Бутилка на прозореца април 10, 2014

Мечтите карат хората да избягат от реалността и да живеят друг, по-красив живот.

Гостите влязоха така шумно през вратата, че домакинът почти беше изхвърлен встрани. Залепнал за портмантото, усещаше силните прегръдки на своите приятелите . Механично отвръщаше на пожеланията им и за кой ли път се опитваше да се отблъсне, за да се изправи здраво на крака. Успя едва когато пое и последната прегръдка. Когато се посъвзе и пое спокойно дъх, вече всички бяха насядали около масата и дори някои замезваха. Всъщност всеки си знаеше мястото, защото години наред всяка събота и неделя приятелите му играеха бридж¹ до три робера². Преди десетина години се събираха и по десетима, но сега бяха останали едва четирима. Разбира се, като домакин и пети човек, Малама не играеше бридж, освен ако някой отсъстваше по уважителни причини. Всеки се чувстваше като в собствената си къща и правеше всичко възможно, за да бъде домът на Малама и негов. Ако трябваше да се боядиса стая, Малама само даваше наставления. Ако трябваше да се отремонтира нещо, Малама просто инспектираше. Не че не можеше, но приятелите не му позволяваха това. „Искаме да се чувстваме като у дома!- казваха те.- И затова нека направим нещо и ние, за да не се чувстваме чужди тук.“ В началото на Малама му беше много неудобно от факта, че приятелите трябва да решават проблемите му, но после свикна и дори ги караше да преработят нещо, ако то не му харесва. Всъщност бе радостен, че ги има, защото съпругата му бе починала още преди двадесетина години и животът му би бил кошмар, ако не бяха именно тези, които опустошаваха в момента храната на масата.

– Приятелю мой, приеми моя скромен подарък в знак на приятелство и ти пожелавам още дълги години да ни радваш на този свят!

– Благодаря! Какво е това?

– Отвори и ще видиш.

– Момент. О, Господи, това са онези чехли, нали?

– Точно така. – Още веднъж ти благодаря, Веско! Радвам се, защото ми се струваха изключително скъпи и надали щях някога да си ги купя.

– Маламе, ти да не се разплачеш от вълнение? Махни ги тези чехли и виж аз какво съм ти избрал за подарък!

– Момчета, нямаше нужда да се охарчвате толкова. Чехлите ми са предостатъчно.

– Стига, погледни тука какво има! Малама с треперещи ръце започна да разопакова малкото пакетче.

– Какво ли ще да е? – разсъждаваше на глас. – Ганьо, абе много ти е малък подаръкът! Губи ми се в ръцете.

Приятелят не му отговори. Само го наблюдаваше в лицето, за да възприеме реакцията от начало до край и да не загуби нито миг от радостта, която щеше да последва.

– Това.. това – Очите на Малама се просълзиха, не толкова от подаръка, колкото от детайлите, които запомняха неговите приятели. – Същата ли е?

– Същата. Тютюн не ти взех. Ти си имаш.

– Може би никога нямаше да си я купя. Все си казвах, че макар и да е спукана, моята лула все пак върши някаква работа.

– Да бе! – обади се Наката. – Почнеш ли да издишаш от някъде, няма жена която да те трае!

– Освен, ако не издиша и тя. – намеси се Стоил

– А сега виж, бачо ти Начо какво ще ти подари!

Малама пое дългия пакет и отново ръцете му затрепериха от вълнение.

– Малам, ти да не си болен от “Паркинсон”?

Всички се засмяха. Радваха се, че приятелят им се радва. Бяха щастливи от това, че Малама изживява едно макар и мимолетно безгранично щастие.

– То…това да не би да е…?

Наката кимна утвърдително.

– Детската ми мечта – телескоп! Някога исках да гледам звездите, птиците на съседното дърво… – …жените в отсрещния блок! – допълни някой. – Вярно е. Бях млад. Кой не е искал, питам аз!? – Малама ги погледна с престорена строгост, но след всеобщо мълчаливо съгласие продължи – Благодаря ти, Начо! Как се сети?

– Как… Миналата събота, когато бях „мор”³ излязох да запаля цигара и отсреща на терасата с филодендрона, правеше слънчеви бани някаква жена. Помислих си, че ако имах далекоглед или бинокъл, бих могъл да я видя отблизо.

– Дърт пергишин! Ще си останеш с мераците. – обади се Ганьо

– На коя тераса казваш беше?

– Стига с тези жени. Нека да не си разваляме празника! – намеси се Стоил.

– Нека и аз да му подаря нещо!

– Достатъчно ми подарихте, момчета. Нямаше нужда от толкова подаръци. Стига ми, че Ви има!

– Моят подарък не е купешки.

– А, добре. И какъв е той?

– Отвори и ще видиш?

Малама разклати кутията и се усмихна:

– Ракия? От твоята?

– Не позна.

– Шише е – пак разсъждаваше на глас домакинът – Алкохол сигурно някакъв…коняк… „Слънчев бряг”? От къде го измъкна? Чакай, чакай…това да не е на Митака…

– Той е. Малама ококори очи и това накара всички да се залеят от смях.

– То жена да беше, нямаше толкова да я желаеш! – обади се Ганьо.

– Ама как успяхте…? Стоиле, да не би да си разбил прозореца!?

– Не съм разбира се.

Малама знаеше, че откакто Митака почина, къщата не се обитаваше от никого. Четиринадесет години това шише стоя на прозореца и винаги, когато минаваше извърташе глава, за да го зърне. То всеки път му напомняше за неговия приятел. Митака не пиеше и държеше коняка на прозореца, за да дразни Малака, на когото това бе любимото питие. „Конякът за разлика от жената, трябва да отлежи. Имай търпение! Все някога и на него ще му дойде времето.“ – шегуваше се той. Отиде си толкова бързо, че не можа да изпълни обещанието си: преди да почине, да изпият коняка- като за изпроводяк!

– Стоиле, как успя все пак?

– Ходих до София. Разказах на сина му за този коняк. Той каза, че няма път към нашия град, но ми даде ключовете за къщата. Аз взех коняка и после се върнах до София, за да му ги върна.

– Добро момче е Радко! Ако се чуете, благодари му от мое име. Добре, че не пие, та да може сега да опитаме един отлежал близо петнадесет години коняк.

Малака наля по малко на всеки. Но преди да вдигнат наздравица, Ганьо погледна начумерено чашата си.

– Май този коняк е изветрял. Никакъв мирис не долавям.

После отпи леко и изхвърча към мивката. Всички бяха вперели поглед в него.

– Чай е. Чай от нещо, който наподобява цвета на коняк.

– Пустият му Митак! И след години пак се майтапи с нас.

– Бог да го прости! Добър човек беше!

– И голям шегаджия! Ама заради този майтап не можем да се чукнем за „Бог да прости” с отлежал коняк.

– Знаете ли ? – вдигна ръка Малама – това ми напомня за една моя любовна история.

При възможността да чуят една от прословутите любовните авантюри на Малама, всички замълчаха.

– Беше страхотно момиче. Невероятно красива. Нямаше миг, в който да не мечтаех за нея. Току що се бях уволнил и…

– Е, тогава всички момичета са красиви…- намеси се Стоил.

– Не, не е в това причината. Наистина беше неустоима. Какви ли не комбинации не сътворявах, за да ме забележи, но така и не ме забеляза.

– Нормално. – обади се сега Ганьо – Те, жените като усетят, че някой ги харесва и се правят, че не го забелязват. Но ако разберат, че някой не ги забелязва, ще направят всичко, за да го омаят. Всъщност целта им е да покажат на приятелките си, че няма непревземаеми крепости. И след като са постигнали целта си, моментално го зарязват.

