Циганска клетва април 12, 2010

Достойнството на човек се определя от дадената дума. Престъпваш ли я-не чакай уважение от никого.

В един неделен ден с моя приятел решихме да отидем до пазара и да заредим пооределите ни риболовни запаси. Само след седмица забраната за риболов отпадаше и целокупната рибарска сган се юрваше по водоемите. И ние като част от тях трябваше да бъдем добре запасени. Кукички, блесни, поводи, захранки и куп неща ни бяха попривършили и затова напълнихме джобовете с пари и право на пазара. То от рибарлъка полза никаква, ама удоволствието, когато ти клъвне и засечеш, както и природните красоти те дърпат към водоемите. А на другия ден като се започнат едни истории…. Единият хванал ей…, такава риба, друг изпуснал пък сом, който по нищо не отстъпвал от чудовището в Лох Нес, трети бил хванал толкова много, че следващия път задължително щял да дойде с ремаркето. Абе, ако пресметнеш колко риба се вади от рибарите, ще излезе, че в Световния океан няма толкова, камо ли в нашите водоеми. Но не е важно дали е вярно, или не, важното е да става мохабет и да има причина да се събираме по мъжки без жените да се сърдят на това. Та обикаляме пазара, разглеждаме, преценяваме, купуваме и пълним торбите. По едно време моят приятел се сети:
– Кольо , дай да вземем един термус за кафето, ама по-големичък, два литра, ако има.
– Добре! – съгласих се аз, защото наистина имахме остра нужда от термус. Къде горещо кафе и чай през зимата, къде студена вода през лятото? Друго си е с голям термус!
Обикаляме ние пазара, навираме се тук и там, ама термуси няма. То поне малки да имаше, а то никакви!
-Дай да отидем на битака! Там от пиле мляко има! Може и да намерим.
Брех този битак. Всичко има, ама това което търсим – няма. Питаме този, питаме онзи. Всеки вдига рамене. По едно време гледам един циганин пазари някаква скара с една жена, а до него термус. Не беше от тези, които търсихме, но еднолитров. Като няма риба и рака става за ядене.
-Васко!- казвам на приятеля си.- Виждаш ли онзи циганин, дето продава скарата?
-Е?- погледна ме из под вежди той.
-Вдясно от него на масата термус!
-Абе, мани ги тия мангусти. Я чупен ще е, я нещо друго! Как може да им имаш вяра!?
-Може и да не е!
-Ако не е, ще хванем някоя болест.
-Ще го изварим и готово.
Жената взе скарата и си тръгна и аз питам циганина.
-Колко го продаваш този термус?
-Петнадесет лева, бате!
-Ти  луд ли си бе!
-Добре,  де, за днес сте ми сефтето и затова на загуба ще го продам. За десет лева!
-Кво сефте бе, мангал? Нали преди малко продаде скара на жената.
-А-а, бате! Подарих я! Бедна жената! Пари няма да го купи.
-Що лъжиш, бе?- подскочи моят приятел.
-Васко, не се ядосвай?-опитах се да успокоя атмосферата.-Здрав ли е?-обръщам се към циганина.
-Е как да не е здрава. За десет лева човек ли съм? Няма да се злагам със счупена стока!
-Сигурен ли си?
-Майка ми в гроба да се обърне, ако лъжа!
-Да не е спукан?
-Ако е спукан, ще дойда и ще ти спукам аз главата!- закани му се Васко.
В този момент една тлъста циганка, която стоеше зад гърба му, се провикна към нашата маса.
-Ако ще купувате, купувайте! Иначе си вървете по пътя.
-Каква пък си ти, ма?- обърна се моят приятел към нея.
-Майка съм му. Как каква?
-Нали майка ти беше умряла бе, мангал?
-Тая ми е втората бе, бате! -заоправдаваше се продавачът.
-Кольо, дай да се махаме, че ще побеснея и ще ги заритам тия мангусти! – не спираше Васко.
-Добре,  бате, подарък ще ти го направя. За пет лева и е твой. Само мир да има!
„Пет лева не са кой знае какво-помислих си аз.  Може циганинът и да е честен, ако ли не – губя.”
Взех термуса и доволен се прибрах у дома. Едва, когато го напълних с гореща вода, разбрах ,че циганинът ми е продал спукан термос. Не казах на Васко, за да не го пребие.
От този случай разбрах, че на циганин вяра не трябва да имаш, дори и в най-милото да ти се закълне.

Ленивеца и маймунката март 24, 2010

За мъдростта се сещаме едва, когато е станало късно, за да бъде поправено нещо.

Стар беше ленивецът, за да търпи до безкрайност игрите на малкото маймунче и неспирните му въпроси. Дразнеше се, но въпреки това не можеше да го отблъсне хей така, без да има защо. Младост! А тя винаги иска неща, от които старостта се е наситила. От къде дойде маймунчето, ленивецът  можеше само да се досеща. Предполагаше, че или майка му е загинала, или че се е изгубило, та поради тази причина не му даваше сърце да го отблъсне. Дори с времето свикна с него така, че ако изчезнеше от погледа му , той ставаше неспокоен и се озърташе с надеждата, че е наблизо. Маймунчето като всяко младо същество изгаряше от любопитство да научи  колкото се може повече неща. Това дразнеше ленивеца, който по всякакъв начин се стараеше да го научи на най-важното, да оживява.
-Всяка маймунка, обича да яде от сочните листа на дърветата. А както знаеш те са там, по върхарите. За да стигнеш до тях обаче, трябва да преодолееш места, които са много опасни за нас. В храстите или гъстите треви се е скрил и дебне ягуарът. Златистите му очи наблюдават всяко наше движение и при най-малко невнимание, ще станем негова плячка. Затова преди да скочиш от дървото на земята, дълго се оглеждай! Всяко помръдване, всяко трепване на тревата, за теб трябва да означава, че е опасно да слезеш на земята. Нима мислиш, че и на мен не ми се иска да похапна свежи листа? Иска ми се, разбира се!  Но е имало дни, когато с дни не съм ги опитвал, само защото виждам скритото тяло в тревата, а с времето даже го усещах, че е там без очите ми да го съзрат. По-добре гладен, но жив, отколкото да нахраниш ягуара. Дори да си надхитрил този враг, не забравяй, че ни дебне и друг още по-бърз и опасен, харпията¹! Този орел винаги стои някъде далече, толкова далече, че нашите очи не могат да достигнат до него. Но той ни наблюдава. Щом види, че сме незащитени от клоните на дървото, се спуска и ни сграбчва. През живота си съм видял десетки животни, попаднали в острите нокти на тези убийци. Затова трябва да преценяваш, кога можеш да преминаваш от едно дърво на друго. Когато слънцето прибира и последните си лъчи, харпията е почти сляпа, а и ягуарът още не е излязъл от своето леговище. Тогава трябва да се действа! Но дори и тогава основно трябва дълго да се наблюдава, защото хищникът е коварен и винаги може да те изненада. Но ти не внимаваш  в това, което ти говоря, и ако продължаваш да си толкова небрежна, ще има много да страдаш.
Маймунката почти не се вслушваше в думите на ленивеца. Играта я вълнуваше много повече, отколкото каквито и да било думи.
Една ранна утрин ленивецът  се беше събудил още с проблясването на светлината и по навик, изграден с годините,  наблюдаваше дали ягуарът не дебне в тревите. Забеляза го. Въпреки че с годините зрението все повече му изневеряваше, сякаш нещо му подсказваше, къде може да е скрит неговият враг и винаги успяваше да улови окраската му. Знаеше, че най-много след час умората щеше да си каже думата и ягуарът щеше да поеме към бърлогата си. И точно в този момент съзря маймунката да рови в пръстта за корените на Каму Каму². С един скок ягуарът щеше да разкъса малкото телце. Ленивецът стоеше между ловеца и плячката. Не можеше нищо да направи, освен да отпусне захвата на своите нокти и да полети към Смъртта. Тялото му тупна в меката и влажна покривка от листа. Маймунката чу шума и светкавично се покатери на дървото. Когато погледна надолу, видя ягуарът да се отдалечава с тялото на ленивеца. Едва сега разбра колко непредпазливо е постъпила и само саможертвата на ленивеца бе спасила живота му. Вече съжаляваше, но не можеше да поправи стореното. Сега дълбоко страдаше, че с лека ръка подминаваше съветите на ленивеца, но беше късно. Вече го нямаше този, от когото можеше да научи още много.

Защо приятелите си изпитваш,

без да имаш нужда от това!?

Ако шарата всеки ден опитваш,

без вино ще останеш за беда.

1.Харпията е месоядна птица. Основната ѝ плячка са средните по-размер дървесни бозайници, като маймуни, ленивци и различни видове птици. Дължината на тялото – около 1 м.Размаха на крилете е около 2 м. и тегло – около 8-10 кг, като женските са по-едри.

2.Каму-каму – дърво растящо в дъждовните гори на Амазония, Плодовете му са малки и червеникави, но хранителните вещества всъщност се намират в корените.

3.Шарá – все още сладко, некипнало вино

Хлапетии февруари 17, 2010

Човек никога не трябва да забравя от къде е тръгнал и какъв е бил!

