Ползата от съществуването… юли 30, 2012

Ползата от съществуванието твое

е не колко взел си или си успял,

а дали със Съвестта си си спокоен

и колко от сърцето си раздал.

В живота…

В живота не всеки открива своето призвание.

Дори до безразличие да стигнеш е възможно.

Метаморфоза е Смъртта. Но имай упование.

Елементарното отвъд, в живота ни изглежда сложно.

Гледни точки юли 29, 2012

Спрете този вятър! Спрете!

Ще ме бутне! Помогнете!

А други с него се сприятелиха

и мелница една си построиха!

Интелектуалци и селянúя

Интелекта не е функция на образоваността.

Винаги съм смятал, че възпитанието се залага в характера на човека, не от думите и делата на възпитателя, а от самата личност. Ако човек не желае да развива себе си, никой не може да му повлияе за това. Понякога отношението ни към доброто проявява у нас негативни, дори омразни чувства, което още повече ме озадачава.  Но нека не обременявам читателя със своите неясни заключения, а да разкажа това, което преживях.

Беше късната есен на 1986 г. Бях управител за кратко на хижа „Равнища“. По това време на годината се правехa отчетно-изборни събрания. В хижата постоянно идваха за ден-два и си отиваха различни колективи. За десетина минути се прочиташе стореното през изминалата година, след което се пристъпваше към колективен запой. Всичко можеше да се сметне за нормално, ако не бяха няколко стряскащи факта. За една година като управител на хижата, приех само двама активни, действителни туристи, които след пет часов преход успях да настаня за нощувка в ….игралната зала. Свободни легла нямаше и се наложи да изкарам два дюшека от склада, за да се настанят и наспят. Асфалтовият път от Пловдив до хижата бе като трамплин за всякакви пиянки и безделници, които запълваха леглата, толкова необходими за истинските туристи. Но да се върнем към конкретния случай.

В началото на седмицата пристигна колектив от Драматичния театър в Пловдив. Бяха около двадесетина души, преобладаващо млади хора на около тридесет години. След като се легитимираха, аз ги записах в книгата и определих стаите, в които щяха да пренощуват. Хижата разполагаше с около двадесет стаи, по десет на етаж, така че те заеха единия етаж.Въпреки притеснението ми, че може да ги обидя им напомних, вечерният час е 22, но тъй като  само те са в хижата,може да се повеселят още час повече. Най-възпитано ми кимнаха с глава в знак на съгласие и ме увериха, че няма да имам никакви проблеми. Разбира се аз вярвах в това и се отдадох на моите си задачи.

После настана страшното. Вероятно изпития алкохол бе прекършил всичко свързано с възпитанието и бе заличил всичко свързано с някаква култура. Чуваха се истерични крясъци, викове, тупуркане по етажите. В същност хижата бе от гредоред и най-малкият шум от тавана се чуваше чак в избеното помещение. Въпреки  няколкократни ми предупреждения и техните уверения към мен, че повече няма да се шуми, оргията продължи до към 4-5 сутринта. Някъде към обяд артистите си взеха документите и си заминаха за мое и на персонала облекчение. За съжаление всяко хубаво нещо е винаги кратко. Когато тръгнахме да почистваме стаите с ужас открихме, че не само този етаж е мръсен, а цялата хижа. Във всички стаи бе кочина. Не, не ми се ще да обиждам така животинките,горките прасета. Това бе много по-страшно. Представете си разлети ракии и вина по пода, по леглата и шкафчетата. Сякаш се бяха замервали със салата. Пода лепнеше и се налагаше да почваме почистването с бърсалка вместо с метла. Пердетата бяха смъкнати, сякаш са си правили карнавална вечер. В едната стая намерихме окървавени чаршафи, одеало и юрган. Имахме чувството че са заклали някого, но жените ме увериха, че вероятно месечния цикъл е изненадал някоя от актрисите. Не може да се изброи всичко унищожено и омърсено. Трябваше ни близо седмица, за да възстановим хижата в предишният и вид. Тъй като персонала излиза по групи , а не наведнъж и по два дни в седмицата, така че в хижата винаги да има хора, които да посрещнат неочаквани гости. Тази седмица те не почиваха.

