Кучешко говно април 22, 2010

Несправедливите обвинения са като кучешкото говно-никого ненужни и миризливи. Не ги допускай в дома/душата /си.

Хубава сутрин се случи този ден. Щяхме с Наката да ходим на мач, но решихме да отидем на стадиона малко по-рано, хем да намерим хубави места, хем да побъбрим със стари приятели. Заредих джобовете с цигари и пари и тръгнах да го забирам. Звъня на вратата, а ме посреща синът му Мартин.
-Какво става, Марти?-питам аз! -Къде е баща ти?
-Повика го някакъв приятел и каза да го изчакаш.
-Е, какво друго ми остава? Ще чакам!
Стоим и чакаме… Мина близо половин час. Гледам Мартин нещо умислен стои, току пуска телевизора, а погледът му зареян в тавана. После подхваща книга, а чете една страница десет минути.
-Кахърен си нещо, Марти? Гледам те, опитваш се да мислиш? Май ти се отдава, а?-опитвам се да го развеселя.- Да не би любовта  да трови джигера ти?
-Ами, глупости! – изчерви се момчето. Скарахме се с един Иван от другия курс  относно държанието на един наш приятел…Абе, дълга история… Та тоя Иван ми наговори едни, какъв глупак съм бил  и разни такива….чак не мога да повярвам, че става дума за мен.
-Това ли е? А той познава ли те добре?
-Мисля, че не.! Понякога играем на мач срещу техния курс и тогава се срещаме. Иначе,  не. Защо?
Точно в този момент на вратата се звъни. „Наката”-помислих си аз и не се излъгах.
-Хайде бе, човек, първото полувреме завърши , теб още те няма!
-Тръгваме, тръгваме! Мартин не те ли забавляваше или още е намусен. Скарал се с някакъв от другия курс. Нали го знаеш  какъв е чувствителен. Ей сега да махна работните дрехи и тръгваме.
Реших да интерпретирам, за да успокоя момчето.
-Марти, ти чувал ли си за Сократ¹ ?
Мартин ме погледна с поглед, който говореше, че го смятам и аз за глупак.
-Добре де, чувал си! Вероятно си чувал и за сприхавата му жена Ксантипа, нали?
Мартин поклати утвърдително глава.
– Както знаеш? продължавам аз. -Тя е била заядлива, глупава, интригантка, злобна и какво ли не. Един горещ следобед, когато слънцето изгаряло земята на Атика, Сократ с бързи стъпки изкачвал стъпалата на акропола. Шляпането на сандалите отеквало в колоните на Партенона.  Бил се замислил защо десният му сандал издава толкова силен шум за разлика от левия, когато под сянката на една от колоните срещнал умърлушения поглед на един от учениците си-Аристодем.
– Какво става, сине мой, защо си провесил така глава? Да не би да са изгорели маслиновите ти гори или да е потънала флотата ти с всичкото злато на борда?  Аристодем бил сравнително бедно момче и приказките на Сократ го развеселили. Оказало се, че причина за лошото му настроение била същата като при теб, Марти. След като му разказал всичко от игла до конец, попитал учителя си: „Кажи ми учителю, как да накарам душата си да не страда от несправедливи думи? Вероятно съм много чувствителен и се засягам и от най-малкия намек.”
„Ще ти кажа! Ти познаваш ли себе си?”
„Старая се, но винаги успявам да се изненадам с нови открития в характера ми.”
„Това е добре, защото този, който си мисли, че се познава напълно, със сигурност не се познава изобщо. И ако ти се познаваш отчасти и някой каже, че ти си такъв, а всъщност не си, защо трябва да се гневиш? Например, ако аз реша да ти кажа,че си глупав, бих го казал така, че ти сам да се замислиш дали не си такъв. А глупакът би ти казал, че си глупак и ти не би разбрал защо, защото самият той не знае как би постъпил на твое място, за да не стане глупак. Разбра ли ме.”
„Мисля, че в общи линии, да.”
„Ще ти го кажа по-просто! Ако аз дойда и ти кажа ,че си глупак, редно е да ти стане мъчно, защото вероятно знам малко повече от теб и имам някакъв респект, нали?”
„Разбира се, учителю.”
„Но ако дойде при теб моята жена, Ксантипа и ти каже това- хич да не ти пука. Сега разбра ли ме?”
„Разбрах Ви, учителю!  Трябва да преценяваме думите на този, който ни съди, дали имат някаква стойност.”
„Много хубаво го каза.”
„Това са ваши думи.”
„Така ли? Запиши ги тогава. Говно. Кучи говно.”
„Моля?” –погледнал го изненадано Аристодем.
„Абе, през целия път се чудя, защо единият сандал шляпа , другият – не, а то било това куче говно.
Засмял се Аристодем на своя учител.
„Не е смешно, Аристодеме, никак не е смешно! През целия път от дома до тук съм мислил по този въпрос, а то какво излезе, че съм мислил глупости. Ето така минават дните ми понякога, а ти си мислиш, че сме умни. Хайде до скоро”
Весело му станало на Аристодем и гледал с възхита отдалечаващата се фигура на Сократ.

