Ленивеца и маймунката март 24, 2010

За мъдростта се сещаме едва, когато е станало късно, за да бъде поправено нещо.

Стар беше ленивецът, за да търпи до безкрайност игрите на малкото маймунче и неспирните му въпроси. Дразнеше се, но въпреки това не можеше да го отблъсне хей така, без да има защо. Младост! А тя винаги иска неща, от които старостта се е наситила. От къде дойде маймунчето, ленивецът  можеше само да се досеща. Предполагаше, че или майка му е загинала, или че се е изгубило, та поради тази причина не му даваше сърце да го отблъсне. Дори с времето свикна с него така, че ако изчезнеше от погледа му , той ставаше неспокоен и се озърташе с надеждата, че е наблизо. Маймунчето като всяко младо същество изгаряше от любопитство да научи  колкото се може повече неща. Това дразнеше ленивеца, който по всякакъв начин се стараеше да го научи на най-важното, да оживява.
-Всяка маймунка, обича да яде от сочните листа на дърветата. А както знаеш те са там, по върхарите. За да стигнеш до тях обаче, трябва да преодолееш места, които са много опасни за нас. В храстите или гъстите треви се е скрил и дебне ягуарът. Златистите му очи наблюдават всяко наше движение и при най-малко невнимание, ще станем негова плячка. Затова преди да скочиш от дървото на земята, дълго се оглеждай! Всяко помръдване, всяко трепване на тревата, за теб трябва да означава, че е опасно да слезеш на земята. Нима мислиш, че и на мен не ми се иска да похапна свежи листа? Иска ми се, разбира се!  Но е имало дни, когато с дни не съм ги опитвал, само защото виждам скритото тяло в тревата, а с времето даже го усещах, че е там без очите ми да го съзрат. По-добре гладен, но жив, отколкото да нахраниш ягуара. Дори да си надхитрил този враг, не забравяй, че ни дебне и друг още по-бърз и опасен, харпията¹! Този орел винаги стои някъде далече, толкова далече, че нашите очи не могат да достигнат до него. Но той ни наблюдава. Щом види, че сме незащитени от клоните на дървото, се спуска и ни сграбчва. През живота си съм видял десетки животни, попаднали в острите нокти на тези убийци. Затова трябва да преценяваш, кога можеш да преминаваш от едно дърво на друго. Когато слънцето прибира и последните си лъчи, харпията е почти сляпа, а и ягуарът още не е излязъл от своето леговище. Тогава трябва да се действа! Но дори и тогава основно трябва дълго да се наблюдава, защото хищникът е коварен и винаги може да те изненада. Но ти не внимаваш  в това, което ти говоря, и ако продължаваш да си толкова небрежна, ще има много да страдаш.
Маймунката почти не се вслушваше в думите на ленивеца. Играта я вълнуваше много повече, отколкото каквито и да било думи.
Една ранна утрин ленивецът  се беше събудил още с проблясването на светлината и по навик, изграден с годините,  наблюдаваше дали ягуарът не дебне в тревите. Забеляза го. Въпреки че с годините зрението все повече му изневеряваше, сякаш нещо му подсказваше, къде може да е скрит неговият враг и винаги успяваше да улови окраската му. Знаеше, че най-много след час умората щеше да си каже думата и ягуарът щеше да поеме към бърлогата си. И точно в този момент съзря маймунката да рови в пръстта за корените на Каму Каму². С един скок ягуарът щеше да разкъса малкото телце. Ленивецът стоеше между ловеца и плячката. Не можеше нищо да направи, освен да отпусне захвата на своите нокти и да полети към Смъртта. Тялото му тупна в меката и влажна покривка от листа. Маймунката чу шума и светкавично се покатери на дървото. Когато погледна надолу, видя ягуарът да се отдалечава с тялото на ленивеца. Едва сега разбра колко непредпазливо е постъпила и само саможертвата на ленивеца бе спасила живота му. Вече съжаляваше, но не можеше да поправи стореното. Сега дълбоко страдаше, че с лека ръка подминаваше съветите на ленивеца, но беше късно. Вече го нямаше този, от когото можеше да научи още много.

Защо приятелите си изпитваш,

без да имаш нужда от това!?

Ако шарата всеки ден опитваш,

без вино ще останеш за беда.

1.Харпията е месоядна птица. Основната ѝ плячка са средните по-размер дървесни бозайници, като маймуни, ленивци и различни видове птици. Дължината на тялото – около 1 м.Размаха на крилете е около 2 м. и тегло – около 8-10 кг, като женските са по-едри.

2.Каму-каму – дърво растящо в дъждовните гори на Амазония, Плодовете му са малки и червеникави, но хранителните вещества всъщност се намират в корените.

3.Шарá – все още сладко, некипнало вино

Превъплъщенията на душата ноември 10, 2009

Мозъкът за душата е като бръшлянът за къщата. Колкото повече се грижим за него, толкова е по-голяма опасността домът ти да се срути.

 

Виждах майка си, разбирах всичко, което ми казваше, а всъщност и двамата не говорехме. После след нея от небитието видях баби, дядовци, Джиджито, моя добър приятел от детството и още много други, отдавна починали хора. Не чувах гласовете им, но разбирах всяка тяхна дума. Говореха ми да съм спокоен, че те са тук и не трябва да се притеснявам за нищо. Аз не се притеснявах, но се изненадах, че толкова хора се бяха събрали на едно място, само за да ме успокояват. Знаех за какво са дошли и затова ги питах:

„А децата?“

„Знаеш, че всичко ще е наред!“ – отвръщаха ми те и аз виждах наистина как растат, как се женят и дори как ще умрат.