 

-Да знаете, че Господ ще ви накаже за това злодеяние! Как ви хрумна изобщо да скверните светата обител! Сега ще ви заведа при отец Милен и ще му разкажете всичко от игла до конец. Вагабонти с вагабонтите му!

Тъй като дяконът бе хванал двете хлапета за ушите им,  обърна се към едното:

-Петре, почукай на вратата на отеца и като чуеш „Влез”, ще отвориш! Разбра ли?

-Ъха! –смънка хлапето и изпълни точно това, което трябваше.

Като видя как бяха въведени двете момчета в кабинета, отец Милен се изненада и стана от стола.

-Какво се случило, дякон Емануил? Защо ми водиш тези деца?

-Искам да получат най – строго наказание, загдето оскверниха манастиря и най вече камбанарията.

-Чакай, чакай, нищо не разбирам от приказките ти! Отивай да си вършиш работата, а двамата пакостници ще седнат на ето тези два стола и ще ми разкажат всичко от игла до конец. За стореното ще ги накажа най-сурово.

Дяконът им пусна ушите, които бяха придобили малиненочервен цвят и излезе от стаята.

Двете хлапета веднага започнаха да ги търкат, като стояха с наведени глави.

-Седнете, седнете и разказвайте, ама без лъжи и увъртания, че ще викна дякон Емануил и той ще ми предаде всичко. И така,  искам да знам какво е станало от начало до край!  Андрейчо, ха ти почни!

Момчето се спогледа с другото и най-невинно го попита.

-Всичко ли да си кажем?

-Всичко, всичко!- вместо момчето отговори отец Милен.

-Ами миналата седмица се бяхме покатерили на смокинята, оная до оградата, да си понаберем малко за ядене и дякон Емануил ни видял. Ама ние не разбрахме, как е дошъл под дървото и ни би с една пръчка по ….

-И…?

– И ние решихме да си отмъстим! Взехме една котка и я завързахме за топуза на камбаната.

-А вие през цялото време наблюдавахте, нали?

-Ъхъ.

-Как стана всичко?

-Ами като се опита няколко пъти да бие камбаната и тя не издаде звук, дяконът се качи и видя вързаната котка.

-Абе  тя издаде  ама един такъв глух звук – намеси се Петър. Повече се чуваше  как котката врещи, когато се удряше в камбаната.

-Ясно!  И как ви хвана?

– Ами нали е празник, трябваше да присъстваме с родителите си и дойдохме и ние. Не знаем как е разбрал, но дойде при нас, хвана ни за ушите и право при вас, Отче!

-А родителите ви  как реагираха?

-Никак! Викат „Кой каквото си е надробил, да си го сърба”.

-Така е! -замислено рече отчето.

– Спомням си, когато бях на вашата възраст как осъдихме на смърт съседската котка, която ни отмъкна едно пиле. Току що  майка ни го беше заколила, попарила и очистила от перата.  Ние  се правихме на индианци с оскубаните пера и докато се усетим, котката бе отнесла пилето, а мама беше влязла да прибере тенджерата с врялата вода и ни беше заръчала да приберем  пилето вътре.

Тя много се  ядоса, като разбра какво се е случило,  но ние с брат ми решихме да осъдим котката на смърт. Направихме капан, разсипахме малко валериан в него и зачакахме. Не след дълго  котката бе заловена и разпъната на кръст на едно дърво. Тъй като си имахме лъкове от дрян и стрели, започнахме да я обстрелваме. Може би  я бяхме улучили с двадесетина стрели, но котката беше жива и на следващия ден. Отново я обстрелвахме и до края на деня вече беше издала Богу дух. Това, обаче, не бе най-лошото!  Баща ми видял котката, като отивал на нивата, развързал я, изкопал дупка и я заровил в нея. И това все още не беше края. Оказа се, че тази котка си имала котенца, които по-късно умряха, въпреки че се опитвахме да ги храним. Баща ми разбра, че ние бяхме  сторили тази беля, но не ни се скара. Само каза така, че да го чуем ясно: „Човек, трябва да няма сърце, за да направи такова нещо. Дано да не ми се наложи, да имам такива приятели.” Тези думи сякаш ни обърнаха душите. Никога повече не посмяхме да отнемем нечий живот. Даже сега из манастира са се навъдили десетина котки, но сърце не ми дава да ги изгоня. Чувствам се грешен.

Момчетата бяха навели глави и слушаха разказа на свещенослужителя.

-А други бели правили ли сте,Отче?

Отец Милен се усмихна.

-Няма да забравя следната история. Имаше една клюкарка -баба Мара. Винаги ни предаваше, когато направим беля. Как разбираше? Никой никога не може да научи, но знаеше всичко за нас. Независимо , че беше клюкарка, бе и много вярваща. Не пропускаше празник или неделя, без да отиде на църква. Една зима бе проснала прането на двора и тъй като имаше празник – окъсня. На простора се полюшваше една дълга бяла роба. Беше се вкочанила от студа. Ние взехме едно въженце вързахме двата ръкава, скрихме се, така че да не ни види и точно когато понечи да прибере робата, ние вдигнахме двата ръкава. Баба Рада изпищя и припадна. По късно цялото село знаеше, че из селото бродят вампири.

Хлапетата се превиваха от смях и отчето трябваше дълго да ги чака, докато се успокоят.

– А дяконът пази смокинята повече от зеницата си. Колко години се мъчим да засеем поне още една, ама не става. Или ще изсъхнат, или ще измръзнат, или ще израстат недъгави. Та, само тя ни е!  Дяконът от нея прави, какво ли не: сушени смокини, сладко с бадеми и портокалови корички в плодовете, сладко от зелени смокини, конфитюр и малко ракийка за разтривка, дето се казва. Чакайте, сетих се че ми е останало едно бурканче от зелените смокини да ви почерпя.

Отец Милен отвори шкафа и от там извади един голям буркан със сладко. Изкара и две чинийки, лъжички и им сипа. Хлапетата отначало се дърпаха къде от срам, къде от неудобство след пакостите, но се окопитиха и си изядоха  сладкото.

-Е, какво ще кажете?

Момчетата гледаха буркана и сякаш с очите си искаха да го изядат. Отецът им сипа още веднъж, и още веднъж, докато накрая обра и дъното. Удоволствие бе да гледаш  как децата лакомо ядат и още повече как отецът се наслаждаваше на скоростта, с която поглъщаха смокините.

-Това бе последното ми бурканче, но тази година дяконът ще направи още и обещавам, че отново ще ви почерпя. А сега тръгвайте деца, че и аз закъснях за литургията, а не трябва да оставям хората да ме чакат.

Момчетата изхвърчаха навън и затупуркаха по дървените стъпала към двора.

-Аз никога повече няма да крада от смокинята – смутолеви Петър.

-И аз! -обади се виновно и Андрей.

-И котки няма да убивам! Обещавам!

-И аз!

-Ама този номер с робата съм намислил на кого да го направим….

Престъпницата януари 29, 2010

В затворите по света в миналото и сега най-често се натъпкваме на хора, които са престъпили закона, защото не могат да се преборят с бедността.

