Боклук януари 11, 2010

Ако убиваш човешкото достойнство на децата си, ти не само, че не си родител, но и си срам за човешкия  род .
Минаваше полунощ. Винаги са ми били тежки нощните смени. Не можах да свикна с тях. Понякога изпивах по четири-пет кафета едно след друго, но ефект – никакъв. И тази нощ не се различаваше по нищо от другите. За човек, който си ляга в десет вечерта, един часът след полунощ си е средата на съня. Съдба! Не винаги можеш да си избереш професията. Спрях колата. В квартала ни има денонощен магазин, а тяхната кафе-машина прави най-хубавото кафе и затова реших да не рискувам другаде. Пуснах монетите и след минута вече подушвах аромата на горещото кафе. Наоколо няма къде да седнеш и да го изпиеш, освен на пейката в парка, която бе от другата страна на улицата. Това и сторих. На нея седеше едно момче на около четиринадесет-петнадесет години. В първия миг не исках да го притеснявам с моето присъствие, но после реших да опитам, защото трябваше да запаля цигара, а и да си оставя през това време чашката някъде.
– Може ли? – попитах аз.
– Може! – отвърна момчето без дори да ме погледне.
Разбрах, че му досадих, но просто друга пейка нямаше и реших, че няма много да се бавя и ще изтърпи моето присъствие. Запалих цигара. Студеният ноемврийски вятър се опитваше да проникне през дрехите ми, но аз бях подготвен за това. Момчето обаче буквално трепереше.
– Не е ли много късно да си навън? Защо не се прибереш на топло и да си лягаш?
Момчето ме погледна косо и не ми отговори. Почувствах се като наставник и реших да успокоя атмосферата.
– Искаш ли цигара?
– Не, не пуша?
– Браво! – бях изумен. – Това е рядко явление сред младите!
– От нашия клас само аз не пуша от момчетата и постоянно се бъзикат с мен.
– Подиграват се, а?
– Да!
– Хич да не ти пука! И на мен ми се подиграваха в гимназията, защото бях все още девствен.
– Наистина ли? – момчето се поотпусна и между нас се завърза по-откровен разговор.
– Наистина! Това не означава, че нямах гаджета. Всяко междучасие бях с ново, с изключение на голямото, защото тогава закусвах и нямах време за момичета. А ти имаш ли си?
– Не! Всъщност има едно момиче, което харесвам, но…
– Но то не те харесва? Нормално!
– Не, не! И то ме харесва! Дори мисля да се оженим след време, защото е много красива, а и аз не бих могъл да живея без нея. Тя ми е всичко.
– Тогава, какъв е проблемът?
Момчето замълча за миг, но отговори.
– Нямам пари.

– Ти да не мислиш, че аз имам? – засмях се аз.
– Да, но ти все някога имаш, а аз никога нямам!
– Как така. Родителите не ти ли дават?
– Не!
Отговорът му бе толкова категоричен, че изобщо не можех и да се съмнявам. Позачудих се за минута, но все пак го попитах:
– И каква е причината за това?
– Успехът. Щом не искам да уча – няма пари!
– Лошо! – отвърнах аз и замълчахме за минута-две. – И аз не бях добър ученик. Двойки, тройки, най-много четворки. И като се върнат родителите ми от родителска среща – бой с каквото падне. С колан и точилка, много боли. Предпочитам с чехъл.
Момчето се усмихна.
– Предпочитам да ме набият, но да ми дават пари. Как да заведа едно момиче някъде? Дори за закуска не ми дават пари, а ме карат да си правя. Но аз не си правя и предпочитам да остана гладен, отколкото да ми се подиграват. А на сестра ми й дават по пет лева всеки ден.
– Това са много пари! Трябва да е отличничка.
– Разбира се! Тя и заради парите учи! Зубрачка!
– Е, тя не ти ли дава от време на време?
– Не, след като не й дадоха цял месец, вече не ми дава.
– Позната история. И моята сестра беше отличничка и никога не я биеха. Само аз, де. За да стане човек, дето се казва.
Момчето отново се засмя.
– Моята е по-голяма.
– А на майка ти не й ли дожалява за теб?
– И тя се опита отначало да ми дава поне за закуска, но стана голям скандал и по-късно я видях със зачервена буза. Татко я беше ударил. Тя се страхува от него и вече не ми дава пари.
– Лошо – отвърнах аз и отново замълчахме.
Спомних си , как моят баща  удари майка ми, когато веднъж реши да го спре, когато започваше да ме бие. Баща ми побесняваше! Сякаш се настървяваше все повече и повече и преставаше да мисли. А аз исках да избягам някъде, но къде? Исках да бъда самостоятелен, но как? Предпочитах да чета книги, отколкото да уча. Изобщо в училищата се изучават толкова много излишни неща, че накрая  като завършиш, в главата ти е една шльокавица. Уж си учил, а нищо не знаеш. А това, че за живота нямаш никаква подготовка, просто е излишно да се коментира.
– И ми викаха „У О”!
– Какво е това?
– Навремето даваха едно такова филмче за едно момче като нас двамата, което не иска да учи. Учениците му викаха така. Умствено Ограничен.
Момчето този път, без да се усмихне, отвърна:
– А на мен – „Боклук”.
– Лошо! После си обещах, че когато имам деца, никога няма да ги бия независимо дали са двойкаджии, или не. И така стана. Въпреки  че големият остана в седми клас, не го бих, макар че щях да получа инфаркт.
– Блазе им!
– Иначе ги биех, ама само когато се скарат и се сбият помежду си. Може ли двама братя да се бият, а? Та те ще са един за друг цял живот и трябва да си помагат, а не да се мразят. И ти си обещай, че винаги ще даваш пари на децата си, когато имаш и готово. Това време рано или късно ще дойде.
– Надявам се. Най-страшното е, не когато те обвиняват за всичко, а когато виждаш омраза в очите на тези, които обичаш.
– Е ти пък чак омраза?
– Точно това откривам, като виждам радостта в очите им, когато гледат сестра ми. Имам чувството, че не са мои родители.
– Всички двойкаджии сме имали това чувство. – опитах се да го развеселя аз. Но момчето сякаш не чу думите ми и продължи:
– Само момичето, с което ходя, ме гледа с очи, в които виждам радост от това, че ме вижда. Тя е всичко за мен и затова ще се оженя за нея.
– Дотогава има толкова много междучасия! – опитах се отново да разведря обстановката. С това разговорът ни приключи и аз станах, за да тръгна отново на работа.
– Е, аз трябва да поемам. Прибирай се вече, че е доста студено и спази обещанието, ако решиш да го направиш. Надявам се пак да се видим. До скоро!
– До скоро! – отвърна ми то.
Момчето повече не го видях.
Шест месеца по-късно реших да се отбия до един приятел, който отдавна ме канеше на гости, но аз все намирах причина, за да му откажа гостуването си. На последната му покана вече стана неудобно да отклонявам посещението си и се съгласих. Когато стигнахме входа на блока, в който живееше, изведнъж погледът  ми се прикова към некролога, който беше залепен на стената. От него ме гледаше същото онова момче, с което разговаряхме в ноемврийската нощ.
– Нещастие! – бяха думите на моя приятел, след като проследи погледа ми. Детинска работа! Момичето му го изоставило и то се хвърли от балкона. Направи нещастни и майка си, и баща си. Да отгледаш голямо дете, да му дадеш всичко , за да живее като цивилизован човек, а то – никаква благодарност! А те са прекрасни хора, възпитани, културни, а бе не го заслужаваха това нещастие. Майката учителка, бащата лекар, дъщерята отличничка, ама какво може да направиш, като ти се падне за син просто един боклук!?