Чудех се на себе си, че приемам по този безразличен начин тяхната смърт. Това бе нещо естествено и нормално. Спомних си как страдах, когато бяха болни или изпадаха в беда и колко тежко преживявах техните неволи. Сега сякаш не бях аз. Не исках да напускам болничната стая, в която се виждах как лежа, как светят десетките лампички по апаратурата. Дори си направих разходка из отделението и видях, че лекарят спеше на едно операционно легло, а сестрата пишеше някакъв дневник. Наблюдавах как от време на време някои от душите на спящите пациенти на болницата напускаха телата им, а други се връщаха. Приемах всичко това за нормално и не ми правеше никакво впечатление. Виждал съм го хиляди пъти. Душите им пътуваха из космоса, срещаха се с други души, живееха свой живот, който всъщност беше същинския. Проблемът се състоеше в това, че когато се върнеха в тялото, мозъкът им започваше да работи и в повечето случаи или забравяха за тези си пътешествия, или не искаха да повярват, че са го правили.

Моите роднини също виждаха тези прехвърчания на душите, но изобщо не им обръщаха внимание. Гледаха само мен и мислите им бяха насърчаващи и мили.

„Време е вече! Хайде, да тръгваме!“ – казваха те и чакаха спокойно, аз да взема решение.

След като отново погледнах в живота на децата си, нямаше друго какво да ме задържа и тръгнах към тях. В този миг една от апаратурите започна да издава постоянен звук и в стаята нахълтаха сестрата и съненият лекар. Надвесиха се над моето тяло, но изобщо не ми направи впечатление какво ще правят , защото изпитвах отвращение само при вида му. Сега, когато се бях отделил от него, се чувствах свободен, както се казва, в свои води. То ми тежеше, сякаш си бях надянал ризница и изпитвах голямо неудобство при всяко движение. Без него се чувствах така, както съм се чувствал винаги. В тялото бях влязъл за половин век, а имах усещането, че съм прекарал в него минути. Минути, които се запомняха и бяха нещо като тест за мен.

С отдалечаването ми от болницата започнах все по-ясно да чувам мислите на хората, които едновременно се смесваха помежду си и бяха ясни, когато исках да чуя конкретния глас. Сред гласовете можеше да се чуят още хиляди звуци като клаксони, музика, корабни свирки, прилив на вълни, ураганен вятър, шумът на листата и още толкова други, които ако желаех, можех да различа и да разбера  всеки от тях от какво произлиза. Когато се присъединих към посрещачите, ускорихме своя летеж към висините. Самата скорост се увеличаваше все повече и сивият мрак, който ни обгръщаше,  започваше да става все по-светъл. Когато се движехме с максималната скорост, той придоби дневнобяла светлина. Тази светлина се образуваше от нашето присъствие, защото встрани от нея виждахме сивия мрак. Беше ми хубаво, защото в материалния свят не можех да го правя, освен по време на сън. Сега ми се искаше, като малко дете, което са пуснали на двора, да обикалям, където ми видят очите и да посетя отново забравени места из вселената. Но знаех, че трябваше да отида първо там, където бе моят дом, където винаги съм бил, с изключение на последните петдесет години. Това пътуване съм го правил хиляди пъти и винаги съм се притеснявал докъде съм стигнал с изпита, наречен Живот.

***

Вече няколко дни съм си в къщи. Видях се с всички, с които исках да се видя. Не съм бил сред другите нива, защото след няколко дни трябва да се срещна с приятелите си, ако мога така да ги нарека, от които ще науча дали съм успял в Живота или не. Това бяха мъдреците в отвъдното. Преживели хиляди прераждания, изтърпели хиляди обиди, болки, страдания и нищета в името на развитието не само на собствената си душа, но и на тези, които бяха забравили себе си и душите им се лутаха всред мрака на човешките мисли.

Останалите души благоразумно ме оставиха да се самоанализирам. Стоях на пясъчния бряг на океана и правех преценка на грешките си. Сам знаех кои можеха да се простят и кои не. Все пак, нали преди да отида там и да се родя, си бях направил план какви препятствия да ми се случат и какви варианти ще имам, за да ги разреша. В повечето случаи успях, но допуснах някои грешки, които не влизаха в никакви планове. Сега чувствах, че те ще бъдат причина да не премина на по-високо ниво в духовното си развитие. Съжалявах за това, но вече нямаше възможност за поправки. Не ми се искаше да се примирявам и да оставам тук. На по-високото ниво се намираха душите с по-високи добродетели и достойнства. Знаех,че контактите ми с тях щяха да ме усъвършенстват все повече. Разбира се, там щях да се чувствам като ученик, но това не ме тревожеше изобщо. На сегашното ми ниво имаше много ученици, на които самият аз съм учител и това ми доставяше удоволствие. Бих могъл да остана тук завинаги, но душата ми желаеше усъвършенстване. В следващото си прераждане ще планувам такива страдания, които да преодолея така, че да мога да го постигна.

***

Мъдреците ме посетиха много по-бързо, отколкото очаквах. Завариха ме на брега на реката. Обичах да гледам как плуват рибките, смешните движения на раците и да слушам ромона на водата. Понякога, когато душата ми страдаше, оставах сам с вечно бързащата река, а сега имах нужда от това.

Усетих, че въпреки грешките, допуснати в живота ми, все пак те бяха доволни от мен. Разбира се, това не ме радваше, защото знаех, че съм пропуснал шанса си. След толкова преживени мъки, няколко грешки в младостта ми костваха прехвърлянето на друго ниво.

