Когато любовта си отиде април 7, 2010

Най-големият грях е, когато убиваш душата на другия.

Владо беше интелигентен човек. Не беше тукашен. Така и не разбрах, от къде беше дошъл в нашето село. Купи една къща преди десетина години и заживя в нея. Нямаше си никой, защото нито му идваха гости, нито пък напускаше селото, за да отиде някъде. Не споделяше нищо за себе си. Ако някой започнеше да го подпитва, отклоняваше въпросите и се отдалечаваше с извинението, че има работа. Не посещаваше кръчмата никога и въпреки многобройните покани се оправдаваше, че не пие, а и цигареният дим го кара да му сълзят очите. Като всеки културен човек  Владо умееше да слуша. За разлика от селяните в наше село, които говорят, без да слушат и единствената тема е дали се е заплодила кравата, или какъв разсад ще се сее тази пролет. Умееше да говори на всякакви теми и с учителя, и с попа и с овчаря. Великолепен човек, но особняк. Предпочиташе самотата.
-Винаги съм се чудел на хора, които казват, че им е скучно. Интереси нямат ли си? Хоби? Увлечения? Не помня някога да съм скучал. Все ще си намеря нещо да се занимавам. А ако ме домързи, хващам книгите – казваше той.
Един-два пъти бе предложил на нашенци книги за четене, които имаше със стотици, но те го поглеждаха с такъв учуден и възмутен поглед, сякаш им предлагаше нещо извратено и обидно. Накрая се отказа от тези си намерения.
А когато се покажеха под шумата гъбите, Владо грабваше торбите и поемаше из балкана. Нямаше ден, без да се върне с гъби. Познаваше ги прекрасно и затова веднъж го помолих и мен да научи на това. Отначало ми показваше по една- две гъби и когато научавах всичко за тях и почнех да ги разпознавам безпогрешно, пристъпваше към изучаването на други. Хубаво ми беше да другарувам с този човек, от когото можеше да научиш винаги нещо ново и интересно.
Беше края на лятото. Още от ранни зори бяхме тръгнали на лов за сърнели. Бяхме се отдалечили на около два часа път от селото, когато решихме, че е време да похапнем кой каквото е взел в торбичката. Избрахме един клонест дъб с шарена сянка и извадихме храната. Хапвахме,  без да говорим. Аз си мислех по кой път е най-добре да поемем назад към селото и дали бихме намерили по него гъби, дали пък няма да ни препречи път гъстият габърак, няма ли да се забавим в дола и прочее, когато Владо изведнъж започна да говори.
-Симо, ти си ми единственият приятел в селото, а може би и в света. Тежка мъка разяжда душата ми. Само аз си зная за нея, защото с никого не съм говорил за това, но имам нужда да споделя болката си. Не знам дали ще ме осъдиш или не, но трябва да си наясно с какъв човек другаруваш и ако сметнеш, че грехът ми пречи на нашето приятелство, то нека това бъде последният ден, в който ще сме заедно.
Когато срещнах Мария, бях едва двадесет и три годишен. Тя бе само на седемнадесет. Мила, нежна, добра и работлива. За мен тя бе най-красивото същество на света и затова реших, че ако не се оженя за нея, повече няма да погледна друга жена и ще си остана стар ерген. За мое щастие след година се оженихме. След още година се роди и Петьо. Растеше красив и умен. Природата го бе дарила с остър ум и гъвкав език. Играеше си с думите и мислите на хората и успяваше да ги накара и да го уважават и да му вярват. Нямаше момиче, което да не бе влюбено в него. „На майка си прилича”-мислех си аз. А тя, Мария, колкото повече остаряваше, още по-хубава сякаш ставаше. Не можех поглед да сваля от нея. Много я обичах.
Така годините минаваха и Петьо навлезе в ергенския живот. Знаеш как е: приятели, купони, гаджета и куп още щуротии. А и работа си намери свястна и доходна. Но с времето забелязах как купоните му ставаха все по-чести и как постепенно се пропи. Идваше си късно, крещеше от входната врата, понякога водеше и жени със себе си и приятели. Въпреки нашите забележки, Петьо не промени живота си на гуляйджия. Започнахме да се плашим, защото с този си начин на живот можеше да изгуби работата си, да пропадне като човек, а и коя ли жена би избрала такъв мъж за съпруг. „Ако не ме харесвате, такъв какъвто съм, купете ми един пистолет и ще се гръмна, за да ви олекне” – казваше той и излизаше от стаята си. Кой родител не би направил всичко за спасение на своето дете. И ние се стараехме и с добри думи, и със заплахи, но с времето нищо не се оправяше . Напротив. Пиянските ексцесии ставаха все по-често и по-брутално. Започнаха да се чупят мебели, телевизори и какво ли не. Мария се сви в себе си и само трепереше, когато чуваше как асансьорът наближава нашия етаж. Както и се очакваше, работодателите го изгониха от работа. Започна да става още по-лошо. Почувствал се унизен, с треперещи за алкохол ръце, започна да тормози Мария за пари. Тя му даваше това, което има, но за синът ми не бе достатъчно. Започна да задлъжнява към приятели и съседните магазини, които пък притискаха нас. Това още повече го изнервяше и се стигна до там, че веднъж, когато се прибрахме от работа, липсваше неговото легло и телевизора. Беше ги продал. Изпаднахме в ужас от стореното и от бъдещето, което ни очакваше. Предложихме му да се лекува, но това още повече го вбеси и както всеки алкохолик каза, че нищо му няма, за да искаме да се лекува. „ Ако не ме харесвате такъв какъвто съм, купете ми един пистолет и ще се гръмна, за да ви олекне” -бяха ответните му думи и излезе. Независимо от всичко, му купихме ново легло, като се надявахме, че нашата грижовност ще отвори пътя на сърцето му към промяна, и телевизор купихме, но уви. Това продължи повече от двадесет години. Моята Мария се съсухри, преви се на две от срам и болка. Красивите й очи, от които в началото се стичаха сълзите на мъката, постепенно изсъхнаха и избледняха. Устните й, от които блестяха подредените й бели зъби, повече не се отваряха в усмивка. А това разбиваше още повече моето сърце.
Един ден се върнах от работа и гледам моята Мария се превива в леглото и кашля. Попитах я какво става. Да не би да е настинала нещо. Да повикам ли лекар. Но тя само махна с ръка. Вечерта кашлицата продължи, а и Мария не преставаше да се свива на леглото. На моите въпроси тя само махваше с ръка, за да ме успокои, и не казваше нищо.
Въпреки молбите ми за лекар, тя само ме поглеждаше тъжно и не позволяваше. Едва след седмица ми призна, че е паднала върху шкафчето и се е ударила в гръдния кош. Веднага разбрах, че това падане не е било случайно, защото в противен случай е щяла да ми каже това още от първия ден. Криела го е заради Петьо. Това си го призна след настойчивите ми искания и моето обещание, че няма да се карам с него. Три седмици по-късно Мария се спомина. Ребрата пробили белия дроб, който се пълнел с кръв и вода. Поне така разбрах от лекарската аутопсия. Моята Мария, моята любов, моят живот бе положен в земята. С нея умрях и аз. От този ден започнах да изпитвам омраза към моя син. Ненавиждах го, колкото и да ти изглежда невероятно.
Независимо от смъртта на майка си, той продължаваше своите пиянски изпълнения. На моите забележки отговаряше с резонното си :„ Ако не ме харесваш такъв,  какъвто съм, купи ми един пистолет и ще се гръмна, за да ти олекне.” „ А ще го направиш ли или ще се измъкнеш като баба?”- зададох му въпрос аз. „ Аз ли съм баба бе. Не ме познаваш!”
Две седмици същата сцена се повтори и на репликата му „ Ако не ме харесваш….“.и тъй нататък, аз му подадох един зареден револвер, който закупих на черно. Синът ме погледна с презрение, взе пистолета и го насочи към слепоочието си. „ Мислиш, че ме е страх ли!?” „ Да!” – отвърнах аз. Това го вбеси. Натисна спусъка и в същия момент гърмежът, който възпроизведе револвера сякаш щеше да събори блока. Петьо се свлече на пода. Погледнах изцъклените му очи. Имах чувството, че до последния си миг той не повярва, че аз, родният  баща съм му дал зареден пистолет. Повиках полиция и съобщих, че синът ми се е самоубил. Поне така съм го намерил. Съседите знаеха как се отнасяше с нас и ме защитиха. После продадох апартамента и купих тази къща. Знам, че бягам от себе си и че никога няма да успея в това. Знам, че съм грешен и че Господ надали ще прости за такова деяние. Но аз искам да знаеш с какъв човек дружиш и затова ти разказах тази история. Ти реши.
-Какво да решавам. Сгрешил си. Да беше купил този пистолет преди да се случи това с Мария, че сега да се радвате на старините си. Да вървим към селото, че окъсняваме. Мисля утре да хванем оня баир. Миналият път имаше пачи крак на полянката отгоре.