Превъплъщенията на душата ноември 10, 2009

Мозъкът за душата е като бръшлянът за къщата. Колкото повече се грижим за него, толкова е по-голяма опасността домът ти да се срути.

 

Виждах майка си, разбирах всичко, което ми казваше, а всъщност и двамата не говорехме. После след нея от небитието видях баби, дядовци, Джиджито, моя добър приятел от детството и още много други, отдавна починали хора. Не чувах гласовете им, но разбирах всяка тяхна дума. Говореха ми да съм спокоен, че те са тук и не трябва да се притеснявам за нищо. Аз не се притеснявах, но се изненадах, че толкова хора се бяха събрали на едно място, само за да ме успокояват. Знаех за какво са дошли и затова ги питах:

„А децата?“

„Знаеш, че всичко ще е наред!“ – отвръщаха ми те и аз виждах наистина как растат, как се женят и дори как ще умрат.

Чудех се на себе си, че приемам по този безразличен начин тяхната смърт. Това бе нещо естествено и нормално. Спомних си как страдах, когато бяха болни или изпадаха в беда и колко тежко преживявах техните неволи. Сега сякаш не бях аз. Не исках да напускам болничната стая, в която се виждах как лежа, как светят десетките лампички по апаратурата. Дори си направих разходка из отделението и видях, че лекарят спеше на едно операционно легло, а сестрата пишеше някакъв дневник. Наблюдавах как от време на време някои от душите на спящите пациенти на болницата напускаха телата им, а други се връщаха. Приемах всичко това за нормално и не ми правеше никакво впечатление. Виждал съм го хиляди пъти. Душите им пътуваха из космоса, срещаха се с други души, живееха свой живот, който всъщност беше същинския. Проблемът се състоеше в това, че когато се върнеха в тялото, мозъкът им започваше да работи и в повечето случаи или забравяха за тези си пътешествия, или не искаха да повярват, че са го правили.

Моите роднини също виждаха тези прехвърчания на душите, но изобщо не им обръщаха внимание. Гледаха само мен и мислите им бяха насърчаващи и мили.

„Време е вече! Хайде, да тръгваме!“ – казваха те и чакаха спокойно, аз да взема решение.

След като отново погледнах в живота на децата си, нямаше друго какво да ме задържа и тръгнах към тях. В този миг една от апаратурите започна да издава постоянен звук и в стаята нахълтаха сестрата и съненият лекар. Надвесиха се над моето тяло, но изобщо не ми направи впечатление какво ще правят , защото изпитвах отвращение само при вида му. Сега, когато се бях отделил от него, се чувствах свободен, както се казва, в свои води. То ми тежеше, сякаш си бях надянал ризница и изпитвах голямо неудобство при всяко движение. Без него се чувствах така, както съм се чувствал винаги. В тялото бях влязъл за половин век, а имах усещането, че съм прекарал в него минути. Минути, които се запомняха и бяха нещо като тест за мен.

С отдалечаването ми от болницата започнах все по-ясно да чувам мислите на хората, които едновременно се смесваха помежду си и бяха ясни, когато исках да чуя конкретния глас. Сред гласовете можеше да се чуят още хиляди звуци като клаксони, музика, корабни свирки, прилив на вълни, ураганен вятър, шумът на листата и още толкова други, които ако желаех, можех да различа и да разбера  всеки от тях от какво произлиза. Когато се присъединих към посрещачите, ускорихме своя летеж към висините. Самата скорост се увеличаваше все повече и сивият мрак, който ни обгръщаше,  започваше да става все по-светъл. Когато се движехме с максималната скорост, той придоби дневнобяла светлина. Тази светлина се образуваше от нашето присъствие, защото встрани от нея виждахме сивия мрак. Беше ми хубаво, защото в материалния свят не можех да го правя, освен по време на сън. Сега ми се искаше, като малко дете, което са пуснали на двора, да обикалям, където ми видят очите и да посетя отново забравени места из вселената. Но знаех, че трябваше да отида първо там, където бе моят дом, където винаги съм бил, с изключение на последните петдесет години. Това пътуване съм го правил хиляди пъти и винаги съм се притеснявал докъде съм стигнал с изпита, наречен Живот.

***

Вече няколко дни съм си в къщи. Видях се с всички, с които исках да се видя. Не съм бил сред другите нива, защото след няколко дни трябва да се срещна с приятелите си, ако мога така да ги нарека, от които ще науча дали съм успял в Живота или не. Това бяха мъдреците в отвъдното. Преживели хиляди прераждания, изтърпели хиляди обиди, болки, страдания и нищета в името на развитието не само на собствената си душа, но и на тези, които бяха забравили себе си и душите им се лутаха всред мрака на човешките мисли.