Десетина дни по-късно дойдоха кооператори от Царимир или Цалапица, не си спомням точно. Още в 21 часа в хижата бе абсолютно тихо. Отрудени хора. Уморени. Няма по-добро,да поспиш на чист въздух. На сутринта още в 8 часа си взеха паспортите и си заминаха. Аз излязох зад хижата и започнах да цепя дърва за зимата, а персоналът побърза да оправи стаите. След десетина минути една от жените идва при мен и ме пита, в кои стаи съм настанил кооператорите.

-Как в кои стаи!? Да не ги помня! Вижте в кои стаи са мръсни чаршафите и готово. Голяма философия!

-Като толкова ти е ясна нашата работа, я ела да покажеш мръсните чаршафи.

Вбесен се качвам в хижата. Обикалям стаите, а там навсякъде чисто. Леглата с опънати чаршафи, одеалата сгънати, пометено избърсано. Бре да му се не види. Не мога да намеря стаите, в които са спали, а чаршафите трябва да се подменят с прани. Слязох засрамен в кабинета си и написах на едно листче стаите.

Бях изумен от тези селяни. Бях възхитен от тяхното възпитание и култура.

Години наред разказвах това си преживяване, но понякога срешах или неразбиране или някакво античовешко определение за случката. Веднъж когато я разказах пред мои познати, от които единият лекар, а другия учител ми отговориха следното:

-Какво толкова се впечатляваш. Отпуснали се хората. Знаеш в театъра е напрежение. Пийнали са повечко, повеселили се, а ти голям проблем го направи. Махни ги онези задръстени селяни.

Така и не можах да разбера този начин на мислене. Оказа се впоследствие, че и други споделят точно това мнение на моя приятел. Радвам се, че не мисля като тях. Може би защото не съм толкова учен. Може би.

В сезона на гъбите

Висшите форми на философията в древността, в повечето случаи в „цивилизованите“ държави се нарича варварство.

Едното, по-голямото момче вдигна ръка, за да посочи посоката на устремния бяг на конете. Другото придърпа с лявата си ръка юздата на коня и последва другаря си. Заобиколиха част от гората и като намериха пролука се скриха сред дърветата.

-Върни се назад и виж дали някой не ни е проследил!

По-малкото момче безропотно завърза коня на близкото дърво и се върна, за да изпълни нареждането.

-Чисто е ! –докладва то след като се върна. – Да седнем на онзи дънер!

-Предпочитам да седнем на тревата в края на гората, за да наблюдаваме околността.

-Да, така ще е най-добре. – съгласи се по-малкият.

-Ще оставим конете тук, за да не ги забележат, ако премине някой наблизо.

Момчетата избраха място, от което да наблюдават околността и седнаха.

-Е, разказвай! Нямам търпение!

-Ще ти кажа, но първо трябва да ми обещаеш, че на никого няма да казваш какво си чул от мен!

-Обещавам!

-Не, най-добре е да се закълнеш в това, което обичаш най-много!

-Не ми ли вярваш!?

-Вярвам ти, но ако не изпълниш клетвата, то тя ще те преследва и след смъртта ти.

-Е, добре. Заклевам се в мама, татко, братята ми и сестра ми, че това което чуя от теб на никого няма да разкажа! Дори да ме измъчват, пак ще мълча! Нека не стана войн, ако те предам и лъка ми да не уцели дори гълъб!

-Добре, достатъчно. Аз и без това ти вярвам, ама за всеки случай… Започвам. Помниш ли есента, когато кана¹ на варите² дойде в нашия стан заедно с шамана и онези двамата?

-Разбира се. Нали ние първи ги видяхме и се върнахме в стана с конете, за да предупредим войните за тяхното идване.