– Дойдохме, за да ти вдъхнем надежда.

– Нима имам някаква надежда изобщо?

– Да. Ще се върнеш, за да компенсираш грешките си.

– Не е ли късно?

– Не. Ако смяташ, че ще ти е трудно, можеш да не продължаваш.

– Благодаря за шанса! Ако се върна, нека бъда инвалид!

– Така ли си решил? Все пак си помисли: изпитанието, което си избираш, е тежко. Ще страдаш много, но ако успееш, ще те посрещнем в новия ти дом – следващото ниво.

– Благодаря за доверието! Няма да ви разочаровам.

– Побързай, че наистина закъсняваш!

Душата ми бе щастлива от шанса, който ми се даваше и се понесе отново към Земята, за да се въплъти отново в старото си тяло.

***

– Професоре! – шепнеше момичето. – Той шава!

– Шава ти нещо в мозъка, моето момиче. Може ли труп да шава? Започвай дисекцията!

Припадъкът на момичето не впечатли професора, защото голяма част от студентките му припадаха при първата си дисекция, но помръдването на пръстите на ръката го накара самият той да отвори широко очи.

Искаше ми се да се пошегувам с него, да отворя очи и да го погледна право в неговите, но сметнах, че не трябва да се подигравам по този начин и затова помръднах отново пръстите на ръката си. След този ми жест нещата се задвижиха към моето, ако мога така да се изразя – прераждане.

Отворих очи. Бяха ме преместили в болничната стая с многото апаратура. Една сестра сновеше покрай леглото ми. Усещах как слагаше електроди по тялото ми. Други лекари стояха на апаратурата и си говореха шепнешком.

– Пациентът отвори очи! – шепнеше сестрата на един от лекарите, който веднага стана от стола си и се приближи до леглото ми.

– Добре ли сте?

– Да! – отговорих му аз.

– Това е хубаво! За малко да ви изпуснем! Почивайте и не говорете много, освен ако не се налага!

– Сестрата свободна ли е?

– Това ми харесва! Имате чувство за хумор, което означава, че бързо ще се възстановите. Сега ще ви подхраним със системи и се надявам след ден-два да започнете да се храните самостоятелно.

***

– Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но най-вероятно ще останете инвалид. След катастрофата ви е повреден гръбначния стълб и няма да може да ходите. Останалите ви органи не са увредени. Разбира се, медицината ще направи всичко възможно да ви изправи на крака, а и човешките възможности са неограничени. Ето, вие сте един такъв пример! Три дни след exitus letalis вие отново сте сред живите! Не губете надежда! А сега почивайте и ако имате някакви искания или въпроси, обръщайте се към сестрата. До скоро.

Ужас! Бъдеще на инвалид! Ще бъда в тежест на децата и на близките си. На кого ли ще съм нужен вече? Защо имам чувството, че някога съм си се представял точно като инвалид? Може би сам съм се прокълнал или сам съм си го предизвикал? Нима не му беше достатъчно на Онзи другото, та сега и това ми докара! С какво съм по-лош от останалите? Цял живот съм страдал! Разби ми се семейството, вечно ми се случва така, че парите ми потъват някъде, останах на улицата, а сега – инвалид! Защо все на мен ми се случва това? И аз искам да съм като другите и да имам най-обикновени човешки потребности. Докога, Господи, ще ме караш да се мъча? Докога?

В очите ми напират сълзи, но гледам да се овладея. Знам, че след всяко препятствие бързо се възстановявам от мъката и започвам отново живота си с надежда за по-добро и някакво щастие, което така и не идва. Може би така ще мога да пиша повече? То и какво ли пиша? Мислите ми се преплитаха, уплашен от новите предизвикателства. Гледах как сестрата вършеше своята работа и хубавото й тяло ме накара отново да погледна с шега на изпитанията.

– Сестра? Може ли да седнете за малко на леглото ми?  Така… Дайте си ръката, моля!  Хубава усмивка имате!  Искам, най-откровено да ми отговорите: Бихте ли се влюбили в инвалид?

– Разбира се! Стига да е свободен и да прилича на Вас?

– А бихте ли живели с инвалид?

– Разбира се! Стига да ме желае и обича!

– А Вие лично бихте ли живели с мен?

– Ако ми бъде официално предложено, защо не!

– Тогава ви предлагам най-официално да живеете с мен!

Сестрата се усмихна.

– Нека поговорим за това, след като оздравеете. Сега мислите Ви са объркани. След ден-два ще мислите по съвсем друг начин и ще забравите изобщо, че съществувам. Ще трябва да ставам! Имам много други задължения.

– Само за момент, ако обичате! А смятате ли, че ще мога и за в бъдеще да изпълнявам мъжките си потребности?

– Попитайте доктора!

– Не си падам по мъже!

– Тогава преценете сам! – Тя кръстоса крака, при което се показаха  гладките й бедра и плъзна ръка по голите ми гърди. Това беше достатъчно, за да почувствам слабост и мъжкото ми достойнство надигна глава.

– Не мога да преценя… – умолявах с очи.

Сестрата погледна надигнатия чаршаф, усмихна се и стана.

– Ставате опасен! Ще се видим малко по-късно! И се надявам, че държите на думата си.

– Разбира се! – усмихнах й се аз.

След всички нещастия, които ми се случиха, се радвах на неочакваната среща с тази лъчезарна жена. Благодаря ти, Господи, че ме срещна с нея! Благодаря ти и за катастрофата. Какви ги говоря!? Сигурно е от системите.

