Паранормалните неща щяха да са напълно нормални , ако не бяхме „нормални“.
Такъв крив ден като днешния – никога не съм имала. На това столче съм се качвала хиляди пъти и никога не е имало проблем. И не само аз, а и колежката, която е може би три пъти по-тежка от мен. Но нещастието ще се случи на мен.
Бях награбила 5-6 книги и тъкмо да стъпя на пода, когато крачето на столчето се счупи. Разбира се, както можеше да се очаква, аз навирих краката, a роклята ми се смъкна до кръста и останах по бикини. И то онези, които почти не слагам, защото са на жълти патенца. Винаги, когато имаш нещо, което не харесваш, се оказва толкова трайно като материя и качество, че ти остава завинаги. Но нещастията не свършваха до тук . След като успях да се осъзная от падането и да издърпам роклята си от лицето, видях над мене лицата на тримата студенти, за които свалях книгите. Те стояха с отворени усти и най-вероятно разглеждаха жълтите патенца по бикините ми. Добре , че предния ден бях се погрижила и за скритото. Погледнах ги с присвити от ярост очи. Явно разбраха, че трябва да гледат другаде, защото се впуснаха да ми помагат. Опитах се да стъпя и о, ужас! Кракът ми беше навехнат. Болеше ме много. Студентите като видяха изражението на лицето ми, веднага донесоха стол, за да седна. И тъй като имах голямото щастие и тримата да са медици, се оставих в техните ръце. Единият държеше крака ми в своя скут и повече нищо друго не направи. Вторият само се въртеше насам-натам, може би му трябваше книга за първа помощ, но нямаше кой да му я даде. А третият беше пребледнял толкова много, че трябваше аз да го успокоявам.
В продължение на близо час стояхме така без никакъв резултат с изключение на това, че кракът ми, който беше в скута на единия студент, се повдигна с няколко сантиметра. Доброто беше, че нямаше посетители и библиотеката беше почти празна. Студът и поледицата караха хората да предпочитат топлия дом пред някаква си библиотека. Постепенно започнах да стъпвам и това накара студентите да си заминат с оправданието, че са на занятие. Оставаше още половин час до края на смяната и се чудех как ще се прибера в тази поледица и с този навехнат крак. Вярно е, че живеех на десет минути от библиотеката, но се страхувах, че за мен това ще бъде най-тежкият път, който ще извървя. Трябваше да си сложа обувката, защото нямаше как да превзема заснежените пътища на бос крак. А той беше така отекъл, че просто не влизаше в обувката. След големи мъки най-после успях да го намърдам в обувката и започнах да правя първи крачки като прощъпалник. Помислих си, че сега пък трябва да правя и пита и това още повече ме изнерви.
Точно в този момент телефонът ми иззвъня. Беше моята „любов”. Обясни ми как не можел да дойде, за да ме вземе, защото просто всичко между нас е свършило. Как чувствата му били изхабени, как щяла да си намеря по-достоен от него, как той вече срещнал жената на своя живот, колко много съжалявал за това, че ме наскърбява по този начин и пр. и пр. Глупости! Чувствата му са по една силиконова крава! Бях ги срещнала случайно в един парк. Не му се обадих, но тогава много неща ми се изясниха. Да си кажа честно, всичко ми беше вече безразлично. И друг път съм се чувствала така. Всичко започва да върви с главата надолу, зареждат се нещастие след нещастие и в един миг започва да ти става безразлично. Даже, когато те сполети следващото, го приемаш с усмивка и си казваш: “ Само това ли!? Аз съм подготвена за много повече. Дерзай!“
А, ето я и смяната! Колежката беше по-младо момиче, на около двадесет и пет – интелигентно и винаги точно. Сякаш живееше по разписание и по него можеше да си сверяваш дори часовника. Усмихна ми се, но като разбра какво нещастие се е случило с мен, предложи веднага да си тръгна. Приех предложението с удовлетворение и поех към изхода.
Точно преди да отворя вратата, до мен застана една старица.Такава една малка, с усмихнати очи. Гледа ме, примигва на парцали и току ме хвана под ръка.
– Извинете млада госпожице, бихте ли ми помогнали само да сляза по стъпалата, че се страхувам да го направя сама. Знаете колко е заледено навън.
В първия момент исках да я попитам защо точно аз трябва да помагам, но като се огледах – в библиотеката просто нямаше друг. Премълчах. Премълчах и за крака ми. Исках да й кажа, че не куцам по рождение, а кракът ми е навехнат, едва стъпвам и не знам как аз ще сляза по заледените стъпала, а и с една старица под ръка – вече рискът е огромен. Но тя ме гледаше така умоляващо, че само кимнах в знак на съгласие и тръгнахме към изхода.
