Боклук

Ако убиваш човешкото достойнство на децата си, ти не само, че не си родител, но и си срам за човешкия  род .
Минаваше полунощ. Винаги са ми били тежки нощните смени. Не можах да свикна с тях. Понякога изпивах по четири-пет кафета едно след друго, но ефект – никакъв. И тази нощ не се различаваше по нищо от другите. За човек, който си ляга в десет вечерта, един часът след полунощ си е средата на съня. Съдба! Не винаги можеш да си избереш професията. Спрях колата. В квартала ни има денонощен магазин, а тяхната кафе-машина прави най-хубавото кафе и затова реших да не рискувам другаде. Пуснах монетите и след минута вече подушвах аромата на горещото кафе. Наоколо няма къде да седнеш и да го изпиеш, освен на пейката в парка, която бе от другата страна на улицата. Това и сторих. На нея седеше едно момче на около четиринадесет-петнадесет години. В първия миг не исках да го притеснявам с моето присъствие, но после реших да опитам, защото трябваше да запаля цигара, а и да си оставя през това време чашката някъде.
– Може ли? – попитах аз.
– Може! – отвърна момчето без дори да ме погледне.
Разбрах, че му досадих, но просто друга пейка нямаше и реших, че няма много да се бавя и ще изтърпи моето присъствие. Запалих цигара. Студеният ноемврийски вятър се опитваше да проникне през дрехите ми, но аз бях подготвен за това. Момчето обаче буквално трепереше.
– Не е ли много късно да си навън? Защо не се прибереш на топло и да си лягаш?
Момчето ме погледна косо и не ми отговори. Почувствах се като наставник и реших да успокоя атмосферата.
– Искаш ли цигара?
– Не, не пуша?
– Браво! – бях изумен. – Това е рядко явление сред младите!
– От нашия клас само аз не пуша от момчетата и постоянно се бъзикат с мен.
– Подиграват се, а?
– Да!
– Хич да не ти пука! И на мен ми се подиграваха в гимназията, защото бях все още девствен.
– Наистина ли? – момчето се поотпусна и между нас се завърза по-откровен разговор.
– Наистина! Това не означава, че нямах гаджета. Всяко междучасие бях с ново, с изключение на голямото, защото тогава закусвах и нямах време за момичета. А ти имаш ли си?
– Не! Всъщност има едно момиче, което харесвам, но…
– Но то не те харесва? Нормално!
– Не, не! И то ме харесва! Дори мисля да се оженим след време, защото е много красива, а и аз не бих могъл да живея без нея. Тя ми е всичко.
– Тогава, какъв е проблемът?
Момчето замълча за миг, но отговори.
– Нямам пари.

– Ти да не мислиш, че аз имам? – засмях се аз.
– Да, но ти все някога имаш, а аз никога нямам!
– Как така. Родителите не ти ли дават?
– Не!
Отговорът му бе толкова категоричен, че изобщо не можех и да се съмнявам. Позачудих се за минута, но все пак го попитах:
– И каква е причината за това?
– Успехът. Щом не искам да уча – няма пари!
– Лошо! – отвърнах аз и замълчахме за минута-две. – И аз не бях добър ученик. Двойки, тройки, най-много четворки. И като се върнат родителите ми от родителска среща – бой с каквото падне. С колан и точилка, много боли. Предпочитам с чехъл.
Момчето се усмихна.
– Предпочитам да ме набият, но да ми дават пари. Как да заведа едно момиче някъде? Дори за закуска не ми дават пари, а ме карат да си правя. Но аз не си правя и предпочитам да остана гладен, отколкото да ми се подиграват. А на сестра ми й дават по пет лева всеки ден.
– Това са много пари! Трябва да е отличничка.
– Разбира се! Тя и заради парите учи! Зубрачка!
– Е, тя не ти ли дава от време на време?
– Не, след като не й дадоха цял месец, вече не ми дава.
– Позната история. И моята сестра беше отличничка и никога не я биеха. Само аз, де. За да стане човек, дето се казва.
Момчето отново се засмя.
– Моята е по-голяма.
– А на майка ти не й ли дожалява за теб?
– И тя се опита отначало да ми дава поне за закуска, но стана голям скандал и по-късно я видях със зачервена буза. Татко я беше ударил. Тя се страхува от него и вече не ми дава пари.
– Лошо – отвърнах аз и отново замълчахме.
Спомних си , как моят баща  удари майка ми, когато веднъж реши да го спре, когато започваше да ме бие. Баща ми побесняваше! Сякаш се настървяваше все повече и повече и преставаше да мисли. А аз исках да избягам някъде, но къде? Исках да бъда самостоятелен, но как? Предпочитах да чета книги, отколкото да уча. Изобщо в училищата се изучават толкова много излишни неща, че накрая  като завършиш, в главата ти е една шльокавица. Уж си учил, а нищо не знаеш. А това, че за живота нямаш никаква подготовка, просто е излишно да се коментира.
– И ми викаха „У О”!
– Какво е това?
– Навремето даваха едно такова филмче за едно момче като нас двамата, което не иска да учи. Учениците му викаха така. Умствено Ограничен.
Момчето този път, без да се усмихне, отвърна:
– А на мен – „Боклук”.
– Лошо! После си обещах, че когато имам деца, никога няма да ги бия независимо дали са двойкаджии, или не. И така стана. Въпреки  че големият остана в седми клас, не го бих, макар че щях да получа инфаркт.
– Блазе им!
– Иначе ги биех, ама само когато се скарат и се сбият помежду си. Може ли двама братя да се бият, а? Та те ще са един за друг цял живот и трябва да си помагат, а не да се мразят. И ти си обещай, че винаги ще даваш пари на децата си, когато имаш и готово. Това време рано или късно ще дойде.
– Надявам се. Най-страшното е, не когато те обвиняват за всичко, а когато виждаш омраза в очите на тези, които обичаш.
– Е ти пък чак омраза?
– Точно това откривам, като виждам радостта в очите им, когато гледат сестра ми. Имам чувството, че не са мои родители.
– Всички двойкаджии сме имали това чувство. – опитах се да го развеселя аз. Но момчето сякаш не чу думите ми и продължи:
– Само момичето, с което ходя, ме гледа с очи, в които виждам радост от това, че ме вижда. Тя е всичко за мен и затова ще се оженя за нея.
– Дотогава има толкова много междучасия! – опитах се отново да разведря обстановката. С това разговорът ни приключи и аз станах, за да тръгна отново на работа.
– Е, аз трябва да поемам. Прибирай се вече, че е доста студено и спази обещанието, ако решиш да го направиш. Надявам се пак да се видим. До скоро!
– До скоро! – отвърна ми то.
Момчето повече не го видях.
Шест месеца по-късно реших да се отбия до един приятел, който отдавна ме канеше на гости, но аз все намирах причина, за да му откажа гостуването си. На последната му покана вече стана неудобно да отклонявам посещението си и се съгласих. Когато стигнахме входа на блока, в който живееше, изведнъж погледът  ми се прикова към некролога, който беше залепен на стената. От него ме гледаше същото онова момче, с което разговаряхме в ноемврийската нощ.
– Нещастие! – бяха думите на моя приятел, след като проследи погледа ми. Детинска работа! Момичето му го изоставило и то се хвърли от балкона. Направи нещастни и майка си, и баща си. Да отгледаш голямо дете, да му дадеш всичко , за да живее като цивилизован човек, а то – никаква благодарност! А те са прекрасни хора, възпитани, културни, а бе не го заслужаваха това нещастие. Майката учителка, бащата лекар, дъщерята отличничка, ама какво може да направиш, като ти се падне за син просто един боклук!?