Старата воденица април 18, 2010

По-често от близките си срещаме жестокост отколкото обич.

Старият мелничар изтупа дрехите си небрежно,  правеше го по-скоро по навик, отколкото да влага някакво чувство за чистота.  Бръкна в джобовете си и сви цигара. Пое дълбоко парливия дим. Погледна надолу по пътя дали не се задава каруца със жито, и като не видя, седна на пейката. Колелото скърцаше под напора на пълните лопати, но този звук сякаш минаваше покрай ушите и не му правеше никакво впечатление. Понякога, когато  реката беше пълноводна и влачеше дънери, се врязваха в колелото и то спираше. Тогава настъпваше тишина. Ако се случваше нощем, мелничарят се събуждаше и в мрака се опитваше да измести дънера, за да може отново колелото да завърти. То поемаше бавно и равномерното скърцане караше мелничаря отново да потъне в сън. Поколения наред тази воденица ги бе изхранвала. Никой не можеше да предположи, че ще дойде ден, когато тя ще спре. Но този ден приближаваше и старият мелничар знаеше със сигурност, че това няма да се проточи във времето. Идваше неговият край, а надеждата да се върне сина му ставаше почти нищожна. Какво толкова хареса на големия град, така и нямаше да разбере!?  Нима не знае, че това свърталище на разбойници, ще омърси и ще озлоби душата му. Там Дяволът те изкушава и пороците бавно те обземат и унищожават. Колко пъти му го е казвал, но полза никаква! Като реши, че там ще работи и живее и… стана. Не помогнаха молбите на стария баща. Нима сетивата му не се радваха на ромона на водата? Нима не се радваше на пъстрокрилите пеперуди и водни кончета, които прехвърчаха над дълбокия вир? Нима не се опияняваше от аромата на мащерка и мента? Нима от песента на птичките и далечния любовен повик на кукувицата не трепваше сърцето му? Защо предпочете робството пред свободата!? Ако беше останал при него, щеше да живее малко по-бедно, но щеше да бъде независим и волен. Защо се съгласи да бъде куче, оковано в синджир, а не вълк-свободен!? Заради храната ли,  или искаше да избяга от баща си? Не, това старецът не го вярваше! Той би направил всичко за него. И образование му даде,  и се грижеше за него, а и никога не бе му посегнал. Когато завърши училището, се надяваше, че ще се върне и ще заживеят заедно. Но уви!  Предпочете да започне работа там, във фабриката. Отначало идваше по-често, но с времето все по-рядко идваше да го види. Оправдаваше се с многото работа и обещания да помогне на този и на онзи. После, че се съобразява с годеницата си, която старецът така и не видя. Докато накрая спря дори да му праща поздрави по житарите. Ето  вече десетина години и той изобщо не се вестяваше. Наложи се старецът писмо да пише, та дано да се смили младото сърце и да го навести. „Ела сине-пишеше той- да навестиш стария си баща. Мъка е налегнала сърцето ми. За теб жалее, че не знае добре ли си или имаш нужда от нещо. Знаеш, къде държим снимките и спомените от дядо ти и неговия дядо. Заделил съм там някои неща за теб. Ела ги вземи, хем да ти помогнат, хем да не се изгубят спомените на рода ни. Ела за час поне, когато можеш и си тръгни. Искам да те видя какъв мъж си станал и да се порадват очите ми. Много ли искам, сине!?” Сълзи намокриха писмото, но старецът го сви и го връчи на хора, които отиваха в града, за да му го предадат. Но вярваше, че поне на погребението му синът ще дойде и ще ги вземе, и не ще погинат спомените от миналото. Понякога се навъртаха едни такива злокобни мисли в главата му, че синът му може и да не е сред живите, но бързо ги отхвърляше, защото Бог не би бил толкова жесток, че да му отнеме всичко. Не се нарадва на булка, а сега и на син. Не, в това не можеше да повярва.

Но отговор така и не дойде.

Старецът се спомина, а синът му дори не разбра къде е погребан.  Нито на погребението му дойде, нито по-късно.

Минаха години. Една пролет се случи гореща. Бързо се разтопиха снеговете от планините. Поеха с грохот към долината и повлякоха старата воденица. Отнесоха и снимките, и спомените, и парите, които бе спестявал години наред с надеждата, че ще помогне на своя син.

Ревност април 10, 2010

Мъжката наивност е винаги в ръцете на женската хитрост.

-Как не се спря!? – изръмжа жената, докато подреждаше хавлии, джапанки, шапки и други плажни аксесоари. – Как не те заболя врата да си извиваш главата наляво и надясно след тях!?
-Кой ма, жена?- недоумяваше той.
-Как кой? Флъорците на плажа! Уж табла играете с Митко, а не изпускате нищо. Че се и извивате чак! Пък и коментариите ви такива едни цветисти. Тая какви кратуни имала, онази, как й висял пърдялникът. Другата, колко й били криви краката, но за сметка на това удобни. А онова момиче, само дето не го глътнахте! Отворили едни усти, ни говор, ни картина. ..и таблата забравихте и къде се намирате, камо ли нас. Да му призлее на човек от простотии. Срам ни хвана с Мичето от вас. Вие на море ли сте дошли с нас или да гоните курвите по морето!?
Славчо остана изумен от свръхспособностите на жена си. Тези думи ги бе изрекъл толкова тихо на приятеля си ,че оня се напрагаше, за да ги чуе. На всичкото отгоре играеха табла на два метра от жените си. А те и двете като вперили поглед в морето нито мръдват, нито глава за завъртят, стоят като истукани. Е как е забелязала всичко?
-Ама Фанче!-опита се да се оправдае Славчо.- Какво толкова е станало!? Само гледаме и това е. После коментирахме.
-А  то и това оставаше, да ги подгоните! Как не ви е срам поне от нашето присъствие. То бива, бива наглост, ама вашето не се трае!
Криво му стана на Славчо, ама срещу фактите и боговете мълчат. Добре, че с Митко щяха да ходят за риба следобеда, та да не се заяжда с него повече.

ххх
-Миче, ама забеляза ли ги онези двамата зад нас, а!?
-Има си хас! Онзи с боксерките на цветчета какъв задник имаше? Като на спортист!
-Ами неговият приятел ми каза, че си падал по тебе. Не можел да свали поглед от очите ти и изкушението да се влюби в теб растяло с всеки изминал час.
-Ти пък, Славке, майтапиш ли се с мен!?
-Помниш ли, когато нашите отидоха до барчето за бира?
-Е?
-Нали аз влязох в морето, а ти остана да пазиш багажа.
-Е?
-Е тогава влезе другият и ми каза всичко това.
-Ами ти хареса ли го тоя -твоя де?
-Малко е млад за мен, но пък какви очи има, а и устните му такива едни сладки.
-Ама ти да не би….?
-Случайно стана ма, Миче. Една вълна ни блъсна и той както си говорихме…
-Блазе ти. Ще ти остане един спомен от почивката.
-То и на теб може да остане. Уговорихме се да се видим следобед, докато нашите са на риба.
-Вярно ли? -цъфна Мичето. – Божичко, Славке, колко си оправна.
-Ами, аз ако не бях оправна и деца нямаше да имам ма, Мичеее.

Кьораво пиле

Съдбата е винаги благосклонна към некадърниците.

