Осъденият април 8, 2010

В реалния живот съдници се явяват винаги тези, които трябва да са на подсъдимата скамейка.

Бай Радой бе прекрасен човек. За десет години откак живея в това село , единствено за него не се чуваше лоша дума. Благ и работлив, повече слушаше, отколкото да говори. Имаше тънко чувство за хумор, но не засягаше никога достойнството на когото и да е. Помагаше с каквото може и никога не се оплакваше от болести като другите пенсионери. То селото наброява не повече от седемдесет човека и то все старци. Всички си знаеха и кътните зъби, та затова всеки оплюваше другия и разказваше случки от преди петдесет-шестдесет години, които отдавна би трябвало да бъдат захвърлени в забвението. Единствено бай Радой бе от всякъде приет и за него се говореше само с добро и уважение. Тази есен разпределяха гората, както казват местните. Трима човека от селото заедно с горския определят какъв участък ще бъде подложен на сеч за отопление от местните жители. После се хвърля чоп на кой човек, кой участък се пада. За да определим участъците се паднахме аз като независим представител на селото, бай Радой като най – честен, горския и Гочо Балалайката, като най-устат. Стараехме се всичко да бъде справедливо разпределено, така че на всеки да се падне по два големи дъба и участък от габърак, който да се очисти до корен, така че горското да има възможност да залесява спокойно. Това продължаваше понякога по две-три седмици, така че групата се сближаваше все повече и дори се завързваха приятелства. Когато дойде и последният ден, решихме да си направим пикник сред гората. Времето се случи прекрасно. Земята бе все така топла и седнахме под един дъб да отпразнуваме добрата работа. Хапвахме кой каквото бе донесъл, запалихме огън, за да изпечем на скара мръвките, а през това време се въртяха четири вида ракия, коя от коя по-люта. Развесели се компанията. Гласовете се чуваха все по-силно и никой никого не можеше да надговори. Бай Радой, какъвто си бе мълчалив, изведнъж взе думата: -В рода сме си все прости хора. Работим по полето, гледаме си животинките и това е, ако не се смята дядо ни де, по бащина линия. -Какво той?-попита някой. -Какво? Разбойник си падал. Обирал керваните, които отивали за гръцко. Свиреп бил и жесток. Ако някой и най-малко му се възпротивял от дружината, му прерязвал гърлото. Ако пък някой решил да избяга, пращал потеря и го убивал. Ако него пък настигнел-убивал жена му и децата му. Криел парите в някаква пещера, и ако някой успеел все пак да избяга –сменял пещерата. Така години наред, докато се намерил един, уж верен на дядо ми, който го посякъл както си спял. После разпределили съкровището по равно и кой къде види. -А на теб нищо ли не остана? -На мен ли ?-засмя се бай Радой! -Де да беше останало….. -Ами тя къщата е най-голяма в селото ни. Бая пара трябва да се построи. Цял палат!-изсумтя Балалайката. -Ти какво искаш да кажеш?-погледна го учудено бай Радой. Той тате я е правил с пот на челото. -Сигурно! -отвърна Балалайката. -Хайде, хайде, да сменим темата!-предложи някой. Пикникът свърши почти веднага след това и ние си разотидохме. Не знам как е разпространявал разказа Балалайката, но селяните все по-рядко взеха да поздравяват бай Радой. В кръчмата не му обръщаха внимание,  както преди, та дори ставаха от масите, ако седнеше на тяхната. Това го накара все по-рядко да я посещава и след месец вече не стъпи в нея. Хората го отбягваха, сякаш е прокажен. Бай Радой се затвори в себе си, все по-рядко започна да излиза от къщата си, освен ако не отиваше да напазарува. Независимо от шушукането на съседите си, като всеки добродушен човек  той си поздравяваше всеки, покрай който мине. Понякога се спираше до мен и си приказвахме за това-онова под свирепите погледи на съселяните му. Чувствах как мъката стопява сърцето му. Опитвах се да го успокоя, но чувствителната му душа не можеше. Опитвах се да убедя съселяните, че не е редно така да се осъжда човек, който с нищо не е виновен затова, че дядо му е бил разбойник. Не срещнах никакво разбиране. Напротив! Обиждаха го по всевъзможен начин, сякаш самият той не е живял никога честно и почтено. Беше ми жално за този старец. С лека ръка бе унищожен целия му съзнателен живот. А и селяните не разбирах. Как можеха да се съюзят стари врагове в името на очерняне една светла личност. Тези, които се плюеха един-друг, омаскариха този, за когото никога нищо лошо не се чу. Бай Радой бе осъден. На Нова година му занесох малко месо, сърми и вино. Той ме погледна с толкова безизразни очи, че това ме уплаши. Пак се опитах да успокоя терзаещата му душа, но той не продума нито дума и аз си отидох обезпокоен за неговото здраве. Месец по-късно научих, че го намерили мъртъв. Бил толкова слаб, че всички бяха убедени ,че гладът го е уморил. А на масата стояло месо, сърми и бутилка вино.

