Кучешко говно април 22, 2010

Несправедливите обвинения са като кучешкото говно-никого ненужни и миризливи. Не ги допускай в дома/душата /си.

Хубава сутрин се случи този ден. Щяхме с Наката да ходим на мач, но решихме да отидем на стадиона малко по-рано, хем да намерим хубави места, хем да побъбрим със стари приятели. Заредих джобовете с цигари и пари и тръгнах да го забирам. Звъня на вратата, а ме посреща синът му Мартин.
-Какво става, Марти?-питам аз! -Къде е баща ти?
-Повика го някакъв приятел и каза да го изчакаш.
-Е, какво друго ми остава? Ще чакам!
Стоим и чакаме… Мина близо половин час. Гледам Мартин нещо умислен стои, току пуска телевизора, а погледът му зареян в тавана. После подхваща книга, а чете една страница десет минути.
-Кахърен си нещо, Марти? Гледам те, опитваш се да мислиш? Май ти се отдава, а?-опитвам се да го развеселя.- Да не би любовта  да трови джигера ти?
-Ами, глупости! – изчерви се момчето. Скарахме се с един Иван от другия курс  относно държанието на един наш приятел…Абе, дълга история… Та тоя Иван ми наговори едни, какъв глупак съм бил  и разни такива….чак не мога да повярвам, че става дума за мен.
-Това ли е? А той познава ли те добре?
-Мисля, че не.! Понякога играем на мач срещу техния курс и тогава се срещаме. Иначе,  не. Защо?
Точно в този момент на вратата се звъни. „Наката”-помислих си аз и не се излъгах.
-Хайде бе, човек, първото полувреме завърши , теб още те няма!
-Тръгваме, тръгваме! Мартин не те ли забавляваше или още е намусен. Скарал се с някакъв от другия курс. Нали го знаеш  какъв е чувствителен. Ей сега да махна работните дрехи и тръгваме.
Реших да интерпретирам, за да успокоя момчето.
-Марти, ти чувал ли си за Сократ¹ ?
Мартин ме погледна с поглед, който говореше, че го смятам и аз за глупак.
-Добре де, чувал си! Вероятно си чувал и за сприхавата му жена Ксантипа, нали?
Мартин поклати утвърдително глава.
– Както знаеш? продължавам аз. -Тя е била заядлива, глупава, интригантка, злобна и какво ли не. Един горещ следобед, когато слънцето изгаряло земята на Атика, Сократ с бързи стъпки изкачвал стъпалата на акропола. Шляпането на сандалите отеквало в колоните на Партенона.  Бил се замислил защо десният му сандал издава толкова силен шум за разлика от левия, когато под сянката на една от колоните срещнал умърлушения поглед на един от учениците си-Аристодем.
– Какво става, сине мой, защо си провесил така глава? Да не би да са изгорели маслиновите ти гори или да е потънала флотата ти с всичкото злато на борда?  Аристодем бил сравнително бедно момче и приказките на Сократ го развеселили. Оказало се, че причина за лошото му настроение била същата като при теб, Марти. След като му разказал всичко от игла до конец, попитал учителя си: „Кажи ми учителю, как да накарам душата си да не страда от несправедливи думи? Вероятно съм много чувствителен и се засягам и от най-малкия намек.”
„Ще ти кажа! Ти познаваш ли себе си?”
„Старая се, но винаги успявам да се изненадам с нови открития в характера ми.”
„Това е добре, защото този, който си мисли, че се познава напълно, със сигурност не се познава изобщо. И ако ти се познаваш отчасти и някой каже, че ти си такъв, а всъщност не си, защо трябва да се гневиш? Например, ако аз реша да ти кажа,че си глупав, бих го казал така, че ти сам да се замислиш дали не си такъв. А глупакът би ти казал, че си глупак и ти не би разбрал защо, защото самият той не знае как би постъпил на твое място, за да не стане глупак. Разбра ли ме.”
„Мисля, че в общи линии, да.”
„Ще ти го кажа по-просто! Ако аз дойда и ти кажа ,че си глупак, редно е да ти стане мъчно, защото вероятно знам малко повече от теб и имам някакъв респект, нали?”
„Разбира се, учителю.”
„Но ако дойде при теб моята жена, Ксантипа и ти каже това- хич да не ти пука. Сега разбра ли ме?”
„Разбрах Ви, учителю!  Трябва да преценяваме думите на този, който ни съди, дали имат някаква стойност.”
„Много хубаво го каза.”
„Това са ваши думи.”
„Така ли? Запиши ги тогава. Говно. Кучи говно.”
„Моля?” –погледнал го изненадано Аристодем.
„Абе, през целия път се чудя, защо единият сандал шляпа , другият – не, а то било това куче говно.
Засмял се Аристодем на своя учител.
„Не е смешно, Аристодеме, никак не е смешно! През целия път от дома до тук съм мислил по този въпрос, а то какво излезе, че съм мислил глупости. Ето така минават дните ми понякога, а ти си мислиш, че сме умни. Хайде до скоро”
Весело му станало на Аристодем и гледал с възхита отдалечаващата се фигура на Сократ.