– Това е вярно, но момичето наистина имаше много ухажори и аз нямах никакъв шанс. Девет години не престанах да мисля за нея. Тя беше вече омъжена с деца, а аз все още стар ерген. Докато на деветата година се случи чудо. Беше страшна зима: снегове, поледици, преспи, задръствания. Връщах се от работа. Бях се загърнал с шал като зиморничева бабичка и виждах единствено пъртината пред себе си. Изведнъж жената пред мен се подхлъзна и падна. Понечих да я изправя, като се чудех за ръката ли да я хвана или за кръста. В такива случаи действаш импулсивно. Уж я подхванах под мишниците, но тя като се завъртя и дланите ми се оказаха върху гърдите й. Почти се бе изправила, когато аз се смутих и я пуснах. Вероятно не е очаквала, че ще я пусна още преди да се е изправила напълно.Изведнъж ме хвана за едната ръка с надежда да намери опора. Аз не успях да се задържа, тъй като под краката ми бе почти пързалка.Подхлъзнах се и паднах по гръб, а жената върху мен. Нейното лице бе почти опряно в моето. Сърцето ми щеше да се пръсне, когато съзрях онова лице, за което бях мечтал толкова години. Стори ми се още по красива. Устните й бяха до моите. Не знам как се случи, може би защото наоколо нямаше никой, а и виелицата ни бе прикрила от чуждите погледи, или от възможността да сграбчиш момента, който внезапно ти се е притекъл, но аз впих устни в нейните. Мечтата ми от години се сбъдна. В следващия миг изпаднах в шок. От гърдите й излизаше такъв тежък дъх, че вероятно комините на  Аушвиц⁴ биха били с дъх на лаванула пред този, който усетих. Истина ви казвам: още едно вдъхване и навярно щях да загубя съзнание. Внимателно я избутах от себе си и успях само да смутолевя:”Извинете! Беше неразумно от моя страна!” След това й помогнах да се изправи и бързо се отдалечих .

– Ужас !– обади се някой.

– Така че, онази жена ми напомня сега за този коняк. Понякога е по-добре да очакваш и да мечтаеш, отколкото мечтите ти да се сбъднат. След разочарованието осъзнаваш, че вече нямаш мечти. Чувстваш една празнота и страх. Страх да мечтаеш. И като бутилка коняк на прозореца,седиш и безизразно наблюдаваш минаващите край теб…..И ти е добре, защото който няма мечти, няма и разочарования.

1. Бридж – вид игра на карти
2. Робер – завършък на една игра
3. Мор – положение в бриджа, когато играча поставя картите на масата и се оттегля
4. Аушвиц – комплекс от концентрационни лагери в Полша

Кучешко говно април 22, 2010

Несправедливите обвинения са като кучешкото говно-никого ненужни и миризливи. Не ги допускай в дома/душата /си.

Хубава сутрин се случи този ден. Щяхме с Наката да ходим на мач, но решихме да отидем на стадиона малко по-рано, хем да намерим хубави места, хем да побъбрим със стари приятели. Заредих джобовете с цигари и пари и тръгнах да го забирам. Звъня на вратата, а ме посреща синът му Мартин.
-Какво става, Марти?-питам аз! -Къде е баща ти?
-Повика го някакъв приятел и каза да го изчакаш.
-Е, какво друго ми остава? Ще чакам!
Стоим и чакаме… Мина близо половин час. Гледам Мартин нещо умислен стои, току пуска телевизора, а погледът му зареян в тавана. После подхваща книга, а чете една страница десет минути.
-Кахърен си нещо, Марти? Гледам те, опитваш се да мислиш? Май ти се отдава, а?-опитвам се да го развеселя.- Да не би любовта  да трови джигера ти?
-Ами, глупости! – изчерви се момчето. Скарахме се с един Иван от другия курс  относно държанието на един наш приятел…Абе, дълга история… Та тоя Иван ми наговори едни, какъв глупак съм бил  и разни такива….чак не мога да повярвам, че става дума за мен.
-Това ли е? А той познава ли те добре?
-Мисля, че не.! Понякога играем на мач срещу техния курс и тогава се срещаме. Иначе,  не. Защо?
Точно в този момент на вратата се звъни. „Наката”-помислих си аз и не се излъгах.
-Хайде бе, човек, първото полувреме завърши , теб още те няма!
-Тръгваме, тръгваме! Мартин не те ли забавляваше или още е намусен. Скарал се с някакъв от другия курс. Нали го знаеш  какъв е чувствителен. Ей сега да махна работните дрехи и тръгваме.
Реших да интерпретирам, за да успокоя момчето.
-Марти, ти чувал ли си за Сократ¹ ?
Мартин ме погледна с поглед, който говореше, че го смятам и аз за глупак.
-Добре де, чувал си! Вероятно си чувал и за сприхавата му жена Ксантипа, нали?
Мартин поклати утвърдително глава.
– Както знаеш? продължавам аз. -Тя е била заядлива, глупава, интригантка, злобна и какво ли не. Един горещ следобед, когато слънцето изгаряло земята на Атика, Сократ с бързи стъпки изкачвал стъпалата на акропола. Шляпането на сандалите отеквало в колоните на Партенона.  Бил се замислил защо десният му сандал издава толкова силен шум за разлика от левия, когато под сянката на една от колоните срещнал умърлушения поглед на един от учениците си-Аристодем.
– Какво става, сине мой, защо си провесил така глава? Да не би да са изгорели маслиновите ти гори или да е потънала флотата ти с всичкото злато на борда?  Аристодем бил сравнително бедно момче и приказките на Сократ го развеселили. Оказало се, че причина за лошото му настроение била същата като при теб, Марти. След като му разказал всичко от игла до конец, попитал учителя си: „Кажи ми учителю, как да накарам душата си да не страда от несправедливи думи? Вероятно съм много чувствителен и се засягам и от най-малкия намек.”
„Ще ти кажа! Ти познаваш ли себе си?”
„Старая се, но винаги успявам да се изненадам с нови открития в характера ми.”
„Това е добре, защото този, който си мисли, че се познава напълно, със сигурност не се познава изобщо. И ако ти се познаваш отчасти и някой каже, че ти си такъв, а всъщност не си, защо трябва да се гневиш? Например, ако аз реша да ти кажа,че си глупав, бих го казал така, че ти сам да се замислиш дали не си такъв. А глупакът би ти казал, че си глупак и ти не би разбрал защо, защото самият той не знае как би постъпил на твое място, за да не стане глупак. Разбра ли ме.”
„Мисля, че в общи линии, да.”
„Ще ти го кажа по-просто! Ако аз дойда и ти кажа ,че си глупак, редно е да ти стане мъчно, защото вероятно знам малко повече от теб и имам някакъв респект, нали?”
„Разбира се, учителю.”
„Но ако дойде при теб моята жена, Ксантипа и ти каже това- хич да не ти пука. Сега разбра ли ме?”
„Разбрах Ви, учителю!  Трябва да преценяваме думите на този, който ни съди, дали имат някаква стойност.”
„Много хубаво го каза.”
„Това са ваши думи.”
„Така ли? Запиши ги тогава. Говно. Кучи говно.”
„Моля?” –погледнал го изненадано Аристодем.
„Абе, през целия път се чудя, защо единият сандал шляпа , другият – не, а то било това куче говно.
Засмял се Аристодем на своя учител.
„Не е смешно, Аристодеме, никак не е смешно! През целия път от дома до тук съм мислил по този въпрос, а то какво излезе, че съм мислил глупости. Ето така минават дните ми понякога, а ти си мислиш, че сме умни. Хайде до скоро”
Весело му станало на Аристодем и гледал с възхита отдалечаващата се фигура на Сократ.

-Мартине, сега разбра ли поуката на цялата тази история?
-Разбрах и съм малко по-спокоен.

-И за да те успокоя още повече ще ти разкажа още една история, която се случи с мен. Имах един колега, кой то бе изключително мързелив. Кръшкач от класа. Как успяваше не знам, но винаги влизаше под кожата на шефа и често ни се налагаше да вършим и неговата работа. Нямаше уважението на никой. Може би не знаеш, но аз никога не пия алкохол. На младини пиян направих голяма грешка и от тогава се заклех да не близвам алкохол. Веднъж на едно събрание, този мой колега ми каза право в очите, че не понася хора, които не пият. За него не били изобщо никакви мъже. В първия момент ми стана криво от това, че някой може да не ме смята за мъж, но с времето прецених, че не трябва да обръщам внимание на думите на човек, който не бе уважаван от никого. Така че и аз съм минал по твоя път.