Вчера казвам на съседа:
-Методи, взел съм черна хартия. Дай да се качим на покрива да го закърпим, че тече  като завали дъжд. Аз ще я слагам, а ти само ще ми подаваш това-онова.
-Остави тази работа, ще взема да падна от покрива. Мил ми е животът! Намери друг!
Представяте ли си: Мил му бил животът. Та моя да не би да не е мил!? Ама после като ми мина яда, се размислих: Че как да не му е мил!? Работа не е хващал от десетина-двайсет години, откакто брат му замина за Канада. Апартаментът на родителите му остана за него. Те пък отидоха на село. Може дори да не знае даже къде се намира това село, защото никога не е ходил там. Ама сигурно и те не искат да са в близост до сина си, че виж им поискал нещо. Той все нещо иска, все ако има как без пари да се оправят нещата. Може би затова всеки божи месец, брат му по петстотин долара му праща хей така, само и само Методи да си стои в България. Че ако реши и той да отиде при него, по-скъпо ще му излезе. За никаква работа не става, а устата му голяма, не можеш я затвори с нищо. Ами ще ти е мил живота, разбира се! И на мен да се беше паднал такъв брат и аз щях да стискам. Аз всичко с пот на челото съм си изкарвал и сега треперя, че задълженията към банките висят и не мога да спя спокойно по цели нощи.
Виж Сийка, жена му де, работи си,  откакто я помня. Прибере се вкъщи каталясала и пак работи. Салата ще му направи, ще му сготви, ще почисти къщата, ще напазарува, абе всичко, само и само мъжлето й да не се повреди нещо. А той като крещи: „Къде са ми чехлите, ма!? Тая манджа сол няма! Как нищо не прихвана от мама! Едно ядене не можеш да направиш като хората!” Гледа го тя в очите и изпълнява всичко като войник. Жена ми разправя, че един ден й признала, че Методи я коландрисвал най-много по пет пъти в годината. Достатъчно й е май, защото като рече:”Моя Мети…” и сякаш мед й капе от устата. Къде ги намирате тези жени бе, бастуни такива? Тя сигурно е единствена в квартала, ама точно на него ще се падне. Е, как да не му е мил живота!?
А колата му! Как веднъж не видях  нещо да направи по нея. Най – много Сийчето да вземе прахосмукачката и парцали и да лъска цял ден, защото наш Методи е и рибар. А то като ходиш за риба и колата цялата се овъргаля в кал, пълни се с прахоляци и треви и за два-три дни не може да се изчисти. А Мето много мрази непочистените работи. Вбесява се от мръсотията и затова жена му е винаги на бойна нога при връщането му. Понякога като поправям нещо по колата, ще дойде при мен и ще каже:”Какво чоплиш по тази кола!? Аз от както я взех преди десет години, нищо не съм пипнал. А вие все се ровите в тях!” Как да му обясня на този човек, че на кьораво птиче Господ му вие гнездото. На некадърен шофьор ще се падне перфектната кола. Сякаш всички, които са я създавали, са знаели, че точно за Мето я правят и трябва така да бъде направена, че десет години да не пипне нищо по нея. Е  как да не му е мил живота на този човек!? Аз шест коли смених! Как една не се намери, та да не ме върне с година-две назад. Все ремонти, все грижи! Ама се примирявам и това е! Съдба!
Дъщеричката му, прекрасно дете, отличничка. Сега замина при чичо си в Канада в колеж да учи. Той ще поеме всички разходи по образованието й. А който не се е грижил за студент, не знае как хвърчат парите. Как да не му е мил животът?! А моите синове-вагабонти. На майка си са метнали. Дай им биричка и купони и повече не ги закачай.
Да му се чуди човек на този Творец, а бе той къорав ли е , че тормози тези, които с пот на челото си изкарват хляба , а другите ги пази слънце да не прегори кожата на лицето им.
Успокоява ме мисълта, че щом на мен не ми е мил животът, означава че не съм поне къораво пиле и продължавам напред.

Ленивеца и маймунката март 24, 2010

За мъдростта се сещаме едва, когато е станало късно, за да бъде поправено нещо.

Стар беше ленивецът, за да търпи до безкрайност игрите на малкото маймунче и неспирните му въпроси. Дразнеше се, но въпреки това не можеше да го отблъсне хей така, без да има защо. Младост! А тя винаги иска неща, от които старостта се е наситила. От къде дойде маймунчето, ленивецът  можеше само да се досеща. Предполагаше, че или майка му е загинала, или че се е изгубило, та поради тази причина не му даваше сърце да го отблъсне. Дори с времето свикна с него така, че ако изчезнеше от погледа му , той ставаше неспокоен и се озърташе с надеждата, че е наблизо. Маймунчето като всяко младо същество изгаряше от любопитство да научи  колкото се може повече неща. Това дразнеше ленивеца, който по всякакъв начин се стараеше да го научи на най-важното, да оживява.
-Всяка маймунка, обича да яде от сочните листа на дърветата. А както знаеш те са там, по върхарите. За да стигнеш до тях обаче, трябва да преодолееш места, които са много опасни за нас. В храстите или гъстите треви се е скрил и дебне ягуарът. Златистите му очи наблюдават всяко наше движение и при най-малко невнимание, ще станем негова плячка. Затова преди да скочиш от дървото на земята, дълго се оглеждай! Всяко помръдване, всяко трепване на тревата, за теб трябва да означава, че е опасно да слезеш на земята. Нима мислиш, че и на мен не ми се иска да похапна свежи листа? Иска ми се, разбира се!  Но е имало дни, когато с дни не съм ги опитвал, само защото виждам скритото тяло в тревата, а с времето даже го усещах, че е там без очите ми да го съзрат. По-добре гладен, но жив, отколкото да нахраниш ягуара. Дори да си надхитрил този враг, не забравяй, че ни дебне и друг още по-бърз и опасен, харпията¹! Този орел винаги стои някъде далече, толкова далече, че нашите очи не могат да достигнат до него. Но той ни наблюдава. Щом види, че сме незащитени от клоните на дървото, се спуска и ни сграбчва. През живота си съм видял десетки животни, попаднали в острите нокти на тези убийци. Затова трябва да преценяваш, кога можеш да преминаваш от едно дърво на друго. Когато слънцето прибира и последните си лъчи, харпията е почти сляпа, а и ягуарът още не е излязъл от своето леговище. Тогава трябва да се действа! Но дори и тогава основно трябва дълго да се наблюдава, защото хищникът е коварен и винаги може да те изненада. Но ти не внимаваш  в това, което ти говоря, и ако продължаваш да си толкова небрежна, ще има много да страдаш.
Маймунката почти не се вслушваше в думите на ленивеца. Играта я вълнуваше много повече, отколкото каквито и да било думи.
Една ранна утрин ленивецът  се беше събудил още с проблясването на светлината и по навик, изграден с годините,  наблюдаваше дали ягуарът не дебне в тревите. Забеляза го. Въпреки че с годините зрението все повече му изневеряваше, сякаш нещо му подсказваше, къде може да е скрит неговият враг и винаги успяваше да улови окраската му. Знаеше, че най-много след час умората щеше да си каже думата и ягуарът щеше да поеме към бърлогата си. И точно в този момент съзря маймунката да рови в пръстта за корените на Каму Каму². С един скок ягуарът щеше да разкъса малкото телце. Ленивецът стоеше между ловеца и плячката. Не можеше нищо да направи, освен да отпусне захвата на своите нокти и да полети към Смъртта. Тялото му тупна в меката и влажна покривка от листа. Маймунката чу шума и светкавично се покатери на дървото. Когато погледна надолу, видя ягуарът да се отдалечава с тялото на ленивеца. Едва сега разбра колко непредпазливо е постъпила и само саможертвата на ленивеца бе спасила живота му. Вече съжаляваше, но не можеше да поправи стореното. Сега дълбоко страдаше, че с лека ръка подминаваше съветите на ленивеца, но беше късно. Вече го нямаше този, от когото можеше да научи още много.