На изхода от Бургас я видях. Тя стоеше в страни от платното и бе вдигнала ръка за стоп. Колите профучаваха покрай нея, без да й обърнат внимание – сякаш никой не я забелязваше. А тя бе толкова красива. С едната си ръка държеше дамската си чантичка и същевременно придържаше поличката си, за да не се надига от горещия вятър. Спрях буса и попитах за къде е, но момичето, без да промълви дума, се качи в колата, сложи чантичката си в скута и вторачи поглед напред. Притесних се, да не би да съм качил някоя жрица на любовта и после да си имам неприятности. А още по-страшното е, ако е някоя луда. Знае ли човек какво ще срещне по пътищата. Потеглих с колата. След минутка-две я попитах отново, за къде ще пътува, защото аз съм за Пловдив, а до там има триста километра. Тя ми отговори, че и тя е за там и отново замълча. Човек, когато качи някого на стоп, го прави от добри чувства или за раздумка, ако пътува сам, но когато му се случи мълчаливец, обстановката става тягостна. Но тъй като аз никога не изпитвам остра нужда да разговарям с някого, пътувахме и мълчахме. Мина час, след това втори. Летните горещини бързо изморяват, особено когато колата е без климатик. Някъде по средата на пътя, спрях колата и казах на момичето, че ще пия набързо една кока-кола. Ако иска да дойде с мен, ако не, да стои в буса. Добре, че се съгласи, защото прецених, че би било неразумно да оставя непознато момиче само в колата. Разни хора се шляят по пътищата, особено лятото. Както хищникът следва стадото, така и крадци, мошеници и джебчии следват летовниците. В крайпътното кафене бе хладно и поради тази причина достатъчно препълнено, за да не намерим места. След като си взехме кафетата и кóлите, излязохме и се скрихме в сянката на един огромен чинар.
– Страшна горещина! – опитах се да завържа някакъв диалог.
Момичето не отговори. Пиехме си питиетата и мълчахме. След две-три минути обаче, момичето изведнъж се обърна към мен, погледна ме право в очите и ме попита най-неочаквано:
– Ти женен ли си?
– Не! – отвърнах аз.
Помислих си, че това момиче е глуповато и явно няма необходимото възпитание, за да ми говори веднага на „ти” и да ми задава толкова личен въпрос, без дори да знае името ми. Но при следващия въпрос нещата почти ми се изясниха.
– Тогава ще се ожениш ли за мен?
Този въпрос ме накара да се разсмея с пълен глас. Дори сълзи потекоха от очите ми. А тя ме гледаше толкова сериозно и изпитателно, че това ме разсмиваше още повече. След като се успокоих я попитах:
– Как се казваш?
– Марияна.
– Марияна чия?
– Марияна Михайлова.
– На колко си години?
– На деветнадесет.
– А аз на петдесет и четири! Понятно ли ти е, че това е повече от едно поколение разлика? Ако разберат приятелите ми, ще ме побъркат от подигравки бе, момиче!
– Какво ти пука?
– Пука ми, защото утре ще ме зарежеш заради някой, който е млад и красив и ще ме оставиш да страдам. Пука ми, защото когато те застигне любовта, ще забравиш брака, който имаш с мен поради… и аз не знам какви причини. Пука ми, защото като отида да си взема детето от детската градина, възпитателките ще кажат: „Хайде, Пенчо, дядо ти е дошъл да те вземе.”
– Аз съм бременна.
Спрях с монолога, защото това откровение не бих казал, че ме изненада, но към него трябваше да се подходи сериозно.
– В кой месец?
– В петия.
– Късно е да го махнеш.
– Така казват.
– Родителите ти знаят ли?
– Имам само майка. Баща си не познавам.
– А тя знае ли?
– На нея не й пука за мен. Интересува се само от любовника си.
– От него ли е?
– Да.
– И избяга, за да не разбере майка ти.
– Да. Колкото и да не ме обича, все пак ми е майка. Гадно е да разбере.
– Обичаше ли го?
– Кого? Любовника на майка ли?
– Да.
– Ти луд ли си? Налагаше се да го правя, за да ни издържа. Ако му откажех, ни оставяше по месец, без да ни даде пари.
– Майка ти не работи ли?
– Работи, но всичките й пари отиват за данъци, отопление, вода. Знаеш как е? С триста лева живеене ли е!?
– Знам. И сега накъде си тръгнала? Накъдето ти видят очите ли? – отговорих вместо нея.
Тя само повдигна рамене.Това развитие на нещата означаваше, че Съдбата пак ми е подготвила сюрприз. Толкова коли минаваха покрай нея – защо никой не спря? Пак аз – глупакът. Все попадам там, където не трябва, а после се жалвам от късмета си. Мога ли да я оставя така на улицата? Нейното откровение ми даде основание да й повярвам и постепенно все повече се убеждавах, че нищо няма да ми навреди, ако постои ден-два у нас, докато се намери решение на въпроса.
– Ти работила ли си нещо?
– Не. Скоро завърших училище. Дори и на абитуриенската вечер не бях. Нямаше какво да облека.
– Затова ли си с този минижуп? Тръгнала си на стоп! Да не мислиш, че всеки мъж може да устои на изкушението.
– Според теб хубава ли съм?
– Дори много!
– Ама няма да се ожениш за мен!
– Престани с това женене! Казах ти какво мисля. Как смяташ да устроиш живота си?
Момичето отново повдигна рамене и отново замълчахме. Хубаво беше да й намеря работа, помислих си аз и започнах да пресявам хората, които биха ми помогнали за това.
– Какво си завършила?
– Професионална гимназия по дървообработване.
– Защо не друго?
– Там ме приеха.
– Няма никаква перспектива.
– Знам. Трябваше да уча нещо. Необходимо е образование.
– Да! – съгласих се аз. За мен стана ясно, че ще е още по-трудно да си намери работа и то бременна в петия месец.

ххх
– Ето, това е моят дом. Тази стая ще е твоята. Подреди я по свой вкус. Аз ще отида да приготвя нещо за хапване.
– Благодаря ти. Когато се устроя, ще си замина и няма да ти досаждам.
– Лесна работа. Не се притеснявай. Така притесняваш и бебето. Аз съм в кухнята.
– Може ли да се изкъпя?
– Естествено! Банята е в коридора в ляво.
– Има ли топла вода?
– Има, разбира се. Изключвам бойлера единствено, когато се повреди.
– А ние се къпехме само в събота или неделя.
Ужас! – помислих си аз. Хората как изнемогват, а аз се оплаквам като вдовица за мъж, ако нещо не стане веднага.
След около час момичето дойде в кухнята. Изглеждаше още по-красива.
– Имаш ли сешуар?
– Съжалявам, но не. Никога не си подсушавам косата, а и всички жени, които са си тръгвали оттук, си взимат сешоарите.
– Какво си приготвил за вечеря?
– Салам, маслини, сирене и кашкавал. Това е.
– Супер!
– Е не е гала вечеря, но поне няма да заспим гладни.
– Ти заспивал ли си гладен?
– Не, поне не помня такова нещо.
– Тогава защо го казваш!?
– А ти си заспивала, така ли?
– Ако вечерям два пъти едно след друго, се чувствах като богаташка.
– Съжалявам.
Вечеряхме почти мълчешком. Аз с крайчеца на очите си наблюдавах как блажено похапва и се радвах, че мога да й дам поне малко щастие. Въпреки че знаех че е гладна, ú се възхищавах как запазваше самообладание и откъсваше малки залъци от хляба, как взимаше малки парчета от всичко на масата и ги поглъщаше бавно, сякаш е вечеряла току що. Въпреки че се бях нахранил, защото се храня бързо, не ставах от масата, за да може да се навечеря както трябва. Тя сякаш усети мислите ми, стана и каза, че ще измие чиниите. Наведе се над мивката и пред мен се разкриха превъзходни крака. Младо момиче, красиво откъдето и да го погледнеш! Изкушение за всеки мъж, камо ли за такъв като мен на средна възраст. Главата ми се завъртя. Помислих си, че би било хубаво да правя любов с нея. Тази мисъл ме уплаши, защото последствията можеха да станат непредвидими. Разрових гардероба и измъкнах някакъв анцуг, който отдавна ми беше отеснял.
– Марияна, сложи този анцунг, моля те!
– Топло е.
– Сложи го! Не искам да ми се разхождаш в къщата с този минижуп.
– „Моята къща”?
– Не намеквам за това. Просто и аз съм мъж. Разбираш ли?
– Разбирам. Всички сте едни и същи.
– Не сме едни и същи, но мъжът си е мъж, когато става дума за похот.
– Какво искаш да кажеш?
– Че не искам да ме изкушаваш?
– Добре.
Момичето си сложи анцуга, който се оказа възголемичък, но повече не я видях с минижуп. Бях доста уморен. На следващия ден отново щях да пътувам и имах нужда от почивка.
– Това е вторият комплект ключове. Ако ти се наложи да излезеш или да купиш нещо, ти оставям петдесет лева. В хола е телевизорът, ако искаш, гледай. А аз ще се изкъпя и лягам, че утре отново съм на път.
Независимо че бях уморен, сънят все не идваше и не идваше. Мислите ми се преплитаха като змийско кълбо. Укорявах се, че пак съм извършил глупост. Едновременно с това душата ми бе удовлетворена, че помагам на момичето, изкушавах се да бъда с нея, страхувах се от бъдещето и куп други мисли, които не ми даваха покой. След това си зададох въпроса: Щях ли да я приема в моя дом, ако не беше толкова красива и млада? Може би, не! Тогава… Това, което правя, не е от добро сърце, а просто изкушение! Ето, пак мисля с тази глава, която е безмозъчна.
На сутринта мобилният телефон ме събуди. Набързо изпих едно кафе и тръгнах да се обувам. До моите обувки прилежно бяха сложени и малките чехлички на момичето. Стана ми хубаво. Може би, ако бях млад, непременно щях да се оженя за нея, независимо от това, че е бременна. Какво пък толкова! Всеки може да сгреши!
През целия ден ми бе притеснено. Можеше да се прибера и да съм обран. Какви ли не хора съществуват на този свят! Можеше да си е заминала или да ме чака пред дома полиция.
Когато се прибрах, момичето беше там. Посрещна ме ароматът на сготвено. Тя беше изчистила дома, бе подредила вещите ми и дори бе лъснала обувките. Стана ми хубаво. Посрещна ме с широка усмивка. Беше си купила дънки и сега се киприше пред огледалото. Радвах се, че е щастлива. Може би, ако бях по-млад, наистина щях да се оженя за нея. Тя радваше сърцето ми със своята младост и жизненост.

ххх
Така изминаха почти два месеца. Аз й оставях все повече пари, на които самата тя водеше строг отчет и никога не купуваше неща, които не бяха нужни за дома. Дори предложенията ми да купи нещо за себе си се сведоха до закупуването на едно якенце и чифт обувки, от които имаше наистина нужда.
Вече бързах да се прибера у дома. Носех й винаги по някое дребно подаръче, защото като малко дете се радваше. Имах чувството, че отново изпитвам радостта от бащинството. Изкушението все повече се отдалечаваше от мен, а аз започнах да си правя планове за предстоящото раждане.