Ангелогласният ноември 19, 2009

Очевидната симбиоза между Доброто и Злото ме кара да мисля ,че Дяволът и Господ са просто превъплъщения на Всевишния.

Гласът му изпълваше манастирската църквичка. Извисяваше се високо до стенописите на тавана, после се спускаше към олтара и иконите, които сякаш изпълнени с божествената благодат, ставаха все по-смирени и сияйни. Застанали прави с тропар¹ в ръка, монасите му пригласяха, а игуменът² като най-възрастен бе седнал на стол и с наведена глава следеше за правилното изпълнение на утренята³.
Тежки мисли го тормозиха цялата нощ. Сега бе нервен, но се стараеше да не го показва и от време на време се включваше в хоровите изпълнения. Мислите му бяха мрачни и тъжни. Всичко се промени, когато пристигна Ангелогласният. Божествено творение бе той! Красота, вплетена в изключителна музикална дарба, доброта и ежедневие, свързано с богоугодни дела венчаеха бъдещия му успех. Игуменът се радваше на успехите на момчето, но едновременно с това – страдаше. Повдигна глава и го погледна. Ангелогласният прехвърли машинално страницата на тропара и без дори да погледне в нея, продължаваше да пее. Игуменът не помнеше някой някога да е изпълнявал по този начин изписаните невми⁴. Високите тонове бяха два пъти по-високи от тези, които някога бе слушал. Гласът вибрираше сякаш чуваше пърхане на крила на пеперуда. Дори чирикането на врабците под стрехата дразнеха стария игумен. Сякаш тези малки дяволчета искаха да омаловажат красотата на пеенето. Часове по-късно, когато влизаше в църквата, сякаш все още чуваше прекрасния му глас. Сядаше на стола и стоеше с часове замислен дотогава, докато кречеталото не го изведе от тях. Понякога се замисляше как ли би живял, ако Ангелогласният си отиде!? Друг път се притесняваше да му дава тежка работа да не би пък да му се случи нещо. Имаше нощи, когато мислите за него го обсебваха, така че посрещаше утрото с отворени очи. Защо Господ му го прати!? Или това е дело на Изкусителя, за да го въведе в грях и поквара!? Миловидното, почти детско лице на Ангелогласния наистина изкушаваше мислите на игумена и това го караше да си даде сметка, че човек никога не може да опознае дълбините на собствената си душа, камо ли чуждата. Не помагаха нито молитвите, нито дългите пости. Душата му бе обсебена от този младеж, а не виждаше какво трябва да направи, за да се избави от изкушението.
Зимата дойде и леденият вятър принуждаваше монасите да бързат, когато посещават църквичката за утреня, литургии⁵ или минеи⁶. После се захващаха за работа и вечер рано-рано се прибираха в килиите си.
Вятърът удряше клоните на кипариса по прозореца на игумена и ситният снежец сякаш търсеше пролука, за да влезе в стаята му. Очертаваше се още една безсънна нощ. Беше му студено, но въпреки неприятния студ, заметна одеалото и стана да намери в раклата още едно, за да не студува през цялата нощ. Спомени, разхвърлени през годините, го караха да се връща в младостта и да прави равносметка на изминалия си живот. Прецени, че най-трудно му е било през последните години и причина за това бе присъствието на Ангелогласния. Но същевременно с това тези години бяха и най-радостните в живота му. Самото присъствие на момчето сякаш даваха на житието му нов смисъл и вземаше връх над тъгата.
„Господи, помогни на твоя раб да се избави от изкушението! Нали Ти, Господи, ни съветваш: «Будни бъдете, молете се да не би в изкушение да влезете!»⁷ Нима не следвах достойно твоите стъпки!? Нима не се молих и не постих, за да се избавя от Лукавия!? Какво да направя, за да се избавя от скверните си помисли!? Во истина е казано, че «помишлението на человеческото сърце е зло от младостта му.»⁸ Бих казал, че то и до смъртта е такова. Помогни ми, Господи! Всемилостив и благ си ти! Дай ми мъдрост, за да продължа напред като твой верен служител! Дай ми сила и просветление!“
Когато на сутрешната молитва игуменът не дойде, всички монаси разбраха, че нещо се е случило с него. Един от тях отиде и донесе вестта, че игуменът е болен, но иска да се изпълняват дейностите така, както би било, ако не е болен.
Слушаше песнопенията на Ангелогласния и сълзи се стичаха от очите му. Той бе щастлив, независимо че Господ не би му простил помислите. Той бе щастлив, че го има Ангелогласният , че съществува, че е тук.
Късно вечерта състоянието на стария игумен се влоши още повече и въпреки билковите отвари, които му даваха, той отпадаше все повече и повече. Имаше уважението на монасите и те решиха да се редуват тази нощ и да бодърстват край леглото му, така че да дадат първа помощ при нужда.
Същата нощ игуменът сънува сън: Бе в църквата пред олтара⁹. Молеше се на Господа Исуса Христа за своето избавление. И когато реши да целуне божествения образ, изведнъж вместо неговото лице, видя това на Ангелогласния, но същевременно и лицето на Дявола. Отдръпна се уплашен, но Ангелогласният му проговори: „Защо се уплаши? Това съм аз, твоят Господ!“
Игуменът отвори очи. Сънят сякаш още не бе преминал. Толкова жив го чувстваше, макар и буден. „Господи, нима ти си всичко на този свят!? Нима Дяволът не съществува!? Нима ти приемаш неговия образ, за да ни изпиташ!? Кажи ми, Господи, за да знам от какво да се пазя!“
Монахът, който стоеше на един стол до леглото на игумена, се стресна и отвори очи. Погледна към него и видя отворената му уста, която сякаш викаше за помощ. Скочи от стола, за да повика и останалите. Когато всички се качиха вкупом в стаята му, той вече не бе между живите.
– Нека да изпратим нашия игумен с тропар – предложи един от монасите. Всички започнаха да пеят и никой не забеляза, че Ангелогласният го нямаше между тях.
1 тропар-песнопение за някой светец
2 игумен-управител на света обител
3 утреня-утринна молитва
4 невми-музикални знаци предхождащи съвременната нотопис
5 литургия-християнско богослужение за освещаване на светите дарове
6 минеи-/от Мина-месец/-почитане на светец през определен месец
7 Битие 8/21
8 Матей 26/41
9 олтар-подредена с икони част от храма, предназначена за молитви

Моряк октомври 30, 2009

Душевното развитие не е зависимо от възрастта.

Въпреки че бяха привързали гемията¹ с конопените въжета на двата пала², тя равномерно се удряше в козите мехове³, които я предпазваха от гредите на кея. Днес имаше голямо вълнение и капитан Димитракис бързаше да натовари стоката и колкото се може по-скоро да се отдалечи от брега. Преди години така го завари една буря на пристана. Силният вятър и огромните вълни я заблъскаха в гредите и изпотрошиха гемията. Само чудо бе, че не загина тогава с нея. Понякога, когато нямаше вълнение, все още можеше да се забележат останките й под кея. Сега морето не бе така бурно като през онази нещастна за капитана година, но показваше характер и носачите с мъка успяваха да запазват равновесие при минаване през трапа.
– Давайте първо балите с вълна! Ставракис! – подвикна той към един младеж, който нагласяше стоката в трюма. – Знаеш как! Няма да повтарям едно и също всеки път! Делвите с мед, зехтин, маслини и вино ги постави между вълната! Отгоре по-лекото!
Носачите по двама бяха хванали плетените кошове, които предпазваха делвите от счупване и пристъпвайки от крак на крак, едвам успяваха да преминат през трапа⁴.
– Този път като че ли най-мързеливите сте се събрали за работа! Давайте по-бързо, че ще ни свари нощта, без да сме свършили нищо!
В това време около гемията едно момче на около десетина години наблюдаваше работата на потните носачи и колкото пъти посегнеше, за да пренесе някоя по-лека стока, толкова пъти биваше прокуден от по-възрастните. Но неговата упоритост все пак даде успех и то понесе една бала с вълна, която беше тежка почти колкото него. Обърна я така, че да не бъде забелязан от капитана, който командваше от гемията. С разтуптяно сърце успя да премине трапа и заслиза по стъпалата в трюма. Носачите оставяха стоката до Ставракис, който я подреждаше и поемаха по обратния път. Тъй като стълбата към трюма беше тясна, се получаваше малък смут между слизащите и качващите се носачи. Понякога се случваше стоката да бъде изпусната, от което следваха ругатни и псувни от страна на капитана. След поправяне на щетите работата продължаваше отново. Момчето умишлено се забави, и когато се случи един от носачите да се препъне и политне напред, то се скри между делвите под една от балите с овча вълна. Първоначалният стрес, че момчето може да бъде забелязано, скоро премина само в трепетно очакване за прекратяване на работата. Но имаше още много стока, така че единственото, което му оставаше, бе да чака. Острата миризма на вълна и прахът, който се вдигаше, често го караха да киха, но виковете на капитана и подвикванията на носачите му помогнаха да не бъде разкрит.
Момчето нямаше представа колко часа бяха минали като чу командата на капитана да се спре товаренето, защото гемията е претоварена повече, отколкото трябва.
След известно време и Ставракис спря да подрежда, качи се по стъпалата и сложи капандурата на трюма. Пълен мрак обхвана не само помещението, но и душата но момчето. Вече спокойно можеше да поеме дълбоко въздух и да намести тялото си, така че да му е удобно. Беше тръгнал към неизвестното. Мечтата му да стане моряк беше на път да се осъществи. Въпреки че не искаше да стане по този начин, все пак той се зарече, че ще се върне отново, когато е вече голям и силен и тогава цялото семейство ще се гордее с него. Тогава сестра му Юрия щеше да го прегърне като избавител. А той щеше да погледне баща си с укор и все пак да му прости, защото баща му наистина бе добър човек и това,че иска да продаде сестричката му, бе не защото не я обича, а от невъзможност вече да изхранва семейството си. Момчето дълго премисляше как да намери спасителен план, и когато гемията дойде в уречения ден, идеята сякаш кацна сама на рамото му. Ще замине в далечни страни и ще стане велик моряк. Ще се върне у дома и ще носи подаръци за всички. Приятелите ще му завиждат, а той ще разказва чудновати истории за непознати земи и морета.
От очите на момчето се стичаха сълзи, защото колкото и да си мечтаеше, в душата му мракът се бе примесил с тъга по предстоящата дълга раздяла. Щяха да му липсват ласките на майка му, здравите като клещи ръце на баща му, игрите му с братята и сестрите му и най-вече Юрия. Тази, която щяха да продадат като слугиня, за да се изхрани семейството.
Изскърцването на капандурата го сепна от съня, който го бе обхванал и едва успя да се снижи, за да не го забележи Ставракис, който слизаше да провери дали няма разместване на стоката и да я подреди, ако се наложи. Момчето успя само да види мрачното небе, което предвещаваше още по-силна буря. Соленият вятър сякаш прониза костите му и той се свря още по-плътно в овчата вълна. После капандурата се затвори и отново настъпи мрак. Тежкият въздух премесен с аромата на мед, маслини, овча мас, подправки и вино, неравномерното скърцане на гемията, както и мъката, налегнала сърцето му,отново го накараха да потъне в дълбок сън.