-Чичо Любо, благодаря ти. Сега гледам с други очи на казаните думи: от кого са казани, с какъв тон, искат ли да ме наранят или са просто шега.

-Така и трябва, макар че в първия момент никога не започваме с тези анализи.

-Всъщност чел съм почти всичко за Сократ, но не съм срещал в книгите за този епизод.

-Срещнах го в някакъв сайт. Забравих къде. А сега време е да тръгваме с баща ти, че наистина ще изпуснем мача.

––-
-Ти ме вкара в дълбок размисъл! – обърна се Наката към мен, когато наближихме стадиона.
-Що бе,  Нака?

-Това дето го каза на сина, не съм го чувал. В коя книга го има този епизод от живота му?

-Няма и да го срещнеш. Измислих го, за да го успокоя.

-Но защо точно визира Сократ?

-Сократ е уважавано име и всеки знае, че думите му са мъдри. Ако бях визирал някой по-обикновен човек, може би нямаше да има този ефект.
-Така е. хубаво го измисли. А тези кучешки говна от колко години са проблем на човечеството и няма решение за този проблем.
Абе, веднъж бях пийнал малко повече и се прибрах късно. Жената легнала. Гледам да не я събудя и както съм с дрехите, право в леглото. На сутринта се събуждам, чаршафите омазани с говна. Аз също. Мирише,  не се трае. Жената помислила, че аз съм направил белята, а то кучешко говно……

1.Сократ (469 — 399 пр.н.е.) е древногръцки философ-идеалист.

Ревност април 10, 2010

Мъжката наивност е винаги в ръцете на женската хитрост.

-Как не се спря!? – изръмжа жената, докато подреждаше хавлии, джапанки, шапки и други плажни аксесоари. – Как не те заболя врата да си извиваш главата наляво и надясно след тях!?
-Кой ма, жена?- недоумяваше той.
-Как кой? Флъорците на плажа! Уж табла играете с Митко, а не изпускате нищо. Че се и извивате чак! Пък и коментариите ви такива едни цветисти. Тая какви кратуни имала, онази, как й висял пърдялникът. Другата, колко й били криви краката, но за сметка на това удобни. А онова момиче, само дето не го глътнахте! Отворили едни усти, ни говор, ни картина. ..и таблата забравихте и къде се намирате, камо ли нас. Да му призлее на човек от простотии. Срам ни хвана с Мичето от вас. Вие на море ли сте дошли с нас или да гоните курвите по морето!?
Славчо остана изумен от свръхспособностите на жена си. Тези думи ги бе изрекъл толкова тихо на приятеля си ,че оня се напрагаше, за да ги чуе. На всичкото отгоре играеха табла на два метра от жените си. А те и двете като вперили поглед в морето нито мръдват, нито глава за завъртят, стоят като истукани. Е как е забелязала всичко?
-Ама Фанче!-опита се да се оправдае Славчо.- Какво толкова е станало!? Само гледаме и това е. После коментирахме.
-А  то и това оставаше, да ги подгоните! Как не ви е срам поне от нашето присъствие. То бива, бива наглост, ама вашето не се трае!
Криво му стана на Славчо, ама срещу фактите и боговете мълчат. Добре, че с Митко щяха да ходят за риба следобеда, та да не се заяжда с него повече.

ххх
-Миче, ама забеляза ли ги онези двамата зад нас, а!?
-Има си хас! Онзи с боксерките на цветчета какъв задник имаше? Като на спортист!
-Ами неговият приятел ми каза, че си падал по тебе. Не можел да свали поглед от очите ти и изкушението да се влюби в теб растяло с всеки изминал час.
-Ти пък, Славке, майтапиш ли се с мен!?
-Помниш ли, когато нашите отидоха до барчето за бира?
-Е?
-Нали аз влязох в морето, а ти остана да пазиш багажа.
-Е?
-Е тогава влезе другият и ми каза всичко това.
-Ами ти хареса ли го тоя -твоя де?
-Малко е млад за мен, но пък какви очи има, а и устните му такива едни сладки.
-Ама ти да не би….?
-Случайно стана ма, Миче. Една вълна ни блъсна и той както си говорихме…
-Блазе ти. Ще ти остане един спомен от почивката.
-То и на теб може да остане. Уговорихме се да се видим следобед, докато нашите са на риба.
-Вярно ли? -цъфна Мичето. – Божичко, Славке, колко си оправна.
-Ами, аз ако не бях оправна и деца нямаше да имам ма, Мичеее.

Кьораво пиле

Съдбата е винаги благосклонна към некадърниците.

Вчера казвам на съседа:
-Методи, взел съм черна хартия. Дай да се качим на покрива да го закърпим, че тече  като завали дъжд. Аз ще я слагам, а ти само ще ми подаваш това-онова.
-Остави тази работа, ще взема да падна от покрива. Мил ми е животът! Намери друг!
Представяте ли си: Мил му бил животът. Та моя да не би да не е мил!? Ама после като ми мина яда, се размислих: Че как да не му е мил!? Работа не е хващал от десетина-двайсет години, откакто брат му замина за Канада. Апартаментът на родителите му остана за него. Те пък отидоха на село. Може дори да не знае даже къде се намира това село, защото никога не е ходил там. Ама сигурно и те не искат да са в близост до сина си, че виж им поискал нещо. Той все нещо иска, все ако има как без пари да се оправят нещата. Може би затова всеки божи месец, брат му по петстотин долара му праща хей така, само и само Методи да си стои в България. Че ако реши и той да отиде при него, по-скъпо ще му излезе. За никаква работа не става, а устата му голяма, не можеш я затвори с нищо. Ами ще ти е мил живота, разбира се! И на мен да се беше паднал такъв брат и аз щях да стискам. Аз всичко с пот на челото съм си изкарвал и сега треперя, че задълженията към банките висят и не мога да спя спокойно по цели нощи.
Виж Сийка, жена му де, работи си,  откакто я помня. Прибере се вкъщи каталясала и пак работи. Салата ще му направи, ще му сготви, ще почисти къщата, ще напазарува, абе всичко, само и само мъжлето й да не се повреди нещо. А той като крещи: „Къде са ми чехлите, ма!? Тая манджа сол няма! Как нищо не прихвана от мама! Едно ядене не можеш да направиш като хората!” Гледа го тя в очите и изпълнява всичко като войник. Жена ми разправя, че един ден й признала, че Методи я коландрисвал най-много по пет пъти в годината. Достатъчно й е май, защото като рече:”Моя Мети…” и сякаш мед й капе от устата. Къде ги намирате тези жени бе, бастуни такива? Тя сигурно е единствена в квартала, ама точно на него ще се падне. Е, как да не му е мил живота!?
А колата му! Как веднъж не видях  нещо да направи по нея. Най – много Сийчето да вземе прахосмукачката и парцали и да лъска цял ден, защото наш Методи е и рибар. А то като ходиш за риба и колата цялата се овъргаля в кал, пълни се с прахоляци и треви и за два-три дни не може да се изчисти. А Мето много мрази непочистените работи. Вбесява се от мръсотията и затова жена му е винаги на бойна нога при връщането му. Понякога като поправям нещо по колата, ще дойде при мен и ще каже:”Какво чоплиш по тази кола!? Аз от както я взех преди десет години, нищо не съм пипнал. А вие все се ровите в тях!” Как да му обясня на този човек, че на кьораво птиче Господ му вие гнездото. На некадърен шофьор ще се падне перфектната кола. Сякаш всички, които са я създавали, са знаели, че точно за Мето я правят и трябва така да бъде направена, че десет години да не пипне нищо по нея. Е  как да не му е мил живота на този човек!? Аз шест коли смених! Как една не се намери, та да не ме върне с година-две назад. Все ремонти, все грижи! Ама се примирявам и това е! Съдба!
Дъщеричката му, прекрасно дете, отличничка. Сега замина при чичо си в Канада в колеж да учи. Той ще поеме всички разходи по образованието й. А който не се е грижил за студент, не знае как хвърчат парите. Как да не му е мил животът?! А моите синове-вагабонти. На майка си са метнали. Дай им биричка и купони и повече не ги закачай.
Да му се чуди човек на този Творец, а бе той къорав ли е , че тормози тези, които с пот на челото си изкарват хляба , а другите ги пази слънце да не прегори кожата на лицето им.
Успокоява ме мисълта, че щом на мен не ми е мил животът, означава че не съм поне къораво пиле и продължавам напред.