Останалите души благоразумно ме оставиха да се самоанализирам. Стоях на пясъчния бряг на океана и правех преценка на грешките си. Сам знаех кои можеха да се простят и кои не. Все пак, нали преди да отида там и да се родя, си бях направил план какви препятствия да ми се случат и какви варианти ще имам, за да ги разреша. В повечето случаи успях, но допуснах някои грешки, които не влизаха в никакви планове. Сега чувствах, че те ще бъдат причина да не премина на по-високо ниво в духовното си развитие. Съжалявах за това, но вече нямаше възможност за поправки. Не ми се искаше да се примирявам и да оставам тук. На по-високото ниво се намираха душите с по-високи добродетели и достойнства. Знаех,че контактите ми с тях щяха да ме усъвършенстват все повече. Разбира се, там щях да се чувствам като ученик, но това не ме тревожеше изобщо. На сегашното ми ниво имаше много ученици, на които самият аз съм учител и това ми доставяше удоволствие. Бих могъл да остана тук завинаги, но душата ми желаеше усъвършенстване. В следващото си прераждане ще планувам такива страдания, които да преодолея така, че да мога да го постигна.

***

Мъдреците ме посетиха много по-бързо, отколкото очаквах. Завариха ме на брега на реката. Обичах да гледам как плуват рибките, смешните движения на раците и да слушам ромона на водата. Понякога, когато душата ми страдаше, оставах сам с вечно бързащата река, а сега имах нужда от това.

Усетих, че въпреки грешките, допуснати в живота ми, все пак те бяха доволни от мен. Разбира се, това не ме радваше, защото знаех, че съм пропуснал шанса си. След толкова преживени мъки, няколко грешки в младостта ми костваха прехвърлянето на друго ниво.

– Дойдохме, за да ти вдъхнем надежда.

– Нима имам някаква надежда изобщо?

– Да. Ще се върнеш, за да компенсираш грешките си.

– Не е ли късно?

– Не. Ако смяташ, че ще ти е трудно, можеш да не продължаваш.

– Благодаря за шанса! Ако се върна, нека бъда инвалид!

– Така ли си решил? Все пак си помисли: изпитанието, което си избираш, е тежко. Ще страдаш много, но ако успееш, ще те посрещнем в новия ти дом – следващото ниво.

– Благодаря за доверието! Няма да ви разочаровам.

– Побързай, че наистина закъсняваш!

Душата ми бе щастлива от шанса, който ми се даваше и се понесе отново към Земята, за да се въплъти отново в старото си тяло.

***

– Професоре! – шепнеше момичето. – Той шава!

– Шава ти нещо в мозъка, моето момиче. Може ли труп да шава? Започвай дисекцията!

Припадъкът на момичето не впечатли професора, защото голяма част от студентките му припадаха при първата си дисекция, но помръдването на пръстите на ръката го накара самият той да отвори широко очи.

Искаше ми се да се пошегувам с него, да отворя очи и да го погледна право в неговите, но сметнах, че не трябва да се подигравам по този начин и затова помръднах отново пръстите на ръката си. След този ми жест нещата се задвижиха към моето, ако мога така да се изразя – прераждане.

Отворих очи. Бяха ме преместили в болничната стая с многото апаратура. Една сестра сновеше покрай леглото ми. Усещах как слагаше електроди по тялото ми. Други лекари стояха на апаратурата и си говореха шепнешком.

– Пациентът отвори очи! – шепнеше сестрата на един от лекарите, който веднага стана от стола си и се приближи до леглото ми.

– Добре ли сте?

– Да! – отговорих му аз.

– Това е хубаво! За малко да ви изпуснем! Почивайте и не говорете много, освен ако не се налага!

– Сестрата свободна ли е?

– Това ми харесва! Имате чувство за хумор, което означава, че бързо ще се възстановите. Сега ще ви подхраним със системи и се надявам след ден-два да започнете да се храните самостоятелно.

***

– Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но най-вероятно ще останете инвалид. След катастрофата ви е повреден гръбначния стълб и няма да може да ходите. Останалите ви органи не са увредени. Разбира се, медицината ще направи всичко възможно да ви изправи на крака, а и човешките възможности са неограничени. Ето, вие сте един такъв пример! Три дни след exitus letalis вие отново сте сред живите! Не губете надежда! А сега почивайте и ако имате някакви искания или въпроси, обръщайте се към сестрата. До скоро.

Ужас! Бъдеще на инвалид! Ще бъда в тежест на децата и на близките си. На кого ли ще съм нужен вече? Защо имам чувството, че някога съм си се представял точно като инвалид? Може би сам съм се прокълнал или сам съм си го предизвикал? Нима не му беше достатъчно на Онзи другото, та сега и това ми докара! С какво съм по-лош от останалите? Цял живот съм страдал! Разби ми се семейството, вечно ми се случва така, че парите ми потъват някъде, останах на улицата, а сега – инвалид! Защо все на мен ми се случва това? И аз искам да съм като другите и да имам най-обикновени човешки потребности. Докога, Господи, ще ме караш да се мъча? Докога?

В очите ми напират сълзи, но гледам да се овладея. Знам, че след всяко препятствие бързо се възстановявам от мъката и започвам отново живота си с надежда за по-добро и някакво щастие, което така и не идва. Може би така ще мога да пиша повече? То и какво ли пиша? Мислите ми се преплитаха, уплашен от новите предизвикателства. Гледах как сестрата вършеше своята работа и хубавото й тяло ме накара отново да погледна с шега на изпитанията.

– Сестра? Може ли да седнете за малко на леглото ми?  Така… Дайте си ръката, моля!  Хубава усмивка имате!  Искам, най-откровено да ми отговорите: Бихте ли се влюбили в инвалид?

– Разбира се! Стига да е свободен и да прилича на Вас?

– А бихте ли живели с инвалид?

– Разбира се! Стига да ме желае и обича!

– А Вие лично бихте ли живели с мен?

– Ако ми бъде официално предложено, защо не!

– Тогава ви предлагам най-официално да живеете с мен!

Сестрата се усмихна.

– Нека поговорим за това, след като оздравеете. Сега мислите Ви са объркани. След ден-два ще мислите по съвсем друг начин и ще забравите изобщо, че съществувам. Ще трябва да ставам! Имам много други задължения.