-Мартине, сега разбра ли поуката на цялата тази история?
-Разбрах и съм малко по-спокоен.

-И за да те успокоя още повече ще ти разкажа още една история, която се случи с мен. Имах един колега, кой то бе изключително мързелив. Кръшкач от класа. Как успяваше не знам, но винаги влизаше под кожата на шефа и често ни се налагаше да вършим и неговата работа. Нямаше уважението на никой. Може би не знаеш, но аз никога не пия алкохол. На младини пиян направих голяма грешка и от тогава се заклех да не близвам алкохол. Веднъж на едно събрание, този мой колега ми каза право в очите, че не понася хора, които не пият. За него не били изобщо никакви мъже. В първия момент ми стана криво от това, че някой може да не ме смята за мъж, но с времето прецених, че не трябва да обръщам внимание на думите на човек, който не бе уважаван от никого. Така че и аз съм минал по твоя път.

-Чичо Любо, благодаря ти. Сега гледам с други очи на казаните думи: от кого са казани, с какъв тон, искат ли да ме наранят или са просто шега.

-Така и трябва, макар че в първия момент никога не започваме с тези анализи.

-Всъщност чел съм почти всичко за Сократ, но не съм срещал в книгите за този епизод.

-Срещнах го в някакъв сайт. Забравих къде. А сега време е да тръгваме с баща ти, че наистина ще изпуснем мача.

––-
-Ти ме вкара в дълбок размисъл! – обърна се Наката към мен, когато наближихме стадиона.
-Що бе,  Нака?

-Това дето го каза на сина, не съм го чувал. В коя книга го има този епизод от живота му?

-Няма и да го срещнеш. Измислих го, за да го успокоя.

-Но защо точно визира Сократ?

-Сократ е уважавано име и всеки знае, че думите му са мъдри. Ако бях визирал някой по-обикновен човек, може би нямаше да има този ефект.
-Така е. хубаво го измисли. А тези кучешки говна от колко години са проблем на човечеството и няма решение за този проблем.
Абе, веднъж бях пийнал малко повече и се прибрах късно. Жената легнала. Гледам да не я събудя и както съм с дрехите, право в леглото. На сутринта се събуждам, чаршафите омазани с говна. Аз също. Мирише,  не се трае. Жената помислила, че аз съм направил белята, а то кучешко говно……

1.Сократ (469 — 399 пр.н.е.) е древногръцки философ-идеалист.

Престъпницата януари 29, 2010

В затворите по света в миналото и сега най-често се натъпкваме на хора, които са престъпили закона, защото не могат да се преборят с бедността.