-Мартине, сега разбра ли поуката на цялата тази история?
-Разбрах и съм малко по-спокоен.

-И за да те успокоя още повече ще ти разкажа още една история, която се случи с мен. Имах един колега, кой то бе изключително мързелив. Кръшкач от класа. Как успяваше не знам, но винаги влизаше под кожата на шефа и често ни се налагаше да вършим и неговата работа. Нямаше уважението на никой. Може би не знаеш, но аз никога не пия алкохол. На младини пиян направих голяма грешка и от тогава се заклех да не близвам алкохол. Веднъж на едно събрание, този мой колега ми каза право в очите, че не понася хора, които не пият. За него не били изобщо никакви мъже. В първия момент ми стана криво от това, че някой може да не ме смята за мъж, но с времето прецених, че не трябва да обръщам внимание на думите на човек, който не бе уважаван от никого. Така че и аз съм минал по твоя път.

-Чичо Любо, благодаря ти. Сега гледам с други очи на казаните думи: от кого са казани, с какъв тон, искат ли да ме наранят или са просто шега.

-Така и трябва, макар че в първия момент никога не започваме с тези анализи.

-Всъщност чел съм почти всичко за Сократ, но не съм срещал в книгите за този епизод.

-Срещнах го в някакъв сайт. Забравих къде. А сега време е да тръгваме с баща ти, че наистина ще изпуснем мача.

––-
-Ти ме вкара в дълбок размисъл! – обърна се Наката към мен, когато наближихме стадиона.
-Що бе,  Нака?

-Това дето го каза на сина, не съм го чувал. В коя книга го има този епизод от живота му?

-Няма и да го срещнеш. Измислих го, за да го успокоя.

-Но защо точно визира Сократ?

-Сократ е уважавано име и всеки знае, че думите му са мъдри. Ако бях визирал някой по-обикновен човек, може би нямаше да има този ефект.
-Така е. хубаво го измисли. А тези кучешки говна от колко години са проблем на човечеството и няма решение за този проблем.
Абе, веднъж бях пийнал малко повече и се прибрах късно. Жената легнала. Гледам да не я събудя и както съм с дрехите, право в леглото. На сутринта се събуждам, чаршафите омазани с говна. Аз също. Мирише,  не се трае. Жената помислила, че аз съм направил белята, а то кучешко говно……

1.Сократ (469 — 399 пр.н.е.) е древногръцки философ-идеалист.

Книжарница април 20, 2010

Ако старите разбираха кога да отстъпят-младите нямаше да бягат от тях.