Ленивеца и маймунката март 24, 2010

За мъдростта се сещаме едва, когато е станало късно, за да бъде поправено нещо.

Стар беше ленивецът, за да търпи до безкрайност игрите на малкото маймунче и неспирните му въпроси. Дразнеше се, но въпреки това не можеше да го отблъсне хей така, без да има защо. Младост! А тя винаги иска неща, от които старостта се е наситила. От къде дойде маймунчето, ленивецът  можеше само да се досеща. Предполагаше, че или майка му е загинала, или че се е изгубило, та поради тази причина не му даваше сърце да го отблъсне. Дори с времето свикна с него така, че ако изчезнеше от погледа му , той ставаше неспокоен и се озърташе с надеждата, че е наблизо. Маймунчето като всяко младо същество изгаряше от любопитство да научи  колкото се може повече неща. Това дразнеше ленивеца, който по всякакъв начин се стараеше да го научи на най-важното, да оживява.
-Всяка маймунка, обича да яде от сочните листа на дърветата. А както знаеш те са там, по върхарите. За да стигнеш до тях обаче, трябва да преодолееш места, които са много опасни за нас. В храстите или гъстите треви се е скрил и дебне ягуарът. Златистите му очи наблюдават всяко наше движение и при най-малко невнимание, ще станем негова плячка. Затова преди да скочиш от дървото на земята, дълго се оглеждай! Всяко помръдване, всяко трепване на тревата, за теб трябва да означава, че е опасно да слезеш на земята. Нима мислиш, че и на мен не ми се иска да похапна свежи листа? Иска ми се, разбира се!  Но е имало дни, когато с дни не съм ги опитвал, само защото виждам скритото тяло в тревата, а с времето даже го усещах, че е там без очите ми да го съзрат. По-добре гладен, но жив, отколкото да нахраниш ягуара. Дори да си надхитрил този враг, не забравяй, че ни дебне и друг още по-бърз и опасен, харпията¹! Този орел винаги стои някъде далече, толкова далече, че нашите очи не могат да достигнат до него. Но той ни наблюдава. Щом види, че сме незащитени от клоните на дървото, се спуска и ни сграбчва. През живота си съм видял десетки животни, попаднали в острите нокти на тези убийци. Затова трябва да преценяваш, кога можеш да преминаваш от едно дърво на друго. Когато слънцето прибира и последните си лъчи, харпията е почти сляпа, а и ягуарът още не е излязъл от своето леговище. Тогава трябва да се действа! Но дори и тогава основно трябва дълго да се наблюдава, защото хищникът е коварен и винаги може да те изненада. Но ти не внимаваш  в това, което ти говоря, и ако продължаваш да си толкова небрежна, ще има много да страдаш.
Маймунката почти не се вслушваше в думите на ленивеца. Играта я вълнуваше много повече, отколкото каквито и да било думи.
Една ранна утрин ленивецът  се беше събудил още с проблясването на светлината и по навик, изграден с годините,  наблюдаваше дали ягуарът не дебне в тревите. Забеляза го. Въпреки че с годините зрението все повече му изневеряваше, сякаш нещо му подсказваше, къде може да е скрит неговият враг и винаги успяваше да улови окраската му. Знаеше, че най-много след час умората щеше да си каже думата и ягуарът щеше да поеме към бърлогата си. И точно в този момент съзря маймунката да рови в пръстта за корените на Каму Каму². С един скок ягуарът щеше да разкъса малкото телце. Ленивецът стоеше между ловеца и плячката. Не можеше нищо да направи, освен да отпусне захвата на своите нокти и да полети към Смъртта. Тялото му тупна в меката и влажна покривка от листа. Маймунката чу шума и светкавично се покатери на дървото. Когато погледна надолу, видя ягуарът да се отдалечава с тялото на ленивеца. Едва сега разбра колко непредпазливо е постъпила и само саможертвата на ленивеца бе спасила живота му. Вече съжаляваше, но не можеше да поправи стореното. Сега дълбоко страдаше, че с лека ръка подминаваше съветите на ленивеца, но беше късно. Вече го нямаше този, от когото можеше да научи още много.

