Khagan

Неопровержимо доказателство май 11, 2010

Filed under: Хумор — khagan @ 9:20 am
Tags: ,


Само глупецът се афишира с богатството си, а мъдрият го прикрива.

-Районна полиция. На телефона капитан Митев.
-Капитан Митев, здраве желаем. Кварталният Васев се обажда.
-О, Васев, здрасти. Проблем ли има?
-Има господин капитан, има. Прати една патрулка. Зад паметника в градинката са седнали двама цигани. Искам да ги приберем и да ги погледнем в компютъра дали не са криминално проявени.
-Какво са направили?
-Нищо, Митев. Ядат.
-Ядат!? И ти за това искаш да ги приберем? Луд ли се бе, Васев!? Кой прибира хора само защото ядат!?
-Знам господин капитан, че е грехота, ама ако излезе, че са чисти, ще ги пуснем.
-Не става така бе, Васев! Може да се изложим!
-Няма, господин капитан. Гаранция ви давам. Ще ги изпуснем апашите. Повярвайте ми.
Капитанът се замисли за миг. На кварталния му оставаше само година до пенсия. Стара лисица бе той. Никога не беше се обаждал по телефона току-така. Може би имаше право.
-Добре, добре, след малко патрулката ще е там. Само им ги покажете.

––-

-Васев!
-Заповядайте, господин капитан!
-Влез за малко в кабинета. Ето, там седни.
-Благодаря, господин капитан.
Кварталният отпусна огромното си тяло на един от столовете, който жално изскърца, премазан от тежестта.
-Васев, ти излезе прав. Сравнихме данните по пръстовите отпечатъци и излезе, че тези двама синковци са обрали снощи хранителен магазин в съседния град. Признаха си всичко. Ще ги осъдим по бързата процедура, защото това не им е за първи път. Винаги съм се възхищавал от тебе, Васев. Проницателен поглед имаш. Нищо не ти убягва. Ако питаш мене, не се иска само стаж. То и хиляда години стаж да имаш, не ти ли идва отвътре-нищо не става. Малко са такива като тебе. В нашето районно, ако трябва да сме честни, я има двама- я не. Ама защото все отгоре се спускат  като парашутисти. Ще запалиш ли една цигара?
-Забранено е, господин капитан.
-Знам, Васев, знам, ама така съм развълнуван, че пикая на всички заповеди, които ще ми кажат, какво ще правя аз със своя живот. Това си е моят кабинет и в него ще правя каквото си искам. Тровил съм хората! Че кой влиза в моя кабинет бе, Васев!? Както и да е. Знам, че бързаш да се прибереш, ама мира нямам да науча какво ти даде основание да заподозреш тези двамата. Мангалите, де. Питам те, защото ти си стара кримка и от теб има много да се научи, ама кой го интересува. Всеки гледа да мине деня, службичката и хоп пенсия на млади години. А ти не си такъв. Уважавам те и искам да науча това-онова от стария вълк….
Кварталният започна да се върти притеснено от ласкателните думи на капитана и го прекъсна.
-Може ли да запаля и аз.
-Разбира се, Васев. Ето, заповядай.
Кварталният пое дълбоко дим и заразказва:
-Обхождам си аз квартала. Наблюдавам. Някой забравил отворена врата на автомобила, друг- отворени прозорци на ниските етажи. Спирам се да разбера, дали има хора вътре и дали са собствениците, виждам незаключени велосипеди, забравени пазарски чанти по пейките и куп други неща, които не мога сега да ги изброя. Нали разбирате, господин капитан.
-Да, Васев, разбирам. Продължавайте.
-Влизам в парка. Там деца играят, хора спят по тревата. Суматоха. Може да се открадне нещо и никой нищо няма да разбере. Гледам отдалече тези двамата, седнали на тревата и ядат. Едни такива мръсни, неумити, с изпокъсани и неизгладени дрехи. Абе сиромашия. То ако човек отиде на пикник и нещо за сядане ще си вземе, я найлон, я одеало. Знаеш как е?
Капитанът кимна в знак на съгласие.
-А тези нямат. А това означава, че този обяд не е плануван. Бачкьори са сигурно, помислих си аз. Позавъртях се насам-натам, а очите ми все в мангалите. Завъртях се пак към тях, но този път по-близо и какво да видя. Взели по една бутилка червено вино, ама купешко и ръфат луканка.
– И какво лошо има-недоумяваше капитанът.
-Нищо лошо, господин капитан. Спомних си баща ми на някакъв празник ще купи луканка. Ще нареже тънко, тънко, с вилица не можеш я забоде. Само с ръка се взима. И те наблюдава  дали няма да вземеш две парчета. И с това малко парченце по половин самун хляб омахвахме.А тези ръфат на големи залци и представи си – без хляб.

 

Селски бег¹ май 9, 2010

Filed under: Хумор — khagan @ 1:14 pm
Tags: ,

a969f77bdc05c2b523e5ca8b5f2d406d

Мъдрите трябва да са доволни от Съдбата си, защото щеше да бъде страшно, ако Природата не компенсираше Глупците с Късмет.

-Къде де губиш ма, Цецке? Не съм те виждала от няколко дни. На къде си се запътила?

-От работа се връщам! Отивам към къщи.

-Работа ли почна? Не си ми казала. Нещо омърлушена ми изглеждаш?

-Абе, остави! Така се зарадвах, като ми предложиха работата, а сега ми идва да се пукна от яд.

-Че защо, ма Цецке!? Тя всяка работа си има и хубавото и лошото. Важното е да се вадят пари и да се преживява.

-Така е, но не всичко е пари.

-Ама ти си работна жена. Какво толкова се е случило? Началниците ли, нещо…?

-Какви началници, Тонке? Започнах работа при един бизнесмен. Селски. От наше село, но с времето се замогна. Фирми има, офиси, работници много. И двама сина има- едни лунгури по два метра, ама безмозъчни. Преди няколко месеца се случи нещастие с жена му. Катастрофира горката и сега е на легло. Та ме нае този бизнесмен  да отивам през седмицата и да почиствам апартамента им. Съгласих се, защото хем някой лев ще изкарам, хем да помогна на хората.

-Знам, ти с твоята добра душа – не отказваш.

