тази причина някои племена, които са тръгнали на Изток от Айриана Ваджо, както направило племето тиай-тара-дарайя или в превод – презморско племе, след дълги скитания се върнали по родните земи⁴⁴. Най-голям грях сред кимерите е отлъчване от племето. Това може да бъде воин, укрил част от плячката, член на племето, укрил храна по време на глад, мъж изнасилил девойка от племето и пр. Това се приема от отлъчения по-страшно от самата смърт, защото няма да бъде нито изгорен, нито погребан, а подобно на враговете си ще бъде изяден от дивите животни. Често сред войните се сражават и жени, които по сила може да отстъпват на мъжете, но по жестокост – никога. Повечето от тези жени са загубили брат, мъж или дете. Останали сами, предпочитат да загинат като войни, отколкото да създават нови семейства. Често се явяват и като учители на юношите, а понякога създават племена от жени, които се наричат амазонки. От достоверни източници се знае, че амазонките се събират с мъже единствено, за да заченат и понякога това го правят насилствено. След това скопяват мъжете и ги принуждават да им работят. След като амазонката роди, убиват родените момчета, а оставят момичетата, като им изрязват дясната гърда, за да не им пречи при опъването на лъка. Царю, навярно си спомняте делегацията на амазонките при Александър. Бяха дошли от бреговете на Меотийски⁴⁵ море с предупреждение, че ще бъдат безмилостни към войските му , ако бъдат нападнати. Спомняте си как Александър великодушно им обеща и дори ги покани да му гостуват, и те приеха поканата.“ Царят повдигна ръка и писарят спря да чете. След това стана от стола си и, като обикаляше сред генералите, заговори: ”Спомням си първата си среща с кимерите. Тогава бях още много млад и копнеех като всеки младеж за авантюри и срещи с непознатото. В първата година на похода⁴⁶ по тракийските земи водихме битки с гети и трибалди⁴⁷. Нашите войски бяха много по-добре подготвени тактически и с въоръжаване, но племената много добре разбираха това и не ни позволяваха да влезем в открит бой. Използваха планински проходи, за да ни причакват, отстъпваха там, където можехме да удържим победа и по всякакъв начин не влизаха в пряк двубой. Александър осъзнаваше, че само си губи времето с такива войни и сключи съюз за ненападение с тях при условие, че ще пазят границите на новата македонска държава от север. Ако започнеше такава война, каквато искат местните племена, нищо добро не го очакваше, независимо от по-добрата организация на нашите войски. Александър знаеше много добре как Дарий⁴⁸ оживя по една щастливата случайност. Гетите издърпваха войските му навътре в гъстите гори и мочурища с надеждата, че ще разрушат моста на Истър и ще прекъснат връзката му за спасение. През това време повикаха подкрепления от скитски и кимерийски племена. Да се изправиш срещу огромната армия на Дараваевуш би било не просто неразумно, а направо безумство. Неговата армия по численост надвишаваше многократно скитските племена. Затова те използваха тактиката на „огнената земя”. Отстъпвайки към вътрешността на страната, те взимаха всичко, което ни е нужно: храна, дрехи, животни и оставяха само къщите. Засипваха изворите и кладенците с пръст и подпалваха земята след себе си. Останали без храна за конете, слоновете и камилите, без вода за животните и войската, за персите бе трудно да продължават похода си. Разпръснати в групи да търсят вода, съюзнте племена ги нападаха и избиваха като почти не даваха жертви. Честите им нападения по обоза намаляваха все повече припасите на персийската войска с храна. Армията започна да гладува, липсата на вода, горещото слънце и вечният черен облак от пепел, който пълнеше дробовете им, ги съсипваше. Малобройни скитски отряди ги подлъгваха да навлизат все по-дълбоко в техни земи, откъдето излизане нямаше. Може би Дараваевуш е очаквал все пак да излязат в открит бой с войските им и да ги разгроми, но със скитската тактика не силният побеждава, а умният. Това продължи близо половин година. Скитите бяха подготвени за тази война, но въпреки това се наложи да избият почти всичките си животни. Войните осоляваха месото, увиваха го в памучен плат и слагаха под седлото, като по този начин се изхвърля течността от него. Така месото става годно за ядене, а и тежи малко. Жените, старците и децата живееха повече от кобилешко и козе мляко. Гладът бе толкова непоносим, че понякога се налагаше да пробиват с птича кост вените по краката на товарните коне, като източваха част от кръвта им, смесваха я с мляко и я пиеха. Бойните коне не закачаха, а ако някой от тях биваше убит и имали възможност да го вземат, го пренасяха на части до гладуващите. Беше им много трудно, но успяха да избият десетки хиляди от враговете си и принудиха Дарий да изтегли войските си от земите им, с огромни загуби и то само ден преди да бъде разрушен моста. Александър предложи мир не само на гети и трибалди, а и на скитските и кимерийски племена, които ги заобикаляха. Именно тогава за първи път срещнах кимерите, които живееха на север от Истър.Това бяха племената на трокхми, толистоболгии, тектосаки, етосаки, айгосаки, бастарни и други. Техният цар или риг⁴⁹, както го наричат кимерите, се казваше Айсимаха. Какво ми направи впечатление тогава? Да си призная честно, очаквах едни наперени, мръсни и тъпи селяндури, които ще вмиришат не само нас, но и околността. Но какво бе учудването ми, когато от конете, защото те дойдоха именно на коне, слезнаха едни прекрасно облечени хора с накити по ръцете и гърдите си. Златни токи и колани украсяваха дрехите им. Бяха определено много високи хора. Лично аз се почувствах респектиран и не се приближавах много до тях, защото бяха с глава по-високи и от най-високия ни воин. За мое учудване, сред тях имаше само един-двама с тъмни очи. Всички останали, около двадесетина пратеници, бяха със сиви, сини или зелени очи. Носеха различни прически. Едни бяха с дълги и прави коси, други с чумбас⁵⁰, трети избръснати. Някои с бради – едни късо поддържани, други разделени на две като при персийците. Александър ги покани на обяд, но те изразиха желание първо да се изкъпят, ако има възможност, а след това да обядват. Какво бе учудването ми, когато на масата усещах аромат не само на сапун, но и на извлек от билки, които мислех, че само елините знаят. По време на обяда успях да ги разгледам по-обстойно. Направи ми още силно впечатление изрядно поддържаните им нокти. Запитах ги дали келтските жени се правят по-красиви, а те ми отговориха, че при първа възможност си лакират ноктите в тъмночервено, оставят си маникюри, гримират се със сурма ⁵¹, слагат си тана⁵² и си правят устните червени със соковете на диви ягоди. Правели си най-различни прически, като си придържали косите с фиби и фибули от злато, сребро или в най-лошия случай от кост на елен. Посмяхме се, защото стигнахме до извода, че всички жени по света си приличат. Тогава научих, че по време на пиршество, каквото им направихме, обещанията задължително се спазват, защото ако това не стане, Земята под краката им ще пропадне или Небето ще се стовари върху тях. Кимерите ни казаха за едно тяхно поверие, в което се отъждествява всеки пир на земята с този, който ни предстои на небето. Там никой никога не остарява и масите са винаги отрупани с всевъзможни храни и вина, които никога не свършват. Стана ми смешно от тези поверия, но ако трябва да бъда откровен, кимерите спазиха обещанията си пред Александър и до неговата смърт не го нарушиха.” Селевк направи знак на четеца и той продължи: “Тъй като в повечето случаи начинът на живот на кимерите не позволява да се строят постоянни жилища, те си правят временни такива, като ги обграждат с ровове, набиват колове, насочени навън, като по този начин се предпазват от чужди хора и зверове. Понякога изкопават подземни галерии, които в случай на опасност, ги извеждат на място, което не е в полезрението на врага. В редки случаи, когато земята е плодородна, има в близост река и няма врагове, племето може да построи и каменно светилище. Понякога устройват селището си на високи хълмове със стръмни скали, като използват естествения релеф за защита. Най-рядко използват построяване на селищата си в езерата, като от дървени трупи правят огромни салове, които придвижват през деня до брега, а вечер към средата на езерото – на безопасно място⁵³.“ Селевк отново направи знак на четеца да спре и го отпрати. – Мисля, че този скит ни разказа достатъчно. Тъй като следват религиозни обичаи и ритуали, смятам,че няма да ни помогнат кой знае колко за бъдещите сражения с тях. Сами знаете колко нагли и опасни стават галатите. Не се съобразяват нито с граници, нито със собственост. Предстоят ни дълги и мъчителни войни. Надявам се сериозно да преосмислите прочетеното и в никакъв случай да не подценявате врага. Ще се срещнем утре по същото време, но преди да се приберете по домовете си, нека моят доверен лекар и както се оказа отличен познавач на душата, ни каже радостната вест. – Не знам дали ще е разумно от моя страна да го кажа на всеослушание, царю. – Приятелю мой, с тези войни аз живея по-дълго от всекиго друг. Това са моите другари и в радости, и в беди.Заедно проливаме кръвта си, браним не само своя живот, но и този на другаря до себе си. Нямам никакви тайни от тях. Тепърва ли да създавам такива? Кажи каква е болестта на Антиох⁵⁴ и как намери лечение? – Ще ви кажа, царю. Антиох е влюбен. – Да живее любовта! Ако не беше тя, със сигурност още при Гавгамела⁵⁵ нямаше да сме измежду живите! – генералите му се разсмяха, но Еразистрат запази сериозното си изражение. Селевкт го прегърна през рамо и го попита: – И в коя е влюбен? – За съжаление в моята жена. – Господи, моят син е луд! Какво хареса пък на твоята жена? И сега какво ще правим? Ако това е единственото решение, нима няма да отстъпиш жена си, за да оздравее моят син? Нали сте приятели? – Така е царю, но нима вие бихте постъпили по същият начин, ако синът ви бе влюбен в Стратоника⁵⁶? – Нима един баща не би дал всичко за спасението на своето дете? Нима има смисъл това царство, ако го няма него? Ако Антиох е влюбен в царицата, аз ще направя всичко, за да я убедя в  смисъла на нашата раздяла и новия й брак. – Царю, вие сте не само цар, но и лекар. Вашият син е влюбен в Стратоника. Помогнете му, за да не загине от любов. – Разбира се, Езаристрате! – Селевкт извърна тялото си  сякаш искаше да прикрие мъката си. Обърна се към евнуха, който стоеше до вратата и нареди: -Повикайте Стратоника! – после с бързи крачки напусна залата, за да се прибере в покоите си.