ххх

Отворих вратата, но нея я нямаше. Помислих си, че може би е излязла до магазина и влязох в банята да се изкъпя. Едва когато реших да хапна един залък докато седнем двамата, видях бележка на масата. Отворих я с треперещи ръце, защото нещо се бе свило в душата ми и ми подсказваше, че това не е на добро.
„Мили  мой приятелю, да, мога да те нарека така, защото досега не вярвах, че съществуват такива хора. Знам, че ти досаждах дълго и реших да те освободя от себе си, като потърся щастието навън. Със сигурност нямаше да го направя, ако се беше оженил за мен. Не мога да лежа на гърба на някого, а ме очаква и раждане, което още повече ще обремени твоя живот. Затова заминавам извън страната, за да спечеля пари и да си устроя по някакъв начин живота. Взела съм четиристотин лева от шкафчето и при първа възможност ще ти ги върна. Извинявай, че постъпвам така, но нямам друга възможност. Ти си един прекрасен човек и винаги ще си мисля за теб като за най-добрия човек, когото познавам. Дори сега, когато си тръгвам, ми е много мъчно, че ще бъдем разделени, защото ми се струва, че те обичам. Да, аз те обичам! Ще ти пиша веднага, щом се устроя и ще ти върна парите при първа възможност. Не се сърди, че не се сбогувахме. Целувам те. Марияна.”
Стана ми страшно мъчно. Сълзите ми се стичаха от очите и не можех да ги спра. Къде беше тръгнала? Защо не й казах, че ще се оженя за нея? Та аз я обичам. Наистина я обичам. Нима може да не обичаш такова момиче?
Седнах пред телевизора и го пуснах, уж да се разсея и да не страдам, но мислите ми бяха само там – при нея. После освободих мъката си и заплаках. Толкова дълго, че неусетно съм заспал.
На сутринта вече животът ми не бе същия. Беше ме обзела меланхолия. Обвинявах се, че съм просто един страхливец. Мразех се. Но въпреки всичко, се надявах, че тя ще се върне.

ххх
Животът ми продължи отново своя равномерен ход. Командировките следваха една след друга и все си мислех, че ето на това място отново ще се появи тя и ще вдигне ръка за стоп. Но това никога повече не стана.
Няколко месеца по-късно се отбих да си взема сутрешния вестник. На първа страница с главни букви ми направи впечатление заглавието: „Карабинери разбиват канал за продажба на български деца.” Разлистих вестника, за да прочета подробности, а там пишеше следното: При опит да бъде продадено българско дете на бездетно италианско семейство в Милано бе задържана майката на детето – българката М.М. от Бургас, към която е предявено обвинение за търговия с деца. Престъпницата ще бъде лишена от майчинските си права и я очаква вероятно петнадесет години затвор по италианските закони.”
“Господи!“ – простенах тихо- “ Върни ми я, Господи, ще се оженя и ще се грижа за нея като свое дете. Моля те!“
Бог не чу молбите ми . Но все още ме крепи надеждата, че в нея остана втория комплект ключове, защото наистина ме е обичала и все някога ще се върне. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.

Превъплъщенията на душата ноември 10, 2009

Мозъкът за душата е като бръшлянът за къщата. Колкото повече се грижим за него, толкова е по-голяма опасността домът ти да се срути.

 

Виждах майка си, разбирах всичко, което ми казваше, а всъщност и двамата не говорехме. После след нея от небитието видях баби, дядовци, Джиджито, моя добър приятел от детството и още много други, отдавна починали хора. Не чувах гласовете им, но разбирах всяка тяхна дума. Говореха ми да съм спокоен, че те са тук и не трябва да се притеснявам за нищо. Аз не се притеснявах, но се изненадах, че толкова хора се бяха събрали на едно място, само за да ме успокояват. Знаех за какво са дошли и затова ги питах:

„А децата?“

„Знаеш, че всичко ще е наред!“ – отвръщаха ми те и аз виждах наистина как растат, как се женят и дори как ще умрат.

Чудех се на себе си, че приемам по този безразличен начин тяхната смърт. Това бе нещо естествено и нормално. Спомних си как страдах, когато бяха болни или изпадаха в беда и колко тежко преживявах техните неволи. Сега сякаш не бях аз. Не исках да напускам болничната стая, в която се виждах как лежа, как светят десетките лампички по апаратурата. Дори си направих разходка из отделението и видях, че лекарят спеше на едно операционно легло, а сестрата пишеше някакъв дневник. Наблюдавах как от време на време някои от душите на спящите пациенти на болницата напускаха телата им, а други се връщаха. Приемах всичко това за нормално и не ми правеше никакво впечатление. Виждал съм го хиляди пъти. Душите им пътуваха из космоса, срещаха се с други души, живееха свой живот, който всъщност беше същинския. Проблемът се състоеше в това, че когато се върнеха в тялото, мозъкът им започваше да работи и в повечето случаи или забравяха за тези си пътешествия, или не искаха да повярват, че са го правили.

Моите роднини също виждаха тези прехвърчания на душите, но изобщо не им обръщаха внимание. Гледаха само мен и мислите им бяха насърчаващи и мили.

„Време е вече! Хайде, да тръгваме!“ – казваха те и чакаха спокойно, аз да взема решение.

След като отново погледнах в живота на децата си, нямаше друго какво да ме задържа и тръгнах към тях. В този миг една от апаратурите започна да издава постоянен звук и в стаята нахълтаха сестрата и съненият лекар. Надвесиха се над моето тяло, но изобщо не ми направи впечатление какво ще правят , защото изпитвах отвращение само при вида му. Сега, когато се бях отделил от него, се чувствах свободен, както се казва, в свои води. То ми тежеше, сякаш си бях надянал ризница и изпитвах голямо неудобство при всяко движение. Без него се чувствах така, както съм се чувствал винаги. В тялото бях влязъл за половин век, а имах усещането, че съм прекарал в него минути. Минути, които се запомняха и бяха нещо като тест за мен.

С отдалечаването ми от болницата започнах все по-ясно да чувам мислите на хората, които едновременно се смесваха помежду си и бяха ясни, когато исках да чуя конкретния глас. Сред гласовете можеше да се чуят още хиляди звуци като клаксони, музика, корабни свирки, прилив на вълни, ураганен вятър, шумът на листата и още толкова други, които ако желаех, можех да различа и да разбера  всеки от тях от какво произлиза. Когато се присъединих към посрещачите, ускорихме своя летеж към висините. Самата скорост се увеличаваше все повече и сивият мрак, който ни обгръщаше,  започваше да става все по-светъл. Когато се движехме с максималната скорост, той придоби дневнобяла светлина. Тази светлина се образуваше от нашето присъствие, защото встрани от нея виждахме сивия мрак. Беше ми хубаво, защото в материалния свят не можех да го правя, освен по време на сън. Сега ми се искаше, като малко дете, което са пуснали на двора, да обикалям, където ми видят очите и да посетя отново забравени места из вселената. Но знаех, че трябваше да отида първо там, където бе моят дом, където винаги съм бил, с изключение на последните петдесет години. Това пътуване съм го правил хиляди пъти и винаги съм се притеснявал докъде съм стигнал с изпита, наречен Живот.

***

Вече няколко дни съм си в къщи. Видях се с всички, с които исках да се видя. Не съм бил сред другите нива, защото след няколко дни трябва да се срещна с приятелите си, ако мога така да ги нарека, от които ще науча дали съм успял в Живота или не. Това бяха мъдреците в отвъдното. Преживели хиляди прераждания, изтърпели хиляди обиди, болки, страдания и нищета в името на развитието не само на собствената си душа, но и на тези, които бяха забравили себе си и душите им се лутаха всред мрака на човешките мисли.

Останалите души благоразумно ме оставиха да се самоанализирам. Стоях на пясъчния бряг на океана и правех преценка на грешките си. Сам знаех кои можеха да се простят и кои не. Все пак, нали преди да отида там и да се родя, си бях направил план какви препятствия да ми се случат и какви варианти ще имам, за да ги разреша. В повечето случаи успях, но допуснах някои грешки, които не влизаха в никакви планове. Сега чувствах, че те ще бъдат причина да не премина на по-високо ниво в духовното си развитие. Съжалявах за това, но вече нямаше възможност за поправки. Не ми се искаше да се примирявам и да оставам тук. На по-високото ниво се намираха душите с по-високи добродетели и достойнства. Знаех,че контактите ми с тях щяха да ме усъвършенстват все повече. Разбира се, там щях да се чувствам като ученик, но това не ме тревожеше изобщо. На сегашното ми ниво имаше много ученици, на които самият аз съм учител и това ми доставяше удоволствие. Бих могъл да остана тук завинаги, но душата ми желаеше усъвършенстване. В следващото си прераждане ще планувам такива страдания, които да преодолея така, че да мога да го постигна.

***

Мъдреците ме посетиха много по-бързо, отколкото очаквах. Завариха ме на брега на реката. Обичах да гледам как плуват рибките, смешните движения на раците и да слушам ромона на водата. Понякога, когато душата ми страдаше, оставах сам с вечно бързащата река, а сега имах нужда от това.

Усетих, че въпреки грешките, допуснати в живота ми, все пак те бяха доволни от мен. Разбира се, това не ме радваше, защото знаех, че съм пропуснал шанса си. След толкова преживени мъки, няколко грешки в младостта ми костваха прехвърлянето на друго ниво.