-Отивам, значи, жената на легло. ”Здравей „ , „ Здрасти” както му е редът, оглеждам се и изпадам в ужас. Навсякъде мръсотия: по пода паднали от преди не знам колко време лъжица със засъхнало ядене по нея, по прозорци и ъгли паяжини, навсякъде по легла и килими чорапи, слипове, прашки, не на жената, а мъжки, левчета, стотинки и каквото ти дойде на ум. Изпитват ме значи-мисля си аз. Дали ще събера левчетата. Абе аланкоулу, ти мен за толкова ли нещастна ме имаш? Събирам всички пари, прилежно ги подреждам и ги слагам на едното шкафче. Там имаше свободно място. Масата оставена така, както са яли. Как не ги е гнус тия хора, Тонке, не знам. Кочина ти казвам. Ама като съм отишла, ще почистя. То първият път е трудното, после е по-лесно. Започвам аз от масата, ама то няма къде да сложа мръсните чинии-мивката пълна. Брех! – викам си – дали да не започна първо от мивката, та да се освободи място. Започвам оттам. Мих ги да ти кажа около два часа. Всичко засъхнало. Място няма къде да ги сложа, та да се изцедят. Шкафовете за чинии- празни. Взимат нова и ядат. Няма миене на замърсените. Както и да е! Измих ги, освободих място за тези от масата. Изчистих и нея, и минах с прахосмукачката стаята, обърсах праха по мебелите и стъклата. Доволна бях от себе си, въпреки че чувствах как умората ме наляга. Шест часа не спрях. Гледам часовника, наближава време да си идват. Казвам си, поне и хола ако оправя, за утре ще имам по-малко работа. И тъкмо бях свършила и чувам как вратата се отваря-баща и синове си пристигат. Мислех си, че като видят кухнята и хола, ще ме поздравят за моя труд, но какво беше учудването, когато по лицата им не трепна нито мускул. Приеха го с такова безразличие, чак се учудих дали изобщо видяха нещо по-различно от преди. Бащата ми подаде безмълвно парите и аз си отидох. На другия ден настървена отивам към апартамента и си казвам-останаха спалните и банята с тоалетната, но до края на работния ден и тях ще ги оправя. Влизам в апартамента и изпадам отново в ужас. Дори хляба не бяха си прибрали от масата. Кочина ти казвам. Сякаш изобщо не бях чистила. Добре пак се нахъсвам аз- поне няма да чистя мебели, стъкла и паяжини. Подхващам кухнята и наистина за час бях готова. Време е за банята , мисля си аз, там ще е лесно . Влизам в нея и какво да видя, тоалетната чиния жълта, кучешки говна в една лопатка, няма кой да я изхвърли.

-Ама те и куче ли имат  ма, Цецке?

-Имат говедата, с говеда. Те себе си не могат да гледат, куче взели. Ама хъски било. Скъпо куче. Хиляда лева ли струва, не знам, но се ерчат с него пред блока. Та да ти разправям по-нататък. Влизам в едната спалня и не мога да повярвам, че там спи човек, а не самото куче. Бельо, ризи, панталони, прашки..Между другото само бащата ходи с прашки. Всичко това на куп по пода. Викам си, ще го оправя щом съм се хванала. Всичките дрехи – право в пералнята. Пералня след пералня. Другите спални на двамата сина не бяха по различни от бащината, та и тях ги оправих. Казвам си, утре ще ги изгладя и ще ги прибера по шкафовете. После ще е лесно. И тъкмо проснах и последната пералня и се чува как се отваря вратата. Влизат те, едни такива начумерени. Ни добър ден, ни дума. Само гледат изпод вежди и сумтят помежду си. Да ти кажа, Тонке, имах чувството, че бяха недоволни от това, че къщата им се привеждаше в ред.

-Ти пък!

-Няма „Ти пък”. На другия ден отивам, отново кочина-масата неприбрана, чиниите мръсни, спалните все едно, че не съм влизала. Ужас ти казвам. Добре-казвам си аз- сега като почистя и изгладя дрехите, апартаментът ще придобие вид, който всеки би желал и ще им стане неудобно да тънат в мръсотия и безредие. Изгладих всички панталони и ризи. А иначе са от „голямото Добро утро”. Всички ризи и панталони копринени. Забрави, че до вчера ходеше  с галоши из селото и то без чорапи. И така ден след ден, седмицата мина. Съботата и неделята не усетих как се изнизаха. Всичко ме болеше. Кръстът ми бе като отрязан с нож, ръцете напукани от водата и верото, раменете ме болят от търкане на прозорците. Ама в понеделника тръгвам пак. Всяко начало е трудно-успокоявам се аз. Влизам в апартамента и какво да видя. Предната вечер са имали купон. Масата препълнена, по пода фасове, пури, вино, храна от вечерята, капачки, изгасени на килима пури….. Ужас. Не, казах си аз. Не ми трябват парите ти. Оставям ключовете на жена му и си тръгвам.

-Ама ти не чисти ли стаята на жена му?

-Не, не съм. Тя си има наета медицинска сестра, която се грижи през целия ден за нея и в нейната стая не влизам. Доколкото чух сега селският бег щял да се развежда с нея и да си взима по-млада. Даже онази била бременна.

-Горката жена.

-Горката ли!? Ако не прилича на тях, птичинцето е кацнало на раменете й. Какъв по-голям късмет да се освободиш от тези прасета. Вероятно тя е вършила тази работа преди и сега като не може – е излишна.

-Може и да си права. А оня не те ли потърси?

-О, разбира се. Преди малко ми се обади и каза, че съм неблагодарница и му е омръзнало цял живот да хрантути такива като мен.

-А ти какво му каза?

-Нищо, премълчах си. То  ако човек не знае какво представлява и да му го кажеш, няма да те разбере.

Разказът е по действителен случай.

1 бег-висша турска титла

 

 

Книжарница април 20, 2010

Filed under: Драми — khagan @ 7:14 pm
Tags: , ,

Ако старите разбираха кога да отстъпят-младите нямаше да бягат от тях.