Защо приятелите си изпитваш,

без да имаш нужда от това!?

Ако шарата всеки ден опитваш,

без вино ще останеш за беда.

1.Харпията е месоядна птица. Основната ѝ плячка са средните по-размер дървесни бозайници, като маймуни, ленивци и различни видове птици. Дължината на тялото – около 1 м.Размаха на крилете е около 2 м. и тегло – около 8-10 кг, като женските са по-едри.

2.Каму-каму – дърво растящо в дъждовните гори на Амазония, Плодовете му са малки и червеникави, но хранителните вещества всъщност се намират в корените.

3.Шарá – все още сладко, некипнало вино

Престъпницата януари 29, 2010

В затворите по света в миналото и сега най-често се натъпкваме на хора, които са престъпили закона, защото не могат да се преборят с бедността.

На изхода от Бургас я видях. Тя стоеше в страни от платното и бе вдигнала ръка за стоп. Колите профучаваха покрай нея, без да й обърнат внимание – сякаш никой не я забелязваше. А тя бе толкова красива. С едната си ръка държеше дамската си чантичка и същевременно придържаше поличката си, за да не се надига от горещия вятър. Спрях буса и попитах за къде е, но момичето, без да промълви дума, се качи в колата, сложи чантичката си в скута и вторачи поглед напред. Притесних се, да не би да съм качил някоя жрица на любовта и после да си имам неприятности. А още по-страшното е, ако е някоя луда. Знае ли човек какво ще срещне по пътищата. Потеглих с колата. След минутка-две я попитах отново, за къде ще пътува, защото аз съм за Пловдив, а до там има триста километра. Тя ми отговори, че и тя е за там и отново замълча. Човек, когато качи някого на стоп, го прави от добри чувства или за раздумка, ако пътува сам, но когато му се случи мълчаливец, обстановката става тягостна. Но тъй като аз никога не изпитвам остра нужда да разговарям с някого, пътувахме и мълчахме. Мина час, след това втори. Летните горещини бързо изморяват, особено когато колата е без климатик. Някъде по средата на пътя, спрях колата и казах на момичето, че ще пия набързо една кока-кола. Ако иска да дойде с мен, ако не, да стои в буса. Добре, че се съгласи, защото прецених, че би било неразумно да оставя непознато момиче само в колата. Разни хора се шляят по пътищата, особено лятото. Както хищникът следва стадото, така и крадци, мошеници и джебчии следват летовниците. В крайпътното кафене бе хладно и поради тази причина достатъчно препълнено, за да не намерим места. След като си взехме кафетата и кóлите, излязохме и се скрихме в сянката на един огромен чинар.
– Страшна горещина! – опитах се да завържа някакъв диалог.
Момичето не отговори. Пиехме си питиетата и мълчахме. След две-три минути обаче, момичето изведнъж се обърна към мен, погледна ме право в очите и ме попита най-неочаквано:
– Ти женен ли си?
– Не! – отвърнах аз.
Помислих си, че това момиче е глуповато и явно няма необходимото възпитание, за да ми говори веднага на „ти” и да ми задава толкова личен въпрос, без дори да знае името ми. Но при следващия въпрос нещата почти ми се изясниха.
– Тогава ще се ожениш ли за мен?