Касоразбивачът ноември 18, 2009

Оценявай жената като творение на Всевишния, но не забравяй, че и Дяволът е негово творение.

Спас Черногоров бе най-елегантният престъпник, когото познавах. Маниерите му, както и възпитанието, бяха винаги на необходимото ниво и предизвикваха моето възхищение,  когато разговарях с него. Изчел почти цялата световна литература, засягаща неговия професионализъм, той имаше невероятно богат речник, по-богат дори и от практическия му опит. Вероятно, за да затвърди интелектуалността си, бе преминал към по-сложна литература, засягаща състоянието на твърдите метали при натиск, опън, рязане и прочее, което си бе почти инженерно образование. Но главната му сила бе в ирационалното мислене, което се доближаваше почти до трансцедентализма.
Само след няколкоминутен разговор, той можеше да определи дали събеседникът му е финансово обезпечен, дали може, както той се изразяваше, да бъде прослушан, та дори какви авоари би му донесло едно такова прослушване. Не трябва да пропусна, че владееше перфектно няколко езика и тъй като често му се налагаше да контактува чрез тях, промени и името си на Спенсър Блекууд.
В деня, когато го срещнах, бе облечен с копринен костюм, може би на някой световноизвестен дизайнер, с вратовръзка, което ме озадачи и с обувки от крокодилска кожа.
– Ей, старче, защо си променил стайлинга? Не помня да съм те виждал с вратовръзка?
– Така е! Наскоро четох Тадахико Нагао – един японски психолог, който подложил няколко хиляди личности в сферата на търговията на психотест. Той твърди, че търговците имали почти двойно по-голямо доверие на търговски посредници с вратовръзки, отколкото на тези с папионки.
– Това  какво те засяга? Ти нали не се занимаваш с търговия?
– Това е най-старата и най-разпространената професия. Търгува се от каменната ера – мед за корени или жена за два заека и една костенурка. Търгува се и днес – кожено палто за жената или почивка на Хаваите за цялото семейство. Последното е мечта от няколко години. Жените все имат нужда от дрехи, независимо какъв сезон идва. Когато я закупят, едва тогава забелязват, че за тази дреха липсват подходящите обувки, чанта и аксесоари. Да ги питаш за какво им са толкова много дрехи! Накрая се обличат само с една – останалите ги раздават на приятелките си. Суета на суетите!
– Ти  с какво се занимаваш сега? – попитах го най-неволно, въпрeки че много добре знаех с какво.
– Знаеш, стагнация на световния пазар – отразява се и на нас. Не са онези добри времена, които ми носеха добри дивиденти и можех да живея в разкош. Едва сега осъзнах, че трябва вече да се оттеглям от този бизнес и да се отдам на заслужена почивка.
– И все пак?
– Вложих всичките си спестявания в една банка, която рано или късно ще фалира.
– И коя е тя, ако не е тайна?
– Жена ми.
– Ти луд ли си?
– Не, просто влюбен!
– Влюбен?
– Да, срещнах жената на моя живот и съм решил да се отдам на нея. Проблемът ми е, че тя не желае да продължавам занаята си, защото се страхувала  да не ме загуби. А аз се чувствам като спънато магаре. Липсва ми тръпката! Няма адреналин в живота ми!
– И какво ще правиш оттук нататък?
– Аз – шеф на фирма и същевременно мозъка или двигателя, както щеш го приемай. Жена ми – търговски посредник, мениджър, счетоводител и всичко останало.
– Аха! И с каква търговия ще се занимавате?
– Как да ти кажа? Виждаш обединена Европа. Хората се омесват в нея. Едни отиват на запад, други на юг и така нататък.
– Е, и…?
– Абе, ще изкупувам гробни полета, надгробни паметници, ще ги преустройвам и ще реставрирам тези паметници, разбира се, с имената на новите собственици. Знаеш какво е човешката суета! Всеки иска да е оригинален! Ако е българин, иска да бъде погребан в Рим или Париж, а ако е чех – на брега на морето, защото си нямат такова и прочее.
– Интересно, но малко неприятно като бизнес.
– Вярно е! Но замислял ли си се,  какво е заровено в земята заедно с покойника? А моята дейност ще бъде напълно законна. Имам и други идеи. Например срещу солидно заплащане телата да бъдат погребани до отдавна починали любими личности. Например бих се радвал да съм в един гроб с Остап Бендер.
– Това не отблъсква ли жена ти?
– Когато става въпрос за пари, жените стават слепи и оглупяват. Нима не виждаш, какви жени се мъдрят до телетата с дебелите вратове? Да не мислиш, че става въпрос за любов? Виж, моята е нещо друго! Ще дойдеш с мен, за да те запозная. След десетина минути си насрочихме среща пред едно кафене. Обикаля магазините, за да ми купи някои дребни неща.
– А защо не си ги избираш сам?
– О, не се притеснявам изобщо за това! Което и да е купила, винаги е по-добро от това, което аз самият бих избрал. Познава ме така, както аз не се познавам. Ето вече три години сме заедно и никога не ми е засегнала гордостта или честта. Никога не ме е излагала пред хората за каквото и да е. Понякога чете мислите ми и изпълнява това, което желая, без да съм й казал. Добродушна и умна. Интелигентна и работлива като пчеличка.
– Стига бе! Такива жени няма! Ей, да не е травестит?
Спас се усмихна и посочи с поглед една жена, която идваше срещу нас. Висока, съразмерна в тялото и стилно облечена, жената му ни поздрави и след това Спас ни запозна. Пред мен стоеше една грозновата жена, на която никога не бих обърнал внимание, с изключение, може би, на изумруденозелените й очи. Минута след нашето запознанство, тя ни се извини и потъна отново в тълпата.
– Е, какво ще кажеш?
– Искаш да бъда искрен ли? Можеше да имаш най-красивата жена в този град, но все пак изборът си е твой.
– Така е, но всичко зависи като какво възприемаш жената. Ако е като материал, съставен от кръв, жили, бедра, гърди, очи и прочее, то тук си напълно прав. Но ако я приемаш като вътрешна енергия, душевност, ерудиция – не си. Жената е като произведение на изкуството. Обикновеният човек възприема картините на Джаксън Полок като нещо, незаслужаващо вниманието, защото ги гледа с очите на човек, на когото всичко в творбата трябва да му е ясно и понятно. Но хората на изкуството виждат в картините му идеи, стил, виртуозна техника, нестандартно мислене и куп други достойнства, непознати за лаика.
– Кой е този Джаксън Полок*?
– Това е. Ти си 99% от всички мъже на планетата. Ама Памелчето я познаваш, нали?
– Коя? Памела Андерсън ли? Разбира се!
– Ето затова мъжете се забиват на най-неподходящото! Защото цялото им внимание е съсредоточено в гърдите на жените, а не там, където трябва!
– А къде трябва?
– Знаеш ли, не си заслужава труда, да разбиваш каса няколко часа и да се окаже, че тя просто е празна. Сега разбра ли?!

*Джаксън Полок /Морска треска/ – 1912-1956 американски абстрактен еекспресионист, известен с капковата си техника.

Гората ноември 17, 2009

 

Човек открива неподозирани качества, ако го застигне магията на Любовт.

Слънчевите лъчи с мъка пробиваха мъглата. Тежки капки се стичаха по листата на дърветата и бързо се спускаха по горския мъх. Торфът под дърветата беше влажен на повърхността, но дълбоко под него бе топъл и сух. В неговия уютен дом се криеха по-малките обитатели на гората. Само едва забележимо повдигане на острите елхови игли показваше,  че там вече денят е започнал.