-Тате, нека да направим промените?
-Ти да не си луд!? Тази книжарница те отгледа, а и твоите деца.
-Съгласен съм, но аз не искам да я унищожавам. Искам само да я обновим и модернизираме.
-Като умра, правете каквото искате. Ако искате,  я запалете!
Синът извърна глава. Винаги, когато станеше въпрос за реформи, срещаше твърдоглавието на баща си и безсмисленото му упорство.
-Още като се влезе в нея,  те лъха миризмата на старо. Има книги, които са на двадесет-тридесет години и никой не се интересува от тях. Само пълнят рафтовете. Никой никога няма да купи. А хората търсят ново, цветно, шарено и чисто.
-Ти мен недей да ме учиш какво търсят хората. Аз цял живот за тях съм мислил. И съм направил достатъчно, за да ме уважават и търговията да върви.
-Съгласен съм, но не мислиш ли, че е време да изчистим това, което не се продава и да закупим нещо ново?
-Това е антикварна книжарница, а не модерна. Няма да смесваме стари книги с нови!
-Какво пречи!?- зачуди се синът му.
Бащата също го погледна с недоумяващ поглед, сякаш пред него стоеше човек, който никога не е разбирал от търговия.
-Хората все по-малко четат– продължи синът.- Има телевизия, радио, интернет. Има достатъчна информация, за да не купуват вече старите книги. Всяка книга я има в интернет и там могат да си я прочетат, без да е нужно да си я купуват. Дори и да е стара.
-Те ако не четат, и нови няма да купуват.
-Така е, но новото грабва окото. Знаеш клиентът се впечатлява от шаренията.
-А качеството!? Старите книги са шити и лепени, с твърди корици , а не като съвременните, залепени отгоре-отгоре и се късат от първото разгръщане. Трябва да се мисли за хората. Аз съм отдал живота си за тях и знам какво искат.
-И това е вярно, но не всички книги са така направени. Ако освободим рафтовете от непродаваемите и сложим нови, магазинчето ще придобие по-търговски вид, не мислиш ли?
-И какво да ги хвърлям старите ли?
-Не, но можем да им сложим по-ниска цена, за да се продадат.
-Да,  бе!  Да продам Балзак за филия хляб?! Това никога няма да стане! Ти знаеш ли как  съм създал тази книжарница, а!? С какъв труд и какви усилия?!
-Татко,  и аз работя вече четвърт век в нея и всичко, което съм препечелил, съм вложил тук. Поне нека да пробваме. Ако не стане, ще върнем книгите.
-Да, бе, ще си играем на загубени игрички. Като умра –правете каквото искате.
-Да си жив и здрав, но вече си на седемдесет, а аз наближавам петдесет. Утре, вдруги ден и моите деца ще работят тук. Оттук ли ще започнат!?
-Какво искаш да кажеш от тук!? Какво му е на книжарницата-недоумяваше бащата.
-Добре татко, помисли си, не бързай!  Утре може би ще размислиш!?
-Няма какво да размислям!? Аз каквото съм казал-това ще стане! Трябва да се мисли за хората.
Синът поклати съкрушен глава и излезе. „А за нас кога ще помислиш!?”- разсъждаваше той,  като пое по пътя за дома. Всичко, което имаше беше тук. Нямаше почти никакви спестявания, за да започне всичко отначало, но твърдо беше убеден, че повече няма да се върне в книжарницата. От взетото решение сякаш му стана по-ведро и радостно. Чувстваше се сякаш беше излязъл от някаква яма,  която го задушаваше близо половин век. Обичаше книгите и ако реши Господ, ще си направи своя собствена книжарница, модерна.

Не, няма да го направи. И двамата му сина не четяха книги. Като част от съвременниците им и те се увличаха по компютрите. Бащата  слушаше от приятелите им, били много добри в тази област. Може би един магазин за компютри би било добра перспектива. Ще обединят пари и усилия и ще го направят. Стана му весело. Сякаш животът му бе придобил ново, по-красиво измерение. „Супер идея! – помисли си той, но първо трябва да говоря с децата. Не искам да приличам на баща си. Опазил ме Бог.”