Индекси 1. Селевкт I Никатор, роден в Пела/Македония/ в 358 г.пр.н.е. – един от Генералите на Александър Македонски. Цар на Сирия, Месопотамия и Иран. Създава империя на Селевкидите. Убит е в 281 г. пр.н.е. от Птоломей Керавн. Година по-късно келтите навлизат в ТРакия преднождани от двама братя. Единият-Брен стига до Пеания, а другия Болг, убива Керавн и завладява Балканите.

  1. Скит – под скити гърците са разбирали всички племена северно от р.Дунав, Каспийско море и р.Сърдаря.
  2. Согдиана – област Мала Азия, граничеща със северните племена.
  3. Омир (на гръцки: Όμηρος) е древногръцки епически поет и аед, на когото се приписва авторството на Илиада и Одисея. Херодот твърди, че Омир и Хезиод са живели около 400 г. преди него (Истории, кн. 2), а Тукидид (471–395 г. пр.н.е.) споменава за 8 век пр.н.е.
  4. Херодот (на гръцки: Ηρόδοτος) е старогръцки историк, роден около 484 г. пр. н. е. в град Халикарнас в Западна Мала Азия. Починал приблизително в 425 г. пр. н. е. в град Турии.
  5. Друиди — жреци и поети при келтските народи, организирани като каста.
  6. река Океанус – така елините са наричали Атлантически океан, който им е бил единствено познат.
  7. Александър III Македонски или Александър Велики е роден през 356 г. пр.н.е. в град Пела, тогавашната столица на Древна Македония. Той е владетел на Древна Македония, управлявал от 336 г. пр.н.е. до смъртта му през 323 г. пр.н.е. Държавата се е простирала от Гърция до днешните Афганистан, Пакистан и Индия.
  8. НАСКА – книга – преданието, „Вендидад“ е единствения от двадесет и един наска и то са останали само фрагменти от нея.
  9. Аристотел (на гръцки: Αριστοτέλης) е древногръцки философ, един от най-големите гении на Античността. Ученик на Платон и учител на Александър Македонски, роден през 384 г. пр. н.е. Когато Александър Македонски умира (323 г. пр.н.е.), е обвинен в богохулство и бяга от Атина на остров Евбея, където умира на следващата година.
  10. ”Източните народи са роби по природа”- мнение на Аристотел.
  11. саките, живяли на Изток и Север от Имеон. Според преданията от народа на саките произлиза и самия Буда, известен също с името Шака Муня. Прави впечатление и изобразяването на кимерския бог Кернунос в прочутата поза с кръстосани крака, която се идентифицира от мнозина като “будистка” или “поза-лотос” Индийските източници посочват, че саките по външен вид са приличали на древните българите. В арабските източници българите край Волга са наричани и “българи” и “сакалиби”, а в писмото си до арабския халиф Ал-Муктадир техния цар е нарекъл себе си “Цар на сакалибите”.
  12. От раздела “БЪЛГАРИТЕ В СРЕДНА АЗИЯ” от Арменската география “АШХАРАЦУЙЦ”.
  13. Тангра – Бог на гръмотевиците и небето при българите. DONNER(герм.) – “гръм”; Бог гръмовержец Tаранис – Бог на гръмотевиците – келти; Тана̒оа -Бог та небето и морето – Маркизките острови; Танара – Бог на небето -Якутия; Тангароа – Изначалния Бог – Полинезия; Тирауа – Бог на небето -Канадски индианци, Монголското име на върховното божество е Тенгри; Т`ян – Бог на небето – Китай.
  14. Гай Юлий Цезар (на латински: Gaius Iulius Caesar)[1] (12 юли или 13 юли 100 пр.н.е. или 102 пр.н.е. — 15 март 44 пр.н.е.) е римски писател, пълководец и политически лидер,В книгата си „Галските войни” запознава Рим с живота на келтите или галите , както ги наричат те.

16.ПИТАГОР-древногръцки философ и математик Роден: ок. 582 пр.н.е.о-в Самос Починал: ок. 496 пр.н.е.Метапонт, Лукания.

  1. израз на Хиполит (428 г. г.пр.Хр.) древногръцки философ, математик и естествоизпитател – относно знанията на келтите.
  2. Цангпо -китайското име на р.Брамапутра.
  3. Химават – Хималаи /Снежна планина/.
  4. Кулута – днес Кулу – долина на границата мужду Лухул и Тибет.
  5. Арияварта – земите на западна и централна Индия или земи на ариите /благородните/.
  6. И днес в планинската местност Малана живее племето кхампа /вероятно от келтската дума кхампа – каста на друидите/, което говори трудноразбираем език. Живеят уединен живот, без връзка с местното население и се различават от тях по светлата си кожа, високия си ръст и орловият нос. Носят дълги конусовидни черни шапки, обеци и вярват на бог Тараната, което напомня много на келтския бог Таранис или българския Тангра. След окупацията на Китай над Тибет, кхампа стават бойци за освобождение на Тибет. В Бутан, Непал и Секим и до днес думата кхан се употребява за бог – например Гун кхан – богове на войната
  7. Персийският цар Ксеркс, управлявал около 470 г. Пр. Хр., различава кимери от Амиргия и кимери, носещи островърхи шапки. Същите носят не само келтите, а и племето на саките – тиграхауда, хоногондурите при болгите, показан в персийски изображения и рисунки. Арабският книжовник Казвини нарича този калпак “калансува ва ал-Булгария”, т.е. български калпак.
  8. Заратустра – Заратустра – /Заратущра/ – Зороастър – около ХVІ в.пр.н.е., пророк като Буда, Христос и Мохамед. С името Заратустра са познати още много други пророци, живели през различни векове.
  9. Думи на Цезар. За първородния грях китайците говорят още от епохата Шан около ХІІ-ХІ в. пр. н. е. Това е залегнало и в християнското учение.
  10. Думи на Цезар – “Келтите почитат единствено силите на природата.”
  11. Тази теория е залегната в индуизма и сред индианските племена.

28.Из философията на келтите записано от Лукиан (Λουκιανὸς ὁ Σαμοσατεύς), античен гръцки писател и реторик. Роден през 120 г. в град Самосата на Ефрат и починал през 192 г. в Александрия. Роден между 115 и 125 и починал от 180 до 192 г. (за смъртта му).

  1. Диоген Лаерций или Диоген Лаертски (на гръцки: Διογένης Λαέρτιος, на латински: Diogenes Laertius) е древногръцки историк на философията, роден през 200 година, вероятно в малоазийския град Лаерта.
  2. израз относно келтите на Страбон – древногръцки историк и философ. Роден: 63пр.н.е. в Амазия, дн.Турция. Починал: 24 от н.е.
  3. Впечатляващо е приликата на името Сосиш с Исус, както и цялата легенда/б.а./
  4. По-късно този ритуал е приет и от римляните.
  5. Този ритуал е познат и при полинезийците.

34.Тази философия е заложена в исляма, като малък и голям джихад.