На изхода от Бургас я видях. Тя стоеше в страни от платното и бе вдигнала ръка за стоп. Колите профучаваха покрай нея, без да й обърнат внимание – сякаш никой не я забелязваше. А тя бе толкова красива. С едната си ръка държеше дамската си чантичка и същевременно придържаше поличката си, за да не се надига от горещия вятър. Спрях буса и попитах за къде е, но момичето, без да промълви дума, се качи в колата, сложи чантичката си в скута и вторачи поглед напред. Притесних се, да не би да съм качил някоя жрица на любовта и после да си имам неприятности. А още по-страшното е, ако е някоя луда. Знае ли човек какво ще срещне по пътищата. Потеглих с колата. След минутка-две я попитах отново, за къде ще пътува, защото аз съм за Пловдив, а до там има триста километра. Тя ми отговори, че и тя е за там и отново замълча. Човек, когато качи някого на стоп, го прави от добри чувства или за раздумка, ако пътува сам, но когато му се случи мълчаливец, обстановката става тягостна. Но тъй като аз никога не изпитвам остра нужда да разговарям с някого, пътувахме и мълчахме. Мина час, след това втори. Летните горещини бързо изморяват, особено когато колата е без климатик. Някъде по средата на пътя, спрях колата и казах на момичето, че ще пия набързо една кока-кола. Ако иска да дойде с мен, ако не, да стои в буса. Добре, че се съгласи, защото прецених, че би било неразумно да оставя непознато момиче само в колата. Разни хора се шляят по пътищата, особено лятото. Както хищникът следва стадото, така и крадци, мошеници и джебчии следват летовниците. В крайпътното кафене бе хладно и поради тази причина достатъчно препълнено, за да не намерим места. След като си взехме кафетата и кóлите, излязохме и се скрихме в сянката на един огромен чинар.
– Страшна горещина! – опитах се да завържа някакъв диалог.
Момичето не отговори. Пиехме си питиетата и мълчахме. След две-три минути обаче, момичето изведнъж се обърна към мен, погледна ме право в очите и ме попита най-неочаквано:
– Ти женен ли си?
– Не! – отвърнах аз.
Помислих си, че това момиче е глуповато и явно няма необходимото възпитание, за да ми говори веднага на „ти” и да ми задава толкова личен въпрос, без дори да знае името ми. Но при следващия въпрос нещата почти ми се изясниха.
– Тогава ще се ожениш ли за мен?
Този въпрос ме накара да се разсмея с пълен глас. Дори сълзи потекоха от очите ми. А тя ме гледаше толкова сериозно и изпитателно, че това ме разсмиваше още повече. След като се успокоих я попитах:
– Как се казваш?
– Марияна.
– Марияна чия?
– Марияна Михайлова.
– На колко си години?
– На деветнадесет.