Боклук януари 11, 2010

Ако убиваш човешкото достойнство на децата си, ти не само, че не си родител, но и си срам за човешкия  род .
Минаваше полунощ. Винаги са ми били тежки нощните смени. Не можах да свикна с тях. Понякога изпивах по четири-пет кафета едно след друго, но ефект – никакъв. И тази нощ не се различаваше по нищо от другите. За човек, който си ляга в десет вечерта, един часът след полунощ си е средата на съня. Съдба! Не винаги можеш да си избереш професията. Спрях колата. В квартала ни има денонощен магазин, а тяхната кафе-машина прави най-хубавото кафе и затова реших да не рискувам другаде. Пуснах монетите и след минута вече подушвах аромата на горещото кафе. Наоколо няма къде да седнеш и да го изпиеш, освен на пейката в парка, която бе от другата страна на улицата. Това и сторих. На нея седеше едно момче на около четиринадесет-петнадесет години. В първия миг не исках да го притеснявам с моето присъствие, но после реших да опитам, защото трябваше да запаля цигара, а и да си оставя през това време чашката някъде.
– Може ли? – попитах аз.
– Може! – отвърна момчето без дори да ме погледне.
Разбрах, че му досадих, но просто друга пейка нямаше и реших, че няма много да се бавя и ще изтърпи моето присъствие. Запалих цигара. Студеният ноемврийски вятър се опитваше да проникне през дрехите ми, но аз бях подготвен за това. Момчето обаче буквално трепереше.
– Не е ли много късно да си навън? Защо не се прибереш на топло и да си лягаш?
Момчето ме погледна косо и не ми отговори. Почувствах се като наставник и реших да успокоя атмосферата.
– Искаш ли цигара?
– Не, не пуша?
– Браво! – бях изумен. – Това е рядко явление сред младите!
– От нашия клас само аз не пуша от момчетата и постоянно се бъзикат с мен.
– Подиграват се, а?
– Да!
– Хич да не ти пука! И на мен ми се подиграваха в гимназията, защото бях все още девствен.
– Наистина ли? – момчето се поотпусна и между нас се завърза по-откровен разговор.
– Наистина! Това не означава, че нямах гаджета. Всяко междучасие бях с ново, с изключение на голямото, защото тогава закусвах и нямах време за момичета. А ти имаш ли си?
– Не! Всъщност има едно момиче, което харесвам, но…
– Но то не те харесва? Нормално!
– Не, не! И то ме харесва! Дори мисля да се оженим след време, защото е много красива, а и аз не бих могъл да живея без нея. Тя ми е всичко.
– Тогава, какъв е проблемът?
Момчето замълча за миг, но отговори.
– Нямам пари.