  1. Хаома или сома – Асклепиас Ацидас на Роксбърг. Пълзящо растение, почти без листа, с бели цветчета по върховете на клоните си. Белият му бистър сок съдържа наркотични вещества, които се употребявали и от жреците при ритуали и от народа, който правел възбуждащи напитки. Според други изследователи сома е вид отровна гъба, която след изсушаване се хвърля в огъня и по този начин магите изпадат в транс. Същите маги носели шапки, подобни на гъба. В Чукотка и индианците в Северна Америка по този начин използват мухоморката. В комбинация с татул, имел и други отровни растения, се намазват стрелите.
  2. Същите ритуали се изпълняват и при ирокезките племена в Северна Америка.
  3. Същите ритуали по балсамиране и изсушаване на глави намираме и сред индианците на Централна Америка. Там главата се нарича тсантса. Този ритуал е познат в Южна Америка и Малайзия.
  4. Този ритуал изпълнява Крум с главата на Никифор и печенезите с главата на Светослав.
  5. Римляните наричали едно от келтските племена “пикти“, което означава „изрисувани хора“.
  6. Торкви – метални пръстени или гривни около врата на воина. Често инкрустирани с магически образи, които да ги предпазят.
  7. Историята ни дава и други примери за жертвоприношения. Така например при обсадата на Сестос от атиняните в 479 г.пр.н.е., Ойобаз – военоначалника на персите избягал със своите хора от града, но апсинтиите го хванали и принесли в жертва на бог Плейстор – тракийски бог на войната. По сведенията на Олимпиадор Тивански – историк от V в. –Диегилис, царят на кените, собственоръчно е разсякъл на две двама гръцки младежи в чест на боговете.
  8. Същият ритуал е познат сред траките, даките и индианците в Централна Америка.
  9. Подобни вярвания срещаме и срез римляните с техните богове закрилници lar, penates и genius).
  10. В най-старата ирландска история се разказва за народа Фир Болг или хора на Болг, заселил се в Ирландия през III-II пр.Хр. Твърде възможно е да са преминали през Беринговия проток. Може би е случайност, но в Еквадор има едно селище Сарагурос, което много напомня на българските племена сарагури. Ок. 275—194 г. пр. н. е. Ератостен от гр. Кирена, древногръцки философ, географ, математик и астроном; библиотекар на Александрийската библиотека. Той твърди, че ако се плава на запад в Атлантическия океан може да се стигне до Индия (неговите схващания имат определящо значение за бъдещото решение на Колумб да предприеме експедиция на запад).
  11. Меотийско море – Каспийско море.
  12. 335 г. пр.н.е.
  13. Гети и трибалди – тракийски племена, владеещи територията от двете страни на река Дунав.
  14. Дарий – Дарий I (на персийски: Dārayawuš, на гръцки: Δαρεῖος ) е шах (цар) на Персия, управлявал Персийската империя от 521 г. пр.н.е. до 486 г. пр.н.е. Син е на Хистасп.
  15. Риг или реке – цар. Подобни наименования имат готите с –rich, латинците с rex, санскритската дума раджа, както и окончанието за царственост при българските царе Телериг и Исперериг.
  16. Чумбас или чуб. Мъжка прическа, наподобяваща гривата или опашката на кон. Кимерите са вярвали, че конят е по-верен приятел от човека и са го почитали повече от всеки човек.
  17. Сурма – растителен черен прах за гримиране.
  18. Тана – персийско украшение, което се окачвало на носа и се пълнело с благоуханни масла.
  19. Това укрепление е тъй наречения краног.
  20. АнтиохІ Сотер – от 291 г. пр. н.е. съуправител на Изтока, заедно със своя баща Селевк, а от 281-261 г. пр. н.е. – управител
  21. Битката при Гавгамела е решителната битка между войските на Александър Македонски и на персийския император Дарий III на равнината край село Гавгамела на 1 октомври 331 г. пр.н.е., ключова роля за което изиграва персийският генерал Мазеас, който изменя на господаря си и се превръща в предател. Това той прави, защото Дарий III му обещава за жена дъщеря си, но след това се отмята от думата си.
  22. Стратоника – съпруга на Селевк от 299 г. пр.н.е. От този брак се ражда дъщеря им Фила. През 294 г. пр.н.е. Антиох се жени за Стратоника и от нея има двама сина – Селевк, който умира твърде млад и Теодис или Теос. След смъртта си, заради неземната си красота, е обожествена и чествана като Афродита Стратоника.
 

Кома юли 12, 2009

Filed under: Психо — khagan @ 4:13 pm
Tags: , , , , ,

Истината за нас е невинаги лицеприятна и затова рядко я научаваме.