Старият индианец октомври 24, 2009

Страданията са толкова нужни на душата, както въздухът, водата и храната за тялото.

Старият индианец вече много дни и нощи стоеше безмълвен пред типито и страдаше. Страдаше за миналото, страдаше за хората и разбитите съдби. Звездите бяха обсипали небосклона, но той не ги забелязваше. Горещият вятър през деня се сменяше със студен през нощите , но той не го усещаше. Не чуваше нито воя на койотите, нито песента на птичките, защото душата му бе пуста. Племето го нямаше и типитата стояха празни. Белите избиха непокорните, отвлякоха жените, а останалите принудиха да им работят. В техния свят момичетата продаваха телата си, мъжете пиеха огнена вода, която ги правеше глупави. Белите хора познаваха много начини за унищожение и успяха да го направят. Много индианци доброволно се съгласиха да живеят като белите, вместо да изберат смъртта в битка и да умрат свободни. Старият индианец не можеше да проумее защо неговите братя предпочитаха живот сред лъжи и безчестие, живот в дървените къщи, живот без собствено мислене. Нима един кон, едно типи и лък не са достатъчни, за да си щастлив!? Защо трябва непременно да притежаваш много коне, дървена къща и пушка? Това не ги ли заробва, не ги ли прави алчни и подвластни, не променя ли ценностите им!? Много въпроси си задаваше старият индианец и все не намираше отговор за тях.

Много луни и слънца преминаха от тогава. Сезоните се сменяха един след друг, а Старият индианец все стоеше пред типито и търсеше отговора за превратностите на Съдбата. Много мисли преминаха като ято птици през главата му, но отговор нямаше. Не искаше да умре, без да е прозрял мъдростта, а времето му за живот бързо отминаваше като пролетен сняг. Вече все по-трудно си набавяше храна и може би тази зима щеше да поеме по пътя на мъртвите.
Първите снежинки вече се топяха в запаления огън пред типито. Старият индианец се загърна по-плътно с мечата кожа, но въпреки това му бе студено. Спомени от детството го обсипваха като снежец. Спомни си за своята майка, първия лов, изпитанията, на които бе подложен, за да стане мъж, радостта от раждането на децата си и още хиляди скъпи спомени, които вместо да радват, натъжаваха старческото му сърце.
И тогава си спомни легендата за Слънцето, която им разказваше старият шаман. Насядали край огъня,  те, деца и възрастни, слушаха предания и легенди, разказвани от уста на уста поколения наред.

Някога, когато дори човекът не е съществувал, Земята била много, много красива. Пъстроцветни пеперуди прехвръквали и пиели нектар от ароматните цветя, обгърнали цялата Земя. В безкрайните и гъсти гори се чували нежните песни на птичките,  в перата , на които сякаш се бе вплела самата дъга. Ромонът на потоци и реки привличали многобройни животни. Независимо от различията си, те живеели в хармония и взаимно се търпели. И всичко това било прекрасно до нощта, когато буйни води започнали да се спускат от планините. Те къртели дървета и огромни камъни, които влачели към равнините. Сънни птици погивали сред пречупени дървета, хиляди животни бивали убивани от тежките камъни или удавяни в клокочещите води. Реките издълбавали бреговете си и излизали от коритата за нови, все по-жестоки унищожения. Там водите покосявали нежните цветя и измивали почвата, като я натрупвали с кал и тиня. Цяла нощ не спирал този ужас, и когато Слънцето показало своя лик над обезлесените планини, всичко спряло на мига. Нямало я вече онази красота, с която се гордеела Земята. Всичко било пусто и мрачно. Малкото останали пеперуди не намирали цветя, за да пият нектар. Животните освирепели, започнали да се преследват и унищожават.

Заплакала Земята:
-Ти, Вода проклета, защо унищожи този  прекрасен свят и го направи кален и мръсен!? Нима не си част от мен!? Защо ми причини тази болка!?
-Аз съм част от твоето същество и никога не бих ти причинил тези нещастия , ако не бяха облаците, които изсипаха дъждовете си над теб.
-Облаци бели, що ви сторих, та ми причинихте тази болка!? Нима не съществувахме в хармония с вас!? Какво сгреших, та изсипахте своя гняв върху мен!?
-Живяхме в хармония! -отвърнали облаците. Нищо лошо не сме видели от теб и никога не бихме ти причинили зло, ако не беше Слънцето. То караше водите да се превръщат в облаци и то е причина за твоето нещастие.
-Слънце Височайшо, каква злина ти сторих и с какво те обидих, та ми донесе този кошмар!?  Нима не бях твоя вярна спътница и не възхвалявах ли твоето величие всеки ден? Какво те накара да ми причиниш тази болка?
Слънцето нищо не отговорило и бавно се скрило зад голите планини.
Минали дни…
Постепенно изниквали все нови и нови по- красиви цветя изпод калта. Малкото останали пеперуди се радвали на сладкия нектар и весело танцували над тях. Животните започнали да се укротяват и да се крият сред поникващите храсти. Земята се радвала на всяко поникващо цвете и на всеки филиз, пробиващ втвърдената от Слънцето кал.
Минали години…
Земята започнала да придобива предишния си вид. Ставала все по-красива. Радвала се на това, но винаги поглеждала с недоверие и страх към Слънцето.
Един ден тя отново го попитала:
-Толкова години отминаха, а аз все още не мога да разбера, защо постъпи така с мен, твоята вярна спътница?
-Ще ти отговоря!-отвърнало Слънцето.Ти беше щастлива от своята красота, защото я приемаше като даденост. Ти не оценяваше, това което имаш и си мислеше, че другото не съществува. Сега, когато знаеш, че съществува и другото,оценяваш по достойнство всеки цвят и всяко дърво. Нима щеше да ги оценяваш така, ако не се беше случило нещастието? Никога! Затова ти донесох страдания, за да погледнеш в себе си и да откриеш това, за което не си се замисляла преди.