-Да, вярно. Та когато пристигнаха и влязоха в палатката на вожда, аз се скрих зад нея и чух целия им разговор.

-Ти луд ли си!? Знаеш какво те очаква, ако те хванат да правиш това!

-Да, бой и наказание. Но аз съм вече четиринадесетгодишен и трябва да знам за какво си говорят мъжете. Трябва да съм готов да стана вóйн.

-Ама ти пак ще станеш.

-Умор, запомни нещо от мен: Вóйна се ражда такъв, защото и преди е бил такъв. Той не става такъв само за един живот.

-И аз съм бил някога вóйн?

-Ще се разбере. Все още си малък.

-Само две години!

-Две, две. Знаеш ли колко много са две години!?

-Колко?

-Сега като ти разкажа, ще разбереш.

-Добре. Разказвай!

– Та тогава чух да говорят за много неща: че пашата е слаба и полята вече не могат да изхранват конете, че тревите не са така буйни, както когато дойдоха…

-А кога са дошли?

-Вожда каза, че са минали повече от двадесет години.

-Значи преди да сме се родили!?

-Така излиза.

-И после?

-После спомена, че зимите ставали все по-студени и предната зима трябвало да избият много от слабите, старите и недъгави коне, за да се изхрани племето, а и за да стигне храната и за конете. Вожда на варите също каза, че им е все по – трудно да издържат на изхранването на коне и хора през зимата и вече е време за поход. Но този поход вече трябва да бъде с обединени сили³, защото другите племена⁴, макар и родствени, не желаят да приемат гости по земите си, защото тревата и за тях става по-оскъдна. „Вие-казва- хуните сте смел народ, ние варите-също и ако обединим сили ще можем да победим всеки и да намерим плодородни земи, където да се заселим и да се изхранваме. Нашият вожд се съгласи. Това означава, че трябва старите и немощните да изпратим при Тенгри-кан⁵.” „Да.- отговори нашият вожд- Те толкова дълго чакат този ден. Ще се радват като чуят нашето решение.”

-Токту, искаш да кажеш, че са убили дядовците и бабите ни!?

-Да, убиха ги.

-Ти видя ли?

-Разбира се. Аз също като теб не можех да повярвам, че ще го направят и затова реших да продължа моята опасна задача. Решиха, че сега ще кажат „радостната” вест на хората, за да се подготвят и да се простят с роднините си, а напролет, когато излязат гъбите, жените ще събират много от тях, защото ще са нужни за изпращането им.

-От кои гъби, Токту?

-Не знам. Има едни, които ни забраняват да ги берем защото са отровни. Но всъщност май не са такива. Но това ще ти разкажа по-нататък. Всъщност и аз като теб много се наскърбих. Дожаля ми за баба и реших, че когато дойде това време ще направя всичко, за да им помогна. Пролетта направих едно укритие в скалите, до змийската дупка.

-Аз веднъж я открих, но като видях колко е дълбока помислих, че е дупка на мечка и повече не стъпих на това място.

-Мечка? Ха,ха!- разсмя се по-голямото момче.- Какъв пъзльо си само!

-Ти ако не знаеше сигурно щеше и ти да се страхуваш!

-Да бе, да! Аз да не съм на твоите години!?

-Ама ако беше?

-Хайде стига вече! Искаш ли да ти разказвам или да си тръгваме?

-Искам, разбира се!

-Тогава слушай! В това укритие се запасих с един мех вода и месо за няколко дни. Сложих мечата кожа, за да ми е топло през нощта. Умор, ако беше видял тогава мечата кожа, сигурно вече щеше да си при Тенгри-кан.

-Престани! Ти сякаш на моите години…

-Стига! Шегувам се. Искаш ли да ти разказвам какво стана по-нататък ?

-Разказвай!