Защо приятелите си изпитваш,

без да имаш нужда от това!?

Ако шарата всеки ден опитваш,

без вино ще останеш за беда.

1.Харпията е месоядна птица. Основната ѝ плячка са средните по-размер дървесни бозайници, като маймуни, ленивци и различни видове птици. Дължината на тялото – около 1 м.Размаха на крилете е около 2 м. и тегло – около 8-10 кг, като женските са по-едри.

2.Каму-каму – дърво растящо в дъждовните гори на Амазония, Плодовете му са малки и червеникави, но хранителните вещества всъщност се намират в корените.

3.Шарá – все още сладко, некипнало вино

Престъпницата януари 29, 2010

В затворите по света в миналото и сега най-често се натъпкваме на хора, които са престъпили закона, защото не могат да се преборят с бедността.

На изхода от Бургас я видях. Тя стоеше в страни от платното и бе вдигнала ръка за стоп. Колите профучаваха покрай нея, без да й обърнат внимание – сякаш никой не я забелязваше. А тя бе толкова красива. С едната си ръка държеше дамската си чантичка и същевременно придържаше поличката си, за да не се надига от горещия вятър. Спрях буса и попитах за къде е, но момичето, без да промълви дума, се качи в колата, сложи чантичката си в скута и вторачи поглед напред. Притесних се, да не би да съм качил някоя жрица на любовта и после да си имам неприятности. А още по-страшното е, ако е някоя луда. Знае ли човек какво ще срещне по пътищата. Потеглих с колата. След минутка-две я попитах отново, за къде ще пътува, защото аз съм за Пловдив, а до там има триста километра. Тя ми отговори, че и тя е за там и отново замълча. Човек, когато качи някого на стоп, го прави от добри чувства или за раздумка, ако пътува сам, но когато му се случи мълчаливец, обстановката става тягостна. Но тъй като аз никога не изпитвам остра нужда да разговарям с някого, пътувахме и мълчахме. Мина час, след това втори. Летните горещини бързо изморяват, особено когато колата е без климатик. Някъде по средата на пътя, спрях колата и казах на момичето, че ще пия набързо една кока-кола. Ако иска да дойде с мен, ако не, да стои в буса. Добре, че се съгласи, защото прецених, че би било неразумно да оставя непознато момиче само в колата. Разни хора се шляят по пътищата, особено лятото. Както хищникът следва стадото, така и крадци, мошеници и джебчии следват летовниците. В крайпътното кафене бе хладно и поради тази причина достатъчно препълнено, за да не намерим места. След като си взехме кафетата и кóлите, излязохме и се скрихме в сянката на един огромен чинар.
– Страшна горещина! – опитах се да завържа някакъв диалог.
Момичето не отговори. Пиехме си питиетата и мълчахме. След две-три минути обаче, момичето изведнъж се обърна към мен, погледна ме право в очите и ме попита най-неочаквано:
– Ти женен ли си?
– Не! – отвърнах аз.
Помислих си, че това момиче е глуповато и явно няма необходимото възпитание, за да ми говори веднага на „ти” и да ми задава толкова личен въпрос, без дори да знае името ми. Но при следващия въпрос нещата почти ми се изясниха.
– Тогава ще се ожениш ли за мен?
Този въпрос ме накара да се разсмея с пълен глас. Дори сълзи потекоха от очите ми. А тя ме гледаше толкова сериозно и изпитателно, че това ме разсмиваше още повече. След като се успокоих я попитах:
– Как се казваш?
– Марияна.
– Марияна чия?
– Марияна Михайлова.
– На колко си години?
– На деветнадесет.
– А аз на петдесет и четири! Понятно ли ти е, че това е повече от едно поколение разлика? Ако разберат приятелите ми, ще ме побъркат от подигравки бе, момиче!
– Какво ти пука?
– Пука ми, защото утре ще ме зарежеш заради някой, който е млад и красив и ще ме оставиш да страдам. Пука ми, защото когато те застигне любовта, ще забравиш брака, който имаш с мен поради… и аз не знам какви причини. Пука ми, защото като отида да си взема детето от детската градина, възпитателките ще кажат: „Хайде, Пенчо, дядо ти е дошъл да те вземе.”
– Аз съм бременна.
Спрях с монолога, защото това откровение не бих казал, че ме изненада, но към него трябваше да се подходи сериозно.
– В кой месец?
– В петия.
– Късно е да го махнеш.
– Така казват.
– Родителите ти знаят ли?
– Имам само майка. Баща си не познавам.
– А тя знае ли?
– На нея не й пука за мен. Интересува се само от любовника си.
– От него ли е?
– Да.
– И избяга, за да не разбере майка ти.
– Да. Колкото и да не ме обича, все пак ми е майка. Гадно е да разбере.
– Обичаше ли го?
– Кого? Любовника на майка ли?
– Да.
– Ти луд ли си? Налагаше се да го правя, за да ни издържа. Ако му откажех, ни оставяше по месец, без да ни даде пари.
– Майка ти не работи ли?
– Работи, но всичките й пари отиват за данъци, отопление, вода. Знаеш как е? С триста лева живеене ли е!?
– Знам. И сега накъде си тръгнала? Накъдето ти видят очите ли? – отговорих вместо нея.
Тя само повдигна рамене.Това развитие на нещата означаваше, че Съдбата пак ми е подготвила сюрприз. Толкова коли минаваха покрай нея – защо никой не спря? Пак аз – глупакът. Все попадам там, където не трябва, а после се жалвам от късмета си. Мога ли да я оставя така на улицата? Нейното откровение ми даде основание да й повярвам и постепенно все повече се убеждавах, че нищо няма да ми навреди, ако постои ден-два у нас, докато се намери решение на въпроса.
– Ти работила ли си нещо?
– Не. Скоро завърших училище. Дори и на абитуриенската вечер не бях. Нямаше какво да облека.
– Затова ли си с този минижуп? Тръгнала си на стоп! Да не мислиш, че всеки мъж може да устои на изкушението.
– Според теб хубава ли съм?
– Дори много!
– Ама няма да се ожениш за мен!
– Престани с това женене! Казах ти какво мисля. Как смяташ да устроиш живота си?
Момичето отново повдигна рамене и отново замълчахме. Хубаво беше да й намеря работа, помислих си аз и започнах да пресявам хората, които биха ми помогнали за това.
– Какво си завършила?
– Професионална гимназия по дървообработване.
– Защо не друго?
– Там ме приеха.
– Няма никаква перспектива.
– Знам. Трябваше да уча нещо. Необходимо е образование.
– Да! – съгласих се аз. За мен стана ясно, че ще е още по-трудно да си намери работа и то бременна в петия месец.