– Дойдохме, за да ти вдъхнем надежда.

– Нима имам някаква надежда изобщо?

– Да. Ще се върнеш, за да компенсираш грешките си.

– Не е ли късно?

– Не. Ако смяташ, че ще ти е трудно, можеш да не продължаваш.

– Благодаря за шанса! Ако се върна, нека бъда инвалид!

– Така ли си решил? Все пак си помисли: изпитанието, което си избираш, е тежко. Ще страдаш много, но ако успееш, ще те посрещнем в новия ти дом – следващото ниво.

– Благодаря за доверието! Няма да ви разочаровам.

– Побързай, че наистина закъсняваш!

Душата ми бе щастлива от шанса, който ми се даваше и се понесе отново към Земята, за да се въплъти отново в старото си тяло.

***

– Професоре! – шепнеше момичето. – Той шава!

– Шава ти нещо в мозъка, моето момиче. Може ли труп да шава? Започвай дисекцията!

Припадъкът на момичето не впечатли професора, защото голяма част от студентките му припадаха при първата си дисекция, но помръдването на пръстите на ръката го накара самият той да отвори широко очи.

Искаше ми се да се пошегувам с него, да отворя очи и да го погледна право в неговите, но сметнах, че не трябва да се подигравам по този начин и затова помръднах отново пръстите на ръката си. След този ми жест нещата се задвижиха към моето, ако мога така да се изразя – прераждане.

Отворих очи. Бяха ме преместили в болничната стая с многото апаратура. Една сестра сновеше покрай леглото ми. Усещах как слагаше електроди по тялото ми. Други лекари стояха на апаратурата и си говореха шепнешком.

– Пациентът отвори очи! – шепнеше сестрата на един от лекарите, който веднага стана от стола си и се приближи до леглото ми.

– Добре ли сте?

– Да! – отговорих му аз.

– Това е хубаво! За малко да ви изпуснем! Почивайте и не говорете много, освен ако не се налага!

– Сестрата свободна ли е?

– Това ми харесва! Имате чувство за хумор, което означава, че бързо ще се възстановите. Сега ще ви подхраним със системи и се надявам след ден-два да започнете да се храните самостоятелно.

***

– Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но най-вероятно ще останете инвалид. След катастрофата ви е повреден гръбначния стълб и няма да може да ходите. Останалите ви органи не са увредени. Разбира се, медицината ще направи всичко възможно да ви изправи на крака, а и човешките възможности са неограничени. Ето, вие сте един такъв пример! Три дни след exitus letalis вие отново сте сред живите! Не губете надежда! А сега почивайте и ако имате някакви искания или въпроси, обръщайте се към сестрата. До скоро.

Ужас! Бъдеще на инвалид! Ще бъда в тежест на децата и на близките си. На кого ли ще съм нужен вече? Защо имам чувството, че някога съм си се представял точно като инвалид? Може би сам съм се прокълнал или сам съм си го предизвикал? Нима не му беше достатъчно на Онзи другото, та сега и това ми докара! С какво съм по-лош от останалите? Цял живот съм страдал! Разби ми се семейството, вечно ми се случва така, че парите ми потъват някъде, останах на улицата, а сега – инвалид! Защо все на мен ми се случва това? И аз искам да съм като другите и да имам най-обикновени човешки потребности. Докога, Господи, ще ме караш да се мъча? Докога?

В очите ми напират сълзи, но гледам да се овладея. Знам, че след всяко препятствие бързо се възстановявам от мъката и започвам отново живота си с надежда за по-добро и някакво щастие, което така и не идва. Може би така ще мога да пиша повече? То и какво ли пиша? Мислите ми се преплитаха, уплашен от новите предизвикателства. Гледах как сестрата вършеше своята работа и хубавото й тяло ме накара отново да погледна с шега на изпитанията.

– Сестра? Може ли да седнете за малко на леглото ми?  Така… Дайте си ръката, моля!  Хубава усмивка имате!  Искам, най-откровено да ми отговорите: Бихте ли се влюбили в инвалид?

– Разбира се! Стига да е свободен и да прилича на Вас?

– А бихте ли живели с инвалид?

– Разбира се! Стига да ме желае и обича!

– А Вие лично бихте ли живели с мен?

– Ако ми бъде официално предложено, защо не!

– Тогава ви предлагам най-официално да живеете с мен!

Сестрата се усмихна.

– Нека поговорим за това, след като оздравеете. Сега мислите Ви са объркани. След ден-два ще мислите по съвсем друг начин и ще забравите изобщо, че съществувам. Ще трябва да ставам! Имам много други задължения.

– Само за момент, ако обичате! А смятате ли, че ще мога и за в бъдеще да изпълнявам мъжките си потребности?

– Попитайте доктора!

– Не си падам по мъже!

– Тогава преценете сам! – Тя кръстоса крака, при което се показаха  гладките й бедра и плъзна ръка по голите ми гърди. Това беше достатъчно, за да почувствам слабост и мъжкото ми достойнство надигна глава.

– Не мога да преценя… – умолявах с очи.

Сестрата погледна надигнатия чаршаф, усмихна се и стана.

– Ставате опасен! Ще се видим малко по-късно! И се надявам, че държите на думата си.

– Разбира се! – усмихнах й се аз.

След всички нещастия, които ми се случиха, се радвах на неочакваната среща с тази лъчезарна жена. Благодаря ти, Господи, че ме срещна с нея! Благодаря ти и за катастрофата. Какви ги говоря!? Сигурно е от системите.

Шпионката ноември 1, 2009

Фанатизмът, независимо от своя характер, променя психиката на хората така, че започват да приемат дори нечовешкото за нормално

Муза¹ галеше голото тяло на седемнадесет годишният си син. Беше дошъл и този ден, който бе част от плановете на божествения Август²,  и тя като вярна негова робиня и поданичка трябваше да изпълни. Благодетелят я бе превърнал от робиня в царица, което не се побираше дори в мечтите й и затова сега трябваше да му се отблагодари. Не разбираше много от подмолите на политиката, но вече като част от нея осъзнаваше, че всяка крачка в нея, бе плод на дългогодишно проучване и плануване. Нейният бъдещ съпруг имаше подкрепата на скитите³, които при вечните междуособици в Партия⁴ му помагаха с войски само, защото майка му бе от техните племена. Но когато Марк Антоний⁵ превзе Армения, връзките между скитските племена и Партия бе прекъсната и Фраат⁶ трябваше да приеме условията на Великия Рим. Като подарък за вече добрите отношения беше изпратена на партския владетел. Предварително подготвена за всяка крачка, която трябваше да направи, тя обеща на императора, че ще изпълни безпрекословно неговите нареждания.  Красотата й бе толкова впечатляваща, че Август не позволяваше на никой да я вижда и докосва. Като негова робиня имаше право да се люби с нея и бе ревнив, ако погледа на някой друг спре върху лицето й. Това вбесяваше Ливия⁷ и често, когато я учеше как да приготвя настойки от различни билки, я подпитваше, уж невинно, дали отношенията й са близки с нейния съпруг. Муза я поглеждаше учудено и с ужас, тогава на Ливия й ставаше по-спокойно. Отровителката,  както я наричаха , си затваряше очите, когато ги виждаше заедно. Може би предстоящото й пътуване в неизвестността или заради голямата политика , тя запазваше търпимост към робинята. На прощаване  Август й обеща, че и при най-малкия проблем, ще изпрати легионите⁸ си, за да я защитят. В очите му имаше толкова много обич към нея, че това й даваше сигурност за предстоящото пътуване в  неизвестността, която я очакваше.

Когато пристигна в Ктезифон – столицата на Партия с една от кохортите⁹ на Октавиан, бе представена на бъдещия си съпруг. Лицето му засия, когато срещна нейния поглед и дори скъпоценностите, които му бяха изпратени като дарение, не му направиха толкова впечатление, колкото живия подарък. Независимо че за него бе просто жена, Фраад се страхуваше от нея, защото като всеки римски гражданин, така и тя бе горда и държеше на независимостта си. Неговото желание да я притежава се засилваше с всеки изминат ден и поривите започнаха да стават все по-неудържими. Първа част от плана бе царицата да бъде отстранена и на нейно място да бъда поставена Муза. Отрова в червилото бе най-елементарният начин да се постигне изпълнението на такава задача. Месец по-късно Фраат се ожени за нея¹ и в брачната си нощ тя направи всичко, което един мъж би желал. Най-вече с нежност и ласки отвори пътя на любовта му към нея. С нежните думи и моминска свенливост накара мъжката му душа да копне все повече за нейното тяло. Разбира се, тя отбягваше честите връзки с него, защото само с привидно безразличие щеше да бъда още по-желана и страстта му към нея щеше да го накара да върши всичко, което не би сторил за друга. Година по-късно разбра, че е бременна. Фраад бе щастлив от този факт, но опасенията й, че се страхува за живота на тяхното дете, я накараха да пристъпи към следващата стъпка. Предложи му неговите синове Ород¹¹ и Вонон¹² да бъдат изпратени в Рим, където ще бъдат посрещнати с почести и където ще се запознаят с нова за тях цивилизация. Там ще изучат дългогодишния опит на Рим и се запознаят с държавните дела на най-Великата империя, впоследствие ще им помогне да управляват по-добре собствената си държава. Сега при това положение  раждането на детето им би създало безпричинна ревност на двамата му синове.