Този въпрос ме накара да се разсмея с пълен глас. Дори сълзи потекоха от очите ми. А тя ме гледаше толкова сериозно и изпитателно, че това ме разсмиваше още повече. След като се успокоих я попитах:
– Как се казваш?
– Марияна.
– Марияна чия?
– Марияна Михайлова.
– На колко си години?
– На деветнадесет.
– А аз на петдесет и четири! Понятно ли ти е, че това е повече от едно поколение разлика? Ако разберат приятелите ми, ще ме побъркат от подигравки бе, момиче!
– Какво ти пука?
– Пука ми, защото утре ще ме зарежеш заради някой, който е млад и красив и ще ме оставиш да страдам. Пука ми, защото когато те застигне любовта, ще забравиш брака, който имаш с мен поради… и аз не знам какви причини. Пука ми, защото като отида да си взема детето от детската градина, възпитателките ще кажат: „Хайде, Пенчо, дядо ти е дошъл да те вземе.”
– Аз съм бременна.
Спрях с монолога, защото това откровение не бих казал, че ме изненада, но към него трябваше да се подходи сериозно.
– В кой месец?
– В петия.
– Късно е да го махнеш.
– Така казват.
– Родителите ти знаят ли?
– Имам само майка. Баща си не познавам.
– А тя знае ли?
– На нея не й пука за мен. Интересува се само от любовника си.
– От него ли е?
– Да.
– И избяга, за да не разбере майка ти.
– Да. Колкото и да не ме обича, все пак ми е майка. Гадно е да разбере.
– Обичаше ли го?
– Кого? Любовника на майка ли?
– Да.
– Ти луд ли си? Налагаше се да го правя, за да ни издържа. Ако му откажех, ни оставяше по месец, без да ни даде пари.
– Майка ти не работи ли?
– Работи, но всичките й пари отиват за данъци, отопление, вода. Знаеш как е? С триста лева живеене ли е!?
– Знам. И сега накъде си тръгнала? Накъдето ти видят очите ли? – отговорих вместо нея.
Тя само повдигна рамене.Това развитие на нещата означаваше, че Съдбата пак ми е подготвила сюрприз. Толкова коли минаваха покрай нея – защо никой не спря? Пак аз – глупакът. Все попадам там, където не трябва, а после се жалвам от късмета си. Мога ли да я оставя така на улицата? Нейното откровение ми даде основание да й повярвам и постепенно все повече се убеждавах, че нищо няма да ми навреди, ако постои ден-два у нас, докато се намери решение на въпроса.
– Ти работила ли си нещо?
– Не. Скоро завърших училище. Дори и на абитуриенската вечер не бях. Нямаше какво да облека.
– Затова ли си с този минижуп? Тръгнала си на стоп! Да не мислиш, че всеки мъж може да устои на изкушението.
– Според теб хубава ли съм?
– Дори много!
– Ама няма да се ожениш за мен!
– Престани с това женене! Казах ти какво мисля. Как смяташ да устроиш живота си?
Момичето отново повдигна рамене и отново замълчахме. Хубаво беше да й намеря работа, помислих си аз и започнах да пресявам хората, които биха ми помогнали за това.
– Какво си завършила?
– Професионална гимназия по дървообработване.
– Защо не друго?
– Там ме приеха.
– Няма никаква перспектива.
– Знам. Трябваше да уча нещо. Необходимо е образование.
– Да! – съгласих се аз. За мен стана ясно, че ще е още по-трудно да си намери работа и то бременна в петия месец.