Тази легенда накара Старият индианец да се замисли и за своите страдания и да намери отговора, който толкова дълго чакаше.

Разбра, че Всевишният донася страдания само на хората , които обича и е безразличен към  примитивните. Ето защо възвишените страдат, а глупците се радват.

Разбра защо като младеж баща му бе суров към него и за най-малката грешка, която допускаше, а проявяваше снизхождение към пакостите на чуждите деца. Защото той, както и Всевишният, обича своето дете и е безразличен към тези, които няма в това си прераждане да достигнат някакво развитие.

Той разбра, че страданията на човешката душа са индивидуални за всеки човек и само този , който разбира защо са го постигнали, може да развие собствената си такава.

Разбра, че човек не трябва да страда за това, че близките му са в беда или унищожени, защото това е било част  от техните и своите страдания, за да се развиваме.

Разбра също ,че едно частично или пълно унищожение на материята не погубва човешката душа, а може да й донесе само полза.

Разбра също, че вече може спокойно да умре, прозрял философията на своето съществувание. Бе понесъл достойно страданията, без да престъпи душевния си мир и да опорочи сърцето си. Нямаше какво повече да търси в този живот. Бе готов да поеме по пътеките на мъртвите.

Това се случи същата зима…

Койотите дълго разнасяха мъртвото му тяло из прерията и всеки път неспокойно се ослушваха, щом вятърът донасяше в ушите им протяжната песен на Стария индианец.

Принцът-елен август 26, 2009

В една гъста гора, където не само човешки крак, но и диво животно трудно би преминало, един поток се вливал в огромно езеро. Там живеел Водният дух със своята дъщеря – Речната фея. Тя била толкова много, много красива, че всеки можел да се влюби в нея. За съжаление, никой никога не я бил виждал, с изключение на един ловец, който в преследване на дивеч се озовал на същото място, където живеела тя. Ловецът бил възхитен от красотата на това дивно място и решил да се изкъпе. Речната фея наблюдавала във водата красивото тяло на ловеца и решила да му се покаже. Когато той излязъл на брега, там тя го чакала. Младежът онемял от нейната хубост и й предложил да се оженят. Тя се изненадала от това предложение и му отвърнала, че нищо не може да направи без разрешението на баща си – Водния дух. И отново влезнала в езерото. Не след дълго Водният дух се показал.

– Научих, че искаш ръката на дъщеря ми! Правилно ли съм разбрал?

– Точно така! Искам да се оженя за твоята дъщеря!

– Защо? – попитал Водният дух.

– Защото е красива и бих искал да живея с нея!

– Нима ще се ожениш за жена, която не познаваш? Та ти дори не знаеш,  какви качества притежава!

– Не ме интересува! Аз искам да споделя живота си с нея, а  и усетих, че и тя го желае. Аз съм принц и след като се оженя за нея –тя ще стане принцеса. След време ще стана цар, което означава, че тя ще стане царица и цялото царство ще бъде нейно.

– След като си цар, ясно е, че не умираш от глад.

– Опазил ме Господ!

– Ти си ловец и  убиваш животните за собствено удоволствие. Мислиш ли, че бих дал дъщеря си на такъв човек?

Замълчал младежът, защото в думите на Водния дух имало много истина.

– Ако се оженя за дъщеря ти, обещавам, че никога няма да посегна към лъка и стрелите! И ако се отметна от обещанието, нека ме постигне това, което решиш ти!

– Радвам се, че мислиш така!  Тогава, ако не удържиш на обещанието си, да се превърнеш в дивеч и до края на дните си да бъдеш преследван!

Съгласил се момъкът и отвел Речната фея в двореца си.

Вдигнали сватба за чудо и приказ.

Минали години… Любовта на младежа бавно се топяла, и макар да помнел обещанието, решил, че след като е минало много време, то е забравено. И така един ден поел на лов.

Още щом навлезли в гората със своята свита и  засвирили с роговете, принцът внезапно се превърнал в елен. Погнали го кучетата и като разбрал, че няма да му се размине лесно, хукнал колкото можел по-бързо. Клоните го шибали с все сила, къпините го спъвали постоянно, а гласът на кучетата сякаш се чувал все по-близко и по-близко. Все пак след половин ден тичане най накрая еленът успял да избяга. Спрял се на една полянка, за да отдъхне. В главата му нахлули хиляди мисли, за които никога преди това не бил предполагал, че могат да съществуват. Почувствал се като дивеч! Едва сега разбрал ужаса, който изпитват животните, когато са преследвани. Бил загубил царството си и красивата фея. Въпреки че дълбоко съжалявал, не можел да промени нещата. Трябвало да се примири със съдбата си.

Минали години… Еленът все повече и повече остарявал. С времето мислите му ставали  по-задълбочени и трезви. Напълно осъзнал своята низост. Той по всякакъв начин се стараел да помага на изпадналите в беда животни. Преследван от ловци, дивечът изпадал в ужас. Виждайки това, еленът отклонявал съзнателно ловните кучета, докато животните се оттеглят на безопасно разстояние. След всяка такава постъпка той се чувствал все по-пречистен.