-Тате, нека да направим промените?
-Ти да не си луд!? Тази книжарница те отгледа, а и твоите деца.
-Съгласен съм, но аз не искам да я унищожавам. Искам само да я обновим и модернизираме.
-Като умра, правете каквото искате. Ако искате,  я запалете!
Синът извърна глава. Винаги, когато станеше въпрос за реформи, срещаше твърдоглавието на баща си и безсмисленото му упорство.
-Още като се влезе в нея,  те лъха миризмата на старо. Има книги, които са на двадесет-тридесет години и никой не се интересува от тях. Само пълнят рафтовете. Никой никога няма да купи. А хората търсят ново, цветно, шарено и чисто.
-Ти мен недей да ме учиш какво търсят хората. Аз цял живот за тях съм мислил. И съм направил достатъчно, за да ме уважават и търговията да върви.
-Съгласен съм, но не мислиш ли, че е време да изчистим това, което не се продава и да закупим нещо ново?
-Това е антикварна книжарница, а не модерна. Няма да смесваме стари книги с нови!
-Какво пречи!?- зачуди се синът му.
Бащата също го погледна с недоумяващ поглед, сякаш пред него стоеше човек, който никога не е разбирал от търговия.
-Хората все по-малко четат– продължи синът.- Има телевизия, радио, интернет. Има достатъчна информация, за да не купуват вече старите книги. Всяка книга я има в интернет и там могат да си я прочетат, без да е нужно да си я купуват. Дори и да е стара.
-Те ако не четат, и нови няма да купуват.
-Така е, но новото грабва окото. Знаеш клиентът се впечатлява от шаренията.
-А качеството!? Старите книги са шити и лепени, с твърди корици , а не като съвременните, залепени отгоре-отгоре и се късат от първото разгръщане. Трябва да се мисли за хората. Аз съм отдал живота си за тях и знам какво искат.
-И това е вярно, но не всички книги са така направени. Ако освободим рафтовете от непродаваемите и сложим нови, магазинчето ще придобие по-търговски вид, не мислиш ли?
-И какво да ги хвърлям старите ли?
-Не, но можем да им сложим по-ниска цена, за да се продадат.
-Да,  бе!  Да продам Балзак за филия хляб?! Това никога няма да стане! Ти знаеш ли как  съм създал тази книжарница, а!? С какъв труд и какви усилия?!
-Татко,  и аз работя вече четвърт век в нея и всичко, което съм препечелил, съм вложил тук. Поне нека да пробваме. Ако не стане, ще върнем книгите.
-Да, бе, ще си играем на загубени игрички. Като умра –правете каквото искате.
-Да си жив и здрав, но вече си на седемдесет, а аз наближавам петдесет. Утре, вдруги ден и моите деца ще работят тук. Оттук ли ще започнат!?
-Какво искаш да кажеш от тук!? Какво му е на книжарницата-недоумяваше бащата.
-Добре татко, помисли си, не бързай!  Утре може би ще размислиш!?
-Няма какво да размислям!? Аз каквото съм казал-това ще стане! Трябва да се мисли за хората.
Синът поклати съкрушен глава и излезе. „А за нас кога ще помислиш!?”- разсъждаваше той,  като пое по пътя за дома. Всичко, което имаше беше тук. Нямаше почти никакви спестявания, за да започне всичко отначало, но твърдо беше убеден, че повече няма да се върне в книжарницата. От взетото решение сякаш му стана по-ведро и радостно. Чувстваше се сякаш беше излязъл от някаква яма,  която го задушаваше близо половин век. Обичаше книгите и ако реши Господ, ще си направи своя собствена книжарница, модерна.

Не, няма да го направи. И двамата му сина не четяха книги. Като част от съвременниците им и те се увличаха по компютрите. Бащата  слушаше от приятелите им, били много добри в тази област. Може би един магазин за компютри би било добра перспектива. Ще обединят пари и усилия и ще го направят. Стана му весело. Сякаш животът му бе придобил ново, по-красиво измерение. „Супер идея! – помисли си той, но първо трябва да говоря с децата. Не искам да приличам на баща си. Опазил ме Бог.”

 

Старата воденица април 18, 2010

Filed under: Драми — khagan @ 11:27 am
Tags: , , , ,

По-често от близките си срещаме жестокост отколкото обич.

Старият мелничар изтупа дрехите си небрежно,  правеше го по-скоро по навик, отколкото да влага някакво чувство за чистота.  Бръкна в джобовете си и сви цигара. Пое дълбоко парливия дим. Погледна надолу по пътя дали не се задава каруца със жито, и като не видя, седна на пейката. Колелото скърцаше под напора на пълните лопати, но този звук сякаш минаваше покрай ушите и не му правеше никакво впечатление. Понякога, когато  реката беше пълноводна и влачеше дънери, се врязваха в колелото и то спираше. Тогава настъпваше тишина. Ако се случваше нощем, мелничарят се събуждаше и в мрака се опитваше да измести дънера, за да може отново колелото да завърти. То поемаше бавно и равномерното скърцане караше мелничаря отново да потъне в сън. Поколения наред тази воденица ги бе изхранвала. Никой не можеше да предположи, че ще дойде ден, когато тя ще спре. Но този ден приближаваше и старият мелничар знаеше със сигурност, че това няма да се проточи във времето. Идваше неговият край, а надеждата да се върне сина му ставаше почти нищожна. Какво толкова хареса на големия град, така и нямаше да разбере!?  Нима не знае, че това свърталище на разбойници, ще омърси и ще озлоби душата му. Там Дяволът те изкушава и пороците бавно те обземат и унищожават. Колко пъти му го е казвал, но полза никаква! Като реши, че там ще работи и живее и… стана. Не помогнаха молбите на стария баща. Нима сетивата му не се радваха на ромона на водата? Нима не се радваше на пъстрокрилите пеперуди и водни кончета, които прехвърчаха над дълбокия вир? Нима не се опияняваше от аромата на мащерка и мента? Нима от песента на птичките и далечния любовен повик на кукувицата не трепваше сърцето му? Защо предпочете робството пред свободата!? Ако беше останал при него, щеше да живее малко по-бедно, но щеше да бъде независим и волен. Защо се съгласи да бъде куче, оковано в синджир, а не вълк-свободен!? Заради храната ли,  или искаше да избяга от баща си? Не, това старецът не го вярваше! Той би направил всичко за него. И образование му даде,  и се грижеше за него, а и никога не бе му посегнал. Когато завърши училището, се надяваше, че ще се върне и ще заживеят заедно. Но уви!  Предпочете да започне работа там, във фабриката. Отначало идваше по-често, но с времето все по-рядко идваше да го види. Оправдаваше се с многото работа и обещания да помогне на този и на онзи. После, че се съобразява с годеницата си, която старецът така и не видя. Докато накрая спря дори да му праща поздрави по житарите. Ето  вече десетина години и той изобщо не се вестяваше. Наложи се старецът писмо да пише, та дано да се смили младото сърце и да го навести. „Ела сине-пишеше той- да навестиш стария си баща. Мъка е налегнала сърцето ми. За теб жалее, че не знае добре ли си или имаш нужда от нещо. Знаеш, къде държим снимките и спомените от дядо ти и неговия дядо. Заделил съм там някои неща за теб. Ела ги вземи, хем да ти помогнат, хем да не се изгубят спомените на рода ни. Ела за час поне, когато можеш и си тръгни. Искам да те видя какъв мъж си станал и да се порадват очите ми. Много ли искам, сине!?” Сълзи намокриха писмото, но старецът го сви и го връчи на хора, които отиваха в града, за да му го предадат. Но вярваше, че поне на погребението му синът ще дойде и ще ги вземе, и не ще погинат спомените от миналото. Понякога се навъртаха едни такива злокобни мисли в главата му, че синът му може и да не е сред живите, но бързо ги отхвърляше, защото Бог не би бил толкова жесток, че да му отнеме всичко. Не се нарадва на булка, а сега и на син. Не, в това не можеше да повярва.