Майка ми винаги е била изключително весел и жизнерадостен човек. Много пъти съм се чудила как е успяла да запази този си благ характер. Никога не е имала съпруг и винаги с шеги и закачки е отбягвала безкрайните ми въпроси. Така никога не успях да науча нещо за баща си. Предполагах, че е била случайна, но приятна и бурна връзка, която е оставила много щастливи моменти , защото майка ми винаги е говорила за нея като най-красивото нещо в живота си. Сега, когато съм малко попреминала тридесетте, се опитвам да отгатна много неща, за които детството ми в училище, следване и игри не ми даде време да разгадая. Приятелките ми отдавна са семейни и все по-трудно намират време за мен.
Знам, че не съм красавица, по която мъжете да пощуряват. Нито съм претенциозна и лоша. Вярно е, че всички жени казват така, но аз наистина съм такава. Много наивна и добронамерена, понякога сантиментално лекомислена, някак си не позволявах на мъжете да полудеят по мен, въпреки огромното ми желание за това. Сега съм лекар в градската болница и това запълва живота ми. Може би, ако някога имам семейство, работата ми ще мине на втори план, но за сега се примирявам със съдбата си. Майка ми  се пенсионира в същата болница преди няколко години и, разбира се, като всяка медицинска сестра, желаеше аз да стана лекар и може би да осъществя мечтите ú. Сега съм доволна от това, защото контактите ми с хората запълват празнотата в сърцето ми и ми остава много малко време за самота и самосъжалениe. Понякога обаче тази самота, особено в почивните дни, става убийствена, въпреки присъствието на майка ми и нейната безкрайна любов.
Беше сив, мрачен следобед. Облаци покриваха небето, готови всеки момент да заплачат. Дори смешното врабче на прозореца не успяваше да ме развесели. Разглеждах албумите си и спомените още повече ме натъжаваха. И за да разсея отчасти мрачното си настроение, взех албума на майка ми. Заразпитвах я за хората, когото не познавах, за местата, където са били и за характерите на всеки от тях. С много хумор ми беше разказано цветно за всеки, което подобри настроението ми дотолкова, че и аз избухнах в смях.
– А на тази снимка кои са?
– А, тези ли? Това е отборът по футбол.Тази снимка си я откраднах от таблото на училището. Тогава имаше такива табла, на които поставяха снимките на отличниците и гордостта на училището в една или друга област
– А този кой е? Тук по средата? Изглежда много красив! Ще взема лупата от шкафчето.
– Вярно е. Казваше се Георги Милев. Викахме му Гео, но не знам дали е бил поет. Беше най-красивото момче на випуска, вратар на отбора и… Стига си ровичкала! Тук го имам на по-голяма снимка.
– Която пак си откраднала от таблото?
– Разбира се!От къде можеше да ги имам тези снимки?
-Майко, той да не би да ти е бил гадже?
Майка ми избухна в смях.
– Всички момичета бяха луднали по него. Можеше да има всяка, която пожелае, но беше отдаден на спорта и момичетата малко го вълнуваха. Колко красиви момичета лееха сълзи по него, без да имат никакъв шанс дори да го целунат, та аз ли?
– Но все някоя е спечелила сърцето му, нали? Вероятно се е оженил за някое много красиво момиче.
-За съжаление, съдбата не бе благосклонна към него. На двадесет и осем години катастрофира с мотоциклета си, изпадна в кома и половин година по-късно почина.
– Жалко! Умряла е любовта на толкова много жени.
– Така е. Някои спечелиха, други загубиха. Не мислиш ли, че е време за обяд?  Приготвú нещо в кухнята, докато аз подредя малко стаята.
Няколко дни по-късно бях на нощно дежурство, и за да бъда бодра реших да науча нещо за смъртта на Георги Милев – Гео. За съжаление, трябваше да изчакам утрото, защото архивите не бяха достъпни през нощта. Не беше трудно да открия годината, след като знаех, че е починал на двадесет и осем и е бил съученик на майка ми. След това се замислих за добрата памет на майка си, защото Гео наистина е бил на същите години , записани на амбулаторната карта. Но най-голямата ми изненада беше, когато открих, че лекуващият му лекар е все още в тази болница.
– Разбира се, че си спомням! За тези пет-шест години колко случая на изпаднали в кома познаваш?
– Само един, доцент Ставрев – отговорих аз – и пациентът почина след три дни.
– И какво научи от този случай?
– Да си призная почти нищо! – усмихнах се гузно аз.
– В цялата си практика съм имал осем случая на кома. Във всички от тях съм се старал да науча нещо повече за това състояние на пациента, но освен че тялото живее, а мозъкът не, нищо друго не мога да кажа.
– Сигурен ли сте за мозъка?
– Господи, как може да съм сигурен в това? Аз да не съм Той! Но най-добре за това попитай майка си. Тя може би знае по-добре от мен състоянието на пациента, защото му бе лекуваща сестра и се грижеше денонощно за него.
-Какво? Майка ми е била лекуващата сестра?
-Разбира се. Половин година не се отдели от него.
Още не прекрачила прага на дома и подхванах майка ми.
– Майко, защо не ми каза, че си била лекуваща сестра на Георги Милев – пациента, изпаднал в кома? Ти знаеш ли каква ценна информация можеш да ми дадеш за състоянието на тези хора? Например, усещат ли болка, имат ли чувства, сънуват ли, долавят ли присъствието на някого и прочее. Знаеш колко малко информация има в учебниците и колко е неточна. Дори доцент Ставрев, който е бил лекуващ лекар тогава, не може да ми каже нищо конкретно и ме насочи към теб като човек, който може би знае нещо повече от самия него. За доктор Ставрев комата е състояние на мозъчна смърт. Ти какво мислиш по този въпрос?
– Мисля, че до някъде е прав, но само донякъде. Спомена ли нещо за душата?
-Не, разбира се! Майко, какви ги говориш? Медицинско лице си в края на краищата, не продавачка в сергия!
– В такъв случай разговорът ни е безсмислен.
– Добре де, не се сърди. Нека поговорим спокойно. Например, чувстваше ли твоето присъствие?
– О, разбира се! Още щом влизах в стаята, го усещах и по апаратурата, и във въздуха. Имах чувството, че душата му е някъде там – встрани и ми се присмива на безсмислените процедури върху тялото му. Тогава разбрах, че тялото и душата са две коренно различни и взаимосвързани неща. И когато душата се откъсне от тялото, много рядко желае отново да се върне в него, защото тялото за душата е бреме.Често се проявяваха аномалии с отчитането на апаратурата, което в първите дни ме обнадеждаваше, но в последствие започнах да разбирам, че от мен се иска нещо и аз го правех. Понякога, ако не улучвах желанията, аномалиите продължаваха, докато ги изпълня и тогава всичко си идваше на място. Така понякога имах чувството, че разговарям с него. Например, отделителната му система продължаваше да работи – от начало нормално, после все по-рядко, докато накрая почти спря. Дишането и пулсът бяха в постоянни граници, с малки изключения – когато имах допир с някои центрове по време на работа. Разбира се, аз отговарях за него и не допусках дори санитарките да влизат в стаята, за която аз се грижех. Всичко изпълнявах сама. Подлоги, системи, смяна на чаршафи и пижами, дори къпането –при което майка ми се усмихна загадъчно.
– Защо се усмихваш?
– Половата му система също функционираше нормално.
– Майко, ти вече прекали! Искаш да кажеш, че е можел да изпълнява мъжките си възможности?
– Разбира се! И то прекрасно! Още щом го докоснех и беше готов. Та той бе на двадесет и осем! Дори ако къпането закъснееше, чувствах напрежение във въздуха. Къпех го през вечер, но понякога и по-често, в зависимост от това напрежение, което витаеше в стаята. Усещах го как ме тласка да го направя и аз го правех, когато всички спят и няма кой да ни притесни. Това са най-красивите дни от моя живот.
Чудех се майка ми дали се шегува,  или говори истината. Не открих шега в лицето й, а напротив – някакво щастие, което дори ме изплаши. Реших, че е най-добре разговорът да спре до тук, защото от това нямаше да излезе нищо добро.
– Майко, майко, прости ми, но за мен това е просто нагла лъжа и затова излизам навън  да се поразходя.
-Добре, мила, поразходи се. Знам, че не беше много добра по математика, но можеш да направиш и такива сметки относно твоето зачатие. А ако си спомняш добре лицето на Гео на излизане , се погледни в огледалото, за да разбереш, че майка ти не лъже.

 

Там някъде

Filed under: Драми — khagan @ 3:51 pm
Tags: , , , , , , ,

Drying-Indian-Mummy

Само човек, който е разбрал, че умира, без да е постигнал духовното си развитие, е постигнал нещо.