Един ден след като успял да отклони кучетата, попаднал на засада. Влезнал във водите на близкия поток, за да прикрие следите си, но неочаквано се препънал. В този миг една стрела пронизала левия му хълбок, след това втора гърдите му и той рухнал. Свирепите кучета го настигнали и започнали да разкъсват тялото му. Еленът се гърчел от болка и знаел, че това ще бъде краят. Водата около него почервеняла от кръвта му, но въпреки това той бил щастлив, че умира, спасявайки друго нещастно същество. Причерняло му от  болки и от липсата на кръв,  и в този момент… О, чудо! Еленът отново се превърнал в принц! Той стоял на ловния си кон с опънат лък и гледал към мъртвия елен, който всъщност бил до преди малко. Посрещал похвали от свитата си за точния изстрел и едва тогава осъзнал, че е убил всъщност себе си.

Прибрал се принцът в къщи и разказал всичко на съпругата си – Речната фея.

– Знам! – отвърнала тя. – Аз бях тази, която те препъна в потока.

– Но защо? – недоумявал принцът.

– Защото ти разбра смисъла на твоето съществувание. Разбра, че всичко на този свят е взаимно и свързано. Разбра как би трябвало да се живее. Обичам те и всеки миг, когато те нямаше, аз бях мъртва. Чрез смъртта на един живот, дадох живот на другия, с когото искам да прекарам живота си!

Не е случайност твоята Съдба,

щом като вярваш и осъзнаваш,

че смисълът в Живота е в това:

да даваш, без да разрушаваш.

Идеалът август 23, 2009

 

Идеалът е най-прекрасното нещо, което човек иска да притежава, стига обаче да може да си го позволи.

 

От дете бе мечтал да го направи. Знаеше как. Неслучайно в академията се стараеше да бъде най-добрият, да научи всичко в похвати и техника. С годините толкова добре си представяше как вае това тяло, че сякаш вече го е правил безброй пъти. Знаеше детайлно всяка гънка, всяка извивка на тялото й и дори всеки косъм по главата й. Беше късна нощ, когато започна. Някога бе опитал да я нарисува и донякъде успя, но картината никога не дава онзи обем, както скулптурата и сега вече бе решен да я създаде. Само за себе си. Тя ще бъде единствено негова и на никой друг. Дори бе решен да не я показва на никого, защото имаше опасност в неговия идеал за жена да се влюби и друг и да му я отнеме, или разруши.

Когато на сутринта слънчевите лъчи докоснаха скулптурата, тя вече имаше своите очертания. Въпреки че те бяха все още груби, можеше да се открият съблазнителните форми на жена.

Младежът притвори прозорците, донесе мокри платна и внимателно започна да “облича“ скулптурата. Така глината не изсъхваше и даваше възможност след време да продължи с оформянето на детайлите. След като привърши работата по съхраняване на постигнатото през нощта, уморен, но доволен – заспа. Трябваше да бъде свеж за другата нощ, когато го очакваха още по-големи предизвикателства.

Така следваха безкрайни дни и нощи в търсене и претворяване на идеала му за жена. Стараеше се всеки детайл да бъде такъв, какъвто той би желал да бъде. Поправяше и разваляше някои елементи стотици пъти, докато открие това, което на него му хареса. Понякога стоеше с часове пред мократа глина, оглеждаше творението си от всички страни, понякога пропускаше светлината да се пречупва в очертанията на тялото и тогава откриваше детайли, неотговарящи на неговия идеал. Следваха корекции и отново всичко се повтаряше до тогава, докато остане доволен от постигнатото.

Квартирата, наета още от студентските му години, някога поддържана като кокетна стаичка, сега бе превърната в ателие с натрупани из цялата стая глинa, картини, рамки и инструменти. Но това не му правеше никакво впечатление, защото мислите му бяха заети с претворяването на идеала му за жена. Дори гладът не бе пречка за творческата му работа. Отдавна вече не получаваше студентска стипендия, което от своя страна означаваше, че в най-скоро време ще бъде или принуден да напусне квартирата,  или да си търси някаква работа. Притесняваше се от мисълта, че трудно би намерил квартира като тази, в която да твори, а работа – почти невъзможно.

Месец по-късно в едно лятно утро творението му бе готово. Огледа го за някакви пропуски, но не намери такива. Пред него бе най-красивата жена на този свят. И може би щеше да я целуне по устните, ако глината не бе толкова влажна. Сега оставаше да изсъхне няколко дни, да се изпече и тогава можеше да направи и това.

Но когато всичко бе готово и скулптурата излезе от пещта, нямаше с какво да бъде преместена до квартирата. Точно тогава сякаш всичките му приятели бяха заети и бе принуден да вземе една количка, за да я пренесе през целия град. Взе якето и го хвърли върху скулптурата. Тръгна смело напред, но вятърът със своето коварство отхвърли дрехата и скулптурата отново откри красотата си пред света. Младежът с някакво чувство на ревност отново хвърли якето върху скулптурата, въпреки че студът проникваше в неговото тяло. След няколко опита да покрие своята любима той се отказа и се облече.

Хората се обръщаха, за да огледат скулптурата, а това го дразнеше. Ревнуваше. Още не се е нарадвал, а те са готови да му я отнемат с поглед.

На едно от кръстовищата някакви бандюги, обсипани в злато, с бичи вратове, разговаряха помежду си, ако може да се нарече разговор изпращането на стотина думи от едното ухо до другото. Изведнъж единият забеляза скулптурата и бутна другия по рамото.