Някъде се чуваше равномерното почукване на ранобуден кълвач. Пригласяше му любовната песен на кукувица. Рядко се чуваше друга песен, сякаш птиците не искаха да посрещнат утрото и предпочитаха да са сгушени в сухите си хралупи.

Сред скалите една лисица хранеше малките си с намерен през нощта заек. Щрак!  Лисичетата се боричкаха за по-добрия къс месо, като издаваха писукащи звуци,  примесени с джавкане. Щрак!  Майката не обръщаше внимание. Застанала малко встрани от тях, приседнала под една скала, наблюдаваше от високо безопасността на рожбите си. Щрак!  Закъснял вълк я накара да наостри уши. Щрак!  Издаде  приглушен звук, който за малките бе сигнал за тревога и те замлъкнаха уплашени. Щрак!  Това не означаваше, че храната трябва да бъде оставена и продължаваха да държат част от нея в устата си. След като вълкът отмина, майката легна сред сухата пръст, уморена от нощното скитане, а това означаваше подновяване бойните действия на малките. Щрак!  Близкият рев на елен не направи никакво впечатление на лисицата и тя притвори очи, унесена в сладък сън.

Пъргава катерица сновеше из клоните на съседното дърво,  като от време на време изтърсваше черното си кожухче от насъбралата се влага. Щрак!  Оглеждаше се – да не би нейният враг – златката, да се навърта наоколо и после отново поемаше забързана, спираше, събираше някакви семена и отново се втурваше без умора. Щрак!

Пеперуди летяха от цвят на цвят  с надежда да открият сладък нектар, но крилцата им натежаваха от капките мъгла и принудително кацаха. Разперваха крилца и стояха дълго така – неподвижни и красиви. Щрак! Една от тях се бе оплела в огромна паяжина и хилядите капки посипваха крилата й при всеки неин напън да се освободи от заложения капан.  Щрак!

Том насочи отново обектива, но снимката пак не се получи с нужното качество. Днес ръката му трепваше и само хабеше лентата. Дори и преди, когато беше трапер и убиваше дивите зверове да продава кожи, ръката му винаги трепваше в деня, когато е развълнуван. Тогава оставяше пушката и се отдаваше на къщна работа. И днес трябва да направи същото. Може би  малко да поразчисти, да подреди, да оправи  и нейното легло. По лицето му засия щастлива усмивка. Тази нощ не можа да спи от вълнение. Едва дочака да пукне зората и излезе на лов. Години вече ловуваше с фотоапарата. Тя беше причината за тази промяна. Любовта и Емили.

Срещнаха се случайно в един оръжеен магазин. Той се запасяваше с провизии за идващия ловен сезон. Тя си купуваше пистолет, с който да застреля съпруга си.

– Ако е само за един изстрел, ще ви предложа моя Колт, но първо бих искал да знам, стреляли ли сте и друг път по човек?

– Никога не съм стреляла, но този ще го убия!

– И ще лежите щастлива в затвора, заради един, който дори не заслужава да се наслаждава на красивите ви очи?

Едва тогава Емили се вгледа в суровото, но красиво лице на Том. Стана й приятно.

Разбира се, траперът от години нямаше връзки със жени, но неговото вроденото чувство за хумор и интелект караше Емили все повече да се заглежда в него.

– На ваше място бих подал молба за развод и бих отишъл някъде далеч, докато преминат нещата и съберете сили за нов живот.

– И къде да отида?

– Например, при мен в горите на Аляска!

– Какво ще правя там?

– Аз ще убивам животни, а вие ще ги дерете и щавите.

Емили направи намръщена физиономия.

– Ама, Вие това ли работите? Убивате животни?

– Да! Поне не убивам хора, нали?

– Имахте предвид мен?

– Изпитал съм това, което вие изпитвате в момента и затова предпочетох уединението. Отначало ми беше тежко, но се свиква. Има си и своите хубави неща. Тишина, чист въздух, спокойствие. И все пак, ако решите, съм на ваше разположение. Това е телефонът ми! След седмица ще тръгна. Отседнал съм при майка ми. Ще го запиша, ето тук! – той извади някакво намачкано листче. Е, Емили , желая Ви щастливо бъдеще, ако не се чуем повече!

Но се чуха след четири дни и за негово най-голямо учудване, Емили реши, че ще е най-добре да направи това, което й предложи Том.

Първите дни животът й сред гората бе истинско изпитание. За жена, която е виждала гора само по телевизията, реалният живот в нея си е цяло изпитание. Беше септември, но зимата отдавна проявяваше своя свиреп характер. Студът бе сковал земята. Том излизаше на лов, но се радваше, когато заварваше топла и подредена хижа, а на масата го чакаше гореща еленова супа. Липсата на баня беше основният проблем за Емили, но когато си тръгна, за Том това бе приоритетна задача и след два месеца имаше собствена сауна, където се напарваше като старите индианци с нагорещени камъни.

Емили като журналистка постоянно снимаше със своя фотоапарат и правеше репортажите си на място. Когато си тръгна, тя му остави фотоапарата заедно с десетина цветни ленти.

Отначало Том се зачуди за какво му е този фотоапарат?! С времето, може би,  от тъга по Емили, започна да снима местата, на които са били двамата. След това се пристрасти и отделяше повече внимание на фотоапарата, отколкото на пушката. Откри, че в гората има не само дивеч с красиви кожи. Откри неща, които години наред не беше забелязал, че съществуват. Откри красотата на изгревите, на цветята, песента на птичките и още хиляди неща, които допреди месец подминаваше без капка внимание.

Някога с карабината си можеше от сто метра да убие самур или златка в окото, така че да не повреди кожата на животното. Сега ръката му не трепваше, когато фотографираше. Пращаше на Емили всички ленти. Тя ги проявяваше и му ги връщаше, като всеки път го насърчаваше, че става все по-добър. И той още повече снимаше, докато накрая ходеше на лов единствено, за да си набави храна и провизии за домакинството. Престана да мисли за печалба от кожи. Започна да гледа на гората с други очи. И когато подаде молба в горската полиция, че се отказва от лова,  колегите му помислиха, че самотата го е побъркала.

Том не знаеше, че Емили бе организирала изложба с неговите снимки и само за половин година той бе явление сред културния живот на родината си. Но разбра и още нещо – че не би могъл да живее в бетонния град и никога не би се разделил с гората, въпреки любовта си към Емили. Радостното бе, че и тя го разбираше! Обещаха си да се срещат на всеки шест месеца, като лятото тя ще идва при него, а зимата той ще се прибира в Чикаго. Така два месеца в годината щяха да бъдат заедно, но това щеше да е достатъчно за тяхната любов.

Лятото, макар и кратко, идваше през май и само след три месеца си отиваше. Бяха се уговорили Емили отново да го навести, но при условие, че банята е готова и няма да гледа окървавени кожи на животни. Том обеща, че всичко ще бъде готово за нейното пристигане.

Когато обаче траперите го видяха да чака вертолета с китка диви цветя, разбраха, че Любовта е взела своя дан и един трапер е загинал завинаги.