-Пролетта, кана на варите отново дойде и се уговориха на следващата луна племето да потегли на път и да се установи край голямата река, където преди години заедно са водили битка срещу някои си. Не можах да чуя добре името. Това било около десет дни път. През това време мъжете трябвало да съберат достатъчно дърва за кладите, а жените да подготвят майките си и бащите си за пътя към Тенгри хан. Тези от възрастните, които не желаят да се преселят в отвъдното ,да се приготвят за пътуване към реката. И знаеш ли какво ,Умор? Всички възрастни искаха да умрат! Представяш ли си? Побиват ме тръпки само като си го помисля!

-Сигурно като остареем и нас ще убият.

-Сигурно.

-До тогава ще избягаме някъде.

-Къде?

-От къде да знам? А ти от къде разбра, че всички възрастни искат да умрат?

-От баба. Чакай да продължа и ще разбереш. Когато вие тръгнахте на път, аз останах скрит в моето укритие през целия ден. Всички млади вóйни съпровождаха племето към реката, а в стана останаха само по-старите. Бяха около стотина. Още същият ден половината потеглиха към варите, а другата половина останаха. След два дни пристигна отряд от вари в нашия стан. Още щом дойдоха половината останали наши войни потеглиха на път ,като останаха само войните на варите. След още два дни дойдоха още толкова вари. Това означаваше, че нашите войни щяха да убиват техните възрастни, а варите-нашите. Успокоих се донякъде, защото така по-спокойно можех да убия някой от тях, за да спася баба си. Още с пристигането си варите започнаха да градят клади. Забелязах как шамана обикаляше от юрта на юрта, за да се среща най-вероятно с възрастните ни роднини.  Късно вечерта когато всички вóйни бяха заспали, а стражата бе далеч от стана, пропълзях до юртата на баба и влязох. Баба  се изненада и дори ми се скара, че не съм при майка и татко. Казах ú, че съм дошъл да я спася, а тя само се засмя. Погали ме по главата и каза, че не иска да бъде спасена, защото иска да отиде при Тенгри-кан заедно с останалите. Погледнах я изненадан, а тя знаеш ли какво ми каза!? Че на нейната възраст няма по-голямо благородство и достойнство да не пречиш на младите, а сама, с пълното си съзнание да се отдадеш в ръцете на смъртта и се преселиш в селенията на Великия кан.” Знаеш ли , дете мое, от колко време чакаме този миг? Бяхме изгубили надежда. Всъщност тук ще оставим само плътта, която пречи не само на вас, но и на самите нас. Животът е там, не тук, сине мой! Там един ден се равнява на цяла година тук. Там е моята майка, моят баща и децата ми загинали в битка. Аз искам отново да съм с тях! Ти не искаш ли да си до майка си?”

Аз само кимнах с глава ,а тя ме отпрати като отново ме целуна по косите. „Отивай сине при нея!- каза ми тя.- Ти си още млад, но ще дойде време, когато ще мислиш по същия начин, както мисля аз сега!”

Двете жени, които лежаха встрани от нея се надигнаха, за да ме видят, но не се намесиха в разговора ни, а само се усмихваха. Едната, когато си тръгвах ми каза, че ще бъда велик войн и ще ми помагат, когато се преселят при Великия ни баща.

Така аз ги оставих, но не тръгнах по пътя на племето, а останах, за да видя какво ще се случи.

Чаках цяла нощ и цял ден без да изляза от скривалището си. Повтарях си думите на татко,  че търпението е най-добрия съюзник за победата.

Докато чаках и наблюдавах как вóйните градят десетки клади осмислях думите на баба. Те ме накараха да се замисля, че може би затова вóйните ни са толкова безстрашни, защото не се интересуват от плътта и желаят да намерят покой и по-добър живот в отвъдното.

-Аз мисля, че няма да искам да умра като тях. По-добре е в битка. Така всички ще говорят и ще се гордеят с мен.

-И аз мисля така, но може би наистина като станем стари ще мислим като тях. Не знам.

-После какво стана?