– А аз на петдесет и четири! Понятно ли ти е, че това е повече от едно поколение разлика? Ако разберат приятелите ми, ще ме побъркат от подигравки бе, момиче!
– Какво ти пука?
– Пука ми, защото утре ще ме зарежеш заради някой, който е млад и красив и ще ме оставиш да страдам. Пука ми, защото когато те застигне любовта, ще забравиш брака, който имаш с мен поради… и аз не знам какви причини. Пука ми, защото като отида да си взема детето от детската градина, възпитателките ще кажат: „Хайде, Пенчо, дядо ти е дошъл да те вземе.”
– Аз съм бременна.
Спрях с монолога, защото това откровение не бих казал, че ме изненада, но към него трябваше да се подходи сериозно.
– В кой месец?
– В петия.
– Късно е да го махнеш.
– Така казват.
– Родителите ти знаят ли?
– Имам само майка. Баща си не познавам.
– А тя знае ли?
– На нея не й пука за мен. Интересува се само от любовника си.
– От него ли е?
– Да.
– И избяга, за да не разбере майка ти.
– Да. Колкото и да не ме обича, все пак ми е майка. Гадно е да разбере.
– Обичаше ли го?
– Кого? Любовника на майка ли?
– Да.
– Ти луд ли си? Налагаше се да го правя, за да ни издържа. Ако му откажех, ни оставяше по месец, без да ни даде пари.
– Майка ти не работи ли?
– Работи, но всичките й пари отиват за данъци, отопление, вода. Знаеш как е? С триста лева живеене ли е!?
– Знам. И сега накъде си тръгнала? Накъдето ти видят очите ли? – отговорих вместо нея.
Тя само повдигна рамене.Това развитие на нещата означаваше, че Съдбата пак ми е подготвила сюрприз. Толкова коли минаваха покрай нея – защо никой не спря? Пак аз – глупакът. Все попадам там, където не трябва, а после се жалвам от късмета си. Мога ли да я оставя така на улицата? Нейното откровение ми даде основание да й повярвам и постепенно все повече се убеждавах, че нищо няма да ми навреди, ако постои ден-два у нас, докато се намери решение на въпроса.
– Ти работила ли си нещо?
– Не. Скоро завърших училище. Дори и на абитуриенската вечер не бях. Нямаше какво да облека.
– Затова ли си с този минижуп? Тръгнала си на стоп! Да не мислиш, че всеки мъж може да устои на изкушението.
– Според теб хубава ли съм?
– Дори много!
– Ама няма да се ожениш за мен!
– Престани с това женене! Казах ти какво мисля. Как смяташ да устроиш живота си?
Момичето отново повдигна рамене и отново замълчахме. Хубаво беше да й намеря работа, помислих си аз и започнах да пресявам хората, които биха ми помогнали за това.
– Какво си завършила?
– Професионална гимназия по дървообработване.
– Защо не друго?
– Там ме приеха.
– Няма никаква перспектива.
– Знам. Трябваше да уча нещо. Необходимо е образование.
– Да! – съгласих се аз. За мен стана ясно, че ще е още по-трудно да си намери работа и то бременна в петия месец.