Силният студ сякаш скова лицето ми. Чудех се какво прави тази старица в библиотеката, а не си стои в къщи. Пък и паметта ми подсказваше, че не бях я видяла в залата. Къде ли е била? Гледах в краката си, уж за да бъда по-внимателна, но когато е речено да става нещо – колкото и да се стараеш да го избегнеш, то все пак ще се случи. Оставаха ми само две стъпала, когато се подхлъзнах и се засилих с главата напред към неизвестното. Главата ми се удари в някаква преграда, хванах се за нещо и паднах на колене. Това нещо се оказа един посетител на библиотеката – красив мъж, който просто знаеш, че не можеш да си позволиш, но който все пак ми хвърляше крадешком нежни погледи, а аз го държах на разстояние, не защото не ми харесваше, а защото….. И аз не знам защо. Държах се за колана на панталона му и паднала на колене бях забила лице в слабините му.
– Извинете ме – почти изкрещях аз, като се помъчих да стана.
– Беше ми приятно, госпожице Нели. Ще ви помогна да се изправите.
– Държахме се – опитвах се да му обясня аз и в този момент се сетих за старицата.
Сигурно е умряла – помислих си в първия момент и се обърнах да видя трупа.
Старицата я нямаше. Погледнах наоколо – бяхме само двамата. От старицата – ни следа. Къде ли е отишла? Та всичко стана за секунди! Как ще изчезне мигновено? Помислих си, че може да се е забила в някоя преспа, но такива нямаше. После – че може да е пропаднала в някаква дупка, но и това отпадна, защото и дупки нямаше.
– Извинете ме, господин …
– Наричайте ме просто Сашо.
– Разбира се, господин Сашо,… с мен имаше една старица. Помагах й да слезе по стъпалата…
– Старица?
– Да, една такава мъничка, с усмихнати очи…
– Съжалявам, не съм видял никаква старица. По стъпалата слизахте само вие.
– Само аз!?
– Да,само вие.
– А старицата?
– Съжалявам, не видях никаква старица. Всъщност аз дойдох за вас, но вероятно съм позакъснял малко.
– Как така за мен?
– Аз съм лекар в болницата. Една възрастна жена дойде, за да ми каже, че с вас се е случило нещастие. Помоли ме да се притека на помощ и пристигнах.
– Благодаря ви, но няма смисъл от това. Сама ще се справя.
– Съмнявам се. Аз съм лекар и знам, че ще ви е много, много трудно. Утре ще ви боли повече от днес. А аз, с ваше разрешение, ще идвам у вас и ще направя всичко, което е необходимо.
Да бе! Загрижил се! Сигурно жена му не му пуска вече и се втурва след всяка нещастница. Знам ги аз тия алтруисти…. И от къде ще знае името ми?! Как от къде? От библиотеката. Господи, колко съм тъпа!
– Благодаря ви все пак, господин….. Сашо, но ще се справя сама. Може би семейството ви има повече нужда от вас.
Как го забих само! Кеф! Сега ще започне да се поти и заеква.
– За съжаление все още нямам семейство и няма за кого да се грижа.Ще се радвам, ако го направя за вас!
Да, измъкна се! Но на следващия въпрос си туш!
– И какво ще ми струва това?
– Защо си мислите, че всичко има цена?
– И все пак?
– Ръката ви!
Господи, как невинно се усмихва! Иска ми ръката сякаш иска връзка репички. Ама аз така никога не съм си представяла, че ще стане. Шегува се. Ще се усмихна и аз. Ами ако е истина? Господи, никой не е искал ръката ми! Това е първото предложение. Все са искали по-потайни неща, но ръката ми?
– Значи, все пак лечението ще има цена?
– В този смисъл да, но не се надявам на сполука.
– В смисъл? – погледнах го учудена.
– Много сте красива, за да обърнете внимание на обикновен човек като мене.
– Аз красива?
– Малко е да се каже. Вие сте жена-мечта за всеки мъж!
Господи, колко е внимателен и как хубаво борави с думите! Какви зъби има само и каква усмивка!
Нещо започна да ми става горещо. Ще пукна от горещина. И краката ми се подкосяват. От глезена е сигурно… Колко мило ми го каза… Не искам този миг никога да свършва. Ама аз нали съм си коза, сега ще го отрежа. А после? И защо? Какво лошо ми е направил, та да го отрязвам. Та той е толкова очарователен! Може да се каже даже, че е красив. Е, не е като Брад Пит, но поне е по-висок! И с тази прошарена коса…. Сигурно е изпуснал влака…. То и аз, ако още малко се дърпам и аз ще го изпусна. Не ми дава сърце да го отрежа. Нека поне да му дам шанс… Какво ще загубя толкова?
– Ами добре, съгласна съм да ме лекувате. А на вас кога ще ви е удобно….
– Не бързайте! Нека да ви изпратя до дома и ще говорим. Дръжте се здраво за мен, за да не паднете. Хлъзгаво е. Съжалявам, че не съм с колата. Нямах време да разчистя снега пред гаража. Щях да закъснея за работа…. Между другото, виждате ли онази старица на отсрещния тротоар? Тя ме помоли.
– Но… Аз именно с тази старица слизах по стълбите, когато…..
– Невъзможно!
– Ама вие за ненормална ли ме взимате?
– Не разбира се, но… Както и да е, тя изчезна зад ъгъла, а и не можем да я настигнем, за да разберем истината.
– Настигнете я…
– И да ви оставя сама? Никога!
В любовната игра сценарият, режисурата и актьорското майсторство зависят изключително от психиката на самите играчи.
Khagan 