***
– Пада му се! Алчен и жесток човек беше капитанът! Тази алчност го уби! Хем знаеше, че ще го настигне буря, ама от алчност никого не послуша и тръгна.
– Не се говори така за мъртвите! Жалко за Ставракис, беше работливо момче. Не трябваше толкова млад да го погребе морето!
– Вярно е! – съгласи се друг. – А бе, няма по-лошо от това да ти потъне гемията!

1. Гемия – малък кораб с платна.
2. Пал – дървена ? или друго съоръжение с форма на гъба, на която са се връзвали въжетата за придърпване на морския съд към кея.
3. Някога кози мехове пълни със слама са се поставяли между кея и морските съдове, за да се омекоти сблъсъка.
4. Трап – дървен мост, който свързва кея и гемията.

Старият индианец октомври 24, 2009

Страданията са толкова нужни на душата, както въздухът, водата и храната за тялото.

Старият индианец вече много дни и нощи стоеше безмълвен пред типито и страдаше. Страдаше за миналото, страдаше за хората и разбитите съдби. Звездите бяха обсипали небосклона, но той не ги забелязваше. Горещият вятър през деня се сменяше със студен през нощите , но той не го усещаше. Не чуваше нито воя на койотите, нито песента на птичките, защото душата му бе пуста. Племето го нямаше и типитата стояха празни. Белите избиха непокорните, отвлякоха жените, а останалите принудиха да им работят. В техния свят момичетата продаваха телата си, мъжете пиеха огнена вода, която ги правеше глупави. Белите хора познаваха много начини за унищожение и успяха да го направят. Много индианци доброволно се съгласиха да живеят като белите, вместо да изберат смъртта в битка и да умрат свободни. Старият индианец не можеше да проумее защо неговите братя предпочитаха живот сред лъжи и безчестие, живот в дървените къщи, живот без собствено мислене. Нима един кон, едно типи и лък не са достатъчни, за да си щастлив!? Защо трябва непременно да притежаваш много коне, дървена къща и пушка? Това не ги ли заробва, не ги ли прави алчни и подвластни, не променя ли ценностите им!? Много въпроси си задаваше старият индианец и все не намираше отговор за тях.

Много луни и слънца преминаха от тогава. Сезоните се сменяха един след друг, а Старият индианец все стоеше пред типито и търсеше отговора за превратностите на Съдбата. Много мисли преминаха като ято птици през главата му, но отговор нямаше. Не искаше да умре, без да е прозрял мъдростта, а времето му за живот бързо отминаваше като пролетен сняг. Вече все по-трудно си набавяше храна и може би тази зима щеше да поеме по пътя на мъртвите.
Първите снежинки вече се топяха в запаления огън пред типито. Старият индианец се загърна по-плътно с мечата кожа, но въпреки това му бе студено. Спомени от детството го обсипваха като снежец. Спомни си за своята майка, първия лов, изпитанията, на които бе подложен, за да стане мъж, радостта от раждането на децата си и още хиляди скъпи спомени, които вместо да радват, натъжаваха старческото му сърце.
И тогава си спомни легендата за Слънцето, която им разказваше старият шаман. Насядали край огъня,  те, деца и възрастни, слушаха предания и легенди, разказвани от уста на уста поколения наред.

Някога, когато дори човекът не е съществувал, Земята била много, много красива. Пъстроцветни пеперуди прехвръквали и пиели нектар от ароматните цветя, обгърнали цялата Земя. В безкрайните и гъсти гори се чували нежните песни на птичките,  в перата , на които сякаш се бе вплела самата дъга. Ромонът на потоци и реки привличали многобройни животни. Независимо от различията си, те живеели в хармония и взаимно се търпели. И всичко това било прекрасно до нощта, когато буйни води започнали да се спускат от планините. Те къртели дървета и огромни камъни, които влачели към равнините. Сънни птици погивали сред пречупени дървета, хиляди животни бивали убивани от тежките камъни или удавяни в клокочещите води. Реките издълбавали бреговете си и излизали от коритата за нови, все по-жестоки унищожения. Там водите покосявали нежните цветя и измивали почвата, като я натрупвали с кал и тиня. Цяла нощ не спирал този ужас, и когато Слънцето показало своя лик над обезлесените планини, всичко спряло на мига. Нямало я вече онази красота, с която се гордеела Земята. Всичко било пусто и мрачно. Малкото останали пеперуди не намирали цветя, за да пият нектар. Животните освирепели, започнали да се преследват и унищожават.

Заплакала Земята:
-Ти, Вода проклета, защо унищожи този  прекрасен свят и го направи кален и мръсен!? Нима не си част от мен!? Защо ми причини тази болка!?
-Аз съм част от твоето същество и никога не бих ти причинил тези нещастия , ако не бяха облаците, които изсипаха дъждовете си над теб.
-Облаци бели, що ви сторих, та ми причинихте тази болка!? Нима не съществувахме в хармония с вас!? Какво сгреших, та изсипахте своя гняв върху мен!?
-Живяхме в хармония! -отвърнали облаците. Нищо лошо не сме видели от теб и никога не бихме ти причинили зло, ако не беше Слънцето. То караше водите да се превръщат в облаци и то е причина за твоето нещастие.
-Слънце Височайшо, каква злина ти сторих и с какво те обидих, та ми донесе този кошмар!?  Нима не бях твоя вярна спътница и не възхвалявах ли твоето величие всеки ден? Какво те накара да ми причиниш тази болка?
Слънцето нищо не отговорило и бавно се скрило зад голите планини.
Минали дни…
Постепенно изниквали все нови и нови по- красиви цветя изпод калта. Малкото останали пеперуди се радвали на сладкия нектар и весело танцували над тях. Животните започнали да се укротяват и да се крият сред поникващите храсти. Земята се радвала на всяко поникващо цвете и на всеки филиз, пробиващ втвърдената от Слънцето кал.
Минали години…
Земята започнала да придобива предишния си вид. Ставала все по-красива. Радвала се на това, но винаги поглеждала с недоверие и страх към Слънцето.
Един ден тя отново го попитала:
-Толкова години отминаха, а аз все още не мога да разбера, защо постъпи така с мен, твоята вярна спътница?
-Ще ти отговоря!-отвърнало Слънцето.Ти беше щастлива от своята красота, защото я приемаше като даденост. Ти не оценяваше, това което имаш и си мислеше, че другото не съществува. Сега, когато знаеш, че съществува и другото,оценяваш по достойнство всеки цвят и всяко дърво. Нима щеше да ги оценяваш така, ако не се беше случило нещастието? Никога! Затова ти донесох страдания, за да погледнеш в себе си и да откриеш това, за което не си се замисляла преди.