С нея израснахме заедно. Тъй като бяхме връстници, учихме в едни и същи училища, стояхме на един и същи чин. Къщите ни бяха на една ограда и това бе повод да прекарваме по-голямата част от деня си заедно. Беше много добро момиче, скромно и възпитано, за разлика от повечето ми съученички.
Влизането ми в казармата ни раздели за кратко, но приятелството ни придоби един особен оттенък. Тя беше истинска жена и изпитваше непреодолими природни желания да стане майка. Може би момчетата по-късно узряват за тези неща и аз останах чужд за нейния повик. Въпреки това, всичко си вървеше по старому  до деня, в който реши да се омъжи.
И разбира се, за да има баланс в природата, й се падна мъж, който не заслужаваше просто да съществува, камо ли да създава семейство. И тъй като по правило никой човек не се жени, за да се развежда, моята приятелка търпеше пиянски побои и психически тормоз. За щастие, ако мога, а аз мога така да се изразя, нещастният й съпруг една сутрин бе намерен в крайпътна канавка – пребит до смърт и ограбен.
Останала сама с двете си деца, моята приятелка живееше отруден и тежък живот. Разбира се, по всякакъв начин се стараех да й помагам с каквото можех, като през цялото време внимавах това да остане незабелязано. Децата й винаги бяха изпрани, изгладени и чисти. Дъщеря й беше изключително добро и възпитано момиче и не й създаваше никакви грижи, но синът й, който бе по-голямото дете, тръгна по лоши пътища – стана наркоман, започна да краде и след двудневно отсъствие от дома, тялото му бе намерено в реката на няколко километра от града.
Тази смърт напълно съсипа живота на моята приятелка. И в крайна сметка, на четиридесет години, тя изглеждаше твърде състарена за възрастта си. Беше си втълпила, че е лоша майка, която не е възпитала детето си както трябва. Постоянните терзания доведоха до нови неприятности. Откриха й рак на стомаха.  Оставали й още два-три месеца. Медицината била безсилна, за да й помогне. Ракът бил се разпространил по цялото тяло. Почти всички органи били засегнати с метастази и единственото, с което можели да помогнат, било обезболяващите лекарства.
Още на другия ден, щом разбрах от дъщеря й, че си е у дома, реших да я посетя. Светла, така се казваше моята приятелка, ме посрещна с полуусмивка. Изрази радостта си, че съм й дошъл на гости и след това започна да се укорява, че е на легло и не може да ме посрещне, че дъщеря й не е в момента тук, за да ми поднесе кафе и още хиляди извинения за какво ли не. Опитвах се да я успокоя, че съм дошъл да я видя, а не да пия кафе и не трябва да се притеснява изобщо за мен. Оставих плодове, сокове и още някои неща от първа необходимост и след час си тръгнах. През цялото време тя се притесняваше за дъщеря си, която беше приета студентка, че ще я изостави и няма как да й помага. Но най-много се измъчваше за сина си, като постоянно се упрекваше за това, че вероятно не му е отделяла необходимото внимание.
Дните минаваха и аз винаги, когато намирах време, се отбивах да я навестя. Месец по-късно, болките й ставаха все по-силни и непоносими. Тогава за първи път чух от нея, че не може да издържа и че самоубийството е единственото й спасение. Проблемът беше, че тя самата не можеше да го осъществи, защото беше безпомощна да стане, камо ли да предприеме някакви подходящи действия.
След няколко мои посещения започна да ме моли за помощ, като по всякакъв начин ме убеждаваше, че никой няма нищо да разбере, защото всички знаят, че е болна от рак и би било нормално да я настигне смъртта, след като дори и лекарите са го потвърдили. Даваше ми примери за самоубийства, които са граничели с героизъм, саможертви в името на свободата, приятелството, любовта и пр. Убеждаваше ме, че не само болката е причина за това нейно искане, а и неприятностите, които е причинила на близките си хора. Разбира се, аз бях на кръстопът. Ако помогнех – щях да бъда убиец, ако откажех – нямаше да съм истински приятел.
След това идваха безброй въпроси… Ако помогна – всъщност, аз убиец ли съм или не? Ако не съм, тогава какъв се явявам? Грешно ли е да се помага или не в такива случаи? Разбира се, тези въпроси бяха нерешими, отразяваха се на моята психика и аз бях обсебен от тях ден и нощ. Дори започнах да мисля варианти за по-скорошната й смърт и нейното спасение. Страхувах се вече да я посещавам, защото знаех какво ще последва. Но след кратка борба със себе си, отново бях до леглото й. В последните няколко дни тя не приемаше вече никаква храна въпреки моите молби и тези на дъщеря й.
Двата месеца отдавна бяха изтекли, а смъртта все не идваше и не идваше. Дори започнах да вярвам, че може би ще се оправи, че лекарите са сгрешили. Казах й тази си надежда, а тя ми отвърна, че болките й са толкова силни, че понякога дори не ги усеща и отдавна е мъртва, но нещо я държи здраво и не я пуска.
В първия миг не обърнах внимание на думите й, но на другия ден вече бях почти сигурен в тях. Причина за това бе сънят. Кошмарен сън, както се изразяваме ние. Сън, от който не можеш да избягаш и знаеш, че иска да ти каже нещо, но не разбираш какво.