Но отговор така и не дойде.

Старецът се спомина, а синът му дори не разбра къде е погребан.  Нито на погребението му дойде, нито по-късно.

Минаха години. Една пролет се случи гореща. Бързо се разтопиха снеговете от планините. Поеха с грохот към долината и повлякоха старата воденица. Отнесоха и снимките, и спомените, и парите, които бе спестявал години наред с надеждата, че ще помогне на своя син.

 

Да погледнеш зад хълма март 24, 2010

Filed under: Психо — khagan @ 9:25 pm
Tags: ,

 

Едва когато Човек  проумее, че трябва да разглежда Душата като Наука, едва тогава ще открие истинската си същност.

Отец Андрей се въртеше в леглото и неспокойни мисли тревожеха душата му. Що му трябваше с даскала да се раздумва на божи теми, та сега сън не го хващаше. Ама като се замисли човек, прав бе дяволът му с дявол. Ако човек излезе от пътя, който върви, ще съзре още много неща, които преди не е виждал, ще научи и това, що е зад хълма и ще открие още много непознати страни. А той, отец Андрея, какво знае, освен писанието, молитвеникът и житията на светиите. Прав е даскалът! Ами, ако не бе слезнал божият син да понесе страданията человечески, в кого щеше да вярва? В Бог, разбира се! А даскалът му отвръща: Ами то нали всички народи в него вярват! Нима Емин овчарят е по-лош от нас. Какво като е мюсюлманин? Да си чул да каже нещо лошо за християните, ама ние плюем и мюсюлмани, и индуси, та и католиците дори. Как би реагирал, ако започне да проповядва за Мохамед? Ще скочиш и ще го анатемосаш. Ето и той така би реагирал, ако се опитваш да го накараш да приеме друга вяра. Тези пророци от хората са измислени, за да няма единомислие. Иначе всички в един Бог щяха да вярват! Ако искаш да убедиш Емин, трябва да прочетеш Корана, да го разбереш и тогава чрез доводи да убедиш Емин, че ислямът е хубава религия, но християнството има много повече положителни неща. Тогава ще накараш Емин да се замисли. Ама аз съм сигурен, че Коранът не си чел, а и това, че Емин никога не ще направиш християнин. Все едно аз да кажа на децата, че математиката е хубава, но най – хубавото от нея е изваждането. Погледни настрани! И още нещо да те питам отче, ако го нямаше Светото писание, как щеше да учиш хората в добро? Нима нямаш хубави думи в сърцето си, ами все в книгата се навираш?
Отец Андрей се надигна и седна в крайчеца на леглото. Опита се да си представи  какво би говорил на миряните, ако не споменава нищо от Библията, но мислите му все около притчи и деяния на библейски герои му се въртяха в главата. Лоша работа! Така бе свикнал със Светото писание, че сякаш нямаше собствени мисли и думи. После за миг му олекна, че все пак те съществуват и животът му можеше да си продължи както преди, но миг след това отново бе обзет от мрачни мисли. Пустият му даскал как лукаво влезе в помислите му и сега не ще да излезе. Хич да не беше влизал в кръчмата тази вечер! Ще прочете една молитва за спасение от лукаваго. Пак молитвеника! Без него какво решение би взел? Никакво! Интелигент е даскалът и ако не беше такъв, сигурно щеше да му каже, че е кон с капаци. И щеше да бъде прав! Отец Андрея никога не приемаше християнството фанатично, въпреки че вярваше във всичко написано. Спомни си младежките години, когато силно се съмняваше в много неща, но баща му не искаше и да чуе за тези негови духовни терзания. Старият отец Милан бе твърдо убеден, че синът му ще трябва да го наследи като енориаш и се стараеше по всякакъв начин да отхвърли от главата му тези нечисти сили. Не му позволяваше да чете литература, която да не е свързана с християнството. Не го наказваше, ако разбереше, че е чел, защото знаеше, че това няма да доведе до положителни резултати, а се стараеше да го убеди, че това са нечисти мисли и писания и трябва да ги прогонва от себе си. С времето отец Андрея привикна, както се казва, да мисли по един и същи начин и всяко отклонение от коловоза го караше да изпада в ужас. Не четеше вече художествена литература, защото тя го подмамваше към светски живот, а там най –вероятно нямаше да може да просъществува. Дали Емин има Коран? Ще го попита някой път. Поне може да му каже  в кого от селото ще го намери. Ще го прочете този Коран и ще разбере какво толкова хубаво в него има, та толкова мюсюлмани има по света. После като се замисли, откри, че в древността ако не е бил мечът над врата, малко биха приели доброволно коя да е вяра. А вярата по собствено убеждение трябва да бъде, иначе е лицемерие.
На поп Андрея му стана хубаво, че мислеше по този начин. Сякаш тези мисли го връщаха години назад  в неговата младост. Какво нечисто би направил, ако все пак погледне настрани? Ако чете книги за история например или география, какво лошо има в това? Да, ще погледне след хълма? Отец Андрей отново положи тежкото си тяло в леглото и блажено заспа.
Следваха дни, в които отчето изпълняваше това, което даскалът му каза. Прочете Корана, купуваше вестници, разговаряше с хората по-често, отколкото преди. Отвори се за тях и за света. В неделните проповеди усети как думите му не бяха само клишета, а идваха все по-често от неговата душа. Тогава се чувстваше щастлив! Сякаш тогава бе самият той, а не отец Андрея. Може би от това, а може би случайно, но църквичката се пълнеше все повече с миряни и това още повече го радваше. Значи те, миряните, не искат написани фрази, а да им се разказва със свои думи, просто и ясно.
Този ден отчето беше решил да посети даскала и да потърси някоя книжка за четене. Може би за историята на цар Борис-покръстителя или за Йерусалим в днешни дни. Не, не този път щеше да прочете „Под игото” или Христо Ботйов! Чел ги беше в младостта си. Щеше да прочете нещо съвременно, нещо, с което да погледне зад хълма. Каквото не знаеше, щеше да му помогне даскалаът
Прекрачи училищния двор. А в него деца крещяха, други играеха на топка, трети се гонеха. Деца! Хубаво му стана на отчето от бликащия живот, от безгрижието на детството.
Пред него деца играеха на топчета. Тъкмо щеше да ги попита за даскала, когато го забеляза едно дете да идва право към него. Момченцето се стараеше да улучи топчето на приятелчето си, но все не можеше. Отчето си спомни, че като дете беше много добър стрелец. Наведе огромното си тяло и хвана топчето между пръстите. Децата се спогледаха с изумление помежду си.
– Я го остави, ей там!- нареди той на едно от децата.- По-далеч, по-далеч!
Децата започнаха да се смеят, защото разстоянието беше огромно и никой не би могъл да го уцели от такова разстояние. Дори по-смелите деца започнаха да си шушукат за самочувствието на отчето. Расото му се валяше в пръста, но отчето не обърна внимание на това. Погледът му бе съсредоточен единствено в отсрещното топче, което трябваше да уцели на всяка цена, ако не искаше да стане за смях пред децата и даскала. Беше пълна тишина, защото децата отдавна бяха спрели игрите си и се бяха скупчили около отчето, за да видят какво ще стане. Това беше голяма атракция, защото за тях отчето бе стар човек и никое дете не си и представяше, че може един поп да играе на топчета. Дълго се съсредоточаваше отецът. В един миг топчето изхвърча от пръстите му, направи огромна парабола и се стовари върху далечното топче, което се пръсна на две. От устата на децата излезе стон на възторг и изведнъж всички започнаха да пляскат с ръце и да викат „Браво” и „Ура”. Отчето с мъка изправи тежкото си тяло и погледна с учудена физиономия децата.
-Ама, вие май не вярвахте, че ще успея, а?
-Не, не вярвахме! –викаха децата
-А нима даскалът не ви е говорил за силата на мисълта!?
-Не! -отвръщаха те.
-И нищо не е споменал за вярата в собствените ни възможности?
-Не!
-И нищо за силата на духа и Божията помощ?
-Не! – продължаваха да викат децата.
-Истина ли е това, което казват децата, даскале!?
-Истината е, но това го нямаме заложено в програмата за изучаване.
-Погледни настрани, даскале! Нима съветваше мен в нещо, което ти самият не правиш!?
-Деца, идвайте на неделната проповед и там ще ви науча как да имате силата и вярата на духа?!
-Ще дойдем! Ще идваме всяка неделя!- викаха те.
-И ти даскале, също! От колко време не си идвал?
-Не помня вече! – смутолеви учителят като гледаше към земята от неудобство.
-Ако не дойдеш и тази неделя, искам десет пъти да напишеш „ Отче наш” за наказание! Разбра ли!
Даскалът кимна с глава в знак на съгласие, а децата избухваха в смях, че учителят им ще бъде наказан по същия начин, както той обичаше да прави.
Щастлив беше отец Андрей тази неделя. Църквата, дето се казва, се пукаше по шевовете от народ. Но най се радваше на децата и на даскала, който бе не само най-добрият му приятел, а и го накара да повярва в себе си и да мисли така, както и отецът би желал. Проповедта му беше точно такава, каквато винаги би желал да бъде: без да чете, със свои думи да разкаже на миряните, какъв е правилният път,  по който трябва да живеем, как вярата кара хората да бъдат по-добри и полезни за себе си и околните, как с мисълта за добро правим целия свят по-добър. В края на проповедта много хора бършеха сълзите си и отчето бе доволен от себе си. Когато всички си отидоха, даскалът си приближи до отчето:
-Отец Андрея, сега вече разбрах защо в Светото писание се казва, че знанието е суета.
-Даскале, ти си чел Светото писание?
-Да, разбира се, човек трябва да гледа и настрани!
-А аз прочетох и Корана, даже!
-Хайде бе и какво пише там?
-Ти нямаше ли от онази смокинената?
-Имам отче!
-Е  като пийнем една –две, тогава ще поговорим за това. Тогава мисълта ми става по-гладка, а и на философия ме избива!
-Ами, тогава хайде да тръгваме!
-Даскале, даскале пак ме изкуши! И като се прекръсти, поп Андрей заклатушка тежкото си тяло към дома на даскала.
-Защо да изкушавам, то ти предложи за….
-Как не те е срам да клеветиш така, даскале, аз само попитах, а ти хайде ,та хайде…..