– Само за момент, ако обичате! А смятате ли, че ще мога и за в бъдеще да изпълнявам мъжките си потребности?

– Попитайте доктора!

– Не си падам по мъже!

– Тогава преценете сам! – Тя кръстоса крака, при което се показаха  гладките й бедра и плъзна ръка по голите ми гърди. Това беше достатъчно, за да почувствам слабост и мъжкото ми достойнство надигна глава.

– Не мога да преценя… – умолявах с очи.

Сестрата погледна надигнатия чаршаф, усмихна се и стана.

– Ставате опасен! Ще се видим малко по-късно! И се надявам, че държите на думата си.

– Разбира се! – усмихнах й се аз.

След всички нещастия, които ми се случиха, се радвах на неочакваната среща с тази лъчезарна жена. Благодаря ти, Господи, че ме срещна с нея! Благодаря ти и за катастрофата. Какви ги говоря!? Сигурно е от системите.

Кома юли 12, 2009

Истината за нас е невинаги лицеприятна и затова рядко я научаваме.

Майка ми винаги е била изключително весел и жизнерадостен човек. Много пъти съм се чудила как е успяла да запази този си благ характер. Никога не е имала съпруг и винаги с шеги и закачки е отбягвала безкрайните ми въпроси. Така никога не успях да науча нещо за баща си. Предполагах, че е била случайна, но приятна и бурна връзка, която е оставила много щастливи моменти , защото майка ми винаги е говорила за нея като най-красивото нещо в живота си. Сега, когато съм малко попреминала тридесетте, се опитвам да отгатна много неща, за които детството ми в училище, следване и игри не ми даде време да разгадая. Приятелките ми отдавна са семейни и все по-трудно намират време за мен.
Знам, че не съм красавица, по която мъжете да пощуряват. Нито съм претенциозна и лоша. Вярно е, че всички жени казват така, но аз наистина съм такава. Много наивна и добронамерена, понякога сантиментално лекомислена, някак си не позволявах на мъжете да полудеят по мен, въпреки огромното ми желание за това. Сега съм лекар в градската болница и това запълва живота ми. Може би, ако някога имам семейство, работата ми ще мине на втори план, но за сега се примирявам със съдбата си. Майка ми  се пенсионира в същата болница преди няколко години и, разбира се, като всяка медицинска сестра, желаеше аз да стана лекар и може би да осъществя мечтите ú. Сега съм доволна от това, защото контактите ми с хората запълват празнотата в сърцето ми и ми остава много малко време за самота и самосъжалениe. Понякога обаче тази самота, особено в почивните дни, става убийствена, въпреки присъствието на майка ми и нейната безкрайна любов.
Беше сив, мрачен следобед. Облаци покриваха небето, готови всеки момент да заплачат. Дори смешното врабче на прозореца не успяваше да ме развесели. Разглеждах албумите си и спомените още повече ме натъжаваха. И за да разсея отчасти мрачното си настроение, взех албума на майка ми. Заразпитвах я за хората, когото не познавах, за местата, където са били и за характерите на всеки от тях. С много хумор ми беше разказано цветно за всеки, което подобри настроението ми дотолкова, че и аз избухнах в смях.
– А на тази снимка кои са?
– А, тези ли? Това е отборът по футбол.Тази снимка си я откраднах от таблото на училището. Тогава имаше такива табла, на които поставяха снимките на отличниците и гордостта на училището в една или друга област
– А този кой е? Тук по средата? Изглежда много красив! Ще взема лупата от шкафчето.
– Вярно е. Казваше се Георги Милев. Викахме му Гео, но не знам дали е бил поет. Беше най-красивото момче на випуска, вратар на отбора и… Стига си ровичкала! Тук го имам на по-голяма снимка.
– Която пак си откраднала от таблото?
– Разбира се!От къде можеше да ги имам тези снимки?
-Майко, той да не би да ти е бил гадже?
Майка ми избухна в смях.
– Всички момичета бяха луднали по него. Можеше да има всяка, която пожелае, но беше отдаден на спорта и момичетата малко го вълнуваха. Колко красиви момичета лееха сълзи по него, без да имат никакъв шанс дори да го целунат, та аз ли?
– Но все някоя е спечелила сърцето му, нали? Вероятно се е оженил за някое много красиво момиче.
-За съжаление, съдбата не бе благосклонна към него. На двадесет и осем години катастрофира с мотоциклета си, изпадна в кома и половин година по-късно почина.
– Жалко! Умряла е любовта на толкова много жени.
– Така е. Някои спечелиха, други загубиха. Не мислиш ли, че е време за обяд?  Приготвú нещо в кухнята, докато аз подредя малко стаята.