ххх
– Ето, това е моят дом. Тази стая ще е твоята. Подреди я по свой вкус. Аз ще отида да приготвя нещо за хапване.
– Благодаря ти. Когато се устроя, ще си замина и няма да ти досаждам.
– Лесна работа. Не се притеснявай. Така притесняваш и бебето. Аз съм в кухнята.
– Може ли да се изкъпя?
– Естествено! Банята е в коридора в ляво.
– Има ли топла вода?
– Има, разбира се. Изключвам бойлера единствено, когато се повреди.
– А ние се къпехме само в събота или неделя.
Ужас! – помислих си аз. Хората как изнемогват, а аз се оплаквам като вдовица за мъж, ако нещо не стане веднага.
След около час момичето дойде в кухнята. Изглеждаше още по-красива.
– Имаш ли сешуар?
– Съжалявам, но не. Никога не си подсушавам косата, а и всички жени, които са си тръгвали оттук, си взимат сешоарите.
– Какво си приготвил за вечеря?
– Салам, маслини, сирене и кашкавал. Това е.
– Супер!
– Е не е гала вечеря, но поне няма да заспим гладни.
– Ти заспивал ли си гладен?
– Не, поне не помня такова нещо.
– Тогава защо го казваш!?
– А ти си заспивала, така ли?
– Ако вечерям два пъти едно след друго, се чувствах като богаташка.
– Съжалявам.
Вечеряхме почти мълчешком. Аз с крайчеца на очите си наблюдавах как блажено похапва и се радвах, че мога да й дам поне малко щастие. Въпреки че знаех че е гладна, ú се възхищавах как запазваше самообладание и откъсваше малки залъци от хляба, как взимаше малки парчета от всичко на масата и ги поглъщаше бавно, сякаш е вечеряла току що. Въпреки че се бях нахранил, защото се храня бързо, не ставах от масата, за да може да се навечеря както трябва. Тя сякаш усети мислите ми, стана и каза, че ще измие чиниите. Наведе се над мивката и пред мен се разкриха превъзходни крака. Младо момиче, красиво откъдето и да го погледнеш! Изкушение за всеки мъж, камо ли за такъв като мен на средна възраст. Главата ми се завъртя. Помислих си, че би било хубаво да правя любов с нея. Тази мисъл ме уплаши, защото последствията можеха да станат непредвидими. Разрових гардероба и измъкнах някакъв анцуг, който отдавна ми беше отеснял.
– Марияна, сложи този анцунг, моля те!
– Топло е.
– Сложи го! Не искам да ми се разхождаш в къщата с този минижуп.
– „Моята къща”?
– Не намеквам за това. Просто и аз съм мъж. Разбираш ли?
– Разбирам. Всички сте едни и същи.
– Не сме едни и същи, но мъжът си е мъж, когато става дума за похот.
– Какво искаш да кажеш?
– Че не искам да ме изкушаваш?
– Добре.
Момичето си сложи анцуга, който се оказа възголемичък, но повече не я видях с минижуп. Бях доста уморен. На следващия ден отново щях да пътувам и имах нужда от почивка.
– Това е вторият комплект ключове. Ако ти се наложи да излезеш или да купиш нещо, ти оставям петдесет лева. В хола е телевизорът, ако искаш, гледай. А аз ще се изкъпя и лягам, че утре отново съм на път.
Независимо че бях уморен, сънят все не идваше и не идваше. Мислите ми се преплитаха като змийско кълбо. Укорявах се, че пак съм извършил глупост. Едновременно с това душата ми бе удовлетворена, че помагам на момичето, изкушавах се да бъда с нея, страхувах се от бъдещето и куп други мисли, които не ми даваха покой. След това си зададох въпроса: Щях ли да я приема в моя дом, ако не беше толкова красива и млада? Може би, не! Тогава… Това, което правя, не е от добро сърце, а просто изкушение! Ето, пак мисля с тази глава, която е безмозъчна.
На сутринта мобилният телефон ме събуди. Набързо изпих едно кафе и тръгнах да се обувам. До моите обувки прилежно бяха сложени и малките чехлички на момичето. Стана ми хубаво. Може би, ако бях млад, непременно щях да се оженя за нея, независимо от това, че е бременна. Какво пък толкова! Всеки може да сгреши!
През целия ден ми бе притеснено. Можеше да се прибера и да съм обран. Какви ли не хора съществуват на този свят! Можеше да си е заминала или да ме чака пред дома полиция.
Когато се прибрах, момичето беше там. Посрещна ме ароматът на сготвено. Тя беше изчистила дома, бе подредила вещите ми и дори бе лъснала обувките. Стана ми хубаво. Посрещна ме с широка усмивка. Беше си купила дънки и сега се киприше пред огледалото. Радвах се, че е щастлива. Може би, ако бях по-млад, наистина щях да се оженя за нея. Тя радваше сърцето ми със своята младост и жизненост.

ххх
Така изминаха почти два месеца. Аз й оставях все повече пари, на които самата тя водеше строг отчет и никога не купуваше неща, които не бяха нужни за дома. Дори предложенията ми да купи нещо за себе си се сведоха до закупуването на едно якенце и чифт обувки, от които имаше наистина нужда.
Вече бързах да се прибера у дома. Носех й винаги по някое дребно подаръче, защото като малко дете се радваше. Имах чувството, че отново изпитвам радостта от бащинството. Изкушението все повече се отдалечаваше от мен, а аз започнах да си правя планове за предстоящото раждане.

ххх

Отворих вратата, но нея я нямаше. Помислих си, че може би е излязла до магазина и влязох в банята да се изкъпя. Едва когато реших да хапна един залък докато седнем двамата, видях бележка на масата. Отворих я с треперещи ръце, защото нещо се бе свило в душата ми и ми подсказваше, че това не е на добро.
„Мили  мой приятелю, да, мога да те нарека така, защото досега не вярвах, че съществуват такива хора. Знам, че ти досаждах дълго и реших да те освободя от себе си, като потърся щастието навън. Със сигурност нямаше да го направя, ако се беше оженил за мен. Не мога да лежа на гърба на някого, а ме очаква и раждане, което още повече ще обремени твоя живот. Затова заминавам извън страната, за да спечеля пари и да си устроя по някакъв начин живота. Взела съм четиристотин лева от шкафчето и при първа възможност ще ти ги върна. Извинявай, че постъпвам така, но нямам друга възможност. Ти си един прекрасен човек и винаги ще си мисля за теб като за най-добрия човек, когото познавам. Дори сега, когато си тръгвам, ми е много мъчно, че ще бъдем разделени, защото ми се струва, че те обичам. Да, аз те обичам! Ще ти пиша веднага, щом се устроя и ще ти върна парите при първа възможност. Не се сърди, че не се сбогувахме. Целувам те. Марияна.”
Стана ми страшно мъчно. Сълзите ми се стичаха от очите и не можех да ги спра. Къде беше тръгнала? Защо не й казах, че ще се оженя за нея? Та аз я обичам. Наистина я обичам. Нима може да не обичаш такова момиче?
Седнах пред телевизора и го пуснах, уж да се разсея и да не страдам, но мислите ми бяха само там – при нея. После освободих мъката си и заплаках. Толкова дълго, че неусетно съм заспал.
На сутринта вече животът ми не бе същия. Беше ме обзела меланхолия. Обвинявах се, че съм просто един страхливец. Мразех се. Но въпреки всичко, се надявах, че тя ще се върне.

ххх
Животът ми продължи отново своя равномерен ход. Командировките следваха една след друга и все си мислех, че ето на това място отново ще се появи тя и ще вдигне ръка за стоп. Но това никога повече не стана.
Няколко месеца по-късно се отбих да си взема сутрешния вестник. На първа страница с главни букви ми направи впечатление заглавието: „Карабинери разбиват канал за продажба на български деца.” Разлистих вестника, за да прочета подробности, а там пишеше следното: При опит да бъде продадено българско дете на бездетно италианско семейство в Милано бе задържана майката на детето – българката М.М. от Бургас, към която е предявено обвинение за търговия с деца. Престъпницата ще бъде лишена от майчинските си права и я очаква вероятно петнадесет години затвор по италианските закони.”
“Господи!“ – простенах тихо- “ Върни ми я, Господи, ще се оженя и ще се грижа за нея като свое дете. Моля те!“
Бог не чу молбите ми . Но все още ме крепи надеждата, че в нея остана втория комплект ключове, защото наистина ме е обичала и все някога ще се върне. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.