Тази легенда накара Старият индианец да се замисли и за своите страдания и да намери отговора, който толкова дълго чакаше.

Разбра, че Всевишният донася страдания само на хората , които обича и е безразличен към  примитивните. Ето защо възвишените страдат, а глупците се радват.

Разбра защо като младеж баща му бе суров към него и за най-малката грешка, която допускаше, а проявяваше снизхождение към пакостите на чуждите деца. Защото той, както и Всевишният, обича своето дете и е безразличен към тези, които няма в това си прераждане да достигнат някакво развитие.

Той разбра, че страданията на човешката душа са индивидуални за всеки човек и само този , който разбира защо са го постигнали, може да развие собствената си такава.

Разбра, че човек не трябва да страда за това, че близките му са в беда или унищожени, защото това е било част  от техните и своите страдания, за да се развиваме.

Разбра също ,че едно частично или пълно унищожение на материята не погубва човешката душа, а може да й донесе само полза.

Разбра също, че вече може спокойно да умре, прозрял философията на своето съществувание. Бе понесъл достойно страданията, без да престъпи душевния си мир и да опорочи сърцето си. Нямаше какво повече да търси в този живот. Бе готов да поеме по пътеките на мъртвите.

Това се случи същата зима…

Койотите дълго разнасяха мъртвото му тяло из прерията и всеки път неспокойно се ослушваха, щом вятърът донасяше в ушите им протяжната песен на Стария индианец.

Разказвача октомври 19, 2009

Смисълът на живота е в твоето предопределение

Преди много, много години ,в древни времена, когато хората вечер край огъня си разказвали приказки и странни истории, живеел един разказвач. Бил толкова сладкодумен, че хората онемявали, когато им разказвал, забравяли за грижите си  и времето, в което слушали невероятните му разкази, неусетно отминавало. Щом видел пред себе си събраните около огъня хора, сякаш не той, а някой друг изговарял думите , които се леели като поток и създавали невероятни истории, в които и самият той не би повярвал. Независимо от продължителността на разказите му и тяхната заплетеност, веднъж изказани от неговата уста, оставали в паметта му и той ги повтарял стотици пъти.Приказките му макар и необикновени, били поучителни и преминавали от уста на уста, и се запомняли от хората. Въпреки радостта, която виждал в хорските очи, разказвачът бил изпълнен с мъка.Нещастието, което го измъчвало, било гърбицата ,която носел по рождение. Тя често му донасяла беди и страдания. Разказвачът нямал свой дом, обикалял от град на град, от село на село, от оазис на оазис и  отсядал там, където бил приет. Често му се налагало да бяга, подгонен от децата, които го замервали с камъни и обиждали за недъга му. Страдал разказвачът от тези свои неволи, но миг след страданието, сърцето му отново запявало и той с добротата на своята душа прощавал на малчуганите.

Годините минавали, а в душата си разказвачът все повече тъгувал заради своя недъг. С умиление гледал красивите девойки и мечтаел и той да бъде като другите: да се задоми, да има дом и семейство и най- вече деца, на които да остави своето разказваческо умение. Тъгата  обсебвала душата му, постепенно  разказите му ставали все по-тъжни и печални. Все по-рядко виждал усмивки и смях, но за сметка на това, все по-често – мълчаливи сълзи в разотиващите се слушатели.

Веднъж, прогонен от някакъв град, поел през пустинята ,за да отиде в друг, който бил толкова отдалечен, че както бил без вода и храна, трудно би преминал и половината път до него. Но понякога човек в отчаянието си прави такива неща, които не са подвластни на разума. Вървял часове наред разказвачът сред пясъците и не спирал. Вечерта го сварила насред тях, но той продължавал да върви, без да се интересува от това, дали е избрал правилния път или не. В мъката си той се бил предал и животът за него бил вече толкова безсмислен, че само младостта му го крепяла, за да живее. Утрото дошло, а разказвачът все вървял и не спирал. Когато слънцето се извисило и неговите лъчи изгаряли всичко живо в пустинята,задухал вятър и повел горещите пясъци в неизвестна посока. Връхлетяла го силна буря и той бил принуден да спре ,за да предпази очите си от проникващия прах и песъчинки. Но като по чудо изведнъж точно до него вятърът секнал, а слухът му долавял все още съскащия вятър около него. Отворил очи и останал изумен. Пред него стоял Бог. Самият той никога не бил виждал Бога, а и колцина са тези , които са го виждали, но нещо в него говорело ,че е той. Паднал на колене и уплашен заговорил:

-Велики Аллах, прости на мен, грешника, че бях неблагодарен затова ,че си ме създал с гърбица и в мислите си ти бях обиден, но знам ,че разбираш болката ми и ще ми простиш, защото си благ и великодушен, и винаги прощаваш на такива неблагодарници като мен.

-Мълчи и ме послушай. Ти си моята уста, ти си моите мисли.Неслучайно на теб дадох тази дарба да учиш хората на добро и да прославяш името ми. Нима мислиш, че животът е толкова дълъг, та не би го изживял с една гърбица!? Огледай се. Виж хората как страдат заради неща, които са преходни и отминават.Защо? Защото не са разбрали своето предопределение. Защото не са разбрали смисъла на своето рождение. Защо са се родили и какво е тяхното призвание. И ти като тях искаш да се радваш на земните блага, сякаш те са най-важното в живота на човека.

-Прости ми Боже, но и аз като обикновените хора искам жена, която да обичам, дом, семейство , деца. Нали е казано:

Ако се плашиш  вече да мечтаеш,

то ти си мъртъв ,но не знаеш.

Подобно: пукната от камък стомна,

ще имаш света за каменоломна.

-Нима искам много!? Но с тази гърбица ми е невъзможно да се радвам на това.

-Явно не разбираш, че има и по – свети неща от земните радости.

Защо ти е да търсиш Любовта,

щом да те намери тя не е решила!?

Саксията в едно с цветята и пръста,

не една глава корава е разбила.

-Затова ще ти махна гърбицата , но за сметка на това, ще ти отнема дарбата да разказваш. Запомни, че:

Любовта не всекиму ще отреди

двама да гребат от нея със охота.

Градушката е дъжд, но повече вреди ,

отколкото  полезна да е за Живота.

-Аллах акбар*!- извикал разказвачът и в този момент Бог изчезнал. Пясъците го принудили да закрие очи и да легне в тях под напора на ураганния вятър.

Щастлив бил разказвачът. Нямал гърбица, и тъй като имал хубаво лице ,се оженил за момиче по сгода. Разбира се бил беден и живеел бедно. Не след дълго му се родило момченце.

Годините летели. Сиромашията не излизала от къщата и жена му ставала все по раздразнителна и злобна. Разбира се любовта отминала и това дало повод жена му постоянно да натяква, че е некадърен да печели, че е бездарник, който  не е трябвало да се жени, че е сгрешила с този брак и хиляди още обиди, на които той, в името на брака се стараел да не обръща особено внимание. Но когато тези думи започнали да излизат и от устата на сина му, тогава печал покорила душата му. Не смеел да се прибира в къщи и предпочитал да се скита по пазари и тържища, та дано да донесе нещо в къщата, за да не бива обругаван. Никой не искал и да знае, колко много за него е семейството. А колко много е мечтал за този дом и колко сълзи е пролял, за да го има. Вярно са казали хората:

Бедата не идва никога сама.

Не жали нито беден, ти богат.

Ще те последва и навън и във дома.

След дълга суша идва град.

Накрая решил да изостави дома и семейството и тръгнал по белия свят. Независимо от обидите , душата му страдала за семейството, но синът му бил вече голям, за да печели, и това го успокоявало донякъде. Вървял така в пустинята ден и нощ без да почива. Искал да падне изтощен от умора и свърши с живота си. И това станало. Настигнала го буря и той паднал изнемощял от умора, свил глава между краката си и изведнъж всичко утихнало.

Разказвачът отворил очи и се опитал да се надигне ,но пясъците го притискали, а и тази гърбица така му пречела да се изправя. В този миг разбрал ,че всичко това било само сън. Сън, който му е пратил Аллах , за да разбере безсмислието на земния живот. Зарадвал се разказвачът на съдбата си и дори на гърбицата, която толкова често проклинал преди. Замислил се и в главата му отново се зародили чудни и невероятни истории. Значи Бог не му е отнел и дарбата. Какво би правил без нея!? Паднал на колене с просълзени от щастие очи и извикал:

-Благодаря ти, Господи, че не ме наказа!И след миг добавил-и за гърбицата ти благодаря. Разбрах всичко и ще благославям твоето име докато съм жив. Правилно е казано:

Мечтата може да те умори,

ако непременно искаш да я осъществиш.

И от най-голямото дърво дори

не можеш кораб да си построиш.

След това се изправил и радостно поел към живота.

-Вярно е казано:

Каква е ползата от мъдрите слова,

щом след страданията ги четем.