Няколко дни по-късно бях на нощно дежурство, и за да бъда бодра реших да науча нещо за смъртта на Георги Милев – Гео. За съжаление, трябваше да изчакам утрото, защото архивите не бяха достъпни през нощта. Не беше трудно да открия годината, след като знаех, че е починал на двадесет и осем и е бил съученик на майка ми. След това се замислих за добрата памет на майка си, защото Гео наистина е бил на същите години , записани на амбулаторната карта. Но най-голямата ми изненада беше, когато открих, че лекуващият му лекар е все още в тази болница.
– Разбира се, че си спомням! За тези пет-шест години колко случая на изпаднали в кома познаваш?
– Само един, доцент Ставрев – отговорих аз – и пациентът почина след три дни.
– И какво научи от този случай?
– Да си призная почти нищо! – усмихнах се гузно аз.
– В цялата си практика съм имал осем случая на кома. Във всички от тях съм се старал да науча нещо повече за това състояние на пациента, но освен че тялото живее, а мозъкът не, нищо друго не мога да кажа.
– Сигурен ли сте за мозъка?
– Господи, как може да съм сигурен в това? Аз да не съм Той! Но най-добре за това попитай майка си. Тя може би знае по-добре от мен състоянието на пациента, защото му бе лекуваща сестра и се грижеше денонощно за него.
-Какво? Майка ми е била лекуващата сестра?
-Разбира се. Половин година не се отдели от него.
Още не прекрачила прага на дома и подхванах майка ми.
– Майко, защо не ми каза, че си била лекуваща сестра на Георги Милев – пациента, изпаднал в кома? Ти знаеш ли каква ценна информация можеш да ми дадеш за състоянието на тези хора? Например, усещат ли болка, имат ли чувства, сънуват ли, долавят ли присъствието на някого и прочее. Знаеш колко малко информация има в учебниците и колко е неточна. Дори доцент Ставрев, който е бил лекуващ лекар тогава, не може да ми каже нищо конкретно и ме насочи към теб като човек, който може би знае нещо повече от самия него. За доктор Ставрев комата е състояние на мозъчна смърт. Ти какво мислиш по този въпрос?
– Мисля, че до някъде е прав, но само донякъде. Спомена ли нещо за душата?
-Не, разбира се! Майко, какви ги говориш? Медицинско лице си в края на краищата, не продавачка в сергия!
– В такъв случай разговорът ни е безсмислен.
– Добре де, не се сърди. Нека поговорим спокойно. Например, чувстваше ли твоето присъствие?
– О, разбира се! Още щом влизах в стаята, го усещах и по апаратурата, и във въздуха. Имах чувството, че душата му е някъде там – встрани и ми се присмива на безсмислените процедури върху тялото му. Тогава разбрах, че тялото и душата са две коренно различни и взаимосвързани неща. И когато душата се откъсне от тялото, много рядко желае отново да се върне в него, защото тялото за душата е бреме.Често се проявяваха аномалии с отчитането на апаратурата, което в първите дни ме обнадеждаваше, но в последствие започнах да разбирам, че от мен се иска нещо и аз го правех. Понякога, ако не улучвах желанията, аномалиите продължаваха, докато ги изпълня и тогава всичко си идваше на място. Така понякога имах чувството, че разговарям с него. Например, отделителната му система продължаваше да работи – от начало нормално, после все по-рядко, докато накрая почти спря. Дишането и пулсът бяха в постоянни граници, с малки изключения – когато имах допир с някои центрове по време на работа. Разбира се, аз отговарях за него и не допусках дори санитарките да влизат в стаята, за която аз се грижех. Всичко изпълнявах сама. Подлоги, системи, смяна на чаршафи и пижами, дори къпането –при което майка ми се усмихна загадъчно.
– Защо се усмихваш?
– Половата му система също функционираше нормално.
– Майко, ти вече прекали! Искаш да кажеш, че е можел да изпълнява мъжките си възможности?
– Разбира се! И то прекрасно! Още щом го докоснех и беше готов. Та той бе на двадесет и осем! Дори ако къпането закъснееше, чувствах напрежение във въздуха. Къпех го през вечер, но понякога и по-често, в зависимост от това напрежение, което витаеше в стаята. Усещах го как ме тласка да го направя и аз го правех, когато всички спят и няма кой да ни притесни. Това са най-красивите дни от моя живот.
Чудех се майка ми дали се шегува,  или говори истината. Не открих шега в лицето й, а напротив – някакво щастие, което дори ме изплаши. Реших, че е най-добре разговорът да спре до тук, защото от това нямаше да излезе нищо добро.
– Майко, майко, прости ми, но за мен това е просто нагла лъжа и затова излизам навън  да се поразходя.
-Добре, мила, поразходи се. Знам, че не беше много добра по математика, но можеш да направиш и такива сметки относно твоето зачатие. А ако си спомняш добре лицето на Гео на излизане , се погледни в огледалото, за да разбереш, че майка ти не лъже.