Шпионката ноември 1, 2009

Фанатизмът, независимо от своя характер, променя психиката на хората така, че започват да приемат дори нечовешкото за нормално

Муза¹ галеше голото тяло на седемнадесет годишният си син. Беше дошъл и този ден, който бе част от плановете на божествения Август²,  и тя като вярна негова робиня и поданичка трябваше да изпълни. Благодетелят я бе превърнал от робиня в царица, което не се побираше дори в мечтите й и затова сега трябваше да му се отблагодари. Не разбираше много от подмолите на политиката, но вече като част от нея осъзнаваше, че всяка крачка в нея, бе плод на дългогодишно проучване и плануване. Нейният бъдещ съпруг имаше подкрепата на скитите³, които при вечните междуособици в Партия⁴ му помагаха с войски само, защото майка му бе от техните племена. Но когато Марк Антоний⁵ превзе Армения, връзките между скитските племена и Партия бе прекъсната и Фраат⁶ трябваше да приеме условията на Великия Рим. Като подарък за вече добрите отношения беше изпратена на партския владетел. Предварително подготвена за всяка крачка, която трябваше да направи, тя обеща на императора, че ще изпълни безпрекословно неговите нареждания.  Красотата й бе толкова впечатляваща, че Август не позволяваше на никой да я вижда и докосва. Като негова робиня имаше право да се люби с нея и бе ревнив, ако погледа на някой друг спре върху лицето й. Това вбесяваше Ливия⁷ и често, когато я учеше как да приготвя настойки от различни билки, я подпитваше, уж невинно, дали отношенията й са близки с нейния съпруг. Муза я поглеждаше учудено и с ужас, тогава на Ливия й ставаше по-спокойно. Отровителката,  както я наричаха , си затваряше очите, когато ги виждаше заедно. Може би предстоящото й пътуване в неизвестността или заради голямата политика , тя запазваше търпимост към робинята. На прощаване  Август й обеща, че и при най-малкия проблем, ще изпрати легионите⁸ си, за да я защитят. В очите му имаше толкова много обич към нея, че това й даваше сигурност за предстоящото пътуване в  неизвестността, която я очакваше.

Когато пристигна в Ктезифон – столицата на Партия с една от кохортите⁹ на Октавиан, бе представена на бъдещия си съпруг. Лицето му засия, когато срещна нейния поглед и дори скъпоценностите, които му бяха изпратени като дарение, не му направиха толкова впечатление, колкото живия подарък. Независимо че за него бе просто жена, Фраад се страхуваше от нея, защото като всеки римски гражданин, така и тя бе горда и държеше на независимостта си. Неговото желание да я притежава се засилваше с всеки изминат ден и поривите започнаха да стават все по-неудържими. Първа част от плана бе царицата да бъде отстранена и на нейно място да бъда поставена Муза. Отрова в червилото бе най-елементарният начин да се постигне изпълнението на такава задача. Месец по-късно Фраат се ожени за нея¹ и в брачната си нощ тя направи всичко, което един мъж би желал. Най-вече с нежност и ласки отвори пътя на любовта му към нея. С нежните думи и моминска свенливост накара мъжката му душа да копне все повече за нейното тяло. Разбира се, тя отбягваше честите връзки с него, защото само с привидно безразличие щеше да бъда още по-желана и страстта му към нея щеше да го накара да върши всичко, което не би сторил за друга. Година по-късно разбра, че е бременна. Фраад бе щастлив от този факт, но опасенията й, че се страхува за живота на тяхното дете, я накараха да пристъпи към следващата стъпка. Предложи му неговите синове Ород¹¹ и Вонон¹² да бъдат изпратени в Рим, където ще бъдат посрещнати с почести и където ще се запознаят с нова за тях цивилизация. Там ще изучат дългогодишния опит на Рим и се запознаят с държавните дела на най-Великата империя, впоследствие ще им помогне да управляват по-добре собствената си държава. Сега при това положение  раждането на детето им би създало безпричинна ревност на двамата му синове.

След три месеца това вече беше факт. Муза знаеше, че Ород и Вонон щяха да бъдат заложници в Рим дотогава, докато тя реши. Предстояха й по-спокойни години, в които най-важна грижа бе отглеждането и възпитанието на сина й като римски гражданин,  и като евентуален цар на Персия. Муза държеше детето им да се нарича Фраатак¹³. Това бе име, което ласкаеше честолюбието на Фраат, а и не всяваше недоволство сред царедворците. За тях това име им даваше основание да гледат на Муза като представител на тяхната раса и да бъдат по-благосклонни към нея. Разбира се, никой не знаеше за пъкления план на Великия Рим и когато Фраатак навърши четиринадесет години, вече бе време да започне политическа кариера. За Муза отравянето на съпруга¹ й не означаваше нищо повече от извеждането на своя син по пътя на властта. В продължение на три години тя властваше като царица и всички, които се явяваха като пречка, биваха отравяни или убити. През тези години Муза се опитваше по много заобиколни пътища да обясни на своето дете, че бъдещият цар на Персия трябва да е римски гражданин, че те като такива трябва да бъдат в основата на това. Едва последната година Фраатак разбра истината. Главата му трудно го побираше, но убежденията на майка му все повече го нагласяха към това. В Персия бракът между близки роднини беше напълно естествен и такъв брак би притъпил възприятията на персите за истинските намерения на Рим. Муза и Фраатак се ожениха официално¹⁵, от което следваше, че трябва да бъде изпълнена последната крачка към затвърждаването на позициите на Рим в Персия. От този брак трябваше да се роди бъдещият цар и Персия да стане част от Великата империя.

Любовното биле, което му бе дала, го държеше в опиянение и той бе подвластен на естествения си нагон. Ласките и нежните докосвания на майка му го караха да търси нейните устни, да целува гърдите, които не бе търсил повече от петнадесет години и да иска да проникне там, от където се е родил. Бледата светлина скриваше техните изражения. Муза насочи члена му под себе си и започна равномерно да се движи нагоре и надолу дотогава, докато тежката въздишка на сина й не показа, че новият цар на Персия е вече напът. Планът замислен на Божествения от преди близо двадесет години бе успял.

1.Муза-римска робиня изпратена като дар на персийския цар Фраад IV

2.Август-  Гай Юлий Цезар Октавиан е първият римски император. Управлява Римската империя 41 години — от 27 г. пр. н. е. до своята смърт през 14 г. от н.е.

3.скити-племена на север от Партия- отнася се за саракурите български скитски племена между Кавказ и Каспийско море.

4.Партия-държава в Азия влизаща в пределите на древна Персия

5.Марк Антоний -83-30 г.пр.н.е.-римски политик и пълководец

6. Фраад ІV-40-3 г.пр.н.е.-управител на Партия.

7.Ливия – Ливия Друзила, след 14 г. Юлия Августа или Ливия Августа (28.9.58 г.пр.н.е.  – 29 г.) е римска императрица, съпруга на Октавиан Август (38 г. пр. н. е. – 14 г.)

8.легион-военно подразделени от около 5000 войника

9.кохорта – една десета част от легиона или около 500 войника

10.около 18 г.пр.н.е.

11. Ород ІІІ-4-7г-управител на Партия

12.Вонон I-7-12 г.-управител на Партия

13.Фраатак – Фраат V-3г.пр.н.е.-3г.от н.е.-управител на Партия

14.около 3 г.пр.н.е.

15.2 г. от н.е.

Чадър октомври 30, 2009

Очите не винаги са достатъчни, за да виждаш. 

Застанах на спирката, за да чакам автобуса, а студеният септемврийски дъжд биеше странично под напора на вятъра. Насочвах чадъра в посока на вятъра, така че поне гърдите ми да останат сухи. До мен един младеж бе подложил гърба си под ударите на дъжда и мърмореше на себе си. Неприятната ситуация ме принуждаваше да разсъждавам върху това как на държавата изобщо не й пука за хората, ако не става въпрос за пари. На спирката нямаше никакъв подслон, автобусът вероятно щеше да има двадесет минути закъснение, на улицата шахтите бяха явно затлачени и се бе образувала една огромна локва. Дано поне спре по-близо до тротоара. И тъкмо в този ред на мисли до нас се приближи да чака хубава жена, която се бе свила в една жилетка и трепереше от студ. Дожаля ми и  отидох при нея.

– Влезте под чадъра! Ще се разболеете така!

– Не, благодаря! Автобусът ще дойде след малко.

– Мислите ли, че ще е веднага? Аз чакам понякога по четиридесет минути.

– Наистина ли?  Вие кой автобус чакате?

– 49. А Вие?

– 75.

– Може Вашият да е по-редовен,  но сте цялата  мокра, настинката не Ви мърда, ако продължавате да стоите под дъжда. Вятърът е студен! Каня Ви най-учтиво в апартамента ми на чашка кафе. Моля Ви! Не ми отказвайте!