Сънят бе кратък и ясен: Светла бе прегърнала сина си така силно, че не искаше да се раздели от него въпреки молбите на съществата, които я викаха. Тези същества бяха толкова много и я молеха така искрено, сякаш бяха нейни приятели и нямаха намерение да прилагат никакво насилие, защото бяха убедени, че все някога моята приятелка ще ги последва, въпреки съпротивата си. Не ме питайте какви бяха тези същества, защото аз не ги виждах, но ги усещах и чувах. Спомням си още, че в съня тялото й бе здраво и жилаво, без никакви признаци на болест, а очите й изразяваха и нежност към тези същества, и молба.
Сутринта се постарах да си припомня този сън с най-малките подробности, защото знаех, че той ще ми покаже пътя за нейното спасение. През целия ден се опитвах да правя анализ и предположения. Нищо не можех да разбера въпреки усилията ми да разгадая съня и реша изхода. Знаех, че смъртта ще настъпи, когато тя се освободи от сина си. Но знаех, че него вече го няма. Тогава по какъв начин той я задържа? Това не ми беше ясно. Може би бе нужно само някакво действие, дума или предмет и тя щеше да се освободи. Но какво? Имах самочувствието на интелигентен човек, със собствена философия за живота и смъртта, но това в момента не ми помагаше изобщо. Сигурно, ако бях психолог, психотерапевт или каквото и да е психо, щях да знам какво да правя, но аз не бях.
Така отмина целия ден и реших отново да я посетя, въпреки че нямах никакъв план или просто казано, щях да реша какво да правя на место. Тъкмо мислех да пъхна ключа, а аз имах такъв за нейния дом, когато, за моя радост, на вратата ме посрещна дъщеря й. Каза ми, че цяла нощ майка й е бълнувала и единственото, което казвала, било името на брат й. Чувствах тъгата в цялото й същество. Майка й я беше забравила. Не бе проронила и дума за нея, не бе изразила и капчица благодарност за грижите, които тя бе положила, както и за това, че никога за нищо не й е създавала проблеми.
Казах на момичето, че когато всичко свърши, искам да поговорим и помолих да ми отдели колкото се може повече време за това. Разбира се, тя се съгласи, но тъгата в очите й остана. Извини се, че има работа в кухнята и ме покани в стаята на майка си.
Когато застанах до леглото на Светла, разбрах, че всъщност не знаех какво да кажа. Чувствах само, че целият разговор трябваше да се върти около живота или смъртта на сина й. Тогава сякаш нещо ми просветна, все едно някой от някъде ми казваше думите и аз започнах да говоря такива небивалици, които и не предполагах, че ще мога да измисля.
– Все пак ти отгледа прекрасни деца, с които би трябвало да се гордее всяка майка…
Тъй като моята приятелка имаше винаги доверие в думите ми, познаваше ме като човек, който не говори празни приказки и никога лъжи, сега ме погледна с очи, в които се криеше изненада и може би укор. Очите й въпреки умиращото тяло бяха живи и изразителни. Те сякаш говореха вместо устните й.
– Моля те… – едва се отрониха думите й от сухите устни.
– Нима една саможертва не заличава прегрешенията на изминалия живот? – запитах я невинно аз. Бях се превъплътил в най-наглия лъжец, толкова изкусен и твърд в думите си, че се учудих сам от себе си.
– Какво…..искаш….. да кажеш?
Независимо, че знаех колко трудно й е да говори, умишлено изострях вниманието й върху моите думи, така че да се съсредоточи, да й направят впечатление, а след това да се замисли върху тях.
– Стига, Светле! Искаш да кажеш, че нищо не знаеш за смъртта на сина ти?
– Какво ….да знам?
-Че се е удавил, защото се е хвърлил да спасява онази самоубийца….
– Какви ги говориш? ….Та той….не може да плува….
– Така ли? – учудих се на свой ред аз. Наистина не знаех този факт, който само за миг ме разконцентрира, но продължих с лъжите си.
– Затова ли момичето твърди, че когато е била на дъното, синът ти застанал под нея, грабнал тялото и като се изтласкал с крака я избутал към брега. След това просто не го видяла да излиза, въпреки че стояла дълго на брега – измръзнала и уплашена. Пише, че си спомня само осанката, страшната сила, с която я изхвърлил и силните му ръце. По описанието й всичко говори, че това е синът ти. А и няма намерени други удавени, освен него. Няма никакво съмнение, че синът ти се е жертвал заради нея.
Явно лъжата ми бе перфектна, защото очите й дълго останаха впити в моите. Просто ме изследваше. Стараех се да не отклонявам поглед, за да не предизвиквам съмнение и най-нагло я попитах:
– Наистина ли,  не знаеше за това?
На въпроса ми тя отговори с въпрос.
– Къде го прочете?
Усещах в говора й някаква сила, която ми даваше надежда, че ще успея – ако не в освобождението й, поне със успокоението, с което щеше да си отиде.
– Преди месец излезе статия – изповед на едно момиче. Сега е щастливо омъжена с две малки деца. Вероятно дъщеря ти не го е прочела, защото не й е до четене на списания. Не трябва да й се сърдиш. Аз ще издиря списанието и ще ти го прочета. Обещавам, ако не утре, то в други ден със сигурност ще го донеса. Предполагам, че в библиотеката го има. Ако не, ще го взема от този мой приятел, в който бях на гости и го прочетох.