–        Ский ква готна мацка.

Другият се огледа наоколо и като не видя готина мацка, нали си е умен, проследи погледа на приятеля си и чак тогава видя скулптурата.

– Вярно, брато! Е, това е мацка! Ей, брато – подвикна той към младежа. – Да ти дам сто лева и да ми я дадеш, а?

Първият му прошепна нещо на ухото и “Мецената“ продължи:

– Брато, грешка! Петстотин лева ти давам, а? К’во ши каиш?

– Съжалявам, не се продава.

– Добре де, седемстотин и стискаме лапи! – Дебеловратият сложи приятелски ръка на рамото на младежа.

– Казах, че не се продава! Дори и за пет хиляди не се продава!

– Що бе, брато, да не си я обещал на някого?

Младежът не виждаше как да продължи пътя си и реши да излъже:

– Да, откупена е за пет хиляди от един като тебе.

– Като мене? – учуди се дебеловратият. – Слушай, брато, създаваш ми лоши впечатления! – явно твърдият отказ на момчето го амбицираше и той реши, че ще се наложи не само над него, но и над себеподобния конкурент, който бе купил вече тази скулптора.

– Послушай ме, момче! – Давам ти шест хиляди на ръка и взимам мацката. Иначе пак ще я взема и ще ти изпотроша костите!

Положението ставаше много сериозно. Младежът чувстваше, че е в безизходица. После се размисли, че това са много пари, а с тях може да си плати квартирата, да си закупи още материали за рисуване и най-вече си представи, че яде омари. Само веднъж бе опитал и много му харесаха. Понякога си мислеше за тях, но после забравяше.

– Не можеш да ме уплашиш, защото този, който ми поръча тази скулптура със сигурност те познава, а той е… – и посочи с показалец нагоре.

Дебеловратият погледна в посоката, която показваше момчето, но като не видя нищо конкретно, млъкна за миг. Явно преценяваше ситуацията. После може би прецени, че ако се замисли малко повече , има опасност да получи тумор в мозъка или, недай си боже, инсулт, каза:

-Добре, де. Дай някакво предложение и да стискаме лапи.

– Ето моето предложение. Ако ми дадете осем хиляди, бих могъл да кажа на купувача, че скулптурата се е счупила и като компенсация ще прибавим две хиляди към неговите пет. Така и за мен ще останат хиляда.

– Брато, обърна се деболовратият към първия. Тоя ми хареса. Как го измисли само. Ще стане човек от него – след това бръкна в жабката на паркираната наблизо кола и изкара една топка с пари. Без да ги брои ги подаде на момчето.

– Точни ли са!?

– Дори повече от осем хиляди.

– Не се сърдете, но ще запиша номера на колата.

-Защо!? – попита с недоумение баровеца.

– Ако парите са по-малко, ще се наложи да кажа на клиента ми истината.

– Не се притеснявай бе, момче. Парите дори са в повече. Знам какво давам. Ай сега изчезвай, че ми са натрупаха задължения- после се обърна към приятеля си:- Абе, брато, сега трябва да крия тая, как я каза малкия –скулптура – че не знам от кой я взех. Ами ако си я познае, брато? – и след като се замисли, продължи. – Ама трябва да е много ценна, а брато, щом оня е броил толкова пари?

Младежът не чакаше втора покана. Бързо сви зад ъгъла, после захвърли количката и започна да бяга без посока и пак свиваше, и пак, и пак, та чак до квартирата. Седна на леглото и се загледа в празното място на скулптурата. Беше предал Идеала си. Чувстваше се като Юда. След това се самоуспокои, като си обеща, че пак ще го направи, когато му дойде времето. После се възлегна на леглото и се замечта. В главата му се преплитаха планове и идеи. Парите го бяха накарали да мисли “по-позитивно“. След това сънят го събори и младежът заспа така непробудно, както никога до тогава. Бе спокоен за бъдещето си и без тревоги за утрешния ден, независимо, че беше продал своя Идеал.

 

Неделен дъжд юли 12, 2009

Любовта винаги ни намира, стига да не я търсим на всяка цена.