-На втория ден, по изгрев слънце запалиха кладите. Всички излязоха от шатрите и се събраха на едно място в средата, на което имаше нещо като нар. Шамана им говореше нещо, което не можех да чуя, но всички погледи бяха съсредоточени в него. След това вóйните помагаха на старите хора.Те изпиваха от отварата, вероятно от онези гъби, които жените събираха.После лягаха на този нар, а шамана слагаше двете длани на лицето им и те мигновено заспиваха. След като заспят, мъжете с носилка ги закарваха до кладите. Една по една ги накланяха, така че възрастните падаха в тях и започваха да горят. Мислех, че ще чувам стонове за помощ, но това не се случи. Всичко беше толкова тихо, че понякога чувах шепота на шамана, когато докосваше лицата им. Вятърът духаше право срещу мен и донасяше миризмата на горяща плът. По едно време имах чувството, че се задушавам. Идваше ми да изскоча от скривалището и да хукна към реката, където бях вързал коня си. Това продължи няколко дни. Когато всичко свърши, отново половината вóйни потеглиха към техния стан, а другата половина изчака нашите вóйни да се върнат от техния. След още два дни пристигнаха и останалите ни вóйни и започнаха да събират костите на мъртвите от кладите. Пренесоха ги някъде към реката. Много се уплаших, че може да открият завързания ми кон, а от там и мен, затова още същата нощ се измъкнах от скривалището и препуснах към вас. Това е.

-Тукту !- промълви по-малкото момче. Аз ако бях на теб щях да се хваля на всички, какво съм преживял!

-Само да си казал на някого!

-Няма да кажа. Нали се заклех. Само исках да ти кажа, че съм горд, че имам такъв приятел!

Тукту оправи дългата си коса, щастлив от откровеността на по-младия си приятел и рече:

-Ако беше на моята възраст сигурно и ти би постъпил така.

-Сигурно. – промълви неуверено Омур.

Само след миг и двете деца летяха на конете си към къщи.

1. Кан – вожд, баща, господар- висша титла сред племената.

2.Вари – едно от българските племена. Поради употребяването на хаома другите народи им казвали хаомавари. Според някои изследователи сома е вид отровна гъба, която след изсушаване се хвърля в огъня и по този начин магите изпадат в транс. Същите маги носели шапки, подобни на гъба. В Чукотка и индианците в Северна Америка по този начин използват мухоморката. В комбинация с татул, имел и други отровни растения, се намазват стрелите.

3.Около 200г.от н.е. вари и хуни се обединяват, като останалите народи ги наричат авари. Вожда имал титлата кхаган. Но те продължавали да си се наричат вари и хуни.

4.В житието на Св. Йоаникий се споменава следното:”…народът на хуните,сиреч българите,започнал война срещу нас християните.” В Продължителят на Теофан пък се употребява израза”..тези хуни,назовани българи” В Клиторологията на Филотей е употребен израза:”приятелите, които идват от хуните,сиреч българите”

5.Тенгри-кан. Бог при древните български племена.

Сарандарина1 юли 27, 2012

 Никога не отричай онова, което не познаваш.

Отец Щерион  затвори внимателно вратата, която се бореше с мразовития есенен вятър. Солени пръски посипаха замисленото му лице. Наведе глава и се затътри към дома си. Отвръщаше на поздравите отправени му от малцината дръзнали да излязат в мразовития ден. Случилото се, сякаш хвърли нова светлина в душата му. „Значи има Бог” промълвиха тихо устните му. Не че се съмняваше в това, но думите на момичето утвърдиха още повече вярата му. Не му се прибираше в къщи. Искаше да остане сам със себе си и да анализира всичко което чу. И кучето? Как се хвърляше само по портата !? А ние си мислехме, че е вятъра. И лая му такъв един, особен. Не разбра как се намери на кея. Вятърът там сякаш беше в стихията си. Ледени пръски на вълни, на вълни обливаха лицето му,а той дори не се опитваше да ги избърше. „Няма как това дете да си го измисли. Прекалено малко е, за да си го съчини. А и ползата от лъжа, какво ще й донесе –нищо!” Доближи две чайки, които бяха кацнали по перилата и те отлетяха с крясък. „ Истина казва детето. От къде тогава ще знае имената на покойници, които са си отишли от този свят, години преди да се роди самата тя? Истина казва. Истина.”