Жената се усмихна очарователно и влезе под чадъра. Явно не беше подготвена за този дъжд, защото под жилетката бе с прозрачна блузка, която по никакъв начин не я предпазваше от вятъра.

-Подръжте за малко чадъра!

Тя го пое плахо и за малко да бъде отнесена от напористия вятър. Аз свалих якето си и я загърнах. Изненадано от моя жест, момичето ме погледна право в очите. В погледа й се смесваха изненада, радост и възхищение.

– Много ми е неудобно…

– И мен ме яд, че се подадох на чувствата си! Сега ми е студено!

Тя се усмихна и се притисна до мен.

– Май не вярвате много на синоптиците, а?

– Вярно е! Не им вярвам много.

– Вероятно, защото синоптикът е бил мъж, нали?

– Не си спомням, но твърде е възможно да е бил и мъж.

Така анализирахме поведението и характера на мъжете, жените, политиците и точно, когато почувствахме някаква близост, нейният автобус дойде. Тя ми се усмихна, изненадващо ме целуна и се качи. Шофьорът бързо затвори вратите, а тя успя да ми махне с ръка за довиждане. Малко след това дойде и моят . Затворих чадъра и се качих. По навик оставам винаги прав, независимо дали има хора, или не. На свободната седалка до мен седна младежът, с когото чакахме на спирката.

– Старче, как ги правиш тия работи? К’ва яка мацка и щеше да я свалиш още малко. Само дето ти отмъкна якето. Как може да им вярваш на тия жени? А казват,че с възрастта човек помъдрява! Празни приказки!

– Мислиш ли, че ме е завлякла?

– Сто процента съм сигурен! – и от дългогодишната практика през своя житейски опит изказа дълбокомислена мъдрост: – Те, жените, ако ги лигавиш, ще ти се качат на главата. Затова тормоз – хем ще те уважават повече, хем ще си рахат!

В този момент телефонът ми звънна.

– Моля?

– Исках само да Ви кажа, че документите са Ви останали в якето. Не се притеснявайте за тях, довечера като дойдете у дома, ще Ви ги предам.

Младежът явно чу разговора и ме погледна възхитен.

– Егати далаверата! Тя е твоя, старче! Паднала е в джибрите! И к’во? Само дето имаше чадър! А бе къде ги продават тези чадъри? Ще си купя и аз един! А не, ще взема два, за всеки случай! Егати далаверата!

Разказвача октомври 19, 2009

Смисълът на живота е в твоето предопределение

Преди много, много години ,в древни времена, когато хората вечер край огъня си разказвали приказки и странни истории, живеел един разказвач. Бил толкова сладкодумен, че хората онемявали, когато им разказвал, забравяли за грижите си  и времето, в което слушали невероятните му разкази, неусетно отминавало. Щом видел пред себе си събраните около огъня хора, сякаш не той, а някой друг изговарял думите , които се леели като поток и създавали невероятни истории, в които и самият той не би повярвал. Независимо от продължителността на разказите му и тяхната заплетеност, веднъж изказани от неговата уста, оставали в паметта му и той ги повтарял стотици пъти.Приказките му макар и необикновени, били поучителни и преминавали от уста на уста, и се запомняли от хората. Въпреки радостта, която виждал в хорските очи, разказвачът бил изпълнен с мъка.Нещастието, което го измъчвало, било гърбицата ,която носел по рождение. Тя често му донасяла беди и страдания. Разказвачът нямал свой дом, обикалял от град на град, от село на село, от оазис на оазис и  отсядал там, където бил приет. Често му се налагало да бяга, подгонен от децата, които го замервали с камъни и обиждали за недъга му. Страдал разказвачът от тези свои неволи, но миг след страданието, сърцето му отново запявало и той с добротата на своята душа прощавал на малчуганите.

Годините минавали, а в душата си разказвачът все повече тъгувал заради своя недъг. С умиление гледал красивите девойки и мечтаел и той да бъде като другите: да се задоми, да има дом и семейство и най- вече деца, на които да остави своето разказваческо умение. Тъгата  обсебвала душата му, постепенно  разказите му ставали все по-тъжни и печални. Все по-рядко виждал усмивки и смях, но за сметка на това, все по-често – мълчаливи сълзи в разотиващите се слушатели.

Веднъж, прогонен от някакъв град, поел през пустинята ,за да отиде в друг, който бил толкова отдалечен, че както бил без вода и храна, трудно би преминал и половината път до него. Но понякога човек в отчаянието си прави такива неща, които не са подвластни на разума. Вървял часове наред разказвачът сред пясъците и не спирал. Вечерта го сварила насред тях, но той продължавал да върви, без да се интересува от това, дали е избрал правилния път или не. В мъката си той се бил предал и животът за него бил вече толкова безсмислен, че само младостта му го крепяла, за да живее. Утрото дошло, а разказвачът все вървял и не спирал. Когато слънцето се извисило и неговите лъчи изгаряли всичко живо в пустинята,задухал вятър и повел горещите пясъци в неизвестна посока. Връхлетяла го силна буря и той бил принуден да спре ,за да предпази очите си от проникващия прах и песъчинки. Но като по чудо изведнъж точно до него вятърът секнал, а слухът му долавял все още съскащия вятър около него. Отворил очи и останал изумен. Пред него стоял Бог. Самият той никога не бил виждал Бога, а и колцина са тези , които са го виждали, но нещо в него говорело ,че е той. Паднал на колене и уплашен заговорил:

-Велики Аллах, прости на мен, грешника, че бях неблагодарен затова ,че си ме създал с гърбица и в мислите си ти бях обиден, но знам ,че разбираш болката ми и ще ми простиш, защото си благ и великодушен, и винаги прощаваш на такива неблагодарници като мен.

-Мълчи и ме послушай. Ти си моята уста, ти си моите мисли.Неслучайно на теб дадох тази дарба да учиш хората на добро и да прославяш името ми. Нима мислиш, че животът е толкова дълъг, та не би го изживял с една гърбица!? Огледай се. Виж хората как страдат заради неща, които са преходни и отминават.Защо? Защото не са разбрали своето предопределение. Защото не са разбрали смисъла на своето рождение. Защо са се родили и какво е тяхното призвание. И ти като тях искаш да се радваш на земните блага, сякаш те са най-важното в живота на човека.

-Прости ми Боже, но и аз като обикновените хора искам жена, която да обичам, дом, семейство , деца. Нали е казано:

Ако се плашиш  вече да мечтаеш,

то ти си мъртъв ,но не знаеш.

Подобно: пукната от камък стомна,

ще имаш света за каменоломна.

-Нима искам много!? Но с тази гърбица ми е невъзможно да се радвам на това.

-Явно не разбираш, че има и по – свети неща от земните радости.

Защо ти е да търсиш Любовта,

щом да те намери тя не е решила!?

Саксията в едно с цветята и пръста,

не една глава корава е разбила.

-Затова ще ти махна гърбицата , но за сметка на това, ще ти отнема дарбата да разказваш. Запомни, че:

Любовта не всекиму ще отреди

двама да гребат от нея със охота.

Градушката е дъжд, но повече вреди ,

отколкото  полезна да е за Живота.

-Аллах акбар*!- извикал разказвачът и в този момент Бог изчезнал. Пясъците го принудили да закрие очи и да легне в тях под напора на ураганния вятър.

Щастлив бил разказвачът. Нямал гърбица, и тъй като имал хубаво лице ,се оженил за момиче по сгода. Разбира се бил беден и живеел бедно. Не след дълго му се родило момченце.

Годините летели. Сиромашията не излизала от къщата и жена му ставала все по раздразнителна и злобна. Разбира се любовта отминала и това дало повод жена му постоянно да натяква, че е некадърен да печели, че е бездарник, който  не е трябвало да се жени, че е сгрешила с този брак и хиляди още обиди, на които той, в името на брака се стараел да не обръща особено внимание. Но когато тези думи започнали да излизат и от устата на сина му, тогава печал покорила душата му. Не смеел да се прибира в къщи и предпочитал да се скита по пазари и тържища, та дано да донесе нещо в къщата, за да не бива обругаван. Никой не искал и да знае, колко много за него е семейството. А колко много е мечтал за този дом и колко сълзи е пролял, за да го има. Вярно са казали хората:

Бедата не идва никога сама.