Дъждът биеше в лицето на кочияша. Дори пелерината, с която се беше загърнал, не помагаше. Студената вода проникваше през врата му и попиваше в дрехите. Уличните фенери едва мъждукаха. Както той, така и конете знаеха пътя, защото години наред всеки неделен ден те преминаваха разстоянието от дома на господин Богданов до този на Мама Ели. В неделя слугите почиваха и къщата тънеше в тишина. Господин фабрикантът използваше този ден, за да се срещне с приятели и да поиграе бридж. С времето играта на бридж бе заменена с посещения в дома на Мамето, както й казваха всички нейни клиенти.
Разбира се, госпожа Богданова така и не разбра за тези негови посещения. А може би, дори и да е разбрала, безразличие и изхабени чувства й бяха притъпили усещането за ревност. Нима раздяла след обидата е най-правилното решение? Ще бъдат ли последствията в полза на всички и ще намери ли душата успокоение от нанесената обида?
Конският тропот отекваше по тесните улички, смесваше се с ромона на есенния дъжд и караше хората да изпадат в мрачна меланхолия. Затворили капандурите, сгушени пред камините, те чакаха дъждът да спре, за да могат да излязат от затвора, наречен дом. Улиците бяха пусти, негостоприемни с огромните си локви, отдъхващи от хорската глъч и вероятно единствени се радваха на лошото време. Врабчетата, сгушени под стрехите, сврели се до топлите комини, сигурно също се надяваха на късно следобедно слънце.
Кочияшът, отпуснал поводите, бе потънал във водите на спомените. Всичко започна преди много години с уговорката, че тези похождения на господин фабриканта трябваше да се запазят в пълна тайна. В онези години се дразнеше от чаткането на копитата, защото смяташе, че иначе верните му коне ще го предадат, но с времето свикна с това, а и годините препускаха в галоп – конете се сменяха, хората умираха и други се раждаха, а и на него всичко това му ставаше все по-безразлично. Тогава бяха млади, буйни, търсещи приключения, любов, гуляи, предизвикателства. Имаха безразсъдна смелост и авантюристичният им дух ги хвърляше в най-неочаквани ситуации. Разбира се, капиталът, който притежаваше неговият господар, му позволяваше да навлиза в по-дълбоки води, но той – кочияшът, бе доволен от живота и постигнатото, защото макар и да не бе намерил материалното богатство, бе намерил и друго такова – любовта. Чувстваше се щастлив, че както неговата, така и нейната любов бе истинска, всеотдайна, издържала на бурите през годините и станала все по-силна. Тя придобиваше все по-дълбок смисъл и за двамата. Отначало бе необходимост, след това укрепна като приятелство, а сега определяше смисъла за целия им живот. В погледа й намираше нежност и утеха, разбирателство и доверие. Понякога се случваше да не си кажат дума с дни, но думите бяха излишни, защото всеки от двамата знаеше какво мисли другият. А ласките й….
Конете спряха. Файтонджията скочи от капрата, за да отвори вратичката на файтона. Взе закачения на сухо чадър, разтвори го над господаря си и го съпроводи до отворената врата, където сред дискретната светлина на дома го чакаше Мамето. След това бързо се качи обратно и подкара файтона. Не трябваше да се бави, за да не компрометира господаря. Всички познаваха файтона му, а човешките езици са зли и една истина, излязла наяве, не би била от полза за никого. В ранни зори  ще се върне с файтона, за да може господарят да се прибере преди да се събудил градът. И така до следващото похождение.
Когато подкара конете, кочияшът си помисли, че тази вечер господарят му ще има среща с младо и красиво момиче, което му е присърце и затова е толкова припрян и притеснен. С годините можеше да познае дали господинът отиваше просто за забавление, дали – за да бъде с жена, или за да се среща с ново непознато момиче. Както повечето бракове между богати фамилии и неговият бе изтъкан от сметки, обединявания на капитали и предприятия, затова и похожденията му бяха във вечно търсене на любовта, която все не намираше, защото любовта винаги идва сама. Файтонджията разбираше много добре своя господар и не го укоряваше в мислите си, защото нямаше право на това. Нима неговият грях бе по-малък? Сам знаеше, че повечето съдии са по-грешни от осъдените. И най-вече какво е грях и какво означава самата думичка. Нима знаем предела на нашите чувства? Можем ли да ги ръководим и можем ли да останем безразлични към любовта, която ни е споходила внезапно и обзела мислите и душата? Грях ли са споделените чувства? Грях ли е премълчаната истина? Или отхвърлената любов? От къде започва грехът и има ли спасение от него?
Конете спряха пред къщата. Въпреки проливния дъжд, тя го чакаше пред вратата, усмихната и лъчезарна. Годините не бяха погубили нейната вярност, обич и красота. Той влезе и затвори вратата. В бледата светлина двата силуета се вплетоха в едно. Госпожа Богданова бе обгърнала мокрото му тяло и жадно търсеше неговите устни.

Коте

Младостта не се интересува от Смъртта, но когато започне, вече е станало късно.

Някога, когато беше млада, не понасяше котките. За нея бяха  дяволски създания, които освен грижи, болести, бълхи и зарази, нищо добро не носеха. Като всяка добра къщовница гледаше да се опази от тази напаст, като ги прогонваше дори и от двора си.

Едва, когато остаря, сякаш някакви потънали в забвение чувства, се пробудиха в нея. Дори започна да се радва на тяхното присъствие, на ленивото им излежаване в горещите дни и първичната им хищност, когато ловуват. Но най се радваше на малките котенца. Тяхната непохватност, несигурни стъпки и старанието им да приличат на по-големите, я караха често да се смее. Когато реши да прибере едно такова създание у дома, единствено малкият  внук бе съгласен с това. Всички доводи, които някога прокламираше пред семейството, за да се спаси от котешкото присъствие, се връщаха с пълна сила. Нима на едно такова малко същество му е нужно повече от чашка вода и още толкова сготвено? Нима и то не се нуждае от топлина и уют? Не, бабата бе твърда и малкото коте заживя в нейната стая. Старицата едва сега разбра колко е приятно да си поговориш с някого в безсънните нощи, колко е мило, когато върху гърдите спи едно мъркащо малко създание, толкова безпомощно, колкото може да бъде едно бебе. Съжаляваше, че е пропуснала с годините това неземно щастие, но същевременно бе радостна, че е успяла да го срещне.

Пръстите леко помръднаха, което за котето бе покана за игра. То се втурна към тях, замахна с лапичка, като едва-едва ги докосна и хукна обратно зад фотьойла. После зачака отново да помръднат, но тъй като това не се случваше, то отново пое инициатива и отново се втурна към тях. Но пръстите не искаха да продължат играта и то скочи върху леглото. Подскочи един-два пъти върху тялото на старицата, но на нея продължаваше да не й се играе, така че котето се укроти. Сгуши се върху гърдите й и започна да мърка, сякаш се молеше душата й да се върне отново във вече безжизненото тяло.