– Ти да не мислиш, че аз имам? – засмях се аз.
– Да, но ти все някога имаш, а аз никога нямам!
– Как така. Родителите не ти ли дават?
– Не!
Отговорът му бе толкова категоричен, че изобщо не можех и да се съмнявам. Позачудих се за минута, но все пак го попитах:
– И каква е причината за това?
– Успехът. Щом не искам да уча – няма пари!
– Лошо! – отвърнах аз и замълчахме за минута-две. – И аз не бях добър ученик. Двойки, тройки, най-много четворки. И като се върнат родителите ми от родителска среща – бой с каквото падне. С колан и точилка, много боли. Предпочитам с чехъл.
Момчето се усмихна.
– Предпочитам да ме набият, но да ми дават пари. Как да заведа едно момиче някъде? Дори за закуска не ми дават пари, а ме карат да си правя. Но аз не си правя и предпочитам да остана гладен, отколкото да ми се подиграват. А на сестра ми й дават по пет лева всеки ден.
– Това са много пари! Трябва да е отличничка.
– Разбира се! Тя и заради парите учи! Зубрачка!
– Е, тя не ти ли дава от време на време?
– Не, след като не й дадоха цял месец, вече не ми дава.
– Позната история. И моята сестра беше отличничка и никога не я биеха. Само аз, де. За да стане човек, дето се казва.
Момчето отново се засмя.
– Моята е по-голяма.
– А на майка ти не й ли дожалява за теб?
– И тя се опита отначало да ми дава поне за закуска, но стана голям скандал и по-късно я видях със зачервена буза. Татко я беше ударил. Тя се страхува от него и вече не ми дава пари.
– Лошо – отвърнах аз и отново замълчахме.
Спомних си , как моят баща  удари майка ми, когато веднъж реши да го спре, когато започваше да ме бие. Баща ми побесняваше! Сякаш се настървяваше все повече и повече и преставаше да мисли. А аз исках да избягам някъде, но къде? Исках да бъда самостоятелен, но как? Предпочитах да чета книги, отколкото да уча. Изобщо в училищата се изучават толкова много излишни неща, че накрая  като завършиш, в главата ти е една шльокавица. Уж си учил, а нищо не знаеш. А това, че за живота нямаш никаква подготовка, просто е излишно да се коментира.
– И ми викаха „У О”!
– Какво е това?
– Навремето даваха едно такова филмче за едно момче като нас двамата, което не иска да учи. Учениците му викаха така. Умствено Ограничен.
Момчето този път, без да се усмихне, отвърна:
– А на мен – „Боклук”.
– Лошо! После си обещах, че когато имам деца, никога няма да ги бия независимо дали са двойкаджии, или не. И така стана. Въпреки  че големият остана в седми клас, не го бих, макар че щях да получа инфаркт.
– Блазе им!
– Иначе ги биех, ама само когато се скарат и се сбият помежду си. Може ли двама братя да се бият, а? Та те ще са един за друг цял живот и трябва да си помагат, а не да се мразят. И ти си обещай, че винаги ще даваш пари на децата си, когато имаш и готово. Това време рано или късно ще дойде.
– Надявам се. Най-страшното е, не когато те обвиняват за всичко, а когато виждаш омраза в очите на тези, които обичаш.
– Е ти пък чак омраза?
– Точно това откривам, като виждам радостта в очите им, когато гледат сестра ми. Имам чувството, че не са мои родители.
– Всички двойкаджии сме имали това чувство. – опитах се да го развеселя аз. Но момчето сякаш не чу думите ми и продължи:
– Само момичето, с което ходя, ме гледа с очи, в които виждам радост от това, че ме вижда. Тя е всичко за мен и затова ще се оженя за нея.
– Дотогава има толкова много междучасия! – опитах се отново да разведря обстановката. С това разговорът ни приключи и аз станах, за да тръгна отново на работа.
– Е, аз трябва да поемам. Прибирай се вече, че е доста студено и спази обещанието, ако решиш да го направиш. Надявам се пак да се видим. До скоро!
– До скоро! – отвърна ми то.
Момчето повече не го видях.
Шест месеца по-късно реших да се отбия до един приятел, който отдавна ме канеше на гости, но аз все намирах причина, за да му откажа гостуването си. На последната му покана вече стана неудобно да отклонявам посещението си и се съгласих. Когато стигнахме входа на блока, в който живееше, изведнъж погледът  ми се прикова към некролога, който беше залепен на стената. От него ме гледаше същото онова момче, с което разговаряхме в ноемврийската нощ.
– Нещастие! – бяха думите на моя приятел, след като проследи погледа ми. Детинска работа! Момичето му го изоставило и то се хвърли от балкона. Направи нещастни и майка си, и баща си. Да отгледаш голямо дете, да му дадеш всичко , за да живее като цивилизован човек, а то – никаква благодарност! А те са прекрасни хора, възпитани, културни, а бе не го заслужаваха това нещастие. Майката учителка, бащата лекар, дъщерята отличничка, ама какво може да направиш, като ти се падне за син просто един боклук!?

Отец Филипе юли 12, 2009

 

Пространството и времето не са това ,което познаваме и учим. Поради тази причина са необясними и явления, за които ни смятат за луди, когато споделяме за тях.

  

В сезона на почивките улиците пустееха. Горещият ден караше хората да си стоят по домовете .Разбира се, барчето също беше празно. Последните посетители пиха по едно-две преди обяд и си заминаха. Барманът, след като изми чашите и ги полира, се загледа в телевизора, а аз се зачетох в книгата, която носех. В два часа след обяд от горещината те обхваща сладка дрямка, на която човек трудно устоява. Но всяка дрямка се изпарява, ако разбира се, се намеси жена. Тя влезе тихо, огледа се и седна на масата до вратата. Беше стройно момиче, облечено с дънки и кожено яке. Дълги и прави черни коси се спускаха на раменете й. Приближих се до масата .

– Добър ден. Какво ще желаете?

– Кафе и кóла! – отговори ми тя като търсеше нещо в дамската си чанта.

После вдигна глава, усмихна се и ме погледна. Имаше невероятни очи. Толкова красиви и топли, че те карат да изгубиш дар слово. Задържах поглед върху тях и сякаш нещо ми подсказваше, че познавам тези очи , че съм ги виждал и друг път, че именно за тези очи бих направил всичко.