ххх
– Ето, това е моят дом. Тази стая ще е твоята. Подреди я по свой вкус. Аз ще отида да приготвя нещо за хапване.
– Благодаря ти. Когато се устроя, ще си замина и няма да ти досаждам.
– Лесна работа. Не се притеснявай. Така притесняваш и бебето. Аз съм в кухнята.
– Може ли да се изкъпя?
– Естествено! Банята е в коридора в ляво.
– Има ли топла вода?
– Има, разбира се. Изключвам бойлера единствено, когато се повреди.
– А ние се къпехме само в събота или неделя.
Ужас! – помислих си аз. Хората как изнемогват, а аз се оплаквам като вдовица за мъж, ако нещо не стане веднага.
След около час момичето дойде в кухнята. Изглеждаше още по-красива.
– Имаш ли сешуар?
– Съжалявам, но не. Никога не си подсушавам косата, а и всички жени, които са си тръгвали оттук, си взимат сешоарите.
– Какво си приготвил за вечеря?
– Салам, маслини, сирене и кашкавал. Това е.
– Супер!
– Е не е гала вечеря, но поне няма да заспим гладни.
– Ти заспивал ли си гладен?
– Не, поне не помня такова нещо.
– Тогава защо го казваш!?
– А ти си заспивала, така ли?
– Ако вечерям два пъти едно след друго, се чувствах като богаташка.
– Съжалявам.
Вечеряхме почти мълчешком. Аз с крайчеца на очите си наблюдавах как блажено похапва и се радвах, че мога да й дам поне малко щастие. Въпреки че знаех че е гладна, ú се възхищавах как запазваше самообладание и откъсваше малки залъци от хляба, как взимаше малки парчета от всичко на масата и ги поглъщаше бавно, сякаш е вечеряла току що. Въпреки че се бях нахранил, защото се храня бързо, не ставах от масата, за да може да се навечеря както трябва. Тя сякаш усети мислите ми, стана и каза, че ще измие чиниите. Наведе се над мивката и пред мен се разкриха превъзходни крака. Младо момиче, красиво откъдето и да го погледнеш! Изкушение за всеки мъж, камо ли за такъв като мен на средна възраст. Главата ми се завъртя. Помислих си, че би било хубаво да правя любов с нея. Тази мисъл ме уплаши, защото последствията можеха да станат непредвидими. Разрових гардероба и измъкнах някакъв анцуг, който отдавна ми беше отеснял.
– Марияна, сложи този анцунг, моля те!
– Топло е.
– Сложи го! Не искам да ми се разхождаш в къщата с този минижуп.
– „Моята къща”?
– Не намеквам за това. Просто и аз съм мъж. Разбираш ли?
– Разбирам. Всички сте едни и същи.
– Не сме едни и същи, но мъжът си е мъж, когато става дума за похот.
– Какво искаш да кажеш?
– Че не искам да ме изкушаваш?
– Добре.
Момичето си сложи анцуга, който се оказа възголемичък, но повече не я видях с минижуп. Бях доста уморен. На следващия ден отново щях да пътувам и имах нужда от почивка.
– Това е вторият комплект ключове. Ако ти се наложи да излезеш или да купиш нещо, ти оставям петдесет лева. В хола е телевизорът, ако искаш, гледай. А аз ще се изкъпя и лягам, че утре отново съм на път.
Независимо че бях уморен, сънят все не идваше и не идваше. Мислите ми се преплитаха като змийско кълбо. Укорявах се, че пак съм извършил глупост. Едновременно с това душата ми бе удовлетворена, че помагам на момичето, изкушавах се да бъда с нея, страхувах се от бъдещето и куп други мисли, които не ми даваха покой. След това си зададох въпроса: Щях ли да я приема в моя дом, ако не беше толкова красива и млада? Може би, не! Тогава… Това, което правя, не е от добро сърце, а просто изкушение! Ето, пак мисля с тази глава, която е безмозъчна.
На сутринта мобилният телефон ме събуди. Набързо изпих едно кафе и тръгнах да се обувам. До моите обувки прилежно бяха сложени и малките чехлички на момичето. Стана ми хубаво. Може би, ако бях млад, непременно щях да се оженя за нея, независимо от това, че е бременна. Какво пък толкова! Всеки може да сгреши!
През целия ден ми бе притеснено. Можеше да се прибера и да съм обран. Какви ли не хора съществуват на този свят! Можеше да си е заминала или да ме чака пред дома полиция.
Когато се прибрах, момичето беше там. Посрещна ме ароматът на сготвено. Тя беше изчистила дома, бе подредила вещите ми и дори бе лъснала обувките. Стана ми хубаво. Посрещна ме с широка усмивка. Беше си купила дънки и сега се киприше пред огледалото. Радвах се, че е щастлива. Може би, ако бях по-млад, наистина щях да се оженя за нея. Тя радваше сърцето ми със своята младост и жизненост.