 

Престъпницата януари 29, 2010

В затворите по света в миналото и сега най-често се натъпкваме на хора, които са престъпили закона, защото не могат да се преборят с бедността.

На изхода от Бургас я видях. Тя стоеше в страни от платното и бе вдигнала ръка за стоп. Колите профучаваха покрай нея, без да й обърнат внимание – сякаш никой не я забелязваше. А тя бе толкова красива. С едната си ръка държеше дамската си чантичка и същевременно придържаше поличката си, за да не се надига от горещия вятър. Спрях буса и попитах за къде е, но момичето, без да промълви дума, се качи в колата, сложи чантичката си в скута и вторачи поглед напред. Притесних се, да не би да съм качил някоя жрица на любовта и после да си имам неприятности. А още по-страшното е, ако е някоя луда. Знае ли човек какво ще срещне по пътищата. Потеглих с колата. След минутка-две я попитах отново, за къде ще пътува, защото аз съм за Пловдив, а до там има триста километра. Тя ми отговори, че и тя е за там и отново замълча. Човек, когато качи някого на стоп, го прави от добри чувства или за раздумка, ако пътува сам, но когато му се случи мълчаливец, обстановката става тягостна. Но тъй като аз никога не изпитвам остра нужда да разговарям с някого, пътувахме и мълчахме. Мина час, след това втори. Летните горещини бързо изморяват, особено когато колата е без климатик. Някъде по средата на пътя, спрях колата и казах на момичето, че ще пия набързо една кока-кола. Ако иска да дойде с мен, ако не, да стои в буса. Добре, че се съгласи, защото прецених, че би било неразумно да оставя непознато момиче само в колата. Разни хора се шляят по пътищата, особено лятото. Както хищникът следва стадото, така и крадци, мошеници и джебчии следват летовниците. В крайпътното кафене бе хладно и поради тази причина достатъчно препълнено, за да не намерим места. След като си взехме кафетата и кóлите, излязохме и се скрихме в сянката на един огромен чинар.
– Страшна горещина! – опитах се да завържа някакъв диалог.
Момичето не отговори. Пиехме си питиетата и мълчахме. След две-три минути обаче, момичето изведнъж се обърна към мен, погледна ме право в очите и ме попита най-неочаквано:
– Ти женен ли си?
– Не! – отвърнах аз.
Помислих си, че това момиче е глуповато и явно няма необходимото възпитание, за да ми говори веднага на „ти” и да ми задава толкова личен въпрос, без дори да знае името ми. Но при следващия въпрос нещата почти ми се изясниха.
– Тогава ще се ожениш ли за мен?
Този въпрос ме накара да се разсмея с пълен глас. Дори сълзи потекоха от очите ми. А тя ме гледаше толкова сериозно и изпитателно, че това ме разсмиваше още повече. След като се успокоих я попитах:
– Как се казваш?
– Марияна.
– Марияна чия?
– Марияна Михайлова.
– На колко си години?
– На деветнадесет.
– А аз на петдесет и четири! Понятно ли ти е, че това е повече от едно поколение разлика? Ако разберат приятелите ми, ще ме побъркат от подигравки бе, момиче!
– Какво ти пука?
– Пука ми, защото утре ще ме зарежеш заради някой, който е млад и красив и ще ме оставиш да страдам. Пука ми, защото когато те застигне любовта, ще забравиш брака, който имаш с мен поради… и аз не знам какви причини. Пука ми, защото като отида да си взема детето от детската градина, възпитателките ще кажат: „Хайде, Пенчо, дядо ти е дошъл да те вземе.”
– Аз съм бременна.
Спрях с монолога, защото това откровение не бих казал, че ме изненада, но към него трябваше да се подходи сериозно.
– В кой месец?
– В петия.
– Късно е да го махнеш.
– Така казват.
– Родителите ти знаят ли?
– Имам само майка. Баща си не познавам.
– А тя знае ли?
– На нея не й пука за мен. Интересува се само от любовника си.
– От него ли е?
– Да.
– И избяга, за да не разбере майка ти.
– Да. Колкото и да не ме обича, все пак ми е майка. Гадно е да разбере.
– Обичаше ли го?
– Кого? Любовника на майка ли?
– Да.
– Ти луд ли си? Налагаше се да го правя, за да ни издържа. Ако му откажех, ни оставяше по месец, без да ни даде пари.
– Майка ти не работи ли?
– Работи, но всичките й пари отиват за данъци, отопление, вода. Знаеш как е? С триста лева живеене ли е!?
– Знам. И сега накъде си тръгнала? Накъдето ти видят очите ли? – отговорих вместо нея.
Тя само повдигна рамене.Това развитие на нещата означаваше, че Съдбата пак ми е подготвила сюрприз. Толкова коли минаваха покрай нея – защо никой не спря? Пак аз – глупакът. Все попадам там, където не трябва, а после се жалвам от късмета си. Мога ли да я оставя така на улицата? Нейното откровение ми даде основание да й повярвам и постепенно все повече се убеждавах, че нищо няма да ми навреди, ако постои ден-два у нас, докато се намери решение на въпроса.
– Ти работила ли си нещо?
– Не. Скоро завърших училище. Дори и на абитуриенската вечер не бях. Нямаше какво да облека.
– Затова ли си с този минижуп? Тръгнала си на стоп! Да не мислиш, че всеки мъж може да устои на изкушението.