ххх
– Ето, това е моят дом. Тази стая ще е твоята. Подреди я по свой вкус. Аз ще отида да приготвя нещо за хапване.
– Благодаря ти. Когато се устроя, ще си замина и няма да ти досаждам.
– Лесна работа. Не се притеснявай. Така притесняваш и бебето. Аз съм в кухнята.
– Може ли да се изкъпя?
– Естествено! Банята е в коридора в ляво.
– Има ли топла вода?
– Има, разбира се. Изключвам бойлера единствено, когато се повреди.
– А ние се къпехме само в събота или неделя.
Ужас! – помислих си аз. Хората как изнемогват, а аз се оплаквам като вдовица за мъж, ако нещо не стане веднага.
След около час момичето дойде в кухнята. Изглеждаше още по-красива.
– Имаш ли сешуар?
– Съжалявам, но не. Никога не си подсушавам косата, а и всички жени, които са си тръгвали оттук, си взимат сешоарите.
– Какво си приготвил за вечеря?
– Салам, маслини, сирене и кашкавал. Това е.
– Супер!
– Е не е гала вечеря, но поне няма да заспим гладни.
– Ти заспивал ли си гладен?
– Не, поне не помня такова нещо.
– Тогава защо го казваш!?
– А ти си заспивала, така ли?
– Ако вечерям два пъти едно след друго, се чувствах като богаташка.
– Съжалявам.
Вечеряхме почти мълчешком. Аз с крайчеца на очите си наблюдавах как блажено похапва и се радвах, че мога да й дам поне малко щастие. Въпреки че знаех че е гладна, ú се възхищавах как запазваше самообладание и откъсваше малки залъци от хляба, как взимаше малки парчета от всичко на масата и ги поглъщаше бавно, сякаш е вечеряла току що. Въпреки че се бях нахранил, защото се храня бързо, не ставах от масата, за да може да се навечеря както трябва. Тя сякаш усети мислите ми, стана и каза, че ще измие чиниите. Наведе се над мивката и пред мен се разкриха превъзходни крака. Младо момиче, красиво откъдето и да го погледнеш! Изкушение за всеки мъж, камо ли за такъв като мен на средна възраст. Главата ми се завъртя. Помислих си, че би било хубаво да правя любов с нея. Тази мисъл ме уплаши, защото последствията можеха да станат непредвидими. Разрових гардероба и измъкнах някакъв анцуг, който отдавна ми беше отеснял.
– Марияна, сложи този анцунг, моля те!
– Топло е.
– Сложи го! Не искам да ми се разхождаш в къщата с този минижуп.
– „Моята къща”?
– Не намеквам за това. Просто и аз съм мъж. Разбираш ли?
– Разбирам. Всички сте едни и същи.
– Не сме едни и същи, но мъжът си е мъж, когато става дума за похот.
– Какво искаш да кажеш?
– Че не искам да ме изкушаваш?
– Добре.
Момичето си сложи анцуга, който се оказа възголемичък, но повече не я видях с минижуп. Бях доста уморен. На следващия ден отново щях да пътувам и имах нужда от почивка.
– Това е вторият комплект ключове. Ако ти се наложи да излезеш или да купиш нещо, ти оставям петдесет лева. В хола е телевизорът, ако искаш, гледай. А аз ще се изкъпя и лягам, че утре отново съм на път.
Независимо че бях уморен, сънят все не идваше и не идваше. Мислите ми се преплитаха като змийско кълбо. Укорявах се, че пак съм извършил глупост. Едновременно с това душата ми бе удовлетворена, че помагам на момичето, изкушавах се да бъда с нея, страхувах се от бъдещето и куп други мисли, които не ми даваха покой. След това си зададох въпроса: Щях ли да я приема в моя дом, ако не беше толкова красива и млада? Може би, не! Тогава… Това, което правя, не е от добро сърце, а просто изкушение! Ето, пак мисля с тази глава, която е безмозъчна.
На сутринта мобилният телефон ме събуди. Набързо изпих едно кафе и тръгнах да се обувам. До моите обувки прилежно бяха сложени и малките чехлички на момичето. Стана ми хубаво. Може би, ако бях млад, непременно щях да се оженя за нея, независимо от това, че е бременна. Какво пък толкова! Всеки може да сгреши!
През целия ден ми бе притеснено. Можеше да се прибера и да съм обран. Какви ли не хора съществуват на този свят! Можеше да си е заминала или да ме чака пред дома полиция.
Когато се прибрах, момичето беше там. Посрещна ме ароматът на сготвено. Тя беше изчистила дома, бе подредила вещите ми и дори бе лъснала обувките. Стана ми хубаво. Посрещна ме с широка усмивка. Беше си купила дънки и сега се киприше пред огледалото. Радвах се, че е щастлива. Може би, ако бях по-млад, наистина щях да се оженя за нея. Тя радваше сърцето ми със своята младост и жизненост.