След три месеца това вече беше факт. Муза знаеше, че Ород и Вонон щяха да бъдат заложници в Рим дотогава, докато тя реши. Предстояха й по-спокойни години, в които най-важна грижа бе отглеждането и възпитанието на сина й като римски гражданин,  и като евентуален цар на Персия. Муза държеше детето им да се нарича Фраатак¹³. Това бе име, което ласкаеше честолюбието на Фраат, а и не всяваше недоволство сред царедворците. За тях това име им даваше основание да гледат на Муза като представител на тяхната раса и да бъдат по-благосклонни към нея. Разбира се, никой не знаеше за пъкления план на Великия Рим и когато Фраатак навърши четиринадесет години, вече бе време да започне политическа кариера. За Муза отравянето на съпруга¹ й не означаваше нищо повече от извеждането на своя син по пътя на властта. В продължение на три години тя властваше като царица и всички, които се явяваха като пречка, биваха отравяни или убити. През тези години Муза се опитваше по много заобиколни пътища да обясни на своето дете, че бъдещият цар на Персия трябва да е римски гражданин, че те като такива трябва да бъдат в основата на това. Едва последната година Фраатак разбра истината. Главата му трудно го побираше, но убежденията на майка му все повече го нагласяха към това. В Персия бракът между близки роднини беше напълно естествен и такъв брак би притъпил възприятията на персите за истинските намерения на Рим. Муза и Фраатак се ожениха официално¹⁵, от което следваше, че трябва да бъде изпълнена последната крачка към затвърждаването на позициите на Рим в Персия. От този брак трябваше да се роди бъдещият цар и Персия да стане част от Великата империя.

Любовното биле, което му бе дала, го държеше в опиянение и той бе подвластен на естествения си нагон. Ласките и нежните докосвания на майка му го караха да търси нейните устни, да целува гърдите, които не бе търсил повече от петнадесет години и да иска да проникне там, от където се е родил. Бледата светлина скриваше техните изражения. Муза насочи члена му под себе си и започна равномерно да се движи нагоре и надолу дотогава, докато тежката въздишка на сина й не показа, че новият цар на Персия е вече напът. Планът замислен на Божествения от преди близо двадесет години бе успял.

1.Муза-римска робиня изпратена като дар на персийския цар Фраад IV

2.Август-  Гай Юлий Цезар Октавиан е първият римски император. Управлява Римската империя 41 години — от 27 г. пр. н. е. до своята смърт през 14 г. от н.е.

3.скити-племена на север от Партия- отнася се за саракурите български скитски племена между Кавказ и Каспийско море.

4.Партия-държава в Азия влизаща в пределите на древна Персия

5.Марк Антоний -83-30 г.пр.н.е.-римски политик и пълководец

6. Фраад ІV-40-3 г.пр.н.е.-управител на Партия.

7.Ливия – Ливия Друзила, след 14 г. Юлия Августа или Ливия Августа (28.9.58 г.пр.н.е.  – 29 г.) е римска императрица, съпруга на Октавиан Август (38 г. пр. н. е. – 14 г.)

8.легион-военно подразделени от около 5000 войника

9.кохорта – една десета част от легиона или около 500 войника

10.около 18 г.пр.н.е.

11. Ород ІІІ-4-7г-управител на Партия

12.Вонон I-7-12 г.-управител на Партия

13.Фраатак – Фраат V-3г.пр.н.е.-3г.от н.е.-управител на Партия

14.около 3 г.пр.н.е.

15.2 г. от н.е.

Приятели октомври 27, 2009

Никога не наричай приятел  някого, когото не познаваш добре.

 

Винаги съм се дразнил, когато приятели ме молят да им оправя електроуредите. Разбира се, от тях не мога да взема  никакви пари, а и времето, което ми е отредено за почивка, го превръщам отново в труд. И сякаш по невидими закони  това се случва точно в петък, и ако не двата почивни дни, то единия ми е провален. Но така сме приятелите. Ако не си помагаме, какви приятели сме тогава? Приготвих инструмента, качих се на колата и звъня на апартамента им.

Отваря ми Ленчето – жената на моя приятел. Наметнала един бял пеньоар, цялата вдъхната на сапун „Малиция“, усмихната и както винаги ме посреща с целувка по устните. Винаги съм се притеснявал от тези целувки, защото Данчо-брадата ми е първи приятел, както се казва. Ама той не е от ревнивите и малко не му пука за жената, но това е друга тема за разговор. Та, питам аз, какъв е проблемът с печката, защото именно тя бе причината за моето идване. Ленчето започна да ми обяснява разни неща, от които нищо не разбрах, но я изслушах, защото възпитаните хора винаги изслушват събеседника си. Помолих я за малко столче, което да ми е удобно за работа, избутах печката настрани до масата, а Ленчето седна на стола точно срещу мен. Кръстоса крак върху крак и започна да ми обяснява как не допекла яденето и Данчо-брадата, ревнал с цяло гърло, че студен гювеч няма да яде и в знак на протест отишъл в кварталната кръчма, поръчал си шкембе в масло  с каничка червено вино, после завторил и като се прибрал, гордо заявил, че в почивните дни се уговорил с приятели да ходят за риба. Единственото, което Ленчето успяла да го накара да се съгласи, било да ми се обади за печката.

През това време краката на Ленчето ту се отваряха, ту се кръстосваха, а аз, пребледнял, направих на два пъти късо съединение и вече не помня колко пъти ме блъсна тока. Ама търпя. Как няма да търпиш, когато  тези голи крака ти се мятат пред носа, а същевременно трябва да внимаваш в работата, която си започнал! То изкушението ме обзема и чувствам как още малко и ще се предам на лукаваго. Ама се държа здраво за печката, ама очите ми все там, в краката й.И на всичкото отгоре като се съсредоточих в обекта още повече, забелязах, че на котенцето са му обръснали козинката, ама в това не съм много сигурен, защото потта ми се стичаше в очите, а тя знаете, много щипе и нищо не можеш да видиш както трябва.

Както ви казах, на два пъти направих късо съединение. Първия път Ленчето мина между масата и мен, за да отиде и да вдигне предпазителя. Бедрата й ме докоснаха и беше цяло щастие, че не припаднах на момента, а се задържах като мъж. Страшното беше вторият път, когато пеньоарът й се закачи за някакъв болт на печката и пред мен се показаха едни невероятни бедра с част от белоснежна гръд. Под пеньоара Ленчето стоеше голичка, както майка й я родила. Тя само се усмихна, извини ми се и аз не знам защо, и отново се заметна, сякаш нищо не е станало. През това време бях на кръстопът между живота и смъртта. Сърцето ми биеше лудо. Идеше ми да я сграбча, но как да го направя, като Данчо-брадата ми е първи приятел! С какви очи после да го погледна? Не! Издържах на изкушението и продължих работата, независимо че Ленчето още един път си показа гърдите, като се наведе над мен, за да ми предложи кафе и още няколко пъти бедрата, насред които кротко си седеше бръснатото котенце.

След всички мъки печката най-после работеше и Ленчето ме изпрати по живо-по здраво с една продължителна целувка. Да си призная, тогава още повече се изкуших, ама кажете ми как да посегна на жената на  приятел? Запалих колата и тръгнах. Не помня как съм се прибрал. В главата ми се въртят крака, котета, гърди, устни. Ужас.

Качвам се по стълбите, защото аз живея на третия етаж и винаги ползвам асансьора, но по разбираеми причини този път заизкачвах стъпалата.

Главата ми пулсира, ушите ми бучат, кръвното – събрало границите, нервната система – в колапс. Нещастие! Когато стигнах, не знам как, втория етаж, изведнъж вратата се отваря и пред мен съседа.

– Тошко, къде ходиш по никакво време?

– Абе, една печка на един приятел оправях! – отвръщам му аз.

– То хубаво, ама един твой приятел ти дойде на гости. Един такъв с брада.

– Аха, сигурно Данчо-брадата е наминал към нас.

– Наминал той! Знам аз как ритмично скърца леглото ви, когато правите секс с булката.

– Какво искаш да кажеш? – подскочих аз.

– Абе, остави го този нещастник, бе! Ти като я захванеш, по половин час държиш, а той на третата минута и беше готов. И това ако е мъж!

Старият индианец октомври 24, 2009

Страданията са толкова нужни на душата, както въздухът, водата и храната за тялото.

Старият индианец вече много дни и нощи стоеше безмълвен пред типито и страдаше. Страдаше за миналото, страдаше за хората и разбитите съдби. Звездите бяха обсипали небосклона, но той не ги забелязваше. Горещият вятър през деня се сменяше със студен през нощите , но той не го усещаше. Не чуваше нито воя на койотите, нито песента на птичките, защото душата му бе пуста. Племето го нямаше и типитата стояха празни. Белите избиха непокорните, отвлякоха жените, а останалите принудиха да им работят. В техния свят момичетата продаваха телата си, мъжете пиеха огнена вода, която ги правеше глупави. Белите хора познаваха много начини за унищожение и успяха да го направят. Много индианци доброволно се съгласиха да живеят като белите, вместо да изберат смъртта в битка и да умрат свободни. Старият индианец не можеше да проумее защо неговите братя предпочитаха живот сред лъжи и безчестие, живот в дървените къщи, живот без собствено мислене. Нима един кон, едно типи и лък не са достатъчни, за да си щастлив!? Защо трябва непременно да притежаваш много коне, дървена къща и пушка? Това не ги ли заробва, не ги ли прави алчни и подвластни, не променя ли ценностите им!? Много въпроси си задаваше старият индианец и все не намираше отговор за тях.