– Какво да бъде кафето? – опитвах се да продължа разговора.

Чувствах, че нещо става с мен и не мога да откъсна поглед от очите й. Не исках да се отделям от нея, но същевременно се страхувах да не я отблъсна.

– Нес , ако обичате!

– Дълго или късо?

– Нормално– усмихна ми се тя, сякаш усещаше моята възбуда.

– Със сметана или без?

– Без.

– А кóлата студена или нормална?

-Студена.

– Със сламка или в чаша?

– Със сламка.

Докато приготвях поръчката, хвърлях крадешком погледи към нея. Беше толкова красива, че човек не можеше да откъсне поглед. Почувствах се като глупак, защото я гледам така, но нямах сили да откъсна погледа си от нея. Господи, кой целува и прегръща тази жена? Защо не ме дариш и мен, Господи, с такова щастие? Когато й поднесох поръчката, тя пак се усмихна, благодари ми и отново ме погледна в очите – точно в очите. И тогава, сякаш нещо се случи. Ако ме попитате какво, не мога да отговаря. Нещо като унес, като транс, като сън или подобно. Седнах на стола на служебната маса и…. В стаичката проникваше бледата светлина на заревото. Приклекнал до леглото си, отец Филипе се молеше. Разпятието висеше на стената. Бе издялано от палма като подарък на стария отец Алмейра. Раните на ръцете, нозете и гърдите бяха боядисани с охра, но толкова наситено, че Исус приличаше повече на мулат, отколкото на бял човек. Очите му бяха черни, както и косите. Превръзката бе оцветена в зелено. Кръстът, разбира се в кафяво, а тръненият венец – истински. Независимо, че разпятието не бе по правилата на канона, отците го пазеха, защото се радваха на всяко добро начало и всеки успех в тяхното дело. Индианците трудно приемаха новата вяра и все още си бяха езичници. Нищо че години наред идваха на църква, слушаха проповеди, кръщаваха се и пр. в едно с християнските ритуали изпълняваха и техни – езически. Редом с молбите си до Исус се молеха и на техни си богове. Затова и пасторите се радваха и на най-малката проява на единение с христовата вяра. Стаичката бе малка: едно легло, една ракла, масичка и един стол – това бе целият интериор в нея. Но нужно ли е повече за един пастор, дошъл от Стария свят с една цел –приобщаване на заблудените души към христовата вяра. Отец Филипе се молеше повече от час. Шепнеше тихо молитви и очите му бяха пълни със сълзи, които оставяше да се стичат на воля. – Прости ми, Господи, на мен грешника, че предадох душата си на Дявола! Прости ми, че се отклоних от правия път и ”внесох в дома си мерзост” ¹. Дай ми сили да преодолея тази болка и да изляза пречистен. Не ме изоставяй, Господи! Направи така, че да не виждат очите ми, защото ”полудявам от това що виждат” ² и ”окото ми чезне от скръб” ³. Не мога, Господи, да преодолея себе си и да се противопоставя на изкушението. Нито постите дълги, нито коланът⁴, нито безсънните нощи, прекарани в молитви, помогнаха да я прогоня от мислите си. Очите й ме преследват навсякъде, дори и в съня ми. Бих искал да им се наслаждавам, но знам, че нямам право. Бих искал да галя косите й, но отново нямам право. Бих искал да погаля лицето й, но и затова нямам право. Знам, Господи, че ”всеки, който се допре до жената на ближния, ще бъде наказан”⁵ и още повече, когато се отнася за божи служител, но сърцето ми вече не е мое и не ми принадлежи. Мислите ми са обсебени от нея и сърцето ми бие ускорено, когато я виждам. Колкото и да се старая да я отбягвам, сякаш дяволът прави така, че да се срещаме уж случайно. Навярно моята любов е изписана на лицето ми, защото при всяка среща тя ми се усмихва и ме заговаря. Тогава в мислите ми, Господи, настъпва хаос и разбирам, че говоря глупости и несвързани неща, но не мога да ги събера, а тя само се усмихва и ме гледа така нежно, както никоя друга.