ххх
Така изминаха почти два месеца. Аз й оставях все повече пари, на които самата тя водеше строг отчет и никога не купуваше неща, които не бяха нужни за дома. Дори предложенията ми да купи нещо за себе си се сведоха до закупуването на едно якенце и чифт обувки, от които имаше наистина нужда.
Вече бързах да се прибера у дома. Носех й винаги по някое дребно подаръче, защото като малко дете се радваше. Имах чувството, че отново изпитвам радостта от бащинството. Изкушението все повече се отдалечаваше от мен, а аз започнах да си правя планове за предстоящото раждане.

ххх

Отворих вратата, но нея я нямаше. Помислих си, че може би е излязла до магазина и влязох в банята да се изкъпя. Едва когато реших да хапна един залък докато седнем двамата, видях бележка на масата. Отворих я с треперещи ръце, защото нещо се бе свило в душата ми и ми подсказваше, че това не е на добро.
„Мили  мой приятелю, да, мога да те нарека така, защото досега не вярвах, че съществуват такива хора. Знам, че ти досаждах дълго и реших да те освободя от себе си, като потърся щастието навън. Със сигурност нямаше да го направя, ако се беше оженил за мен. Не мога да лежа на гърба на някого, а ме очаква и раждане, което още повече ще обремени твоя живот. Затова заминавам извън страната, за да спечеля пари и да си устроя по някакъв начин живота. Взела съм четиристотин лева от шкафчето и при първа възможност ще ти ги върна. Извинявай, че постъпвам така, но нямам друга възможност. Ти си един прекрасен човек и винаги ще си мисля за теб като за най-добрия човек, когото познавам. Дори сега, когато си тръгвам, ми е много мъчно, че ще бъдем разделени, защото ми се струва, че те обичам. Да, аз те обичам! Ще ти пиша веднага, щом се устроя и ще ти върна парите при първа възможност. Не се сърди, че не се сбогувахме. Целувам те. Марияна.”
Стана ми страшно мъчно. Сълзите ми се стичаха от очите и не можех да ги спра. Къде беше тръгнала? Защо не й казах, че ще се оженя за нея? Та аз я обичам. Наистина я обичам. Нима може да не обичаш такова момиче?
Седнах пред телевизора и го пуснах, уж да се разсея и да не страдам, но мислите ми бяха само там – при нея. После освободих мъката си и заплаках. Толкова дълго, че неусетно съм заспал.
На сутринта вече животът ми не бе същия. Беше ме обзела меланхолия. Обвинявах се, че съм просто един страхливец. Мразех се. Но въпреки всичко, се надявах, че тя ще се върне.

ххх
Животът ми продължи отново своя равномерен ход. Командировките следваха една след друга и все си мислех, че ето на това място отново ще се появи тя и ще вдигне ръка за стоп. Но това никога повече не стана.
Няколко месеца по-късно се отбих да си взема сутрешния вестник. На първа страница с главни букви ми направи впечатление заглавието: „Карабинери разбиват канал за продажба на български деца.” Разлистих вестника, за да прочета подробности, а там пишеше следното: При опит да бъде продадено българско дете на бездетно италианско семейство в Милано бе задържана майката на детето – българката М.М. от Бургас, към която е предявено обвинение за търговия с деца. Престъпницата ще бъде лишена от майчинските си права и я очаква вероятно петнадесет години затвор по италианските закони.”
“Господи!“ – простенах тихо- “ Върни ми я, Господи, ще се оженя и ще се грижа за нея като свое дете. Моля те!“
Бог не чу молбите ми . Но все още ме крепи надеждата, че в нея остана втория комплект ключове, защото наистина ме е обичала и все някога ще се върне. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.

Убиец ноември 17, 2009

Смъртта на противника  удовлетворява единствено гордостта на убиеца.

 

И друг път ми се е случвало да видя бруталното й отношение към детето и съм прощавал въпреки болката, която към изпитвал в момента. Но този ден, когато за пореден път видях как го блъсна в гърдите, а то се олюля и падна по гръб, ми причерня. Не можех да понеса някой да обижда по този начин най-любимото на този свят и побеснях.
– Сега ще те убия, курво мръсна! – хванах ножа, който стоеше на масата в двора и затичах към нея, за да изпълня обещанието си. Усетила моя гняв, тя побягна към градината. Дядото и бабата бяха излезли на двора, привлечени от плача на детето, като ме видяха с нож в ръка, разбраха намеренията ми и се развикаха. Бях глух към техните молби и сълзи, защото години наред те не направиха нищо, за да предотвратят нечовешкото й отношение към детето.
– Митко, моля те, моето момче, успокой се! Това ни е най-милото! С толкова обич сме я гледали. На колене ти падаме, за да й простиш!
Но аз не слушах никого. Вече беше много късно. Бях бесен и трезвият разум ме беше  напуснал. Извадих ножа и хладнокръвно й прерязах гърлото. Кръвта шурна! Тя само въртеше очи, търсейки помощ, но бабата отдавна беше припаднала , а дядото излезе на улицата да търси помощ. После коленете й се подкосиха и опря глава в пръста. Кашляше от кръвта, която влизаше в дробовете й, но това изобщо не ме трогна. Омразата, която изпитвах към нея, беше ме превърнала в хладнокръвен убиец. Нито сълзи, нито молби можеха да омилостивят сърцето ми. Годините на примирение за благото на всички бяха прелели чашата на гнева и сега той се изливаше с бясна сила. Смъртта й удовлетворяваше моята гордост .
Едва когато очите й придобиха безизразен поглед, разбрах, че всичко вече свърши. Козата беше мъртва!