Тайната на девическия манастир

Понякога в името на Бога се съюзяваме с Дявола.

Сестра Агата свали ключето от врата на игуменката. Това бе ключето от раклата, която стоеше в една от килиите на манастирската обител. Килията, в която никога не бе влизала. Не че й бе забранено да влиза там. Просто знаеше, че не трябва да го прави. Освен раклата и писмото, споменато преди минути, тя не знаеше какво още можеше да открие в тази стая. Сълзите й се стичаха върху студената ръка на мъртвата, но сега по-налeжащо бе да се погрижи за последния й дом.
Ратаите щяха да се приберат късно вечерта, защото лятно време горещините изтощаваха работниците и те се отдаваха повече на почивка и сън. Сестра Агата се замисли, че сега вече стопанството оставаше в нейните ръце и трябваше да поеме и тази отговорност. Не беше лесно да ръководиш десетки ратаи, които пасяха стада от добитък, сееха стотици декари ниви и се грижиха за поддържането на светата обител. Сега стадата бяха високо в планината, където тревата е по-крехка и все още зелена. Но през есента и зимата животните оставаха в оборите на манастира и тогава трябваше да бъдат запасени с храна и да им се почиства. Практика бе негодните, стари и ялови животни да се колят и раздават на ратаите по заслуга, а в обителта да остане само най-доброто. Така през зимата ще има по-малко работа и със сигурност животните ще преживеят нахранени. За тези животни се определяше един човек, който се грижеше за тях в манастира: почистваше, хранеше, поеше, колеше и лекуваше. От заколеното животно изхранваше семейството си и поради тази причина не получаваше нищо предварително. В манастира винаги трябваше да има запаси от захар, тенекии с газ, сол, лекарства за хората и животните и куп други неща, за които имаше списъци, места и хора, от където трябваше да се получат. Ето защо през есента се продаваше много от добитъка и с получените пари се набавяше необходимото.
Игуменката беше определила двама ратаи, които продаваха стоката от полето в големия град. Те сновяха постоянно от манастира до града, като й оставяха печалбата, а тя им заплащаше за свършената работа. Понякога ратаите идваха без парите от продаденото, но с много стока, която не можеше да се получи на полето.
Към края на октомври малко преди да завалят първите снегове започваше събирането на гроздето, което трябваше да се превърне във вино и ракия. Това бе стока, която се продаваше на търговците и с нея се покриваха нуждите на обителта и заплатите на работниците. Виното се приготвяше от стари майстори. Първо каците и буретата се изчистваха много добре и обеззаразяваха. След това гроздето се прибираше, едва когато се е превърнало почти на стафида. После се изчистваше от чепките и само здравите зърна се смачкваха и превръщаха във вино. Но затова пък, качеството беше превъзходно и търговците го вземаха, независимо от цената. Ракията пък се правеше почти без захар и бе по-скоро за лек, отколкото за пиене. Тя не се продаваше, а стоеше като лекарство против настинки за хора и за животни. Виното почти не оставаше до следващата реколта, с изключение на едно буренце от сто литра, което се отделяше всяка година и стоеше като дълбок запас за много тежки времена. Вече имаше повече от петдесетина такива и игуменката често си задаваше въпроса дали да не бъдат продадени и те, но страхът от беда я възпираше и оставаха така, недокоснати и почти забравени.
Сестра Агата прочете още една заупокойна молитва и стана. Дъските изскърцаха и това я стрестна. Въпреки че навън птичките не преставаха да пеят, тя не ги чуваше, защото мъката й бе притъпила всички възприятия.
Игуменката й беше разказвала, а и ратаите също, че в една лятна утрин е била подхвърлена пред вратите на манастира. Идващите за полската работа я бяха взели и въвели в манастира, който стана и неин дом. Нежните грижи на игуменката накараха малкото момиченце да я почувства като родна майка. После стана послушница, а сега вече и игуменка на манастира. Нямаше кой да я ръкоположи на тази длъжност, защото манастирът от години не бе посещаван от висшия клир, а писмата, които изпращаше игуменката, винаги оставаха без отговор. Така че трябваше да се оправят сами  без помощта на по-висшите духовници. Голямата тревога на предшественичките беше, че рано или късно манастирът ще остане без послушнички и ще бъде порутен и разграбен. Разбира се, това бе недопустимо и благодарение на милостта на Бог, обителта все още съществуваше и се развиваше. Но никой не знаеше докога и това тежеше като воденичен камък върху игуменката и ратаите, които преживяваха, благодарение на манастирската работа. Нямаше и момичета, които да се посветят на Господа и да продължат делото в девическия манастир, а и молбите за това към висшия клир, както се очакваше, оставаха без отговор.
Новата игуменка стана и дъските под нея отново изскърцаха. Откъм пътя се задаваха ратаите и тя напусна килията, за да им съобщи тъжната новина.
–––––––
Три жени останаха да будуват същата нощ над мъртвата. Сестра Агата все още не чувстваше самотата, която я очакваше във все още несигурното ú бъдеще. На сутринта, недоспала и уморена, успя да се разпореди къде да бъде изкопан гробът и помоли работниците да останат, за да бъдат нахранени, без да отиват на полето. Жените замесиха хляб, а мъжете заколиха едно теле за курбан.
По обяд старата игуменка бе погребана под клоните на стария бор в двора на обителта. Сестра Агата се разпореди за надгробен паметник, който щеше да бъден направен от каменоделците в селото.
Преди смрачаване ратаите напуснаха пределите на манастира и младата игуменка за първи път остана сама зад стените му.
Обичайният шум от скърцането на врати, прозорци и дъски по пода сега изглеждаше още по-силен и зловещ. Сякаш чуваше стъпки на хора и дори тяхното дихание. Знаеше, че всичко това е заради вроденият природен страх, но инстинктивно се оглеждаше във всички посоки, откъдето минаваше, за да се прибере до своята стая. След това се зави през глава с памучното платно и, уморена от безсънната предна нощ, заспа.
На сутринта бе събудена от гласовете на ратаите, които разговаряха за проблемите си и чинно чакаха разпорежданията на новата игуменка. Притеснена от това, че се е успала и я чакат десетки работници, Агата набързо се преоблече, плисна две шепи вода на лицето си и излезе. Денят бе като всички останали – нямаше какво ново да разпореди и след кратки уточнения, всеки пое по своя път.
Младата игуменка отново остана сама. Не беше хапвала нищо вече втори ден. Отиде в кухнята, за да закуси. Месото от вчерашния курбан почти беше свършило и трябваше да оглозга няколко кокала, за да задоволи глада си. Това я наведе на мисълта, че в манастира никога не е имало куче, но не би било зле да го има, за да не се чувства така самотна, а и да има кой да я пази през дългите зимни нощи. После започна да превърта в главата си хилядите идеи, които й хрумваха в годините, за преобразяване и разхубавяване на манастира. Искаше й се да направи нов път от селото до манастира, а бяха нужни много пари. Помисли, че едно постепенно полагане на камъни с годините не би се отразило съществено на бюджета, но би подобрило предвижването на каруците и добитъка и би създало удобства на ратаите в дъждовните сезони. Закусила и осенена от много идеи, тя стана от стола, за да разгледа манастира вече с очите на игуменка и управителка. Точно в този момент от полите й падна ключето от раклата. Неговият звън я изведе от мечтанията и я накараха да потъне в непредвидимата реалност. Какви ли тайни пазеше това ключе? Какво ли се криеше в тази ракла? Стиснала го здраво в ръката си, Агата пое по скърцащите стълби към горния етаж.