За мен поуката е във това:

Добре ли сме – поуките не щем.

*Аллах акбар-Аллах е велик

Приказка с магии август 24, 2009

Нима очакваш Всевишният да ти опрости греховете, ако ти самият не можеш да прощаваш!?

Някога преди толкова много години ,когато дядото на моя дядо е бил още невръстно момче и по пътищата пътували не само кервани , но и магьосници и феи, живял един млад момък, който си имал разбира се жена, от красива по-красива. За работна не била кой знае колко , но за сметка на това устата и палава. Имали си те две дечица, от красиви по-красиви и от умни по-умни. Работил момъкът от сутрин до здрач на нивата за да изхрани семейството си. Обичал силно жена си и ú помагал с всички сили в домакинството и отглеждането на децата. Готов бил в огъня да се хвърли заради нея. Толкова силна била любовта му и въпреки че забелязвал някои нейни недостатъци, благородно й прощавал. Тя като всички много красиви жени не блестяла с ум, но за сметка на това постоянно изтъквала красотата си и натяквала на момъка, че с тази си красота е можела да постигне много повече от това, което е постигнала до тук, и ако не била майка й сигурно би била сега чорбаджийска жена. Момъкът млъквал, защото преценявайки това, което  й дава, бил наясно, че наистина с нейната красота би постигнала повече.

По тези времена често по земята бродили разбойници. Веднъж , когато момъкът бил на полето, дошли те в къщата и отвлекли красивата му жена.

Прибрал се той и що да види: жена му я няма , а децата плачат и разказват какво са видели. Заплакал и момъкът, напълнил бохчата с храна, хванал децата за ръчички и поел по пътищата , за да я търси.

Вървял, вървял дни наред и разпитвал по всеки хан, във всяко селище, но никой нищо не знаел и не бил чувал за красивата му жена.

Един ден приседнал  под сенчестите клони на един стар орех, хем да се нахранят, хем да се спасят от ужасните горещини, хем децата да отпочинат и поспят. И точно когато децата заспали, а той прибирал храната в бохчата, незнайно откъде към него се приближил един старец.

След като се поздравили, старецът поискал да се скрие от слънцето под дървото. Момъкът се съгласил и от приказка на приказка му разказал неволите си и накъде е тръгнал.

Старецът го погледнал строго и му рекъл:

– Правилно е казано:

Бог от своя  дух ангелите сътвори  и от плътта си Сатаната.

И рече им: „ Създайте твари, които да се мразят и да се обичат.

А когато спрат да се целуват, с обидни думи те да се наричат.”

Тогава Ангелът мъжът създаде, а Дяволът,  разбира се – жената.

-От думите ти разбрах, първо, че тази жена никога не те е обичала, защото си бил добър към нея, а е казано:

Ако жената ти боготвориш,

любов в сърцето й не ще откриеш.

Скалата, колкото да я ториш,

не дава плод, щом  не я  разбиеш.

-Второ, че е заминала при разбойниците, повече по собствено желание, отколкото по тяхно. Трето, бих те посъветвал да се прибереш у дома, за да не мориш децата и да забравиш за нея. Вярно, че е казано:

Не ще избягаш от бедата,

щом трябва да се случи.

Подвластни щом сме на Съдбата,

а Късметът е покорно куче.

Скочил момъкът, разгневен от думите на стареца. Поискал от него веднага  да му се извини и да си върне думите назад, защото, ако не била любовта към жена му, никога не би рискувал да тръгне в  неизвестното.

-Добре –отвърнал старецът-ако аз не съм прав, ще си върна думите назад, но ако ли не -обещаваш ли да изпълниш това, което ти казах.

Съгласил се момъкът. Тогава старецът докоснал раменете му, и тъй като бил велик магьосник, а в тези времена магьосници се срещали по път и над път, двамата полетели. Момъкът виждал как се отдалечава бързо от децата си, после дървото започнало да се губи, превърнало се в точка и изчезнало. Гледал земята от високо и се страхувал да не падне и да остави децата си сираци. После приближили гора и влезли в нея. Дърветата профучавали със съскане покрай тях и изведнъж намалили скоростта, спрели до някаква поляна, а посред нея-къща. Приближил се момъка до прозореца и погледнал какво става вътре. Десетина разбойници се наливали с вино и пеели песни. Чашите им наливала собствената му жена. Лицето й греело в щастлива усмивка. Дори плесниците по задника й я радвали и често, често сядала на коленете на разбойниците. Момъкът разбрал, че магьосникът е прав и само кимнал към него с глава. Отново полетели бясно назад, и когато пристигнали, децата още спели.

-Аз ще изпълня това, което съм казал, но не мога да разбера, защо жена ми постъпи така. С какво я обидих и нараних.

-Синко мой, никога не вярвай на жените, когато говорят, защото думите при тях са празни. Мислите им често коренно се различават от делата. Природата ги кара да избират силния и лош, понякога жесток човек, защото това ги кара да вярват, че така ще бъдат сигурни в отглеждането на децата и поколението ще бъде защитено. Казано е:

Не я жали, щом на тъпак е тя пристанала.

От мазохизма нещичко е взела.

Кокошката,  макар и без пера останала,

е винаги щастлива под петела

Ето защо понякога съжителството им с добър човек ги дразни и го подлагат на непрестанен тормоз. Материалното пък ги кара да търсят такъв , който да ги подсигури в отглеждането им. И тук е казано:

Като печелят, жените имат сатанински дар.

Дори душата си да й  дадеш,  тя иска и се не трае.

Като кокошката в препълнен от житото хамбар,

кацнала отгоре пак ще рине с крак. Защо? И тя не знае.

-Страхът от израждане на поколението е заложено в авантюризма им, който пък ги кара да търсят разнообразието, ако го намерят, често забравят за близките си. За душата говорят много, но разбират значението на това едва, когато започват да изпитват нужда от доброта, внимание и любов, тъй като там, където са отишли, тези неща не съществуват. Ето защо те съветвам да се прибереш у дома, и ако жена ти осъзнае, че има нещо много по-ценно от това, което е в първичната й природа-тя ще се върне. То запомни:

Ако от жена очакваш ти наслада,

недей я боготвори при нужда.

Накарай я от безразличие да страда,

че като я отблъскваш се възбужда.

После магьосникът изчезнал като дим и повече не се видял.

Върнал се момъкът у дома, и въпреки че му било още по-трудно, отново ходел от сутрин до мрак на нивата , а вечер се грижел за децата си.

Минали години.

Една сутрин жена му пристигнала. Започнала да му разказва  как е била отвлечена, колко й е било мъчно за него и за децата и с какви трудности е успяла да се прибере.

Момъкът не споменал нито за стареца, нито за това, което е видял. Само целунал жена си, прегърнал я и отново заживели заедно както преди с една малка разлика в отношенията им – любовта му била мъртва.

Тъй както пясъкът захвърлен с цел в пещта,

ще се превърне в диамант , заслепяващ ни очите.

Така и Бог изпраща внезапно любовта,

за да изпита чувствата ни и промени съдбите.

Кома юли 12, 2009

Истината за нас е невинаги лицеприятна и затова рядко я научаваме.