Кома юли 12, 2009

Истината за нас е невинаги лицеприятна и затова рядко я научаваме.

Майка ми винаги е била изключително весел и жизнерадостен човек. Много пъти съм се чудила как е успяла да запази този си благ характер. Никога не е имала съпруг и винаги с шеги и закачки е отбягвала безкрайните ми въпроси. Така никога не успях да науча нещо за баща си. Предполагах, че е била случайна, но приятна и бурна връзка, която е оставила много щастливи моменти , защото майка ми винаги е говорила за нея като най-красивото нещо в живота си. Сега, когато съм малко попреминала тридесетте, се опитвам да отгатна много неща, за които детството ми в училище, следване и игри не ми даде време да разгадая. Приятелките ми отдавна са семейни и все по-трудно намират време за мен.
Знам, че не съм красавица, по която мъжете да пощуряват. Нито съм претенциозна и лоша. Вярно е, че всички жени казват така, но аз наистина съм такава. Много наивна и добронамерена, понякога сантиментално лекомислена, някак си не позволявах на мъжете да полудеят по мен, въпреки огромното ми желание за това. Сега съм лекар в градската болница и това запълва живота ми. Може би, ако някога имам семейство, работата ми ще мине на втори план, но за сега се примирявам със съдбата си. Майка ми  се пенсионира в същата болница преди няколко години и, разбира се, като всяка медицинска сестра, желаеше аз да стана лекар и може би да осъществя мечтите ú. Сега съм доволна от това, защото контактите ми с хората запълват празнотата в сърцето ми и ми остава много малко време за самота и самосъжалениe. Понякога обаче тази самота, особено в почивните дни, става убийствена, въпреки присъствието на майка ми и нейната безкрайна любов.
Беше сив, мрачен следобед. Облаци покриваха небето, готови всеки момент да заплачат. Дори смешното врабче на прозореца не успяваше да ме развесели. Разглеждах албумите си и спомените още повече ме натъжаваха. И за да разсея отчасти мрачното си настроение, взех албума на майка ми. Заразпитвах я за хората, когото не познавах, за местата, където са били и за характерите на всеки от тях. С много хумор ми беше разказано цветно за всеки, което подобри настроението ми дотолкова, че и аз избухнах в смях.
– А на тази снимка кои са?
– А, тези ли? Това е отборът по футбол.Тази снимка си я откраднах от таблото на училището. Тогава имаше такива табла, на които поставяха снимките на отличниците и гордостта на училището в една или друга област
– А този кой е? Тук по средата? Изглежда много красив! Ще взема лупата от шкафчето.
– Вярно е. Казваше се Георги Милев. Викахме му Гео, но не знам дали е бил поет. Беше най-красивото момче на випуска, вратар на отбора и… Стига си ровичкала! Тук го имам на по-голяма снимка.
– Която пак си откраднала от таблото?
– Разбира се!От къде можеше да ги имам тези снимки?
-Майко, той да не би да ти е бил гадже?
Майка ми избухна в смях.
– Всички момичета бяха луднали по него. Можеше да има всяка, която пожелае, но беше отдаден на спорта и момичетата малко го вълнуваха. Колко красиви момичета лееха сълзи по него, без да имат никакъв шанс дори да го целунат, та аз ли?
– Но все някоя е спечелила сърцето му, нали? Вероятно се е оженил за някое много красиво момиче.
-За съжаление, съдбата не бе благосклонна към него. На двадесет и осем години катастрофира с мотоциклета си, изпадна в кома и половин година по-късно почина.
– Жалко! Умряла е любовта на толкова много жени.
– Така е. Някои спечелиха, други загубиха. Не мислиш ли, че е време за обяд?  Приготвú нещо в кухнята, докато аз подредя малко стаята.
Няколко дни по-късно бях на нощно дежурство, и за да бъда бодра реших да науча нещо за смъртта на Георги Милев – Гео. За съжаление, трябваше да изчакам утрото, защото архивите не бяха достъпни през нощта. Не беше трудно да открия годината, след като знаех, че е починал на двадесет и осем и е бил съученик на майка ми. След това се замислих за добрата памет на майка си, защото Гео наистина е бил на същите години , записани на амбулаторната карта. Но най-голямата ми изненада беше, когато открих, че лекуващият му лекар е все още в тази болница.