Много луни и слънца преминаха от тогава. Сезоните се сменяха един след друг, а Старият индианец все стоеше пред типито и търсеше отговора за превратностите на Съдбата. Много мисли преминаха като ято птици през главата му, но отговор нямаше. Не искаше да умре, без да е прозрял мъдростта, а времето му за живот бързо отминаваше като пролетен сняг. Вече все по-трудно си набавяше храна и може би тази зима щеше да поеме по пътя на мъртвите.
Първите снежинки вече се топяха в запаления огън пред типито. Старият индианец се загърна по-плътно с мечата кожа, но въпреки това му бе студено. Спомени от детството го обсипваха като снежец. Спомни си за своята майка, първия лов, изпитанията, на които бе подложен, за да стане мъж, радостта от раждането на децата си и още хиляди скъпи спомени, които вместо да радват, натъжаваха старческото му сърце.
И тогава си спомни легендата за Слънцето, която им разказваше старият шаман. Насядали край огъня,  те, деца и възрастни, слушаха предания и легенди, разказвани от уста на уста поколения наред.

Някога, когато дори човекът не е съществувал, Земята била много, много красива. Пъстроцветни пеперуди прехвръквали и пиели нектар от ароматните цветя, обгърнали цялата Земя. В безкрайните и гъсти гори се чували нежните песни на птичките,  в перата , на които сякаш се бе вплела самата дъга. Ромонът на потоци и реки привличали многобройни животни. Независимо от различията си, те живеели в хармония и взаимно се търпели. И всичко това било прекрасно до нощта, когато буйни води започнали да се спускат от планините. Те къртели дървета и огромни камъни, които влачели към равнините. Сънни птици погивали сред пречупени дървета, хиляди животни бивали убивани от тежките камъни или удавяни в клокочещите води. Реките издълбавали бреговете си и излизали от коритата за нови, все по-жестоки унищожения. Там водите покосявали нежните цветя и измивали почвата, като я натрупвали с кал и тиня. Цяла нощ не спирал този ужас, и когато Слънцето показало своя лик над обезлесените планини, всичко спряло на мига. Нямало я вече онази красота, с която се гордеела Земята. Всичко било пусто и мрачно. Малкото останали пеперуди не намирали цветя, за да пият нектар. Животните освирепели, започнали да се преследват и унищожават.

Заплакала Земята:
-Ти, Вода проклета, защо унищожи този  прекрасен свят и го направи кален и мръсен!? Нима не си част от мен!? Защо ми причини тази болка!?
-Аз съм част от твоето същество и никога не бих ти причинил тези нещастия , ако не бяха облаците, които изсипаха дъждовете си над теб.
-Облаци бели, що ви сторих, та ми причинихте тази болка!? Нима не съществувахме в хармония с вас!? Какво сгреших, та изсипахте своя гняв върху мен!?
-Живяхме в хармония! -отвърнали облаците. Нищо лошо не сме видели от теб и никога не бихме ти причинили зло, ако не беше Слънцето. То караше водите да се превръщат в облаци и то е причина за твоето нещастие.
-Слънце Височайшо, каква злина ти сторих и с какво те обидих, та ми донесе този кошмар!?  Нима не бях твоя вярна спътница и не възхвалявах ли твоето величие всеки ден? Какво те накара да ми причиниш тази болка?
Слънцето нищо не отговорило и бавно се скрило зад голите планини.
Минали дни…
Постепенно изниквали все нови и нови по- красиви цветя изпод калта. Малкото останали пеперуди се радвали на сладкия нектар и весело танцували над тях. Животните започнали да се укротяват и да се крият сред поникващите храсти. Земята се радвала на всяко поникващо цвете и на всеки филиз, пробиващ втвърдената от Слънцето кал.
Минали години…
Земята започнала да придобива предишния си вид. Ставала все по-красива. Радвала се на това, но винаги поглеждала с недоверие и страх към Слънцето.
Един ден тя отново го попитала:
-Толкова години отминаха, а аз все още не мога да разбера, защо постъпи така с мен, твоята вярна спътница?
-Ще ти отговоря!-отвърнало Слънцето.Ти беше щастлива от своята красота, защото я приемаше като даденост. Ти не оценяваше, това което имаш и си мислеше, че другото не съществува. Сега, когато знаеш, че съществува и другото,оценяваш по достойнство всеки цвят и всяко дърво. Нима щеше да ги оценяваш така, ако не се беше случило нещастието? Никога! Затова ти донесох страдания, за да погледнеш в себе си и да откриеш това, за което не си се замисляла преди.

Тази легенда накара Старият индианец да се замисли и за своите страдания и да намери отговора, който толкова дълго чакаше.

Разбра, че Всевишният донася страдания само на хората , които обича и е безразличен към  примитивните. Ето защо възвишените страдат, а глупците се радват.

Разбра защо като младеж баща му бе суров към него и за най-малката грешка, която допускаше, а проявяваше снизхождение към пакостите на чуждите деца. Защото той, както и Всевишният, обича своето дете и е безразличен към тези, които няма в това си прераждане да достигнат някакво развитие.

Той разбра, че страданията на човешката душа са индивидуални за всеки човек и само този , който разбира защо са го постигнали, може да развие собствената си такава.

Разбра, че човек не трябва да страда за това, че близките му са в беда или унищожени, защото това е било част  от техните и своите страдания, за да се развиваме.

Разбра също ,че едно частично или пълно унищожение на материята не погубва човешката душа, а може да й донесе само полза.

Разбра също, че вече може спокойно да умре, прозрял философията на своето съществувание. Бе понесъл достойно страданията, без да престъпи душевния си мир и да опорочи сърцето си. Нямаше какво повече да търси в този живот. Бе готов да поеме по пътеките на мъртвите.

Това се случи същата зима…

Койотите дълго разнасяха мъртвото му тяло из прерията и всеки път неспокойно се ослушваха, щом вятърът донасяше в ушите им протяжната песен на Стария индианец.

Първият изстрел септември 14, 2009

Когато душите умеят да говорят помежду си, те не се нуждаят от думи и контактуват на всякакви езици.

Войната отдавна беше свършила. Войникът бе разпуснат и се скиташе. Вървеше безцелно, защото никой не го очакваше. Нямаше си нито дом, нито близки. Когато ешалоните тръгнаха в обратна посока, той не поиска да се качи на тях. Страхуваше се, че няма да понесе срутената къща и разказите на съседите за гибелта на семейството му. Връщаше се по същите пътища, които бе преминал като воюващ и  помнеше всичко,  което бе преживял. Но нещо в него сякаш го караше да отиде там, където произведе първия си изстрел. В онази схлупена къщичка нямаше никой, освен жената, прегърнала невръстното си дете. Трябваше да погледне вътре за укрили се врагове. Когато мъжът се появи зад него, той се уплаши. Войникът се обърна и инстинктивно произведе изстрел. Мъжът падна! Може би е искал да защити семейството си? Може би е искал да убие войника? Никой никога не ще разбере, но едно е ясно, че войникът не искаше да го убие, защото знаеше, че е невъоръжен и цивилен, а и никога не бе убивал когото и да е.

Мобилизираха го едва на осемнадесет години. Чувстваше се толкова горд, че ще носи оръжие, че ще воюва. Представяше си , че е герой, накичен с безброй медали за храброст, гордост за армията и защитник на онеправдани. А то какво излезе? Щом видя бликащата кръв от устата на мъжа,  не издържа. Повръщаше, повръщаше…  Имаше чувството, че ще умре. За малко и да припадне. Причерня му, зави му се свят, но гледаше да стои прав и да се владее. Герой! А жената се бе свила в ъгъла и само плачеше без глас. Тогава той бе толкова безпомощен, че ако искаше, би могла да го убие с голи ръце. Но тя само мълчеше и сълзите обливаха лицето й. След време войникът се съвзе и погледна жената, но не и убития. Искаше му се да се оправдае за постъпката си, но само успя да грабне оръжието си и изхвръкна от къщата. С този изстрел бе поел пътя на войната. Четири години убийства. Понякога се замисляше колко пъти самият той със своите убийства  е карал да плачат хиляди деца, майки, бащи, съпруги, братя, сестри. След няколко месеца сърцето му сякаш закоравя. Чувстваше се като излъган. Сякаш бе предал себе си и отдал душата на Дявола. Нима беше нужна някому тази война!?