Сред връзката ключове потърси този за забранената стая и не след дълго резето изскърца и тя влезе в нея. Стая като всички останали: с голямо легло до самата врата, над което беше простряно ленено платно, библиотечка в дъното на стаята с потънали в прах книги за светци и техните деяния, голям гардероб срещу самата врата, в който освен няколко овехтели дрехи, нямаше нищо друго, картина на Свети Павел, опъната в дървена рамка и покрита със стъкло, която изглеждаше някак странно и потискащо и раклата под нея, която бе голямата загадка. Каква ли тайна криеше? Агата вкара ключето в малкото катинарче и без всякакви усилия то се отвори. Повдигна капака и онемя. В раклата се намираше едно единствено писмо и нищо друго. Абсолютно нищо! Само писмо! Малко разочарована, младата игуменка го взе в ръцете си и зачете:
«Мило мое дете,
Знам че в първия момент ще си разочарована, тъй като си очаквала да видиш всичко друго, но не и само едно писмо. Но след като го прочетеш, ще разбереш, че най-голямото богатство е именно в него. Искам да го прочетеш внимателно, след което да го прибереш в катехизиса¹, за който ще спомена по-долу. Чрез това писмо ще предначертаеш твоя път и ще решиш кое е най-добро за манастира и ратаите, и най-вече за самата теб. Но нека първо да научиш историята на предците ни, на моя живот, а и на твоя. Това, което ще ти разкажа, сега, го е разказвала моята баба на майка ми, тя – на мен и сега аз на теб. Надявам се това да продължи и за напред, като ти самата трябва да решиш дали няма да си последната в този манастир.
Първо бих искала да ти кажа, че ти наистина си моя дъщеря. Да, аз те родих и никога не си била изоставена и осиновена. Знам, че ще се учудиш на думите ми, но това е самата истина. Истина е също, че всички игуменки в този манастир са осиновявали подхвърлени деца, но и всички тези деца са били оставени пред вратите на манастира именно от самите тях, защото това са били родните им деца. Не ми се иска да ни съдиш предварително и неоснователно, затова те моля да прочетеш цялото писмо и да решиш сама дали да се подложиш на такъв грях в името на запазване на манастира, или да се отдадеш на светски или друг по-възвишен духовен живот.
Тази стая, в която седиш сега, е стаята за гости, но тъй като манастирът никога не е имал гости, сме я нарекли «стаята на греха». Знаеш, че когато дойде време да се отелва добитъка, оставяме пастирите по цели нощи, за да наглеждат и израждат животните. Именно тогава е ползвана тази стая. Харесваме си един от пастирите, когото искаме да направим баща на бъдещата игуменка и го каним в тази стая да отпочива, когато е много уморен. След това го оставяме сам, но мнимо. Месеци преди това предварително са подготвени виното с билките. Помниш ли онези, които те карах да сушиш на сянка в моята стая, и по определена рецепта смесвахме с виното, та да имаме лек при простудите? Само че тук билките са други и ще ти ги кажа в самия край на писмото. Тези билки са за мъже. Те принуждават цялата им енергия да се съсредоточи в половите органи и да дадат всичко от себе си при размножаване. Това вино в бутилка от около три литра се оставя на масата заедно с яденето. Но яденето също трябва да е специално за тази цел. Приготвя се с онези гъби, с които винаги те плашех, че ако ги опиташ ще повръщаш три дни. Все това ти повтарях, а ти все казваше: «Знам, мамо, колко пъти ще ми казваш вече!» И се сърдеше, а аз повтарях, за да ги запомниш добре, защото тези гъби трябва да присъстват в храната на младежа. В малки количества те ще го опиянят и ще изпълнява това, което му кажеш, а на следващата сутрин нищо няма да си спомня и ще се срамува от себе си. Помниш ли що сториха дъщерите на Лот² от Светото писание? Опиха го с вино и легнаха с него, за да заченат и да не се изгуби рода. Затова се нарича Свето писание, защото то ни учи как да оцеляваме и да живеем.
Сега отвори големия гардероб. Отмести дрехите и плъзни гърба встрани.»
Агата остави писмото върху капака на раклата и застана пред гардероба. Сърцето й подскачаше, сякаш ще изхвръкне от вълнение. Отвори вратата, отмести дрехите и плъзна гърба – отначало наляво, но като не помръдваше, опита да го приплъзне надясно и успя. След като го отмести целия, се отзова в съседната стая, която се оказа тази на майка й. Гърбът на гардероба в нейната стая се явяваше като библиотека с книги, която се плъзгаше на дървени ролки. Агата бързо се върна в «стаята на греха», сякаш се страхуваше някой друг да не разбере тази тайна и продължи да чете: «Сега, като разбра как се влиза в тази стая, трябва за разбереш и как се наблюдава. Виждаш картината на Свети Павел, нали? Върни се в моята стая и застани пред иконата на Света Богородица. Тя е покрита с плащеница. Измести я встрани и погледни отблизо в очите й. Ще видиш стаята за гости, а когато я натиснеш леко вдясно, ще можеш да наблюдаваш цялата.»
Младата игуменка отново остави писмото на раклата и изпълни указанията на майка си. Отначало сякаш се страхуваше да погледне отблизо в очите на Светата майка, но после се престраши и дори натисна иконата, за да види цялата стая за гости. Върна се и погледна картината на Свети Павел – беше изместена леко встрани, но толкова незабележимо, че човек, ако не знаеше за тези тайни, никога не би забелязал промяната. Този път, без да я възстановява, тя продължи да чете: «По този начин ще имаш възможността да прецениш дали момента е подходящ за твоите действия, или трябва да изчакаш. Не забравяй преди това няколко пъти да смажеш ролките на плъзгащата се библиотека с дървено масло, както и резетата на твоята и стаята за гости. Мъжете са лакоми и страхливи. Изпиват начаса виното, изяждат си храната и лягат да спят. След няколко минути обаче, от въздействието им започват да бълнуват. Ти ще ги слушаш, но не се притеснявай от това. Не ще ти направят нищо лошо, защото от гъбите започват да халюцинират, а от виното да се възбуждат. Съжалявам, че никога не съм те просвещавала в тези неща, но като се има предвид, че това, което правят светските хора, за нас е табу, ще трябва да те запозная само чрез книги и рисунки. Ще ги намериш в моята библиотека, като отвориш «Катехизиса». Той е изрязан така, че в неговата кухина съм скрила рисунки и картини, събирани с годините. Там много добре е показано какво трябва да направиш. Всъщност, няма разлика от това, което правят животните и това, което правят хората. Така ще постъпиш и ти, ако искаш да