– Според теб хубава ли съм?
– Дори много!
– Ама няма да се ожениш за мен!
– Престани с това женене! Казах ти какво мисля. Как смяташ да устроиш живота си?
Момичето отново повдигна рамене и отново замълчахме. Хубаво беше да й намеря работа, помислих си аз и започнах да пресявам хората, които биха ми помогнали за това.
– Какво си завършила?
– Професионална гимназия по дървообработване.
– Защо не друго?
– Там ме приеха.
– Няма никаква перспектива.
– Знам. Трябваше да уча нещо. Необходимо е образование.
– Да! – съгласих се аз. За мен стана ясно, че ще е още по-трудно да си намери работа и то бременна в петия месец.

ххх
– Ето, това е моят дом. Тази стая ще е твоята. Подреди я по свой вкус. Аз ще отида да приготвя нещо за хапване.
– Благодаря ти. Когато се устроя, ще си замина и няма да ти досаждам.
– Лесна работа. Не се притеснявай. Така притесняваш и бебето. Аз съм в кухнята.
– Може ли да се изкъпя?
– Естествено! Банята е в коридора в ляво.
– Има ли топла вода?
– Има, разбира се. Изключвам бойлера единствено, когато се повреди.
– А ние се къпехме само в събота или неделя.
Ужас! – помислих си аз. Хората как изнемогват, а аз се оплаквам като вдовица за мъж, ако нещо не стане веднага.
След около час момичето дойде в кухнята. Изглеждаше още по-красива.
– Имаш ли сешуар?
– Съжалявам, но не. Никога не си подсушавам косата, а и всички жени, които са си тръгвали оттук, си взимат сешоарите.
– Какво си приготвил за вечеря?
– Салам, маслини, сирене и кашкавал. Това е.
– Супер!
– Е не е гала вечеря, но поне няма да заспим гладни.
– Ти заспивал ли си гладен?
– Не, поне не помня такова нещо.
– Тогава защо го казваш!?
– А ти си заспивала, така ли?
– Ако вечерям два пъти едно след друго, се чувствах като богаташка.
– Съжалявам.
Вечеряхме почти мълчешком. Аз с крайчеца на очите си наблюдавах как блажено похапва и се радвах, че мога да й дам поне малко щастие. Въпреки че знаех че е гладна, ú се възхищавах как запазваше самообладание и откъсваше малки залъци от хляба, как взимаше малки парчета от всичко на масата и ги поглъщаше бавно, сякаш е вечеряла току що. Въпреки че се бях нахранил, защото се храня бързо, не ставах от масата, за да може да се навечеря както трябва. Тя сякаш усети мислите ми, стана и каза, че ще измие чиниите. Наведе се над мивката и пред мен се разкриха превъзходни крака. Младо момиче, красиво откъдето и да го погледнеш! Изкушение за всеки мъж, камо ли за такъв като мен на средна възраст. Главата ми се завъртя. Помислих си, че би било хубаво да правя любов с нея. Тази мисъл ме уплаши, защото последствията можеха да станат непредвидими. Разрових гардероба и измъкнах някакъв анцуг, който отдавна ми беше отеснял.
– Марияна, сложи този анцунг, моля те!
– Топло е.
– Сложи го! Не искам да ми се разхождаш в къщата с този минижуп.
– „Моята къща”?
– Не намеквам за това. Просто и аз съм мъж. Разбираш ли?
– Разбирам. Всички сте едни и същи.
– Не сме едни и същи, но мъжът си е мъж, когато става дума за похот.
– Какво искаш да кажеш?
– Че не искам да ме изкушаваш?
– Добре.
Момичето си сложи анцуга, който се оказа възголемичък, но повече не я видях с минижуп. Бях доста уморен. На следващия ден отново щях да пътувам и имах нужда от почивка.
– Това е вторият комплект ключове. Ако ти се наложи да излезеш или да купиш нещо, ти оставям петдесет лева. В хола е телевизорът, ако искаш, гледай. А аз ще се изкъпя и лягам, че утре отново съм на път.
Независимо че бях уморен, сънят все не идваше и не идваше. Мислите ми се преплитаха като змийско кълбо. Укорявах се, че пак съм извършил глупост. Едновременно с това душата ми бе удовлетворена, че помагам на момичето, изкушавах се да бъда с нея, страхувах се от бъдещето и куп други мисли, които не ми даваха покой. След това си зададох въпроса: Щях ли да я приема в моя дом, ако не беше толкова красива и млада? Може би, не! Тогава… Това, което правя, не е от добро сърце, а просто изкушение! Ето, пак мисля с тази глава, която е безмозъчна.
На сутринта мобилният телефон ме събуди. Набързо изпих едно кафе и тръгнах да се обувам. До моите обувки прилежно бяха сложени и малките чехлички на момичето. Стана ми хубаво. Може би, ако бях млад, непременно щях да се оженя за нея, независимо от това, че е бременна. Какво пък толкова! Всеки може да сгреши!
През целия ден ми бе притеснено. Можеше да се прибера и да съм обран. Какви ли не хора съществуват на този свят! Можеше да си е заминала или да ме чака пред дома полиция.
Когато се прибрах, момичето беше там. Посрещна ме ароматът на сготвено. Тя беше изчистила дома, бе подредила вещите ми и дори бе лъснала обувките. Стана ми хубаво. Посрещна ме с широка усмивка. Беше си купила дънки и сега се киприше пред огледалото. Радвах се, че е щастлива. Може би, ако бях по-млад, наистина щях да се оженя за нея. Тя радваше сърцето ми със своята младост и жизненост.