Когато разбра за гибелта на своите, се замисли, че може би е по-добре самият той да бъде убит. Но независимо от рисковете, които поемаше, оживя. И получи мечтаните медали и го смятаха за герой. А той не беше такъв. Просто искаше да умре. Не виждаше смисъл в бъдещето. Съжаляваше за невинно убития мъж. Все пак той не беше войник. А можеше да е имало и други, но за тях поне не знаеше. Тази вина го тормозеше. “Е! – ще каже някой – голяма работа станала! Ами война е, все пак!“ Но той се чувстваше виновен. Не беше като другите. Не се радваше на успехите. Дори, когато свърши войната, не се зарадва, защото знаеше, че няма къде да отиде, защото знаеше, че трябва всичко да започне отначало. Но младостта на двадесет и две годишния младеж не му позволяваше да рухне и той вървеше назад към първия си изстрел.

Спря се пред вратата. Често си представяше тази първа и неочаквана среща. Сълзи, викове, обяснения, извинения и още куп други неща.

Почука.

Тези секунди на чакане бяха по-дълги дори от самата война. Но той чакаше. Бе решил, че дори това да коства живота му, трябва да го направи. За себе си, за нея и детето.

Вратата изскърца и се отвори. Пред него стоеше същата онази жена, мълчалива и горда.

– Аз съм онзи…

– Знам – прекъсна го тя.  Гладен ли си?

– Малко. Дошъл съм…

– Знам– отново го прекъсна жената.

Седеше на масата и се хранеше, а тя го гледаше и нищо не казваше.

– Идва зима. Видях, че дървата не са нацепени. Да ти помогна ли?

– Не те ли чакат някъде?

– Не. Никой не ме чака.

– Тогава можеш да помогнеш за дървата, но после задължително се изкъпи, че миришеш ужасно. Аз ще стопля водата.

Двамата се усмихнаха, но само за миг, защото във вратата влетя момиченце. Като видя непознатия, се свря до майка си и почна да го разглежда с любопитство.

– Мамо! – прошепна детето тихо. – Кой е този чичко?

– Остави човека да се храни!

– И защо му е толкова дълъг носа?

– Казах ти да мълчиш!

– Това татко ли е?

– Излизай навън да си играеш!

Момиченцето излезе и двамата отново останаха сами.

– Прекрасна е! – усмихна се войникът. И бърборана като майка си. Блазе ти! С нея никога няма да скучаеш.

– Знам.

– Бих се радвал, ако е моя дъщеря.

– Ще е твоя, ако нацепиш дървата, изкъпеш се и спреш да говориш.

Войникът се усмихна и стана от стола.

– Навярно се е метнала на мен?! Дърдорко!

Приказка с магии август 24, 2009

Нима очакваш Всевишният да ти опрости греховете, ако ти самият не можеш да прощаваш!?

Някога преди толкова много години ,когато дядото на моя дядо е бил още невръстно момче и по пътищата пътували не само кервани , но и магьосници и феи, живял един млад момък, който си имал разбира се жена, от красива по-красива. За работна не била кой знае колко , но за сметка на това устата и палава. Имали си те две дечица, от красиви по-красиви и от умни по-умни. Работил момъкът от сутрин до здрач на нивата за да изхрани семейството си. Обичал силно жена си и ú помагал с всички сили в домакинството и отглеждането на децата. Готов бил в огъня да се хвърли заради нея. Толкова силна била любовта му и въпреки че забелязвал някои нейни недостатъци, благородно й прощавал. Тя като всички много красиви жени не блестяла с ум, но за сметка на това постоянно изтъквала красотата си и натяквала на момъка, че с тази си красота е можела да постигне много повече от това, което е постигнала до тук, и ако не била майка й сигурно би била сега чорбаджийска жена. Момъкът млъквал, защото преценявайки това, което  й дава, бил наясно, че наистина с нейната красота би постигнала повече.

По тези времена често по земята бродили разбойници. Веднъж , когато момъкът бил на полето, дошли те в къщата и отвлекли красивата му жена.

Прибрал се той и що да види: жена му я няма , а децата плачат и разказват какво са видели. Заплакал и момъкът, напълнил бохчата с храна, хванал децата за ръчички и поел по пътищата , за да я търси.

Вървял, вървял дни наред и разпитвал по всеки хан, във всяко селище, но никой нищо не знаел и не бил чувал за красивата му жена.

Един ден приседнал  под сенчестите клони на един стар орех, хем да се нахранят, хем да се спасят от ужасните горещини, хем децата да отпочинат и поспят. И точно когато децата заспали, а той прибирал храната в бохчата, незнайно откъде към него се приближил един старец.

След като се поздравили, старецът поискал да се скрие от слънцето под дървото. Момъкът се съгласил и от приказка на приказка му разказал неволите си и накъде е тръгнал.

Старецът го погледнал строго и му рекъл:

– Правилно е казано:

Бог от своя  дух ангелите сътвори  и от плътта си Сатаната.

И рече им: „ Създайте твари, които да се мразят и да се обичат.

А когато спрат да се целуват, с обидни думи те да се наричат.”

Тогава Ангелът мъжът създаде, а Дяволът,  разбира се – жената.

-От думите ти разбрах, първо, че тази жена никога не те е обичала, защото си бил добър към нея, а е казано:

Ако жената ти боготвориш,

любов в сърцето й не ще откриеш.

Скалата, колкото да я ториш,

не дава плод, щом  не я  разбиеш.

-Второ, че е заминала при разбойниците, повече по собствено желание, отколкото по тяхно. Трето, бих те посъветвал да се прибереш у дома, за да не мориш децата и да забравиш за нея. Вярно, че е казано:

Не ще избягаш от бедата,

щом трябва да се случи.

Подвластни щом сме на Съдбата,

а Късметът е покорно куче.

Скочил момъкът, разгневен от думите на стареца. Поискал от него веднага  да му се извини и да си върне думите назад, защото, ако не била любовта към жена му, никога не би рискувал да тръгне в  неизвестното.

-Добре –отвърнал старецът-ако аз не съм прав, ще си върна думите назад, но ако ли не -обещаваш ли да изпълниш това, което ти казах.

Съгласил се момъкът. Тогава старецът докоснал раменете му, и тъй като бил велик магьосник, а в тези времена магьосници се срещали по път и над път, двамата полетели. Момъкът виждал как се отдалечава бързо от децата си, после дървото започнало да се губи, превърнало се в точка и изчезнало. Гледал земята от високо и се страхувал да не падне и да остави децата си сираци. После приближили гора и влезли в нея. Дърветата профучавали със съскане покрай тях и изведнъж намалили скоростта, спрели до някаква поляна, а посред нея-къща. Приближил се момъка до прозореца и погледнал какво става вътре. Десетина разбойници се наливали с вино и пеели песни. Чашите им наливала собствената му жена. Лицето й греело в щастлива усмивка. Дори плесниците по задника й я радвали и често, често сядала на коленете на разбойниците. Момъкът разбрал, че магьосникът е прав и само кимнал към него с глава. Отново полетели бясно назад, и когато пристигнали, децата още спели.

-Аз ще изпълня това, което съм казал, но не мога да разбера, защо жена ми постъпи така. С какво я обидих и нараних.

-Синко мой, никога не вярвай на жените, когато говорят, защото думите при тях са празни. Мислите им често коренно се различават от делата. Природата ги кара да избират силния и лош, понякога жесток човек, защото това ги кара да вярват, че така ще бъдат сигурни в отглеждането на децата и поколението ще бъде защитено. Казано е:

Не я жали, щом на тъпак е тя пристанала.

От мазохизма нещичко е взела.

Кокошката,  макар и без пера останала,

е винаги щастлива под петела

Ето защо понякога съжителството им с добър човек ги дразни и го подлагат на непрестанен тормоз. Материалното пък ги кара да търсят такъв , който да ги подсигури в отглеждането им. И тук е казано:

Като печелят, жените имат сатанински дар.

Дори душата си да й  дадеш,  тя иска и се не трае.

Като кокошката в препълнен от житото хамбар,

кацнала отгоре пак ще рине с крак. Защо? И тя не знае.

-Страхът от израждане на поколението е заложено в авантюризма им, който пък ги кара да търсят разнообразието, ако го намерят, често забравят за близките си. За душата говорят много, но разбират значението на това едва, когато започват да изпитват нужда от доброта, внимание и любов, тъй като там, където са отишли, тези неща не съществуват. Ето защо те съветвам да се прибереш у дома, и ако жена ти осъзнае, че има нещо много по-ценно от това, което е в първичната й природа-тя ще се върне. То запомни:

Ако от жена очакваш ти наслада,

недей я боготвори при нужда.

Накарай я от безразличие да страда,

че като я отблъскваш се възбужда.

После магьосникът изчезнал като дим и повече не се видял.

Върнал се момъкът у дома, и въпреки че му било още по-трудно, отново ходел от сутрин до мрак на нивата , а вечер се грижел за децата си.

Минали години.

Една сутрин жена му пристигнала. Започнала да му разказва  как е била отвлечена, колко й е било мъчно за него и за децата и с какви трудности е успяла да се прибере.

Момъкът не споменал нито за стареца, нито за това, което е видял. Само целунал жена си, прегърнал я и отново заживели заедно както преди с една малка разлика в отношенията им – любовта му била мъртва.

Тъй както пясъкът захвърлен с цел в пещта,

ще се превърне в диамант , заслепяващ ни очите.

Така и Бог изпраща внезапно любовта,

за да изпита чувствата ни и промени съдбите.