Боклук януари 11, 2010

Ако убиваш човешкото достойнство на децата си, ти не само, че не си родител, но и си срам за човешкия  род .
Минаваше полунощ. Винаги са ми били тежки нощните смени. Не можах да свикна с тях. Понякога изпивах по четири-пет кафета едно след друго, но ефект – никакъв. И тази нощ не се различаваше по нищо от другите. За човек, който си ляга в десет вечерта, един часът след полунощ си е средата на съня. Съдба! Не винаги можеш да си избереш професията. Спрях колата. В квартала ни има денонощен магазин, а тяхната кафе-машина прави най-хубавото кафе и затова реших да не рискувам другаде. Пуснах монетите и след минута вече подушвах аромата на горещото кафе. Наоколо няма къде да седнеш и да го изпиеш, освен на пейката в парка, която бе от другата страна на улицата. Това и сторих. На нея седеше едно момче на около четиринадесет-петнадесет години. В първия миг не исках да го притеснявам с моето присъствие, но после реших да опитам, защото трябваше да запаля цигара, а и да си оставя през това време чашката някъде.
– Може ли? – попитах аз.
– Може! – отвърна момчето без дори да ме погледне.
Разбрах, че му досадих, но просто друга пейка нямаше и реших, че няма много да се бавя и ще изтърпи моето присъствие. Запалих цигара. Студеният ноемврийски вятър се опитваше да проникне през дрехите ми, но аз бях подготвен за това. Момчето обаче буквално трепереше.
– Не е ли много късно да си навън? Защо не се прибереш на топло и да си лягаш?
Момчето ме погледна косо и не ми отговори. Почувствах се като наставник и реших да успокоя атмосферата.
– Искаш ли цигара?
– Не, не пуша?
– Браво! – бях изумен. – Това е рядко явление сред младите!
– От нашия клас само аз не пуша от момчетата и постоянно се бъзикат с мен.
– Подиграват се, а?
– Да!
– Хич да не ти пука! И на мен ми се подиграваха в гимназията, защото бях все още девствен.
– Наистина ли? – момчето се поотпусна и между нас се завърза по-откровен разговор.
– Наистина! Това не означава, че нямах гаджета. Всяко междучасие бях с ново, с изключение на голямото, защото тогава закусвах и нямах време за момичета. А ти имаш ли си?
– Не! Всъщност има едно момиче, което харесвам, но…
– Но то не те харесва? Нормално!
– Не, не! И то ме харесва! Дори мисля да се оженим след време, защото е много красива, а и аз не бих могъл да живея без нея. Тя ми е всичко.
– Тогава, какъв е проблемът?
Момчето замълча за миг, но отговори.
– Нямам пари.

– Ти да не мислиш, че аз имам? – засмях се аз.
– Да, но ти все някога имаш, а аз никога нямам!
– Как така. Родителите не ти ли дават?
– Не!
Отговорът му бе толкова категоричен, че изобщо не можех и да се съмнявам. Позачудих се за минута, но все пак го попитах:
– И каква е причината за това?
– Успехът. Щом не искам да уча – няма пари!
– Лошо! – отвърнах аз и замълчахме за минута-две. – И аз не бях добър ученик. Двойки, тройки, най-много четворки. И като се върнат родителите ми от родителска среща – бой с каквото падне. С колан и точилка, много боли. Предпочитам с чехъл.
Момчето се усмихна.
– Предпочитам да ме набият, но да ми дават пари. Как да заведа едно момиче някъде? Дори за закуска не ми дават пари, а ме карат да си правя. Но аз не си правя и предпочитам да остана гладен, отколкото да ми се подиграват. А на сестра ми й дават по пет лева всеки ден.
– Това са много пари! Трябва да е отличничка.
– Разбира се! Тя и заради парите учи! Зубрачка!
– Е, тя не ти ли дава от време на време?
– Не, след като не й дадоха цял месец, вече не ми дава.
– Позната история. И моята сестра беше отличничка и никога не я биеха. Само аз, де. За да стане човек, дето се казва.
Момчето отново се засмя.
– Моята е по-голяма.
– А на майка ти не й ли дожалява за теб?
– И тя се опита отначало да ми дава поне за закуска, но стана голям скандал и по-късно я видях със зачервена буза. Татко я беше ударил. Тя се страхува от него и вече не ми дава пари.
– Лошо – отвърнах аз и отново замълчахме.
Спомних си , как моят баща  удари майка ми, когато веднъж реши да го спре, когато започваше да ме бие. Баща ми побесняваше! Сякаш се настървяваше все повече и повече и преставаше да мисли. А аз исках да избягам някъде, но къде? Исках да бъда самостоятелен, но как? Предпочитах да чета книги, отколкото да уча. Изобщо в училищата се изучават толкова много излишни неща, че накрая  като завършиш, в главата ти е една шльокавица. Уж си учил, а нищо не знаеш. А това, че за живота нямаш никаква подготовка, просто е излишно да се коментира.
– И ми викаха „У О”!
– Какво е това?
– Навремето даваха едно такова филмче за едно момче като нас двамата, което не иска да учи. Учениците му викаха така. Умствено Ограничен.
Момчето този път, без да се усмихне, отвърна:
– А на мен – „Боклук”.
– Лошо! После си обещах, че когато имам деца, никога няма да ги бия независимо дали са двойкаджии, или не. И така стана. Въпреки  че големият остана в седми клас, не го бих, макар че щях да получа инфаркт.
– Блазе им!
– Иначе ги биех, ама само когато се скарат и се сбият помежду си. Може ли двама братя да се бият, а? Та те ще са един за друг цял живот и трябва да си помагат, а не да се мразят. И ти си обещай, че винаги ще даваш пари на децата си, когато имаш и готово. Това време рано или късно ще дойде.
– Надявам се. Най-страшното е, не когато те обвиняват за всичко, а когато виждаш омраза в очите на тези, които обичаш.
– Е ти пък чак омраза?
– Точно това откривам, като виждам радостта в очите им, когато гледат сестра ми. Имам чувството, че не са мои родители.
– Всички двойкаджии сме имали това чувство. – опитах се да го развеселя аз. Но момчето сякаш не чу думите ми и продължи:
– Само момичето, с което ходя, ме гледа с очи, в които виждам радост от това, че ме вижда. Тя е всичко за мен и затова ще се оженя за нея.
– Дотогава има толкова много междучасия! – опитах се отново да разведря обстановката. С това разговорът ни приключи и аз станах, за да тръгна отново на работа.
– Е, аз трябва да поемам. Прибирай се вече, че е доста студено и спази обещанието, ако решиш да го направиш. Надявам се пак да се видим. До скоро!
– До скоро! – отвърна ми то.
Момчето повече не го видях.
Шест месеца по-късно реших да се отбия до един приятел, който отдавна ме канеше на гости, но аз все намирах причина, за да му откажа гостуването си. На последната му покана вече стана неудобно да отклонявам посещението си и се съгласих. Когато стигнахме входа на блока, в който живееше, изведнъж погледът  ми се прикова към некролога, който беше залепен на стената. От него ме гледаше същото онова момче, с което разговаряхме в ноемврийската нощ.
– Нещастие! – бяха думите на моя приятел, след като проследи погледа ми. Детинска работа! Момичето му го изоставило и то се хвърли от балкона. Направи нещастни и майка си, и баща си. Да отгледаш голямо дете, да му дадеш всичко , за да живее като цивилизован човек, а то – никаква благодарност! А те са прекрасни хора, възпитани, културни, а бе не го заслужаваха това нещастие. Майката учителка, бащата лекар, дъщерята отличничка, ама какво може да направиш, като ти се падне за син просто един боклук!?