ххх
Така изминаха почти два месеца. Аз й оставях все повече пари, на които самата тя водеше строг отчет и никога не купуваше неща, които не бяха нужни за дома. Дори предложенията ми да купи нещо за себе си се сведоха до закупуването на едно якенце и чифт обувки, от които имаше наистина нужда.
Вече бързах да се прибера у дома. Носех й винаги по някое дребно подаръче, защото като малко дете се радваше. Имах чувството, че отново изпитвам радостта от бащинството. Изкушението все повече се отдалечаваше от мен, а аз започнах да си правя планове за предстоящото раждане.

ххх

Отворих вратата, но нея я нямаше. Помислих си, че може би е излязла до магазина и влязох в банята да се изкъпя. Едва когато реших да хапна един залък докато седнем двамата, видях бележка на масата. Отворих я с треперещи ръце, защото нещо се бе свило в душата ми и ми подсказваше, че това не е на добро.
„Мили  мой приятелю, да, мога да те нарека така, защото досега не вярвах, че съществуват такива хора. Знам, че ти досаждах дълго и реших да те освободя от себе си, като потърся щастието навън. Със сигурност нямаше да го направя, ако се беше оженил за мен. Не мога да лежа на гърба на някого, а ме очаква и раждане, което още повече ще обремени твоя живот. Затова заминавам извън страната, за да спечеля пари и да си устроя по някакъв начин живота. Взела съм четиристотин лева от шкафчето и при първа възможност ще ти ги върна. Извинявай, че постъпвам така, но нямам друга възможност. Ти си един прекрасен човек и винаги ще си мисля за теб като за най-добрия човек, когото познавам. Дори сега, когато си тръгвам, ми е много мъчно, че ще бъдем разделени, защото ми се струва, че те обичам. Да, аз те обичам! Ще ти пиша веднага, щом се устроя и ще ти върна парите при първа възможност. Не се сърди, че не се сбогувахме. Целувам те. Марияна.”
Стана ми страшно мъчно. Сълзите ми се стичаха от очите и не можех да ги спра. Къде беше тръгнала? Защо не й казах, че ще се оженя за нея? Та аз я обичам. Наистина я обичам. Нима може да не обичаш такова момиче?
Седнах пред телевизора и го пуснах, уж да се разсея и да не страдам, но мислите ми бяха само там – при нея. После освободих мъката си и заплаках. Толкова дълго, че неусетно съм заспал.
На сутринта вече животът ми не бе същия. Беше ме обзела меланхолия. Обвинявах се, че съм просто един страхливец. Мразех се. Но въпреки всичко, се надявах, че тя ще се върне.

ххх
Животът ми продължи отново своя равномерен ход. Командировките следваха една след друга и все си мислех, че ето на това място отново ще се появи тя и ще вдигне ръка за стоп. Но това никога повече не стана.
Няколко месеца по-късно се отбих да си взема сутрешния вестник. На първа страница с главни букви ми направи впечатление заглавието: „Карабинери разбиват канал за продажба на български деца.” Разлистих вестника, за да прочета подробности, а там пишеше следното: При опит да бъде продадено българско дете на бездетно италианско семейство в Милано бе задържана майката на детето – българката М.М. от Бургас, към която е предявено обвинение за търговия с деца. Престъпницата ще бъде лишена от майчинските си права и я очаква вероятно петнадесет години затвор по италианските закони.”
“Господи!“ – простенах тихо- “ Върни ми я, Господи, ще се оженя и ще се грижа за нея като свое дете. Моля те!“
Бог не чу молбите ми . Но все още ме крепи надеждата, че в нея остана втория комплект ключове, защото наистина ме е обичала и все някога ще се върне. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.

 

Анабел август 24, 2009

Filed under: Хумор — khagan @ 8:37 pm
Tags: , , , , , ,

1212066396_07

За да преуспее в живота, човек трябва да открие и използва своите качества.


Анабел беше по-малко Ана¹ ,отколкото bel². Гърдите й бяха сякаш изваяни от Праксител³, сякаш всички блузки, които носеше, са тесни за тях. Когато видиш такава жена, се възмущаваш, как на човека му е хрумнало изобщо да създаде дрехите. Когато човек върви след нея и гледа краката й, защото би било грехота да гледаш, където и да било другаде, ти се иска да ….. Господи, колко неща ти се иска да правиш с такива крака. Анабел винаги носеше толкова къси полички , че когато и да минеше покрай мен, все забравях да видя какъв цвят й е косата. Това, разбира се, беше без значение, но винаги, когато си я представя как е легнала на белите чаршафи, ми се губи цвета на косите й и това понякога ми спъва работния процес.Очите й бяха толкова сини, че когато ги погледнеш, винаги се зарейваш в небесата. Спъваш се в надигнатите от дърветата плочки, ставаш и продължаваш да я следваш. Не ти прави впечатление, че си си обелил носа, кракът ти е изкълчен, а се усмихваш идиотски, защото е толкова хубаво.

Някога, когато седяхме на един и същи чин, не можех да откъсна очи от краката й и постоянно се молех да се наведе за нещо , за да погледна в пазвата . Тази пазва беше като в Гугъл – колкото повече се навираш-откриваш все повече неща. Анабел беше много добро момиче, въпреки че не блестеше  с някакви умствени способности. Просто не й се отдаваше. Но ние мъжете винаги прощаваме на тези малки подробности, когато в жената се открият други природни дадености. Затова и с лека ръка прощаваме дори на весталките на любовта , защото знаем, че в труден момент винаги ще ни утешат в своите обятия. В интерес на истината Анабел слушаше винаги, когато някой говори и с това си мълчание минаваше за интелигентна пред хората, които не я познаваха. Не скривам, че това й мълчание бе плод на вроденото й любопитство и може би любознателност, но както се изразяваше тя:„желаеше да научи много неща, но не можеше да ги запомни“. Как да се сърдиш на такава откровеност. Как да хвърлиш укор върху тези детски  наивитет.