Майка ми винаги е била изключително весел и жизнерадостен човек. Много пъти съм се чудила как е успяла да запази този си благ характер. Никога не е имала съпруг и винаги с шеги и закачки е отбягвала безкрайните ми въпроси. Така никога не успях да науча нещо за баща си. Предполагах, че е била случайна, но приятна и бурна връзка, която е оставила много щастливи моменти , защото майка ми винаги е говорила за нея като най-красивото нещо в живота си. Сега, когато съм малко попреминала тридесетте, се опитвам да отгатна много неща, за които детството ми в училище, следване и игри не ми даде време да разгадая. Приятелките ми отдавна са семейни и все по-трудно намират време за мен.
Знам, че не съм красавица, по която мъжете да пощуряват. Нито съм претенциозна и лоша. Вярно е, че всички жени казват така, но аз наистина съм такава. Много наивна и добронамерена, понякога сантиментално лекомислена, някак си не позволявах на мъжете да полудеят по мен, въпреки огромното ми желание за това. Сега съм лекар в градската болница и това запълва живота ми. Може би, ако някога имам семейство, работата ми ще мине на втори план, но за сега се примирявам със съдбата си. Майка ми  се пенсионира в същата болница преди няколко години и, разбира се, като всяка медицинска сестра, желаеше аз да стана лекар и може би да осъществя мечтите ú. Сега съм доволна от това, защото контактите ми с хората запълват празнотата в сърцето ми и ми остава много малко време за самота и самосъжалениe. Понякога обаче тази самота, особено в почивните дни, става убийствена, въпреки присъствието на майка ми и нейната безкрайна любов.
Беше сив, мрачен следобед. Облаци покриваха небето, готови всеки момент да заплачат. Дори смешното врабче на прозореца не успяваше да ме развесели. Разглеждах албумите си и спомените още повече ме натъжаваха. И за да разсея отчасти мрачното си настроение, взех албума на майка ми. Заразпитвах я за хората, когото не познавах, за местата, където са били и за характерите на всеки от тях. С много хумор ми беше разказано цветно за всеки, което подобри настроението ми дотолкова, че и аз избухнах в смях.
– А на тази снимка кои са?
– А, тези ли? Това е отборът по футбол.Тази снимка си я откраднах от таблото на училището. Тогава имаше такива табла, на които поставяха снимките на отличниците и гордостта на училището в една или друга област
– А този кой е? Тук по средата? Изглежда много красив! Ще взема лупата от шкафчето.
– Вярно е. Казваше се Георги Милев. Викахме му Гео, но не знам дали е бил поет. Беше най-красивото момче на випуска, вратар на отбора и… Стига си ровичкала! Тук го имам на по-голяма снимка.
– Която пак си откраднала от таблото?
– Разбира се!От къде можеше да ги имам тези снимки?
-Майко, той да не би да ти е бил гадже?
Майка ми избухна в смях.
– Всички момичета бяха луднали по него. Можеше да има всяка, която пожелае, но беше отдаден на спорта и момичетата малко го вълнуваха. Колко красиви момичета лееха сълзи по него, без да имат никакъв шанс дори да го целунат, та аз ли?
– Но все някоя е спечелила сърцето му, нали? Вероятно се е оженил за някое много красиво момиче.
-За съжаление, съдбата не бе благосклонна към него. На двадесет и осем години катастрофира с мотоциклета си, изпадна в кома и половин година по-късно почина.
– Жалко! Умряла е любовта на толкова много жени.
– Така е. Някои спечелиха, други загубиха. Не мислиш ли, че е време за обяд?  Приготвú нещо в кухнята, докато аз подредя малко стаята.
Няколко дни по-късно бях на нощно дежурство, и за да бъда бодра реших да науча нещо за смъртта на Георги Милев – Гео. За съжаление, трябваше да изчакам утрото, защото архивите не бяха достъпни през нощта. Не беше трудно да открия годината, след като знаех, че е починал на двадесет и осем и е бил съученик на майка ми. След това се замислих за добрата памет на майка си, защото Гео наистина е бил на същите години , записани на амбулаторната карта. Но най-голямата ми изненада беше, когато открих, че лекуващият му лекар е все още в тази болница.
– Разбира се, че си спомням! За тези пет-шест години колко случая на изпаднали в кома познаваш?
– Само един, доцент Ставрев – отговорих аз – и пациентът почина след три дни.
– И какво научи от този случай?
– Да си призная почти нищо! – усмихнах се гузно аз.
– В цялата си практика съм имал осем случая на кома. Във всички от тях съм се старал да науча нещо повече за това състояние на пациента, но освен че тялото живее, а мозъкът не, нищо друго не мога да кажа.
– Сигурен ли сте за мозъка?
– Господи, как може да съм сигурен в това? Аз да не съм Той! Но най-добре за това попитай майка си. Тя може би знае по-добре от мен състоянието на пациента, защото му бе лекуваща сестра и се грижеше денонощно за него.
-Какво? Майка ми е била лекуващата сестра?
-Разбира се. Половин година не се отдели от него.
Още не прекрачила прага на дома и подхванах майка ми.
– Майко, защо не ми каза, че си била лекуваща сестра на Георги Милев – пациента, изпаднал в кома? Ти знаеш ли каква ценна информация можеш да ми дадеш за състоянието на тези хора? Например, усещат ли болка, имат ли чувства, сънуват ли, долавят ли присъствието на някого и прочее. Знаеш колко малко информация има в учебниците и колко е неточна. Дори доцент Ставрев, който е бил лекуващ лекар тогава, не може да ми каже нищо конкретно и ме насочи към теб като човек, който може би знае нещо повече от самия него. За доктор Ставрев комата е състояние на мозъчна смърт. Ти какво мислиш по този въпрос?
– Мисля, че до някъде е прав, но само донякъде. Спомена ли нещо за душата?
-Не, разбира се! Майко, какви ги говориш? Медицинско лице си в края на краищата, не продавачка в сергия!
– В такъв случай разговорът ни е безсмислен.
– Добре де, не се сърди. Нека поговорим спокойно. Например, чувстваше ли твоето присъствие?
– О, разбира се! Още щом влизах в стаята, го усещах и по апаратурата, и във въздуха. Имах чувството, че душата му е някъде там – встрани и ми се присмива на безсмислените процедури върху тялото му. Тогава разбрах, че тялото и душата са две коренно различни и взаимосвързани неща. И когато душата се откъсне от тялото, много рядко желае отново да се върне в него, защото тялото за душата е бреме.Често се проявяваха аномалии с отчитането на апаратурата, което в първите дни ме обнадеждаваше, но в последствие започнах да разбирам, че от мен се иска нещо и аз го правех. Понякога, ако не улучвах желанията, аномалиите продължаваха, докато ги изпълня и тогава всичко си идваше на място. Така понякога имах чувството, че разговарям с него. Например, отделителната му система продължаваше да работи – от начало нормално, после все по-рядко, докато накрая почти спря. Дишането и пулсът бяха в постоянни граници, с малки изключения – когато имах допир с някои центрове по време на работа. Разбира се, аз отговарях за него и не допусках дори санитарките да влизат в стаята, за която аз се грижех. Всичко изпълнявах сама. Подлоги, системи, смяна на чаршафи и пижами, дори къпането –при което майка ми се усмихна загадъчно.
– Защо се усмихваш?
– Половата му система също функционираше нормално.
– Майко, ти вече прекали! Искаш да кажеш, че е можел да изпълнява мъжките си възможности?
– Разбира се! И то прекрасно! Още щом го докоснех и беше готов. Та той бе на двадесет и осем! Дори ако къпането закъснееше, чувствах напрежение във въздуха. Къпех го през вечер, но понякога и по-често, в зависимост от това напрежение, което витаеше в стаята. Усещах го как ме тласка да го направя и аз го правех, когато всички спят и няма кой да ни притесни. Това са най-красивите дни от моя живот.
Чудех се майка ми дали се шегува,  или говори истината. Не открих шега в лицето й, а напротив – някакво щастие, което дори ме изплаши. Реших, че е най-добре разговорът да спре до тук, защото от това нямаше да излезе нищо добро.
– Майко, майко, прости ми, но за мен това е просто нагла лъжа и затова излизам навън  да се поразходя.
-Добре, мила, поразходи се. Знам, че не беше много добра по математика, но можеш да направиш и такива сметки относно твоето зачатие. А ако си спомняш добре лицето на Гео на излизане , се погледни в огледалото, за да разбереш, че майка ти не лъже.

Неделен дъжд

Любовта винаги ни намира, стига да не я търсим на всяка цена.

