Дрипльо

Това, че съдбата е била благосклонна към нас, не означава, че сме по-стойностни от по слабите.

Понякога животът е като водовъртеж. Не знаеш кога и каква изненада ще ти поднесе. Днес си някой, утре никой.

И той имаше семейство и работа. И той беше на почит и уважение. Но, може би съдбата, а може би законите на природата и човечеството, могат да те превърнат от Човек в Нищожество.

Първо дойде разводът и така изгуби апартамента си. След това последва съкращение в щата и парите започнаха да се топят. Човек на средна възраст трудно си намира работа, а ако това продължи няколко години, се превръща в необратим процес. Все повече започваш да поглеждаш в кофите за боклук и да се надяваш на милостинята на добри хора. После става навик. Светлините на града те плашат и с теб започват да се държат като с прокажен. Започваш да мечтаеш за гореща баня, топло легло с бели чаршафи, за домашен уют, кафе, обич и куп неща, които някога си имал. Тогава прогонваш мечтите, защото те те карат само да страдаш.Връщаш се в реалността и започваш да се оглеждаш за съборетина, където да се скриеш, парцали, с които да си направиш легло и храна, която все пак я има в кошчетата на павилионите за бърза закуска. С времето се смаляваш, губиш гордост и самочувствие. Стараеш се да не се явяваш на публични места и започваш да предпочиташ нощта пред дневната светлина.  Мечтите ти са за по-скорошна и лека смърт, защото те очаква зимният студ, от който няма спасение, независимо че си се загърнал с десетки дрехи, измъкнати от контейнерите. Понякога студът е толкова изтощаващ, че забравяш за глада. Тогава не можеш и мечти да имаш. Викаш я, молиш й се, но тя – Смъртта, сякаш не иска да бъде милостива към теб и те мъчи. Как? Като те оставя жив! Жестокостта да си жив! Хората да вярват в това, защото те виждат как обикаляш от контейнер на контейнер в сумрака, но ти отдавна да знаеш, че вече не си между живите.

-Хей, дрипльо, да не си се опрял на колата, че ще я изцапаш!

Младежът, порядъчно пийнал, с неуверена стъпка се приближи до клошаря.

– Ако чакаш за пари, нямам. Виждаш ли ги тези две мръсници, днес ме обраха до шушка.

Младежът се разсмя над собствената си шега, а от входа на нощния бар се показаха две красиви момичета, водени от още един младеж.

– Хиляда лева хвръкнаха като едното нищо. Нямам пари, разбра ли? Изчезвай!

Клошарят бавно се отдалечи.

– Хей, Томи, ти взе ли текила за из път?

– Не! – отговори другият. – Ще си допием у нас.

– Абе, видя ли го тоя дрипльо как щеше да си облегне на колата ми. Приискало му се „Майбах”! – Младежът отново се разсмя на шегата си.

– Куклички, хайде влизайте, че купонът продължава, а и вас програма ви чака! – Отново последва смях.

Колата бавно и несигурно потегли. Томи беше седнал на задната седалка. Беше пийнал малко повече от обичайното и облегна глава на студеното стъкло. След стотина метра отново наближиха дрипльото и младежът отвори стъклото на колата си, като се провикна:

– Ще дойдеш ли с нас на купон? Само че преди това трябва да те прекараме през пароструйка! –  и отново последва смях.

Томи надникна през стъклото и се загледа в скитника.

– Влади, спри! Спри за малко!

– Що бе? – изненада се младежът, но уважи молбата на приятеля си и колата спря успоредно на клошаря.

С олюляващи се крачки Томи го приближи, извади от джоба си всичките пари, които имаше и му ги подаде. Клошарят ги прие и, без да си кажат дума, се разделиха.

– Ти луд ли си бе? Защо му даде тези пари? Сега ще отиде и ще се напие!

– Млъкни, Влади!

– Добре де, кажи ми поне защо?

– Защото ми заприлича на учителя ни по литература в гимназията.

– Достоевски ли?

– Да.

– Абе и на мен ми се стори същото, ама не можех да си спомня на кой ми заприлича. Само че онзи е много по-висок и красив, а тоя не го ли видиш – дрипльо! Готин пич беше. И колко книги и писатели знаеше само! Да му се чуди човек как му се занимаваше с такива глупости! – после се обърна към момичетата:

– А вие, палавници, чели ли сте нещо на Достоевски?

– Кой е пък тоя? – отвърнаха в един глас момичетата и се разсмяха.

А в студа един дрипльо стискаше парите в шепата си и мечтаеше. Страхуваше се да погледне колко пари има в ръката си, защото така мечтите му можеха да отлетят. Ако имаше петдесет, можеше да отиде на баня, да се обръсне и да се нахрани. Но ако имаше сто, тогава, може би, щеше да занесе и дрехите си на пералня. А ония младеж каза, че е изхарчил хиляда лева. Ами ако са толкова? Тогава щеше отново да си опита късмета на борсата за безработни. И може би щеше късметът да му се усмихне и на него? Не-толкова пари няма! Уплаши се дори и да мечтае. Но колкото и да бяха, щеше да се радва да хапне пиле на грил с пържени картофки и бутилка бира. Как  ги обичаше само, а не беше опитвал от учителските си години.