следваш нашите стъпки. Рецептите ще изпълняваш така, както съм описала в края на писмото. Ни повече, ни по-малко. Случвало се е от страх игуменката да предозира храната с гъби и младежът да загине. Грехота е, но в името на просъществуването на манастира трябва да сме готови на всичко. Ако все пак ти се случи, ето какво ще направиш: опиташ ли да вдигнеш раклата, макар и празна, няма да успееш, но когато повдигнеш капака, тя освобождава дъното от пода и можеш да я изместиш встрани. Тогава се появява отвор, колкото дъното на раклата, достатъчно голям, за да премине човек. Този проход води по наклонена плоскост в подземията на манастира, където никой, освен строителите, не е бил. Ще издърпаш мъртвия, ще го пуснеш в него и отново ще върнеш раклата. После подреди и приведи стаята в предишния й вид, така че никой никога да не научи за случилото се. На хората ще кажеш, че ратаят си е тръгнал рано и дори не си разбрала кога. Никой няма да се усъмни в теб. Ако изпълниш всичко, както съм го описала, ще мине добре и след девет месеца ще имаш детенце.
В стаята на мъжа ще влезеш едва, когато си успяла да видиш, че виното е изпито и храната изядена. Никога не трябва да влизаш, ако не си убедена, че той е опиянен. Гледай през иконата и едва, когато си сигурна, действай, защото се е случвало мъжът да не пожелае да вечеря или да не пие. Ако не изпълни едно от двете неща, забрави за тази нощ. Тогава или опитай следващата, или смени мъжа. Когато влезеш в стаята, носи със себе си мокро парче плат, за да му почистиш мъжествеността, защото мъжете са толкова нечистоплътни, че може да се отвратиш и да се върнеш обратно. Той ще бълнува и ще е с обърнати очи, но ти не се плаши – всичко е само за няколко часа. Не го събличай, а само му смъкни леко панталоните, така че мъжествеността му да стои свободно. Започни да го почистваш. Ще видиш, че постепенно се уголемява. Когато стане това, разкрачи се над него и като го насочваш, нека той да проникне в теб. Знам, че ще те боли, но в името на запазването на светата обител трябва да изтърпиш. После бавно се надигай и сядай върху него така, че мъжествеността да остава в теб. Ще го правиш, докато от него излезе семето. Ако не можеш да познаеш по израза му, ще разбереш, когато усетиш отпускането му. Тогава слез от него и му го изстискай. Ако излезе семе, значи и в теб има. При положение, че като го почистваш с мокрото парче, не се уголемява, вземи мъжествеността му в ръце и започни да движиш ръката си нагоре и надолу, сякаш изстискваш. Не след дълго ще се уголеми. Когато разбереш, че семето е в теб, без много да се бавиш, повдигни панталона му, заключи вратата отвътре, за да остане с чувството, че никой не е влизал при него и се прибери в стаята си, като затвориш вратата на гардероба и после придърпаш библиотеката на нейното място. След това легни, за да може това семе да проникне в теб и да станеш майка. Старай се да не спиш, за да си сигурна, че човекът е жив и здрав. В ранни зори почукай по стената, като през иконата наблюдаваш дали ще се раздвижи. В първия момент няма да разбере откъде идва чукането. Тогава излез пред неговата врата и отново почукай, но силно, за да се убеди, че е било именно на вратата. Главата ще го боли и малко ще закъснее с отговора си, но ти бъди настоятелна. Когато стане, ще дръпне вратата, защото мъжете не заключват врати, но това ще го убеди, че е бил сам в стаята. Като застане лице в лице с теб, ще те погледне така, както гледа влюбен човек. Не задържай погледа си. Кажи му, че е време за работа, но строго – като господарка. Не трябва да се усъмни в нищо. Така ще го оставиш с впечатлението, че просто е сънувал един хубав сън. Ще предполага, че главата го боли от виното, за което сам си е виновен. На другия ден повикай друг пастир, после друг и така, докато дойде отново същият и повтори греховната нощ, за да си сигурна, че си успяла. След месец ще почувстваш неразположение. Би трябвало да спре кръвотечението ти. Това ще е доказателство, че си заченала. Може да ти се гади и да повръщаш, затова никога не трябва да допускаш жени до себе си. Те веднага ще открият, че си непразна и ще злословят. А мъжете никога нищо не усещат. Затова и те съветвам, винаги да носиш широки дрехи, така че и да си бременна, да не се разбира. Когато дойде време за раждане, приготви си топла вода, памучен плат, ракия и ножица. Това е най-тежкият момент за всички нас, но радостта от бъдещото щастие компенсира страданията и ги захвърля в забрава. В писмото ще намериш и билки, които спират кръвотечението, ако случайно се наложи, но досега не са ни били нужни.
Помниш ли онази кошница и одеалото, които купих от другоселеца на панаира в селото? В нея ще сложиш отрочето, ще го завиеш в одеалцето. Аз съм го изрязала на четири и подгънала, така че да не бъде разпознато от никой ратай на това село. Това ще ги накара да мислят, че бебето е подхвърлено от другоселец. В ранни зори, когато не вали нито дъжд, нито сняг, ще го изнесеш пред вратите на манастира. Ако го направиш в дъждовно време, хората ще се питат защо няма стъпки до манастирските врати. Идващите ратаи ще го въведат в двора и разбира се, ти ще го приемеш, ако е момиче. Ако е момче, помоли ратаите да го осиновят с обещанието, че ти ще им помагаш, докато детето порасне и се задоми. Знам, че ще ти е тежко да се разделиш с рожбата си, но няма как да го запазиш в манастира. Когато порасне, изпрати го в големия град да се учи. Така хем ще следиш съдбата на детето си, хем ще си сигурна, че няма да се върне в селото и няма да има опасност от кръвосмешение.
Не забравяй винаги да искаш мляко, което ще изхвърляш тайно, а ще му даваш кърма. Ако забравиш да искаш мляко, ратаите ще се питат с какво изхранваш това бебе и ще се усъмнят.
Знаеш, че винаги възникват непредвидими неща, но съм сигурна, че ще се справиш и ще продължиш живота на светата обител. Ако все пак не успееш и решиш да го напуснеш, което е твое право, изгори всичко, което може да компрометира и унижи душите на предците ни.
И един съвет от мен. Никога не се влюбвай в бащата на детето си. Не си заслужава от игуменка да ставаш слугиня. До сега никоя от игуменките не се е осмелявала да роди второ дете от опасения, че ще бъде разкрита и те съветвам да направиш същото. Това може да го сториш единствено за спасение на манастира….»
Следваха рецепти и целувки за раздяла.
Агата ги четеше механично, без да вниква в съдържанието на текста. В главата й се въртяха противоречиви мисли. Беше щастлива, че е намерила майка си, макар и вече мъртва, но беше нещастна, че не е знаела това,независимо ,че майка й никога не бе прикривала любовта си към нея.Но може би самата мисъл, че това е истинската ти майка би ти дало импулс  много по-силно да изразяваш своята любов . Притесняваше се най-вече от това, че я чакаха тежки и мъчителни години, защото в едно беше сигурна – манастирът трябваше да е жив и нека Господ да прецени грях ли е стореното или не.

1.катехизис-кратко изложение на христовото учение, чрез въпроси и отговори.

2.Лот-Битие гл.19 ,30-38