Ученическите години отминаха, а Анабел ставаше все по-красива и по-красива. Цъфтеше като роза, но без бодли, което е такава рядкост във флората, за разлика от повечето създания от женски пол.

Години по-късно я срещнах случайно пред някаква къща. Слизаше от луксозна кола. Сякаш с времето тя ставаше още по-неотразима. Позна ме . Усмихна ми се с онази заразяваща усмивка, която сякаш те приканва да отидеш накрая на света без дори да се замисляш за опасностите, които се крият в края на пътуването. Винаги оставаш с впечатлението, че си кръгъл идиот, но и никога не съжаляваш за това. Поканих я да поговорим в близкото кафе. Тя се съгласи и ние подехме разговор за съученици, семейства, работа и куп други житейски  случки, които научавахме един от друг. От думите й разбрах ,че е щастливо омъжена с две деца, огромна къща с осем, доколкото си спомням,  спални , “Мерцедес“-последен модел, вили, хотели и какво ли не.Останах изумен. Попитах я как е постигнала това, а тя ми отговори  с нейната си детска откровеност  следното:

-Баща ми искаше да следвам медицина. Баба ми искаше да съм журналистка , а дядо ми -учителка.  Един ден майка ми ме повика , за да си кажем нещо по женски.И ето какво ми каза тя: Послушай ме добре , Ани. Каквото и да следваш, откровено казано ще е мъка за теб. Без да ми се сърдиш, но не блестиш с някакви големи знания и учението ще е кошмар . Ти си добра и грижовна и от теб ще стане една прекрасна майка. Това не е по-малко достойно от който и да е занаят. На всичкото отгоре си и много красива. А това вече е привилегия на много малко хора по света. Това е такава ценност, че би трябвало да я продадеш много скъпо и този, който я купи, да знае , че е вложил много пари в нея и да му е трудно да я захвърли с лека ръка. Мислиш ли ,че съм загубила като се омъжих за баща ти. Винаги сме били щастливи и задоволени от материална гледна точка.  Много трудно ми беше, когато казах “да“ пред олтара, защото баща ти не беше моят идеал, а и не бях влюбена в него, но в последствие го заобичах заради неговите качества. Голямата ми любов бе едно момче, което срещнах след години и бе паднало толкова ниско, че го видях да събира фасове от земята. Любовта е кратка и опасна, а обичта се формира въз основа на достойнствата на даден индивид. На никого не казвай за този наш разговор, освен разбира се на дъщеря ти , ако е красива като теб.“

После майка ми намери един сравнително хубав мъж, малко по-голям от мен, но много богат. Послушах съвета й и се омъжих за него. Оказа се много възпитан и толкова умен, че понякога ми е трудно да разговарям с него, но определено след близо десет години брак се чувствам щастлива и се радвам ,че послушах съвета на майка ми.

После се разделихме.Всеки пое по своя път.

Понякога, когато се сещам за Анабел, а това се случваше доста често, си мисля дали не съм грешил, като съм я смятал за толкова глупавичка. И защо такива жени трябва изобщо да се женят. Те трябва да са за всички, не само на един. Абе дали не може да се обнародва някакъв закон в парламента, та и ние да се пооблажим.

1. Ана-/иврит/благодатна

2.bella-/итал./хубава

3.Праксител-древногръцки скулптор от ІV в. пр. н. е. Един от най известните ваятели на древността.

 

Зима юли 12, 2009

Filed under: Психо — khagan @ 3:54 pm
Tags: , ,

img_230445_1505656_rМъдрец е този, който знае кога да се оттегли и да даде път на младите.


Знаеше, че рано или късно това трябваше да се случи. Усещаше кръвясалите погледи на глутницата. Сякаш се забиваха като зъби в плътта му и той не им се сърдеше за това. Много зими минаха и колкото повече остаряваше, толкова повече пречеше в лова, а и вече почти не си спомняше, кога за последен път бе повалял животно, пък дори и заек. Като водач и той бе правил същото, каквото трябваше да стори и синът му с него. Вече много зими наследникът му бе новият водач и от него се искаше само едно – глутницата да оцелее до пролетта. А това ставаше все по-трудно, защото дивечът намаляваше с всяка зима, а и студовете ставаха все по-жестоки.
Трудно му бе да вземе това решение, защото му се искаше отново да види пролетните пъпки, да чуе ромона на поточетата и нежните песни на птичките. А и синът му… Колко горд бе, когато в жестока битка той се наложи като водач и поведе останалите вълци, като че ли винаги е бил такъв. Бе силен и интелигентен! Гордост за всеки баща! Нима това щеше да бъде последната им зима заедно? Трябваше да се примири.
Синът му все го отбягваше, сякаш не искаше да се случи това между тях. Но познаваше баща си. Знаеше, че някой ден той сам ще дойде при него и това щеше да бъде краят. Вълците никога не забравяха саможертвата на дедите си и често навестяваха заровените им кости, сякаш молеха за прошка.
Старият вълк напълни устата си със сняг, изчака го да се стопи и отпи бавно. Погледна грейналата луна и небето, пълно със звезди, сякаш излезли специално за тъжното представление, което предстоеше да се състои и тръгна към сина си. Снегът тихо скърцаше под лапите му. Все още можеше да се открият следи от предишното му величие. Въпреки че почти го наближи, водачът не направи нищо, за да се разбере, че забелязва действията му, въпреки че би открил и мишка под снега. Старият вълк леко го докосна с муцуната, сякаш го целуваше за последно и се обърна по гръб пред него. Водачът проточи вой, а след него и останалите вълци, сякаш искаха по този начин да изкажат последно сбогом на стария вълк. Внезапно водачът сграбчи откритата шия на баща си и започна да го души. Въпреки че старият вълк издъхна за минута-две, водачът продължаваше да стиска и да стиска, все едно искаше да бъде сигурен, че няма да му се наложи да повтори всичко това отново. После се отдръпна и наново нададе протяжен вой. След което обърна гръб на стария вълк, сякаш даде разрешение на другите вълци да се нахранят. С тялото му глутницата щеше да преживее още седмица-две, а до тогава можеше и да имат късмет с храната. Водачът тръгна нанякъде в мрака. Въпреки че и той бе много гладен, дори не си помисли да се присъедини към останалите. Не се и обърна да види какво става със стария му баща.
Тази нощ вълците спаха спокойно въпреки неспирния вой на водача.