Дъждът биеше в лицето на кочияша. Дори пелерината, с която се беше загърнал, не помагаше. Студената вода проникваше през врата му и попиваше в дрехите. Уличните фенери едва мъждукаха. Както той, така и конете знаеха пътя, защото години наред всеки неделен ден те преминаваха разстоянието от дома на господин Богданов до този на Мама Ели. В неделя слугите почиваха и къщата тънеше в тишина. Господин фабрикантът използваше този ден, за да се срещне с приятели и да поиграе бридж. С времето играта на бридж бе заменена с посещения в дома на Мамето, както й казваха всички нейни клиенти.
Разбира се, госпожа Богданова така и не разбра за тези негови посещения. А може би, дори и да е разбрала, безразличие и изхабени чувства й бяха притъпили усещането за ревност. Нима раздяла след обидата е най-правилното решение? Ще бъдат ли последствията в полза на всички и ще намери ли душата успокоение от нанесената обида?
Конският тропот отекваше по тесните улички, смесваше се с ромона на есенния дъжд и караше хората да изпадат в мрачна меланхолия. Затворили капандурите, сгушени пред камините, те чакаха дъждът да спре, за да могат да излязат от затвора, наречен дом. Улиците бяха пусти, негостоприемни с огромните си локви, отдъхващи от хорската глъч и вероятно единствени се радваха на лошото време. Врабчетата, сгушени под стрехите, сврели се до топлите комини, сигурно също се надяваха на късно следобедно слънце.
Кочияшът, отпуснал поводите, бе потънал във водите на спомените. Всичко започна преди много години с уговорката, че тези похождения на господин фабриканта трябваше да се запазят в пълна тайна. В онези години се дразнеше от чаткането на копитата, защото смяташе, че иначе верните му коне ще го предадат, но с времето свикна с това, а и годините препускаха в галоп – конете се сменяха, хората умираха и други се раждаха, а и на него всичко това му ставаше все по-безразлично. Тогава бяха млади, буйни, търсещи приключения, любов, гуляи, предизвикателства. Имаха безразсъдна смелост и авантюристичният им дух ги хвърляше в най-неочаквани ситуации. Разбира се, капиталът, който притежаваше неговият господар, му позволяваше да навлиза в по-дълбоки води, но той – кочияшът, бе доволен от живота и постигнатото, защото макар и да не бе намерил материалното богатство, бе намерил и друго такова – любовта. Чувстваше се щастлив, че както неговата, така и нейната любов бе истинска, всеотдайна, издържала на бурите през годините и станала все по-силна. Тя придобиваше все по-дълбок смисъл и за двамата. Отначало бе необходимост, след това укрепна като приятелство, а сега определяше смисъла за целия им живот. В погледа й намираше нежност и утеха, разбирателство и доверие. Понякога се случваше да не си кажат дума с дни, но думите бяха излишни, защото всеки от двамата знаеше какво мисли другият. А ласките й….
Конете спряха. Файтонджията скочи от капрата, за да отвори вратичката на файтона. Взе закачения на сухо чадър, разтвори го над господаря си и го съпроводи до отворената врата, където сред дискретната светлина на дома го чакаше Мамето. След това бързо се качи обратно и подкара файтона. Не трябваше да се бави, за да не компрометира господаря. Всички познаваха файтона му, а човешките езици са зли и една истина, излязла наяве, не би била от полза за никого. В ранни зори  ще се върне с файтона, за да може господарят да се прибере преди да се събудил градът. И така до следващото похождение.
Когато подкара конете, кочияшът си помисли, че тази вечер господарят му ще има среща с младо и красиво момиче, което му е присърце и затова е толкова припрян и притеснен. С годините можеше да познае дали господинът отиваше просто за забавление, дали – за да бъде с жена, или за да се среща с ново непознато момиче. Както повечето бракове между богати фамилии и неговият бе изтъкан от сметки, обединявания на капитали и предприятия, затова и похожденията му бяха във вечно търсене на любовта, която все не намираше, защото любовта винаги идва сама. Файтонджията разбираше много добре своя господар и не го укоряваше в мислите си, защото нямаше право на това. Нима неговият грях бе по-малък? Сам знаеше, че повечето съдии са по-грешни от осъдените. И най-вече какво е грях и какво означава самата думичка. Нима знаем предела на нашите чувства? Можем ли да ги ръководим и можем ли да останем безразлични към любовта, която ни е споходила внезапно и обзела мислите и душата? Грях ли са споделените чувства? Грях ли е премълчаната истина? Или отхвърлената любов? От къде започва грехът и има ли спасение от него?
Конете спряха пред къщата. Въпреки проливния дъжд, тя го чакаше пред вратата, усмихната и лъчезарна. Годините не бяха погубили нейната вярност, обич и красота. Той влезе и затвори вратата. В бледата светлина двата силуета се вплетоха в едно. Госпожа Богданова бе обгърнала мокрото му тяло и жадно търсеше неговите устни.

Там някъде

Само човек, който е разбрал, че умира, без да е постигнал духовното си развитие, е постигнал нещо.

С нея израснахме заедно. Тъй като бяхме връстници, учихме в едни и същи училища, стояхме на един и същи чин. Къщите ни бяха на една ограда и това бе повод да прекарваме по-голямата част от деня си заедно. Беше много добро момиче, скромно и възпитано, за разлика от повечето ми съученички.
Влизането ми в казармата ни раздели за кратко, но приятелството ни придоби един особен оттенък. Тя беше истинска жена и изпитваше непреодолими природни желания да стане майка. Може би момчетата по-късно узряват за тези неща и аз останах чужд за нейния повик. Въпреки това, всичко си вървеше по старому  до деня, в който реши да се омъжи.
И разбира се, за да има баланс в природата, й се падна мъж, който не заслужаваше просто да съществува, камо ли да създава семейство. И тъй като по правило никой човек не се жени, за да се развежда, моята приятелка търпеше пиянски побои и психически тормоз. За щастие, ако мога, а аз мога така да се изразя, нещастният й съпруг една сутрин бе намерен в крайпътна канавка – пребит до смърт и ограбен.
Останала сама с двете си деца, моята приятелка живееше отруден и тежък живот. Разбира се, по всякакъв начин се стараех да й помагам с каквото можех, като през цялото време внимавах това да остане незабелязано. Децата й винаги бяха изпрани, изгладени и чисти. Дъщеря й беше изключително добро и възпитано момиче и не й създаваше никакви грижи, но синът й, който бе по-голямото дете, тръгна по лоши пътища – стана наркоман, започна да краде и след двудневно отсъствие от дома, тялото му бе намерено в реката на няколко километра от града.
Тази смърт напълно съсипа живота на моята приятелка. И в крайна сметка, на четиридесет години, тя изглеждаше твърде състарена за възрастта си. Беше си втълпила, че е лоша майка, която не е възпитала детето си както трябва. Постоянните терзания доведоха до нови неприятности. Откриха й рак на стомаха.  Оставали й още два-три месеца. Медицината била безсилна, за да й помогне. Ракът бил се разпространил по цялото тяло. Почти всички органи били засегнати с метастази и единственото, с което можели да помогнат, било обезболяващите лекарства.
Още на другия ден, щом разбрах от дъщеря й, че си е у дома, реших да я посетя. Светла, така се казваше моята приятелка, ме посрещна с полуусмивка. Изрази радостта си, че съм й дошъл на гости и след това започна да се укорява, че е на легло и не може да ме посрещне, че дъщеря й не е в момента тук, за да ми поднесе кафе и още хиляди извинения за какво ли не. Опитвах се да я успокоя, че съм дошъл да я видя, а не да пия кафе и не трябва да се притеснява изобщо за мен. Оставих плодове, сокове и още някои неща от първа необходимост и след час си тръгнах. През цялото време тя се притесняваше за дъщеря си, която беше приета студентка, че ще я изостави и няма как да й помага. Но най-много се измъчваше за сина си, като постоянно се упрекваше за това, че вероятно не му е отделяла необходимото внимание.
Дните минаваха и аз винаги, когато намирах време, се отбивах да я навестя. Месец по-късно, болките й ставаха все по-силни и непоносими. Тогава за първи път чух от нея, че не може да издържа и че самоубийството е единственото й спасение. Проблемът беше, че тя самата не можеше да го осъществи, защото беше безпомощна да стане, камо ли да предприеме някакви подходящи действия.
След няколко мои посещения започна да ме моли за помощ, като по всякакъв начин ме убеждаваше, че никой няма нищо да разбере, защото всички знаят, че е болна от рак и би било нормално да я настигне смъртта, след като дори и лекарите са го потвърдили. Даваше ми примери за самоубийства, които са граничели с героизъм, саможертви в името на свободата, приятелството, любовта и пр. Убеждаваше ме, че не само болката е причина за това нейно искане, а и неприятностите, които е причинила на близките си хора. Разбира се, аз бях на кръстопът. Ако помогнех – щях да бъда убиец, ако откажех – нямаше да съм истински приятел.
След това идваха безброй въпроси… Ако помогна – всъщност, аз убиец ли съм или не? Ако не съм, тогава какъв се явявам? Грешно ли е да се помага или не в такива случаи? Разбира се, тези въпроси бяха нерешими, отразяваха се на моята психика и аз бях обсебен от тях ден и нощ. Дори започнах да мисля варианти за по-скорошната й смърт и нейното спасение. Страхувах се вече да я посещавам, защото знаех какво ще последва. Но след кратка борба със себе си, отново бях до леглото й. В последните няколко дни тя не приемаше вече никаква храна въпреки моите молби и тези на дъщеря й.
Двата месеца отдавна бяха изтекли, а смъртта все не идваше и не идваше. Дори започнах да вярвам, че може би ще се оправи, че лекарите са сгрешили. Казах й тази си надежда, а тя ми отвърна, че болките й са толкова силни, че понякога дори не ги усеща и отдавна е мъртва, но нещо я държи здраво и не я пуска.
В първия миг не обърнах внимание на думите й, но на другия ден вече бях почти сигурен в тях. Причина за това бе сънят. Кошмарен сън, както се изразяваме ние. Сън, от който не можеш да избягаш и знаеш, че иска да ти каже нещо, но не разбираш какво.
Сънят бе кратък и ясен: Светла бе прегърнала сина си така силно, че не искаше да се раздели от него въпреки молбите на съществата, които я викаха. Тези същества бяха толкова много и я молеха така искрено, сякаш бяха нейни приятели и нямаха намерение да прилагат никакво насилие, защото бяха убедени, че все някога моята приятелка ще ги последва, въпреки съпротивата си. Не ме питайте какви бяха тези същества, защото аз не ги виждах, но ги усещах и чувах. Спомням си още, че в съня тялото й бе здраво и жилаво, без никакви признаци на болест, а очите й изразяваха и нежност към тези същества, и молба.
Сутринта се постарах да си припомня този сън с най-малките подробности, защото знаех, че той ще ми покаже пътя за нейното спасение. През целия ден се опитвах да правя анализ и предположения. Нищо не можех да разбера въпреки усилията ми да разгадая съня и реша изхода. Знаех, че смъртта ще настъпи, когато тя се освободи от сина си. Но знаех, че него вече го няма. Тогава по какъв начин той я задържа? Това не ми беше ясно. Може би бе нужно само някакво действие, дума или предмет и тя щеше да се освободи. Но какво? Имах самочувствието на интелигентен човек, със собствена философия за живота и смъртта, но това в момента не ми помагаше изобщо. Сигурно, ако бях психолог, психотерапевт или каквото и да е психо, щях да знам какво да правя, но аз не бях.
Така отмина целия ден и реших отново да я посетя, въпреки че нямах никакъв план или просто казано, щях да реша какво да правя на место. Тъкмо мислех да пъхна ключа, а аз имах такъв за нейния дом, когато, за моя радост, на вратата ме посрещна дъщеря й. Каза ми, че цяла нощ майка й е бълнувала и единственото, което казвала, било името на брат й. Чувствах тъгата в цялото й същество. Майка й я беше забравила. Не бе проронила и дума за нея, не бе изразила и капчица благодарност за грижите, които тя бе положила, както и за това, че никога за нищо не й е създавала проблеми.
Казах на момичето, че когато всичко свърши, искам да поговорим и помолих да ми отдели колкото се може повече време за това. Разбира се, тя се съгласи, но тъгата в очите й остана. Извини се, че има работа в кухнята и ме покани в стаята на майка си.
Когато застанах до леглото на Светла, разбрах, че всъщност не знаех какво да кажа. Чувствах само, че целият разговор трябваше да се върти около живота или смъртта на сина й. Тогава сякаш нещо ми просветна, все едно някой от някъде ми казваше думите и аз започнах да говоря такива небивалици, които и не предполагах, че ще мога да измисля.
– Все пак ти отгледа прекрасни деца, с които би трябвало да се гордее всяка майка…
Тъй като моята приятелка имаше винаги доверие в думите ми, познаваше ме като човек, който не говори празни приказки и никога лъжи, сега ме погледна с очи, в които се криеше изненада и може би укор. Очите й въпреки умиращото тяло бяха живи и изразителни. Те сякаш говореха вместо устните й.
– Моля те… – едва се отрониха думите й от сухите устни.
– Нима една саможертва не заличава прегрешенията на изминалия живот? – запитах я невинно аз. Бях се превъплътил в най-наглия лъжец, толкова изкусен и твърд в думите си, че се учудих сам от себе си.
– Какво…..искаш….. да кажеш?
Независимо, че знаех колко трудно й е да говори, умишлено изострях вниманието й върху моите думи, така че да се съсредоточи, да й направят впечатление, а след това да се замисли върху тях.
– Стига, Светле! Искаш да кажеш, че нищо не знаеш за смъртта на сина ти?
– Какво ….да знам?
-Че се е удавил, защото се е хвърлил да спасява онази самоубийца….
– Какви ги говориш? ….Та той….не може да плува….
– Така ли? – учудих се на свой ред аз. Наистина не знаех този факт, който само за миг ме разконцентрира, но продължих с лъжите си.
– Затова ли момичето твърди, че когато е била на дъното, синът ти застанал под нея, грабнал тялото и като се изтласкал с крака я избутал към брега. След това просто не го видяла да излиза, въпреки че стояла дълго на брега – измръзнала и уплашена. Пише, че си спомня само осанката, страшната сила, с която я изхвърлил и силните му ръце. По описанието й всичко говори, че това е синът ти. А и няма намерени други удавени, освен него. Няма никакво съмнение, че синът ти се е жертвал заради нея.
Явно лъжата ми бе перфектна, защото очите й дълго останаха впити в моите. Просто ме изследваше. Стараех се да не отклонявам поглед, за да не предизвиквам съмнение и най-нагло я попитах:
– Наистина ли,  не знаеше за това?
На въпроса ми тя отговори с въпрос.
– Къде го прочете?
Усещах в говора й някаква сила, която ми даваше надежда, че ще успея – ако не в освобождението й, поне със успокоението, с което щеше да си отиде.
– Преди месец излезе статия – изповед на едно момиче. Сега е щастливо омъжена с две малки деца. Вероятно дъщеря ти не го е прочела, защото не й е до четене на списания. Не трябва да й се сърдиш. Аз ще издиря списанието и ще ти го прочета. Обещавам, ако не утре, то в други ден със сигурност ще го донеса. Предполагам, че в библиотеката го има. Ако не, ще го взема от този мой приятел, в който бях на гости и го прочетох.