Предсказанието ноември 28, 2009

Това, че Съдбата те е предопределила да слугуваш, не означава, че си по-недостоен от господаря си.

Чингиз¹ кхаган² – най-великият завоевател за всички времена, този, който бе завладял четири пъти повече земи, отколкото Александър Велики³ и два пъти повече от цялата Римска империя, сега лежеше безпомощен сред тревите на незнайни земи. Тънка струйка кръв се стичаше от устата му. Преди година колобрите⁴ му предрекоха този ден: „Велики кхагане, Небесният отец Тенгри⁵, кхаганът на всички богове, говори чрез нашата уста. Послание ти праща, че е време вече да напуснеш земите на живите и да те прибере в неговите покои. Като знамение за това ще подреди пет планети в една редица като път за твоето преминаване в отвъдното. Смъртта ти ще бъде причинена от съществото, което те обича повече, отколкото ти себе си. То ще те съпътства през похода ти до Небесния.“ Сивите очи⁶ на кхагана обходиха надвесилите се над него приятели и войни. След това погледнаха настрани и изведнъж се присвиха, заискриха в радостни светлини и от устната излезе смях, който кръвта скоро превърна в кашлица. Войните му се спогледаха неразбиращо, но багатурът⁷ Субетей⁸ проследи очите на кхагана и след миг започна да се смее неистово и с пълен глас. Останали в пълно изумление, войните го гледаха и чакаха да спре , за да разберат коя е причината за всичко това. Сабутей се опитваше  да се овладее колкото се може по-бързо и през сълзи погледна към кхагана за разрешение. Чингиз хан кимна с глава в знак на одобрение. – Когато Тимунджин⁹ получи преди година пророчеството от колобрите, ние двамата дълго мислихме кой би бил причината за неговата смърт. Този човек би трябвало да го обича повече от себе си, та дори Тимуджин да се обича по-малко от него. Кхаганът веднага изключи мен, защото според него аз съм предпочитал да подковавам коне¹⁰, отколкото да съм в близост до него.

Всички наоколо прихнаха да се смеят на този факт, който според тях си беше така. Всички кимаха с глава и след малко впериха поглед в Субетей, който продължи: – Джелме и Борчу¹¹ отписахме също, защото според Тимуджин те не го обичат повече, отколкото той тях.

В този миг двамата му военоначалници започнаха обидено да негодуват като търсеха помощ в подкрепа на техните думи, че този извод не е правилен. Но в погледа на великия владетел срещнаха само смеещите се притворени очи. -Изключихме Борте¹² , защото нейната обич е нещо съвършено, което не се среща сред останалите жени. А и характерът й е такъв, че по-скоро тя би се самоубила, отколкото да убие Тимуджин.

Отново всички кимаха в знак на одобрение. -Така преминахме през Угедай, Чагатай, Толуй и синовете на Джучи¹³ и кхаганът заключи, че никой от тях не би го убил, защото по такъв начин не би наследил нищо от завладяното.

Синовете му само се усмихваха и навеждаха засрамени глави. -Никоя от заложничките му не може да влиза в тази категория, защото за обич никоя не би надминала Борте.

Отново всички закимаха с глава. -Така и изоставихме това си разследване, като да си кажем правата, се предадохме и двамата. Ето вече цяла година чакахме, за да се разбере истината и тя най-после ни се показа. -Кой е? Къде е? Нека да го видим? Багатуре, покажи ни го! – раздвижи се тълпата в очакване на убиеца на най-великия владетел на всички времена и същевременно този, който най-много го обича от всички. Но Субетей се заливаше от смях и не можеше да отговори на нито един въпрос. Кхаганът също не можеше да въздържи смеха си и от време на време  устата му издаваше хрипове,  придружени с кашлица. Дълго време се смееха двамата приятели, докато се успокоят. В това време всички около тях се споглеждаха с недоумение и,  когато смехът утихна, багатурът каза на част от обкръжаващите го да се отместят. -Ето,  кой го е обичал най-много и Субетей посочи коня на Чингиз хан, който се бе навел почти над главата му, сякаш разбираше големия грях, който бе сторил на господаря си.

1.Чингиз кхаган – познат ни като Чингиз хан, поради трудно произнасяне на титлата./род. около 1162 г.-умира на 18. 08. 1227г./

2.кхаган – върховен владетел на държавата на кимерийските народи.

3. Александър III Македонски или Александър Велики е роден през 356 г. пр.н.е. в град Пела, тогавашната столица на Древна Македония. Той е владетел на Древна Македония, управлявал от 336 г. пр.н.е. до смъртта му през 323 г. пр.н.е. Държавата се е простирала от Гърция до днешните Афганистан, Пакистан и Индия.

4. колобри, юргани или кам-бояни – жречески прослойки. колл – свещени знания на друидите,„калл“ – “мъдри” – обръщение към келтски жрец -друид.

5. Тангра – Бог на гръмотевиците и небето при кимерите и на българите, като част от тези племена. DONNER(герм.) – “гръм”; Бог гръмовержец Tаранис – Бог на гръмотевиците – келти; Тана̒оа -Бог та небето и морето – Маркизките острови; Танара – Бог на небето -Якутия; Тангароа – Изначалния Бог – Полинезия; Тирауа – Бог на небето -Канадски индианци, Монголското име на върховното божество е Тенгри; Т`ян – Бог на небето – Китай.

6. Според древните източници бил висок , дългобрад, с ‘риси’ зеленожълти очи. Персийският историк Рашид ад-Дин -съвременник на Чингиз кхаган пише , че в рода му децата са повечето със сиви очи и белокожи, а самото родово име на Чингиз кхаган, Борджигин, означава …сивоок.

7.багатур – най – висшо кимерийски звание след това на кхагана.

8.Субетей – основният стратег на Чингис кхаган и Угедей кхаган.

9.Темунджин – рожденото име на Чингиз кхаган.

10.Субетей е бил наследил ковашките си умения от баща си.

11.Джелме и Борчу- най-верните военоначалници на Чингиз кхаган

12.Борте – първата жена на Чингиз кхаган и верен негов спътник до края на живота му.

13. Угедай, Чагатай, Толуй и Джучи-синове на Чингиз кхаган. Преди смъртта си разделя владенията си, като определя на всеки по една четвърт. Тъй като Джучи умира преди баща си, наследството получават неговите синове.

Касоразбивачът ноември 18, 2009

Оценявай жената като творение на Всевишния, но не забравяй, че и Дяволът е негово творение.