За да бъда по-убедителен, сложих ръка върху нейната. Тя притисна моята. Пръстите й се впиваха все повече и повече в ръката ми. Започнах да усещам страшна болка и дори се уплаших от невероятната сила, която имаше в това умиращо тяло – сила, надвишаваща всички мои очаквания. Пръстите й се впиваха още по-дълбоко. Имах чувството, че пръстите й ще пробият ръката ми и ще се съединят през моите. Въпреки болката държах ръката си в нейната, защото по някакъв начин знаех, че всичко в този миг има значение и че може би се решават неща, за които ние изобщо не знаем, че съществуват. Не знам колко продължи това мое страдание, но усетих как пръстите й започнаха да освобождават ръката ми и в нея да се влива нова живителна кръв. Когато бе напълно освободена, аз не я отдръпнах, а продължавах да я държа в нейната. Очите й останаха все така втренчени в мен, но някак безизразни и празни. Моята приятелка беше тръгнала по дългите и непознати пътища на необятното.

* * *
Месец по-късно дъщерята на Светла ме покани, както се бяхме разбрали.
Естествено тя нищо не знаеше за последния ни разговор с майка й, а и аз нямах намерение да й го споменавам. Целта ми беше да успокоя душата на това момиче, което вероятно страдаше най-вече от мнимото безразличие на майка си.
– Относно брат ти, майка ти изпитваше угризения на съвестта, че не е изпълнила предназначението си и това много й тежеше. То е като грижата за цветята в дома. На тези, които растат здрави и свежи, обръщаме по-малко внимание и полагаме по-малко грижи за тях, отколкото за болните и посърналите. Всъщност, майка ти много се страхуваше, че ще те остави сама, без опора. Каза ми, че след смъртта на брат ти, единствено ти си осмисляла нейния живот и ако е нямала теб и твоята обич, отдавна да си е тръгнала от този свят. Обещах й, че ще ти помагам, с каквото мога и с радост ще го направя.
Очите на момичето просветнаха! Гледаше ме с очакване, надяваше се да чуе още нещо. Сякаш облак се отмести от лицето й и то засия озарено. Говорихме дълго за майка й, за брат й, за превратностите на живота.
След това се разделихме. Въпреки поднесените лъжи, които изговорих на моята приятелка, а сега и на дъщеря й, не изпитвах угризения на съвестта, не се чувствах лъжец. Напротив – гордеех се, че съм влял вяра и радост в душите им.
Доколко съм бил прав, ще разбера може би, когато се срещна с Него – там някъде.