– Довечера младите ще танцуваме на брега около огъня и ще пеем песни. Ще се радвам да се присъедините към нас, пасторе, и ще ви очаквам.

Гласът й бе звънлив и мелодичен. По-хубав от ангелска песен. Исках да кажа, че с нея бих отишъл накрая на света, но уклончиво отговорих, че е възможно да бъда там за малко, ако не излязат някакви непредвидени задачи. Ти си ми най-добрият приятел, Господи, но в мислите си аз Те забравям и искам да ми простиш за това. Знам, че тази моя любов не е за хубаво и трябва да потърся друго място, където да проповядвам учението ти, Господи, но не мога да си представя, че няма да я виждам повече. Та аз заспивам с нея и се събуждам щастлив, защото отново ще я видя, Господи. Знам, че ”прелюбодействам със сърцето си, защото я пожелавам”⁶.,но вече съм слаб, Господи, и не мога да устоя на съблазните. Дай ми сили, Господи, да преодолея себе си или направи нещо, което да ми помогне да се върна при Тебе, защото аз ”нечестивецът искам да се обърна”⁷, но нямам сили и само ти, Господи, можеш да ме върнеш в правия път. Знам, че си справедлив и ще направиш всичко необходимо за това. Ето аз се моля, Господи, а мислите ми са там – при нея. Знам, че ме очаква. Сигурен съм в това, защото сърцето ми подсказва, че моите чувства са и нейни. Вече се смрачава и аз те изоставям, Господи, за да бъда при нея. Прости ми, Господи. Амин. Отец Филипе гледаше от далече буйния огън и танцуващите младежи. Палмите му пречеха да я открие с поглед, но не желаеше да се приближи. Искаше само да я види, да й се наслаждава, без да се страхува от осъдителните погледи на мъжете. ”Може би още я няма?” – помисли си той. ”Ще постоя още малко и ако не дойде, ще се прибера. Какво да правя там без нея?” Пасторът облегна ръка на една палма и зачака. Песните не му позволиха да чуе стъпките по пясъка, а когато тя го докосна нежно по рамото, той се сепна. Опита се да се оправдае за това, че гледа отстрани, но без да обръща внимание на думите му, момичето обви ръце около врата му и нежно го целуна. След това отново и отново. Сърцето му биеше лудо. Отец Филипе се бе оставил на изкушението, изпаднал в неземно щастие. Времето бе спряло. Не съществуваха нито хората, нито палмите, нито огъня, нито колана, който така го притягаше, че раните, които му излизаха от това, вечно кървяха и не заздравяваха. Не съществуваше Господ. Само тя и неговата Любов. Тази Любов, която го опияняваше дотолкова, че бе оставил Господа.Тази Любов, която отнемаше съня и мислите му. Сякаш живота му се осмисли. Сякаш вече знаеше за какво е живял. Беше щастлив, че усеща дъха й. Беше щастлив, че е мъж и създава живот. Чуваше нежните думи, които излизаха от устата й, но не чу приближаващите стъпки на Смъртта, която го откъсна от нея. Дори не усети острието на ножа, който преряза гърлото му. Не усещаше болката, но чуваше нейния глас: ”Отец Филипе! Отец Филипе!” Пасторът се опита да й отговори и да й каже, че тя е всичко за него, че тя е Животът. Искаше да знае, че е щастлив в смъртта си и няма по-сладък край на живота от този, но чу само хъркане от бликащата кръв, която попиваше в студения пясък.

– Филипе, Филипе.

Чувах името си, но този повик беше така глух и слаб, сякаш идваше от дълбините. После започнах да чувам все по-ясно и по-ясно. Имах чувството, че се приближавам до този глас, който ме викаше, докато гласът започна да  се чува толкова ясно, че се сепнах. Отворих очи и видях пред себе си Иван, който се бе надвесил над мен и крещеше името ми в ухото.

– Какво ти стана, бе човече? Хъркаш, сякаш са те заколили. Ще вземе да влезе някой в бара и ще станем за смях.