Спас Черногоров бе най-елегантният престъпник, когото познавах. Маниерите му, както и възпитанието, бяха винаги на необходимото ниво и предизвикваха моето възхищение,  когато разговарях с него. Изчел почти цялата световна литература, засягаща неговия професионализъм, той имаше невероятно богат речник, по-богат дори и от практическия му опит. Вероятно, за да затвърди интелектуалността си, бе преминал към по-сложна литература, засягаща състоянието на твърдите метали при натиск, опън, рязане и прочее, което си бе почти инженерно образование. Но главната му сила бе в ирационалното мислене, което се доближаваше почти до трансцедентализма.
Само след няколкоминутен разговор, той можеше да определи дали събеседникът му е финансово обезпечен, дали може, както той се изразяваше, да бъде прослушан, та дори какви авоари би му донесло едно такова прослушване. Не трябва да пропусна, че владееше перфектно няколко езика и тъй като често му се налагаше да контактува чрез тях, промени и името си на Спенсър Блекууд.
В деня, когато го срещнах, бе облечен с копринен костюм, може би на някой световноизвестен дизайнер, с вратовръзка, което ме озадачи и с обувки от крокодилска кожа.
– Ей, старче, защо си променил стайлинга? Не помня да съм те виждал с вратовръзка?
– Така е! Наскоро четох Тадахико Нагао – един японски психолог, който подложил няколко хиляди личности в сферата на търговията на психотест. Той твърди, че търговците имали почти двойно по-голямо доверие на търговски посредници с вратовръзки, отколкото на тези с папионки.
– Това  какво те засяга? Ти нали не се занимаваш с търговия?
– Това е най-старата и най-разпространената професия. Търгува се от каменната ера – мед за корени или жена за два заека и една костенурка. Търгува се и днес – кожено палто за жената или почивка на Хаваите за цялото семейство. Последното е мечта от няколко години. Жените все имат нужда от дрехи, независимо какъв сезон идва. Когато я закупят, едва тогава забелязват, че за тази дреха липсват подходящите обувки, чанта и аксесоари. Да ги питаш за какво им са толкова много дрехи! Накрая се обличат само с една – останалите ги раздават на приятелките си. Суета на суетите!
– Ти  с какво се занимаваш сега? – попитах го най-неволно, въпрeки че много добре знаех с какво.
– Знаеш, стагнация на световния пазар – отразява се и на нас. Не са онези добри времена, които ми носеха добри дивиденти и можех да живея в разкош. Едва сега осъзнах, че трябва вече да се оттеглям от този бизнес и да се отдам на заслужена почивка.
– И все пак?
– Вложих всичките си спестявания в една банка, която рано или късно ще фалира.
– И коя е тя, ако не е тайна?
– Жена ми.
– Ти луд ли си?
– Не, просто влюбен!
– Влюбен?
– Да, срещнах жената на моя живот и съм решил да се отдам на нея. Проблемът ми е, че тя не желае да продължавам занаята си, защото се страхувала  да не ме загуби. А аз се чувствам като спънато магаре. Липсва ми тръпката! Няма адреналин в живота ми!
– И какво ще правиш оттук нататък?
– Аз – шеф на фирма и същевременно мозъка или двигателя, както щеш го приемай. Жена ми – търговски посредник, мениджър, счетоводител и всичко останало.
– Аха! И с каква търговия ще се занимавате?
– Как да ти кажа? Виждаш обединена Европа. Хората се омесват в нея. Едни отиват на запад, други на юг и така нататък.
– Е, и…?
– Абе, ще изкупувам гробни полета, надгробни паметници, ще ги преустройвам и ще реставрирам тези паметници, разбира се, с имената на новите собственици. Знаеш какво е човешката суета! Всеки иска да е оригинален! Ако е българин, иска да бъде погребан в Рим или Париж, а ако е чех – на брега на морето, защото си нямат такова и прочее.
– Интересно, но малко неприятно като бизнес.
– Вярно е! Но замислял ли си се,  какво е заровено в земята заедно с покойника? А моята дейност ще бъде напълно законна. Имам и други идеи. Например срещу солидно заплащане телата да бъдат погребани до отдавна починали любими личности. Например бих се радвал да съм в един гроб с Остап Бендер.
– Това не отблъсква ли жена ти?
– Когато става въпрос за пари, жените стават слепи и оглупяват. Нима не виждаш, какви жени се мъдрят до телетата с дебелите вратове? Да не мислиш, че става въпрос за любов? Виж, моята е нещо друго! Ще дойдеш с мен, за да те запозная. След десетина минути си насрочихме среща пред едно кафене. Обикаля магазините, за да ми купи някои дребни неща.
– А защо не си ги избираш сам?
– О, не се притеснявам изобщо за това! Което и да е купила, винаги е по-добро от това, което аз самият бих избрал. Познава ме така, както аз не се познавам. Ето вече три години сме заедно и никога не ми е засегнала гордостта или честта. Никога не ме е излагала пред хората за каквото и да е. Понякога чете мислите ми и изпълнява това, което желая, без да съм й казал. Добродушна и умна. Интелигентна и работлива като пчеличка.
– Стига бе! Такива жени няма! Ей, да не е травестит?
Спас се усмихна и посочи с поглед една жена, която идваше срещу нас. Висока, съразмерна в тялото и стилно облечена, жената му ни поздрави и след това Спас ни запозна. Пред мен стоеше една грозновата жена, на която никога не бих обърнал внимание, с изключение, може би, на изумруденозелените й очи. Минута след нашето запознанство, тя ни се извини и потъна отново в тълпата.
– Е, какво ще кажеш?
– Искаш да бъда искрен ли? Можеше да имаш най-красивата жена в този град, но все пак изборът си е твой.
– Така е, но всичко зависи като какво възприемаш жената. Ако е като материал, съставен от кръв, жили, бедра, гърди, очи и прочее, то тук си напълно прав. Но ако я приемаш като вътрешна енергия, душевност, ерудиция – не си. Жената е като произведение на изкуството. Обикновеният човек възприема картините на Джаксън Полок като нещо, незаслужаващо вниманието, защото ги гледа с очите на човек, на когото всичко в творбата трябва да му е ясно и понятно. Но хората на изкуството виждат в картините му идеи, стил, виртуозна техника, нестандартно мислене и куп други достойнства, непознати за лаика.
– Кой е този Джаксън Полок*?
– Това е. Ти си 99% от всички мъже на планетата. Ама Памелчето я познаваш, нали?
– Коя? Памела Андерсън ли? Разбира се!
– Ето затова мъжете се забиват на най-неподходящото! Защото цялото им внимание е съсредоточено в гърдите на жените, а не там, където трябва!
– А къде трябва?
– Знаеш ли, не си заслужава труда, да разбиваш каса няколко часа и да се окаже, че тя просто е празна. Сега разбра ли?!

*Джаксън Полок /Морска треска/ – 1912-1956 американски абстрактен еекспресионист, известен с капковата си техника.

Гората ноември 17, 2009

 

Човек открива неподозирани качества, ако го застигне магията на Любовт.

Слънчевите лъчи с мъка пробиваха мъглата. Тежки капки се стичаха по листата на дърветата и бързо се спускаха по горския мъх. Торфът под дърветата беше влажен на повърхността, но дълбоко под него бе топъл и сух. В неговия уютен дом се криеха по-малките обитатели на гората. Само едва забележимо повдигане на острите елхови игли показваше,  че там вече денят е започнал.

Някъде се чуваше равномерното почукване на ранобуден кълвач. Пригласяше му любовната песен на кукувица. Рядко се чуваше друга песен, сякаш птиците не искаха да посрещнат утрото и предпочитаха да са сгушени в сухите си хралупи.

Сред скалите една лисица хранеше малките си с намерен през нощта заек. Щрак!  Лисичетата се боричкаха за по-добрия къс месо, като издаваха писукащи звуци,  примесени с джавкане. Щрак!  Майката не обръщаше внимание. Застанала малко встрани от тях, приседнала под една скала, наблюдаваше от високо безопасността на рожбите си. Щрак!  Закъснял вълк я накара да наостри уши. Щрак!  Издаде  приглушен звук, който за малките бе сигнал за тревога и те замлъкнаха уплашени. Щрак!  Това не означаваше, че храната трябва да бъде оставена и продължаваха да държат част от нея в устата си. След като вълкът отмина, майката легна сред сухата пръст, уморена от нощното скитане, а това означаваше подновяване бойните действия на малките. Щрак!  Близкият рев на елен не направи никакво впечатление на лисицата и тя притвори очи, унесена в сладък сън.

Пъргава катерица сновеше из клоните на съседното дърво,  като от време на време изтърсваше черното си кожухче от насъбралата се влага. Щрак!  Оглеждаше се – да не би нейният враг – златката, да се навърта наоколо и после отново поемаше забързана, спираше, събираше някакви семена и отново се втурваше без умора. Щрак!