-Отец Щерион, добре ли сте? –  нечия ръка леко го докосна по рамото.

-Да, добре съм – отвърна свещеника, още преди да беше видял човека до себе си.

-Сигурен ли сте?

-Да, сигурен съм. Благодаря!

-Трудно е да повярва човек като ви гледа. Къде сте тръгнали в този мразовит ден и то на кея!?

-Аз… Бях се замислил… и не разбрах как дойдох на това място.

-Предполагам, че е станало нещо такова. – усмихна се младежът.

-Чакай, чакай. Ти не си ли Димитър, на Ортодокси сина?

-Да, аз съм. Сега да не ми се скарате, че не посещавам неделните ви проповеди? Не съм от силно вярващите. Знаете го.

-Да, знам. И не ви се сърдя за откровеността. Но момичето…. спомена баща ви. И каза, че той се чувствал прекрасно. Пратил ви поздрави и ви моли да не се притеснявате за него. Да, точно такива бяха думите ú.

-Чакайте, чакайте, отче! За какво момиче говорите, къде се чувства добре баща ми и изобщо може ли човек да се чувства добре на два метра под земята, освен ако не го духа студеният морски вятър по това време  на годината?

-Да, да. Ще ви кажа – подхвана старецът младежа под ръка. Ако искате да седнем  хей на онази пейка на алеята.

Младият мъж  изгледа учуден отчето. Погледна го изпитателно в лицето и прошепна:

-Вие сериозно ли ми предлагате да седна на онази подгизнала пейка? Да ни заливат студените пръски ,а ние кротко  да си говорим?

-Да, защо не?

Младежът се засмя и отново погледна изпитателно стареца.

-Нали знаете за какви ще ни помислят?

-За какви? – попита на свой ред недоумяващо отчето.

-Добре, добре, да сядаме.

Младежът бръкна във вътрешния джоб на палтото си и изкара кутия цигари. Измъкна една, която почти веднага се намокри. После дълго се опитваше да я запали с кибрита си, но тя се пречупи под напора на водата и силния вятър.  Отказа се и я захвърли. Седна разочарован на пейката редом до отец Щерион и го погледна с питащ поглед.

Старецът не срещна погледа му, но сякаш разбра раздразнимостта на младежа и заговори приглушено:

-Нали знаеш Елена, дъщерята на Катерини. Онова момиче, което е в кома.

-Да знам ги, макар и да не ги познавам лично. Малък град. Всички се знаем. Клюките са във всеки дом. И…?

-Днес Катерини ме повика у дома си, за да иска съвет. Тъй като минаха четиридесет дни откакто детето и е в безсъзнание . Та…какво ще правим с него? Отговорих й, че самият аз не знам, но надали и лекарите ще дадат някакъв разумен отговор.

-Четиридесет дни ли станаха?

-Станаха.

-Без да стане от леглото си?

Старецът само кимна с глава.

-Без да се храни? Без да пие вода?

-А, не. Вода пиела, но храна не приемала.

-Господи, няма да издържи дълго.

-Не споменавай името Господне напразно, невернико!

-Извинявай отче!

-След като се помолих за здравето на детето й, Катерини ме заведе в другата стая и ме помоли да почакам малко, за да ми направи кафе. Аз прибирах молитвеника и кръста в чантата си, когато дворната врата започна силно да се блъска. Кучето започна да скача върху нея, сякаш зад вратата се намираше някой познат. Това продължи близо пет минути. Катерини дойде при мен, за да се извини. Кафето било готово, но щяла да погледне на улицата, дали няма някой неочакван посетител и тогава ще ми го поднесе. Кимнах с глава и тя излезе. Позабави се малко, но когато влезна отново в стаята сякаш я бяха поливали с кофи вода. Беше мокра до кости.