Мълчах повече от минута. В първия миг не можех да разбере къде се намирам и зашарих с поглед около себе си. Дълго се оглеждах, докато позная обстановката. Отново затворих очи. Исках да избягам от действителността и да се върна към прекрасното видение.

– Филипе, Филипе. Събуди се бе човек!

Опитвах да си спомня това, което преживях с душата си, но настойчивите викания на бармана не ми позволиха това. Напротив, постепенно ме върнаха в действителността. Тогава се сетих и за момичето.

– Иване, къде отиде онова момиче!?

– К’во момиче, бе човек?

Веднага изскочих от заведението, но улицата беше пуста. Върнах се отново.

-Ето, тук до прозореца имаше едно момиче. Сервирах му кафе и кола.

– К’ви жени те гонят тебе, бе човек? От обед никой не е стъпвал тук. Сега е два и петнадесет и нямаме и една стотинка оборот.

– Иване, ти не отсервира ли чашка за кафе и шише от кола?

– Не съм бе, човек!

Замълчах, за да върна спомените си. Момичето дойде в бара към два след обяд, защото погледнах часовника. Сега е два и петнадесет. Значи ми се губят минути. Момичето през това време си е заминало, но не си е платило, защото аз не съм се явил, а барманът просто се е зазяпал в телевизора. И за да бъде всичко перфектно изпипано, е взела чашката и шишето. Започнах да разсъждавам на глас:

– Ако сме имали посетител, значи ще имаме и касова бележка, нали?

– Така е, но няма да има! – иронично уточни бармана.

– Добре, дори и да е така, да чукнем и да видим какво ще излезе.

Касовият апарат изщрака и се появи касов бон за кафе и кола със сметка лев и петдесет  в четиринадесет часá и осем минути.

– Значи от влизането на момичето са минали седем минути и вече две-три , откакто си разговаряме. Следва, че то е стояло тук не повече от три-четири минути, в което време не би изпило горещото кафе и студената кола, а и не би се отдалечило от тук. Е, какво ще кажеш бармане? Имали ли сме посетител?

– Ами, така излиза.

– Но защо не си я видял като излиза? Ама какво те питам, като ти не си я видял изобщо да влиза. Независимо от всичко, аз бях колкото щастлив, толкова и нещастен. Съжалявах за това, че изгубих следите на момичето, но въпреки това бях щастлив, че тя е някъде тук, че я има.

-Тая горещина взе много да ни влияе, Филипе. Можем да психясаме. К’во ще кажеш да пием по едно кафе?

– За тебе да, но аз ще пия студена кóла. Запиши в тефтера един и петдесет.

В бара никога не се влиза с пари, тъй като има възможност от объркване на лични и служебни пари, затова всички лични пари се оставяха в съблекалнята, а разходите се пишеха на тефтер и се удържаха от заплатата. Докато Иван приготвяше кафето, аз отидох да взема кола. Но когото подминах мивката, се спрях, защото ми направи впечатление, че в нея бяха оставени чаша от кафе и празно шише от кóла. Никой никога не слагаше шишетата в мивката, а направо в касата. Погледна крадешком Иван, с надеждата, че е скроил номерът, но бармана стоеше сериозен и не даваше никакви признаци, че се шегува.Той си взе кафето и се загледа в телевизора.

-Ти ли остави празното шише в мивката?

-Филип, моля те, остави ме на мира. Не съм виждал никакъв човек от два часа, освен теб, камо ли момиче. Не съм сервирал, нито отсервирал, не съм чукал на касовия апарат, нито пренасял кафета и шишета, защото не съм правил кафета и не съм отварял шишета. Абе, що не отидеш на лекар!?

Махнах с ръка. Явно нищо не знаеше за това момиче. Излязох с кóлата пред бара с надеждата, че ще срещна момичето на своя живот. Улицата отново бе празна. Облегнах се на стената и бръкнах в джоба си. Там намерих лев и петдесет. Значи ми беше платила? Но как?

1. Второзаконие 7-36
2. Второзаконие 28-34
3. Псалом 88-9
4. Свещенослужащите си притягали с колан слабините, за да потискат нагона
5. Притчи Соломонови 6-29
6. Матей 5-28
7. Псалом 7-12