– Разбира се, че си спомням! За тези пет-шест години колко случая на изпаднали в кома познаваш?
– Само един, доцент Ставрев – отговорих аз – и пациентът почина след три дни.
– И какво научи от този случай?
– Да си призная почти нищо! – усмихнах се гузно аз.
– В цялата си практика съм имал осем случая на кома. Във всички от тях съм се старал да науча нещо повече за това състояние на пациента, но освен че тялото живее, а мозъкът не, нищо друго не мога да кажа.
– Сигурен ли сте за мозъка?
– Господи, как може да съм сигурен в това? Аз да не съм Той! Но най-добре за това попитай майка си. Тя може би знае по-добре от мен състоянието на пациента, защото му бе лекуваща сестра и се грижеше денонощно за него.
-Какво? Майка ми е била лекуващата сестра?
-Разбира се. Половин година не се отдели от него.
Още не прекрачила прага на дома и подхванах майка ми.
– Майко, защо не ми каза, че си била лекуваща сестра на Георги Милев – пациента, изпаднал в кома? Ти знаеш ли каква ценна информация можеш да ми дадеш за състоянието на тези хора? Например, усещат ли болка, имат ли чувства, сънуват ли, долавят ли присъствието на някого и прочее. Знаеш колко малко информация има в учебниците и колко е неточна. Дори доцент Ставрев, който е бил лекуващ лекар тогава, не може да ми каже нищо конкретно и ме насочи към теб като човек, който може би знае нещо повече от самия него. За доктор Ставрев комата е състояние на мозъчна смърт. Ти какво мислиш по този въпрос?
– Мисля, че до някъде е прав, но само донякъде. Спомена ли нещо за душата?
-Не, разбира се! Майко, какви ги говориш? Медицинско лице си в края на краищата, не продавачка в сергия!
– В такъв случай разговорът ни е безсмислен.
– Добре де, не се сърди. Нека поговорим спокойно. Например, чувстваше ли твоето присъствие?
– О, разбира се! Още щом влизах в стаята, го усещах и по апаратурата, и във въздуха. Имах чувството, че душата му е някъде там – встрани и ми се присмива на безсмислените процедури върху тялото му. Тогава разбрах, че тялото и душата са две коренно различни и взаимосвързани неща. И когато душата се откъсне от тялото, много рядко желае отново да се върне в него, защото тялото за душата е бреме.Често се проявяваха аномалии с отчитането на апаратурата, което в първите дни ме обнадеждаваше, но в последствие започнах да разбирам, че от мен се иска нещо и аз го правех. Понякога, ако не улучвах желанията, аномалиите продължаваха, докато ги изпълня и тогава всичко си идваше на място. Така понякога имах чувството, че разговарям с него. Например, отделителната му система продължаваше да работи – от начало нормално, после все по-рядко, докато накрая почти спря. Дишането и пулсът бяха в постоянни граници, с малки изключения – когато имах допир с някои центрове по време на работа. Разбира се, аз отговарях за него и не допусках дори санитарките да влизат в стаята, за която аз се грижех. Всичко изпълнявах сама. Подлоги, системи, смяна на чаршафи и пижами, дори къпането –при което майка ми се усмихна загадъчно.
– Защо се усмихваш?
– Половата му система също функционираше нормално.
– Майко, ти вече прекали! Искаш да кажеш, че е можел да изпълнява мъжките си възможности?
– Разбира се! И то прекрасно! Още щом го докоснех и беше готов. Та той бе на двадесет и осем! Дори ако къпането закъснееше, чувствах напрежение във въздуха. Къпех го през вечер, но понякога и по-често, в зависимост от това напрежение, което витаеше в стаята. Усещах го как ме тласка да го направя и аз го правех, когато всички спят и няма кой да ни притесни. Това са най-красивите дни от моя живот.
Чудех се майка ми дали се шегува,  или говори истината. Не открих шега в лицето й, а напротив – някакво щастие, което дори ме изплаши. Реших, че е най-добре разговорът да спре до тук, защото от това нямаше да излезе нищо добро.
– Майко, майко, прости ми, но за мен това е просто нагла лъжа и затова излизам навън  да се поразходя.
-Добре, мила, поразходи се. Знам, че не беше много добра по математика, но можеш да направиш и такива сметки относно твоето зачатие. А ако си спомняш добре лицето на Гео на излизане , се погледни в огледалото, за да разбереш, че майка ти не лъже.