Пеперуди летяха от цвят на цвят  с надежда да открият сладък нектар, но крилцата им натежаваха от капките мъгла и принудително кацаха. Разперваха крилца и стояха дълго така – неподвижни и красиви. Щрак! Една от тях се бе оплела в огромна паяжина и хилядите капки посипваха крилата й при всеки неин напън да се освободи от заложения капан.  Щрак!

Том насочи отново обектива, но снимката пак не се получи с нужното качество. Днес ръката му трепваше и само хабеше лентата. Дори и преди, когато беше трапер и убиваше дивите зверове да продава кожи, ръката му винаги трепваше в деня, когато е развълнуван. Тогава оставяше пушката и се отдаваше на къщна работа. И днес трябва да направи същото. Може би  малко да поразчисти, да подреди, да оправи  и нейното легло. По лицето му засия щастлива усмивка. Тази нощ не можа да спи от вълнение. Едва дочака да пукне зората и излезе на лов. Години вече ловуваше с фотоапарата. Тя беше причината за тази промяна. Любовта и Емили.

Срещнаха се случайно в един оръжеен магазин. Той се запасяваше с провизии за идващия ловен сезон. Тя си купуваше пистолет, с който да застреля съпруга си.

– Ако е само за един изстрел, ще ви предложа моя Колт, но първо бих искал да знам, стреляли ли сте и друг път по човек?

– Никога не съм стреляла, но този ще го убия!

– И ще лежите щастлива в затвора, заради един, който дори не заслужава да се наслаждава на красивите ви очи?

Едва тогава Емили се вгледа в суровото, но красиво лице на Том. Стана й приятно.

Разбира се, траперът от години нямаше връзки със жени, но неговото вроденото чувство за хумор и интелект караше Емили все повече да се заглежда в него.

– На ваше място бих подал молба за развод и бих отишъл някъде далеч, докато преминат нещата и съберете сили за нов живот.

– И къде да отида?

– Например, при мен в горите на Аляска!

– Какво ще правя там?

– Аз ще убивам животни, а вие ще ги дерете и щавите.

Емили направи намръщена физиономия.

– Ама, Вие това ли работите? Убивате животни?

– Да! Поне не убивам хора, нали?

– Имахте предвид мен?

– Изпитал съм това, което вие изпитвате в момента и затова предпочетох уединението. Отначало ми беше тежко, но се свиква. Има си и своите хубави неща. Тишина, чист въздух, спокойствие. И все пак, ако решите, съм на ваше разположение. Това е телефонът ми! След седмица ще тръгна. Отседнал съм при майка ми. Ще го запиша, ето тук! – той извади някакво намачкано листче. Е, Емили , желая Ви щастливо бъдеще, ако не се чуем повече!

Но се чуха след четири дни и за негово най-голямо учудване, Емили реши, че ще е най-добре да направи това, което й предложи Том.

Първите дни животът й сред гората бе истинско изпитание. За жена, която е виждала гора само по телевизията, реалният живот в нея си е цяло изпитание. Беше септември, но зимата отдавна проявяваше своя свиреп характер. Студът бе сковал земята. Том излизаше на лов, но се радваше, когато заварваше топла и подредена хижа, а на масата го чакаше гореща еленова супа. Липсата на баня беше основният проблем за Емили, но когато си тръгна, за Том това бе приоритетна задача и след два месеца имаше собствена сауна, където се напарваше като старите индианци с нагорещени камъни.

Емили като журналистка постоянно снимаше със своя фотоапарат и правеше репортажите си на място. Когато си тръгна, тя му остави фотоапарата заедно с десетина цветни ленти.

Отначало Том се зачуди за какво му е този фотоапарат?! С времето, може би,  от тъга по Емили, започна да снима местата, на които са били двамата. След това се пристрасти и отделяше повече внимание на фотоапарата, отколкото на пушката. Откри, че в гората има не само дивеч с красиви кожи. Откри неща, които години наред не беше забелязал, че съществуват. Откри красотата на изгревите, на цветята, песента на птичките и още хиляди неща, които допреди месец подминаваше без капка внимание.

Някога с карабината си можеше от сто метра да убие самур или златка в окото, така че да не повреди кожата на животното. Сега ръката му не трепваше, когато фотографираше. Пращаше на Емили всички ленти. Тя ги проявяваше и му ги връщаше, като всеки път го насърчаваше, че става все по-добър. И той още повече снимаше, докато накрая ходеше на лов единствено, за да си набави храна и провизии за домакинството. Престана да мисли за печалба от кожи. Започна да гледа на гората с други очи. И когато подаде молба в горската полиция, че се отказва от лова,  колегите му помислиха, че самотата го е побъркала.

Том не знаеше, че Емили бе организирала изложба с неговите снимки и само за половин година той бе явление сред културния живот на родината си. Но разбра и още нещо – че не би могъл да живее в бетонния град и никога не би се разделил с гората, въпреки любовта си към Емили. Радостното бе, че и тя го разбираше! Обещаха си да се срещат на всеки шест месеца, като лятото тя ще идва при него, а зимата той ще се прибира в Чикаго. Така два месеца в годината щяха да бъдат заедно, но това щеше да е достатъчно за тяхната любов.

Лятото, макар и кратко, идваше през май и само след три месеца си отиваше. Бяха се уговорили Емили отново да го навести, но при условие, че банята е готова и няма да гледа окървавени кожи на животни. Том обеща, че всичко ще бъде готово за нейното пристигане.

Когато обаче траперите го видяха да чака вертолета с китка диви цветя, разбраха, че Любовта е взела своя дан и един трапер е загинал завинаги.

Убиец

Смъртта на противника  удовлетворява единствено гордостта на убиеца.

 

И друг път ми се е случвало да видя бруталното й отношение към детето и съм прощавал въпреки болката, която към изпитвал в момента. Но този ден, когато за пореден път видях как го блъсна в гърдите, а то се олюля и падна по гръб, ми причерня. Не можех да понеса някой да обижда по този начин най-любимото на този свят и побеснях.
– Сега ще те убия, курво мръсна! – хванах ножа, който стоеше на масата в двора и затичах към нея, за да изпълня обещанието си. Усетила моя гняв, тя побягна към градината. Дядото и бабата бяха излезли на двора, привлечени от плача на детето, като ме видяха с нож в ръка, разбраха намеренията ми и се развикаха. Бях глух към техните молби и сълзи, защото години наред те не направиха нищо, за да предотвратят нечовешкото й отношение към детето.
– Митко, моля те, моето момче, успокой се! Това ни е най-милото! С толкова обич сме я гледали. На колене ти падаме, за да й простиш!
Но аз не слушах никого. Вече беше много късно. Бях бесен и трезвият разум ме беше  напуснал. Извадих ножа и хладнокръвно й прерязах гърлото. Кръвта шурна! Тя само въртеше очи, търсейки помощ, но бабата отдавна беше припаднала , а дядото излезе на улицата да търси помощ. После коленете й се подкосиха и опря глава в пръста. Кашляше от кръвта, която влизаше в дробовете й, но това изобщо не ме трогна. Омразата, която изпитвах към нея, беше ме превърнала в хладнокръвен убиец. Нито сълзи, нито молби можеха да омилостивят сърцето ми. Годините на примирение за благото на всички бяха прелели чашата на гнева и сега той се изливаше с бясна сила. Смъртта й удовлетворяваше моята гордост .
Едва когато очите й придобиха безизразен поглед, разбрах, че всичко вече свърши. Козата беше мъртва!