-Глупаво куче. Никого нямаше на улицата. Когато отворих
портата „страшния ни пазач”, се втурна покрай мен и започна да дращи по вратата на къщата. „Няма да те пусна вътре, глупчо!-рекла му тя. Цялата съм мокра заради теб!” Ще ме извините отче, но ще отида да се преоблека, че цялата треперя.

-Отивай, не се притеснявай. – опитах се да я успокоя аз.

Не след дълго, Катерини донесе две чашки кафе и в мига, когато сръбна от чашата чух някакъв тих глас:”Мамо?”

Тъкмо да попитам Катерини дали и тя не чу този повик, но жената вече летеше към стаята на детето си. Аз докато стана и отида, гледам как тя прегръща рожбата си, а Елена сплела ръце на раменете й. Започнах да пея хвалебствени псалми и да възхвалявам Господа наш Исуса Христа. Искрено ти казвам синко, в този момент не знаех как да изразя вълнението от случилото се. Катерини плачеше от радост, а болното й дете се чудеше как да я успокои. То говореше бързо и припряно, сякаш само часове бе спало най-сладкият си сън ,а сега се опитваше да навакса дългото си мълчание.

-Успокой се миличка! Всичко свърши! Почини си! После всичко ще ми кажеш. Времето е пред нас.

Но детето не искаше да мълчи. Въпреки увещанията на майка си, то не спираше да говори. Майката се предаде и остави дъщеря си спокойно да се наговори.

-Навярно като съм заспала и сънувам, че летя. Летя над морето, над нашата къща, над училището, изобщо навсякъде. Летя бързо, после бавно се спускам и почти оставам във въздуха неподвижна. Виках отгоре на всички хора, които познавам , но никой не ме чуваше и не ме забелязваше. После започнах да летя към облаците. Летях толкова бързо, че нашата къща стана като точка. После целият град стана като точка и накрая се отдалечих толкова много, че Земята заприлича на топка, после на орех и накрая изчезна.

-Не се ли притесняваше, че ще се изгубиш?-намеси се майка й.

-Не, аз познавам пътя. И друг път съм ходила там.

-Къде?

-Където бях.

-А къде беше, мила моя?

-В моята къща.

-Твоята къща не е ли тук, у дома, при мен….?

-Мамо, не се сърди…

-Добре, детето ми. Продължавай.

-Когато отидох там, ме посрещна същата жена, която винаги ме е посрещала. Както винаги ме хвана за ръка и ме поведе сред градините от цъфнали рози. После тичахме из поляните. Тревите там са толкова високи, че трябваше да се надигам на пръсти, за да не изгубя от поглед жената. А тя бе толкова мила с мен, че изпълняваше всяко мое желание. Всъщност винаги е била такава. Има едни толкова топли очи…и погледа ú е толкова мил…

Старецът махна с ръка.

-Момичето разказваше толкова дълго какво е видяло, че няма никакъв смисъл да те обременявам с всички подробности,синко. Направи ми впечатление обаче, че тя спомена баща ти, когото е видяла на брега на морето с чичо ти Костаки . Говорели за нещо. Когато отишла при тях, те ú казали да прати вест до близките им, че са добре и да не се притеснявате за тях.

-Баща ми и чичо Костаки не се понасяха. Винаги са се карали. За всичко.

-Да, така е. Но понякога така се случва. Караш се с най-добрият си приятел, а с врага – не, защото не ти пука, какво ще се случи с врага, но за приятеля те боли сърцето, ако го сполети беда.

Младежът се замисли, а отчето продължи:

-Много имена спомена детето. Някои от тях бяха починали много преди тя да се роди. На въпроса ми: „От къде ги познаваш?”, тя ми отвърна: „От преди да си избера тази си майка и да дойда при вас.” Тогава Катерини се разплака ,а Елена спря за малко своя разказ, за да я успокои. След това продължи:

-Но когато излязохме от красивия град отидохме в друг, където хората се измъчваха. Никой не ги притесняваше, но те стояха натъжени, безутешни и страдаха. Знаеха своите прегрешения и се измъчваха поради това. Те бяха лоши хора.