За да бъда по-убедителен, сложих ръка върху нейната. Тя притисна моята. Пръстите й се впиваха все повече и повече в ръката ми. Започнах да усещам страшна болка и дори се уплаших от невероятната сила, която имаше в това умиращо тяло – сила, надвишаваща всички мои очаквания. Пръстите й се впиваха още по-дълбоко. Имах чувството, че пръстите й ще пробият ръката ми и ще се съединят през моите. Въпреки болката държах ръката си в нейната, защото по някакъв начин знаех, че всичко в този миг има значение и че може би се решават неща, за които ние изобщо не знаем, че съществуват. Не знам колко продължи това мое страдание, но усетих как пръстите й започнаха да освобождават ръката ми и в нея да се влива нова живителна кръв. Когато бе напълно освободена, аз не я отдръпнах, а продължавах да я държа в нейната. Очите й останаха все така втренчени в мен, но някак безизразни и празни. Моята приятелка беше тръгнала по дългите и непознати пътища на необятното.

* * *
Месец по-късно дъщерята на Светла ме покани, както се бяхме разбрали.
Естествено тя нищо не знаеше за последния ни разговор с майка й, а и аз нямах намерение да й го споменавам. Целта ми беше да успокоя душата на това момиче, което вероятно страдаше най-вече от мнимото безразличие на майка си.
– Относно брат ти, майка ти изпитваше угризения на съвестта, че не е изпълнила предназначението си и това много й тежеше. То е като грижата за цветята в дома. На тези, които растат здрави и свежи, обръщаме по-малко внимание и полагаме по-малко грижи за тях, отколкото за болните и посърналите. Всъщност, майка ти много се страхуваше, че ще те остави сама, без опора. Каза ми, че след смъртта на брат ти, единствено ти си осмисляла нейния живот и ако е нямала теб и твоята обич, отдавна да си е тръгнала от този свят. Обещах й, че ще ти помагам, с каквото мога и с радост ще го направя.
Очите на момичето просветнаха! Гледаше ме с очакване, надяваше се да чуе още нещо. Сякаш облак се отмести от лицето й и то засия озарено. Говорихме дълго за майка й, за брат й, за превратностите на живота.
След това се разделихме. Въпреки поднесените лъжи, които изговорих на моята приятелка, а сега и на дъщеря й, не изпитвах угризения на съвестта, не се чувствах лъжец. Напротив – гордеех се, че съм влял вяра и радост в душите им.
Доколко съм бил прав, ще разбера може би, когато се срещна с Него – там някъде.

Коте

Младостта не се интересува от Смъртта, но когато започне, вече е станало късно.

Някога, когато беше млада, не понасяше котките. За нея бяха  дяволски създания, които освен грижи, болести, бълхи и зарази, нищо добро не носеха. Като всяка добра къщовница гледаше да се опази от тази напаст, като ги прогонваше дори и от двора си.

Едва, когато остаря, сякаш някакви потънали в забвение чувства, се пробудиха в нея. Дори започна да се радва на тяхното присъствие, на ленивото им излежаване в горещите дни и първичната им хищност, когато ловуват. Но най се радваше на малките котенца. Тяхната непохватност, несигурни стъпки и старанието им да приличат на по-големите, я караха често да се смее. Когато реши да прибере едно такова създание у дома, единствено малкият  внук бе съгласен с това. Всички доводи, които някога прокламираше пред семейството, за да се спаси от котешкото присъствие, се връщаха с пълна сила. Нима на едно такова малко същество му е нужно повече от чашка вода и още толкова сготвено? Нима и то не се нуждае от топлина и уют? Не, бабата бе твърда и малкото коте заживя в нейната стая. Старицата едва сега разбра колко е приятно да си поговориш с някого в безсънните нощи, колко е мило, когато върху гърдите спи едно мъркащо малко създание, толкова безпомощно, колкото може да бъде едно бебе. Съжаляваше, че е пропуснала с годините това неземно щастие, но същевременно бе радостна, че е успяла да го срещне.

Пръстите леко помръднаха, което за котето бе покана за игра. То се втурна към тях, замахна с лапичка, като едва-едва ги докосна и хукна обратно зад фотьойла. После зачака отново да помръднат, но тъй като това не се случваше, то отново пое инициатива и отново се втурна към тях. Но пръстите не искаха да продължат играта и то скочи върху леглото. Подскочи един-два пъти върху тялото на старицата, но на нея продължаваше да не й се играе, така че котето се укроти. Сгуши се върху гърдите й и започна да мърка, сякаш се молеше душата й да се върне отново във вече безжизненото тяло.