Не жали нито беден, ти богат.

Ще те последва и навън и във дома.

След дълга суша идва град.

Накрая решил да изостави дома и семейството и тръгнал по белия свят. Независимо от обидите , душата му страдала за семейството, но синът му бил вече голям, за да печели, и това го успокоявало донякъде. Вървял така в пустинята ден и нощ без да почива. Искал да падне изтощен от умора и свърши с живота си. И това станало. Настигнала го буря и той паднал изнемощял от умора, свил глава между краката си и изведнъж всичко утихнало.

Разказвачът отворил очи и се опитал да се надигне ,но пясъците го притискали, а и тази гърбица така му пречела да се изправя. В този миг разбрал ,че всичко това било само сън. Сън, който му е пратил Аллах , за да разбере безсмислието на земния живот. Зарадвал се разказвачът на съдбата си и дори на гърбицата, която толкова често проклинал преди. Замислил се и в главата му отново се зародили чудни и невероятни истории. Значи Бог не му е отнел и дарбата. Какво би правил без нея!? Паднал на колене с просълзени от щастие очи и извикал:

-Благодаря ти, Господи, че не ме наказа!И след миг добавил-и за гърбицата ти благодаря. Разбрах всичко и ще благославям твоето име докато съм жив. Правилно е казано:

Мечтата може да те умори,

ако непременно искаш да я осъществиш.

И от най-голямото дърво дори

не можеш кораб да си построиш.

След това се изправил и радостно поел към живота.

-Вярно е казано:

Каква е ползата от мъдрите слова,

щом след страданията ги четем.

За мен поуката е във това:

Добре ли сме – поуките не щем.

*Аллах акбар-Аллах е велик

Отшелникът октомври 5, 2009

Религията, колкото и да е сляпа, е по-висша форма на философията, отколкото атеизма.

Керванът спря. Камилите познаваха местността и легнаха да си почиват. Години наред те преминаваха през пустинята и знаеха,че на това място винаги почиваха. Амир си знаеше работата. Трябваше да свали товара от камилите, да ги напои и нахрани. После да издигне палатка на господаря си и едва след това можеше да отпочива и той.

Днес бяха дошли малко по-бързо от друг път и ако работата спореше, имаше време да навести отшелника.

– Ибрахим, какво се размотаваш още? Занеси на Али бей храна и  килимчето!  И защо си сложил меха с водата на пясъка? Колко пъти ще повтарям едно и също? Няма да пием пикня заради теб!

Момчето се разтича да изпълни заръките на керванджията. Сложи килимчето под акацията и се върна за храна и вода. Амир разпрегна камилите и все поглеждаше към слънцето, сякаш му се молеше да спре своя ход. Беше обещал и на Ибрахим да го заведе.

Час по-късно върна животните от водопой и се захвана да опъва палатката на господаря си, като същевременно  не преставаше да му говори:

-Али бей, днес свършихме по-рано!  Аллах¹ е милостив, че ни дари с хубаво време. И водата е чиста на извора. Не е така мръсна като предния път, та камилите се изпотръшкаха от…

Погледна, че господарят му се храни в този момент и прекъсна монолога си, но след минута продължи:

– Та, ако си спомняте, милостиви господарю, молбата ни е да посетим светия отшелник, Аллах здраве да му дава и дълъг живот!  Нека му занесем нещо за ядене, че е грехота да минем покрай него и да го оставим гладен. Нека изразим почитанията, че молбите му да ни спохождат, дето се казва. И от вас, Али бей, поздрави ще пратим. Само камилите, дето се казва, да наглеждате. Ние сме ги навързали една на друга, та да не се разпръснат, ама по едно око да хвърляте от време на време, че всичко се случва. Една да се развърже и другите като видят, че е тръгнала настрани, и те напъват, и ето ти проблем. Та, ако може, господарю?!  Ние ще бързаме, че то не е кой знае колко далече, ама докато отидем, докато се върнем… Пък най-мерак Ибрахим има! Нали е отскоро и не е идвал по тия места през целия път за него ми говори. Да не го разочароваме, Али бей! Добро момче е той и работливо. Заслужава тази награда, господарю. Молим ви!

Беят махна с ръка одобрително и Амир викна към момчето:

-Ибрахим, идвай бързо! Господарят, Аллах здраве да му дава и дълъг живот, благоволи да ни пусне!  Тръгвай незабавно да не натоварваме господаря с непосилни за него грижи!

Сандалите на момчето бързо шляпаха и едвам стигаха широката крачка на камиларя.

– Далече ли е пещерата, Амир ефенди?

– Не! След малко ще стигнем! И да целунеш ръка на светия човек, чу ли?

– Да, ефенди! А той много ли е стар?

– Много. Даже и той не знае на колко е години. Никой не го помни като млад. Дори моят дядо, когато е бил малък, го е виждал като стар.

– А сам ли живее?

– Сам!

– И не се ли страхува от джинове²?

– Не!  Джиновете бягат от него, защото джиновете отиват при страхливите, а той е смел. Видял е много и от нищо не се страхува.

– А кога ще умре?

– Ибрахим, престани да задаваш глупави въпроси! Само Аллах знае кога ще умрем! И внимавай  какво говориш  като отидем там! Да не започнеш….?

– Няма, ефенди. А той с какво се храни?

– Каквото му занесат керванджиите.

– А ако не му занесат?

– Ще умре от глад!

– А през колко време минават от тук кервани?

– През месец, може би, два.

– А той защо не работи?

– Ибрахим, ти слушаш ли се какви глупости говориш? Светите хора не работят. Те се отдават на Аллах и се молят за нас и нашите деца. Ако не бяха неговите молби, може би щеше да ни настигне буря и да ни заровят пясъците.

– Той имал ли е жена и деца?

– Имал е, но те отдавна са починали, както и неговите внуци, защото е доживял до дълбоки старини.

– Амир ефенди, а как се е казва отшелникът?

– Не знам!  Никога не съм го питал. Някои керванджии казват, че се казва Бахира³. Други казват, че не е така името му.

– Бахира ли? Че какво име е това?

– Християнско е!  Някога, когато Нашият Пророк Мохамед⁴, Аллах да го поживи, минавал оттук, отшелникът казал на керванджиите, че сред тях е Пророка, но никой не му повярвал и те си заминали. Години по-късно разбрали,че е бил прав.

– Кога е станало това?

– Все едни въпроси задаваш! Отде да знам? Може би, преди двеста или триста, или… А бе, отде да знам! Ето наближаваме. Стига си питал! И да му целунеш ръка!

Амир се приближи до пещерата, която представляваше  вдлъбнатина в малката скала. Там седеше отшелникът. Както и миналият път, тялото му не потрепваше, а дрехата бе преметната върху лицето му. Керванджията не видя храна в купичката, но си я позна. Предният път я беше  напълнил и сега пак сложи в нея храната, която беше донесъл.

– Ибрахим, да си вървим! Светият човек спи и не бива да го притесняваме. Друг път ще му целуваш ръка. Сега нали го видя? Стига ти толкова! Изял си е храната! Да вървим!

– Амир ефенди, той да не е умрял?

– Ибрахим, какви ги говориш? Аз толкова години му нося храна и го виждам как си я изяжда, а ти! Хайде да се прибираме, че господарят се утрепа да работи вместо нас.

И двамата закрачиха по обратния път.

1. Аллах – на арабски Бог. Бог на мюсюлманите.

2. Джинове – бродещи духове.

3. Бахира-Багира или Бухейра – сирийски християнски монах, отшелник. Според легендата, обяснил на Мохамед неговото историческо предназначение.

4. Мохамед (20 април 570 г. – 8 юни 632 г.) – арабски религиозен и политически лидер и пророк на исляма.