Старецът махна с ръка, сякаш искаше да пропъди лоши мисли.

-И знаеш ли колко хора спомена от лошите? Лошите…., които не изпускаха неделна проповед и бяха най-верни християни. Много от тях смятах за по-чисти и от мен, така да се каже. А то какво излезе?!

-Защото си доверчив отче. Да си призная, все още изпитвам съмнения от разказа й.

-Защо!? – погледна го право в очите старецът.

-Струва ми се, че й е промит мозъка.

-От кого?

-От вас .От майка си.Знам ли?

-Никога не съм контактувал с това дете! А и майката, като вас невернико, рядко или по-точно почти никога не посещава неделните проповеди. Всъщност това е болест при всички млади. Не само при вас. Един се оплаква с умората от работата, друг с ангажименти в къщи, трети с наглеждане на болен и прочее. Но нека завърша поне разказа на детето. Повтарям думите ú по памет:

-Не знам колко време беше минало, но жената, която ме държеше за ръка ми каза, че е време да се прибирам и че всички страдат, поради моето отсъствие. Разбира се аз не исках да си тръгвам и я молех най-горещо да остана, но тя беше категорична и ме изпрати по пътя към дома. Още отдалече усетих мириса на кафе и си помислих, че все пак е хубаво да бъда при мама и тя да не страда за мен. Когато дойдох, първо ме посрещна Ликош², нашето куче. То започна да дращи по външната порта, за да ми отвори, а аз му виках да престане, защото не може да достигне дръжката, а и майка ще дойде да ме посрещне след малко. Както и стана. Само че майка не ме видя, въпреки че аз й виках „Мамо, мамо, прибрах се!” Взех шепа вода от коритото и я напръсках, но тя само избърса лицето си и бързо се прибра в къщата без да ме забележи. Аз също се прибрах с нея, а Ликош продължаваше да дращи от радост сега вече на вратата на къщата. Минах покрай двама ви и влезнах в стаята си. Видях се как лежа неподвижна на леглото. Знаех, че ако се върна в тялото си няма да мога да летя, но заради мама, трябваше да го направя.

-Тук, както се досещаш, Катерини проля една река сълзи, като не спираше да целува момичето. Та това се случи днес и аз съм много развълнуван. Сега ще тръгвам, че и жена ми сигурно се притеснява. Е, младежо поне татко ти е добре.

Старецът бавно надигна натежалото си тяло.

– А, как щях да забравя. Татко ти казал още, да не правиш това, което си намислил! Че дом трудно се гради. Е, сполай ти!

Младият мъж дълго стоя на пейката, но не чувстваше нито студ, нито ледените пръски, които го шибаха в лицето. Обеща си никога да не продава бащиния дом, всъщност което бе планувал да направи. После дълго стоя замислен на пейката. Не беше споменал за своите планове на никого. От къде можеше отчето да знае за тях? Дали разказа на това дете не бе истина? Тръгна едва когато влюбена двойка  мина покрай него и чу гласа на момичето:

-Този със сигурност е луд!

1.Сарандарина – четиридесетдневната /саранда – четиридесет – гр./Прякор на жена от Поморие. Разказа е по действителен случай станал около 1900 г., но имената на героите са измислени.

2.Ликош – вълк/гр/

Отвъдното… юли 20, 2012

Отвъдното да разбереш не ще сполучиш.

Ни врачка ще ти каже, ни старецът немощен.

И все пак, ако искаш нещо да научиш,

попитай малките деца – те помнят още.

Ако си изгубил… юли 19, 2012

Ако си изгубил вече слава и величие,

дори забравен от приятелите стари,

спазú достойнство и благоприличие

и се отдай на дом, деца и мемоари.

Не се увличай…

Не се увличай по тълпата              

крещяща под нечия диктовка,

че виж, подобно на мухата

прихванали те с мухоловка.