 

Очи

Filed under: Драми — khagan @ 3:16 pm
Tags: , , ,

598401_131217200384253_496402001_n
Любовта е творение на Всевишния , за да изпита чувствата и промени съдбите ни.

Той летеше право към целта, за която не знаеше нищо. Някакви невидими сили го тласкаха да лети и никога тези сили не го излъгаха. Сякаш Смъртта има някакво енергийно поле, което ние – хората – не чувстваме, но Гарвана…. А може би Смъртта си има и своя специфичен аромат, също така неуловим за нашите възприятия, но Гарвана…. Вече летеше повече от час и едва сега долови виковете на хора. На него му бе ясно, че това е целта. А тя винаги му донасяше храна. Смъртта на едно същество е просто храна за друго. Така е било и така ще бъде. Зимата го беше стопила напълно. Колкото повече остаряваше, все по-трудно издържаше на студа и глада. Много зими беше преживял, но тази му бе най-тежката. Ако не бе този необясним усет да открива смъртта и да преживява, той отдавна нямаше да е между живите.
Летеше безшумно между дърветата и когато наближи хората, кацна на един клон и зачака. Умееше да чака. Минутите преди Смъртта са били винаги едно театрално представление, една кулминация на Живота. Беше свидетел на много от тях. А може би не само Гарвана беше зрител на този спектакъл? А може би наоколо имаше феи, духове, самодиви и още много други същества, които човешките очи нямаха способността да виждат? Много е тънка границата между Живота и Смъртта. Може би едно дихание, а може би още по-тънка? Именно тогава, може би, има истинска магия, също както в приказките. Разбира се има и магьосница – самата Смърт. Преминаваме от едно състояние в друго за миг. Ще узнаем ли какво има от другата страна? Със сигурност няма да е същото като днес! Не знаем, а може би и Гарвана не знае… А той се бе сгушил в синкаво-черната си перушина и наблюдаваше.
– Погледни ме в очите,ефрейтор! За пореден път те питам: Ти изпълни ли заповедта на капитана?
Войничето беше навело глава и мълчеше. Трябваше да си признае. Рано или късно всичко щеше да се разбере.
– Не, г-син подпоручик.
– Какво-о-о? Не изпълняваш заповедите на по-висшестоящите? На теб ясно ли ти е какво те очаква, а? Военен съд и може би разстрел за неизпълнение на заповед по време на война! Ти си… Ти… си… И ме гледай в очите, ефрейтор, в очите!…
Подпоручикът беше придобил виолетово-червен цвят на лицето. Въртеше се в кръг, като се мъчеше да си събере мислите. Сините му очи бяха приковани в момчето, а от устата му хвърчаха пръски и нецензурни думи.
– Ти… Ти си за разстрел! Какво ще обяснявам на капитана,а? Какво да му кажа? Пак те питам, защо не я разстреля? Жената на врага е също наш враг! Питам те: Защо?… И ме гледай в очите, ефрейтор, в очите!
– Войничето надигна глава за миг и отново я сведе. Как можеше да обясни на подпоручика колко хубава беше тя? Не хубава, тя беше прекрасна! Какви коси имаше, какви устни и най-вече какви очи! Очи, за които би дал цялото си същество и живота си. Какво ли не прочете в тях: гордост и страст, нежност и любов, умиление и страх.
Това бе мечтата на живота му, идеала му за жена. А те искаха от него да я унищожи. Как до обясни на подпоручика това? Да го разбере… Никога! Още щом разбра, че в него избухна вулкан от любов, той знаеше, че това бе краят. Успя само да каже: ”Бягай!” и сякаш целият му живот се осмисли Дори никога повече да не види тази жена, той бе удовлетворен, че тя щеше да продължава да съществува и тези очи щяха все още да са живи. Колкото и да бе невероятно, страхът бавно премина в безразличие, после в щастие. Бе спасил най-красивите очи на този свят и това му стигаше, за да бъде щастлив. Как да обясни това и щеше ли изобщо някой да го разбере“ . По добре да го запази за себе си, тайна, която щеше да бъде само между тях двамата.
– А не само ти, но сигурно и аз ще бъда изправен на военен съд и тогава Господ да ти е на помощ!…. И ме гледай в очите, когато говоря!
Войничето надигна глава и отново я сведе.
Изведнъж подпоручикът млъкна. Момчето надигна отново глава, защото внезапно в гората настана тишина. За миг си помисли, че всичко е свършило, когато тишината се разкъса от изстрел. Почувства остра болка в гърдите. После последваха още изстрели, които разкъсваха тялото му. С всеки следващ изстрел болката все повече и повече се притъпяваше, а когато падна, не чувстваше нищо, само онези очи бяха пред него. Душата му се изпълваше с радост. Той бе щастлив и в Смъртта си. После постепенно чертите се размиваха, докато потънаха в мрака.

Представлението свърши. Гарвана изпрати с поглед подпоручика и зачака. Той умееше това. Можеше да чака с часове, ако се наложи и с дни. Гората постепенно се връщаше към обичайния си ритъм. Птичките, водени от нагона на Любовта, запяха песни към любимите, защото беше пролет и възраждащата се природа си искаше своето. Възхваляваха живота, защото и те, както и ние, не познаваха Смъртта и се страхуваха от нея. А може би не трябва? Защо се страхуваме от нещо, което не познаваме? Не би трябвало да се страхуваме от непознатото.
Привечер Гарвана се престраши и кацна до момчето. Обиколи го два-три пъти, за да се убеди, че няма да бъде изненадан и скочи върху гърдите му. Смъртта за едни, е живот за други, а той все по-трудно и по-трудно преодоляваше студовете и глада през зимата и сега му се откриваше една възможност да се възстанови. Огледа се за натрапници, направи крачка, стъпи върху лицето на младежа и заби клюн в очите му.