ххх
Така изминаха почти два месеца. Аз й оставях все повече пари, на които самата тя водеше строг отчет и никога не купуваше неща, които не бяха нужни за дома. Дори предложенията ми да купи нещо за себе си се сведоха до закупуването на едно якенце и чифт обувки, от които имаше наистина нужда.
Вече бързах да се прибера у дома. Носех й винаги по някое дребно подаръче, защото като малко дете се радваше. Имах чувството, че отново изпитвам радостта от бащинството. Изкушението все повече се отдалечаваше от мен, а аз започнах да си правя планове за предстоящото раждане.

ххх

Отворих вратата, но нея я нямаше. Помислих си, че може би е излязла до магазина и влязох в банята да се изкъпя. Едва когато реших да хапна един залък докато седнем двамата, видях бележка на масата. Отворих я с треперещи ръце, защото нещо се бе свило в душата ми и ми подсказваше, че това не е на добро.
„Мили  мой приятелю, да, мога да те нарека така, защото досега не вярвах, че съществуват такива хора. Знам, че ти досаждах дълго и реших да те освободя от себе си, като потърся щастието навън. Със сигурност нямаше да го направя, ако се беше оженил за мен. Не мога да лежа на гърба на някого, а ме очаква и раждане, което още повече ще обремени твоя живот. Затова заминавам извън страната, за да спечеля пари и да си устроя по някакъв начин живота. Взела съм четиристотин лева от шкафчето и при първа възможност ще ти ги върна. Извинявай, че постъпвам така, но нямам друга възможност. Ти си един прекрасен човек и винаги ще си мисля за теб като за най-добрия човек, когото познавам. Дори сега, когато си тръгвам, ми е много мъчно, че ще бъдем разделени, защото ми се струва, че те обичам. Да, аз те обичам! Ще ти пиша веднага, щом се устроя и ще ти върна парите при първа възможност. Не се сърди, че не се сбогувахме. Целувам те. Марияна.”
Стана ми страшно мъчно. Сълзите ми се стичаха от очите и не можех да ги спра. Къде беше тръгнала? Защо не й казах, че ще се оженя за нея? Та аз я обичам. Наистина я обичам. Нима може да не обичаш такова момиче?
Седнах пред телевизора и го пуснах, уж да се разсея и да не страдам, но мислите ми бяха само там – при нея. После освободих мъката си и заплаках. Толкова дълго, че неусетно съм заспал.
На сутринта вече животът ми не бе същия. Беше ме обзела меланхолия. Обвинявах се, че съм просто един страхливец. Мразех се. Но въпреки всичко, се надявах, че тя ще се върне.

ххх
Животът ми продължи отново своя равномерен ход. Командировките следваха една след друга и все си мислех, че ето на това място отново ще се появи тя и ще вдигне ръка за стоп. Но това никога повече не стана.
Няколко месеца по-късно се отбих да си взема сутрешния вестник. На първа страница с главни букви ми направи впечатление заглавието: „Карабинери разбиват канал за продажба на български деца.” Разлистих вестника, за да прочета подробности, а там пишеше следното: При опит да бъде продадено българско дете на бездетно италианско семейство в Милано бе задържана майката на детето – българката М.М. от Бургас, към която е предявено обвинение за търговия с деца. Престъпницата ще бъде лишена от майчинските си права и я очаква вероятно петнадесет години затвор по италианските закони.”
“Господи!“ – простенах тихо- “ Върни ми я, Господи, ще се оженя и ще се грижа за нея като свое дете. Моля те!“
Бог не чу молбите ми . Но все още ме крепи надеждата, че в нея остана втория комплект ключове, защото наистина ме е обичала и все някога ще се върне. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.

Любовниците на Адриан-2 част-Елий декември 4, 2009

Тъй като човек приема нещата с възприятията си, с времето забравя колко интелигентeн е бил индивидът, но никога колко красив.

– Нима за изминалите близо седем години¹ не доказах любовта си към теб, цезарю? Нима не възпях моята любов в най-хубавите стихове, които си слушал? Нима не успях да бъда част от твоето сърце?

Адриан гледаше учуден любовника си и не можеше да повярва, че някой може да бъде толкова откровен с него. Вероятно това се дължеше на болестта, която го мъчеше вече няколко години².

– На Антиной построи Антинополис, беше обожествен, построи храмове из цялата римска империя, устройваше състезания в негова чест, секат се монети с неговия образ, дори нарекоха съзвездие с неговото име! Нима моята любов бе по-малка от тази на Антиной?

-Не забравяй, мили ми Елий, че този Антиной умря от любовна мъка по мен. Нима ти би направил нещо подобно?

– Защо не, императоре? Не помниш ли, че ти ми бе предсказал годината на моята смърт³? Това бе точно тогава, когато скърбеше по Антиной. “Звездите показват – бяха твоите думи – че седем години ще бъдем заедно. Когато ти си отидеш, половин година след това ще те последвам и аз.“ Ето, това време приближава! Остават ми по-малко от две години. Нека тези две години не бъдат празни за нас, а да ги превърнем в нещо като красив финал. Тези години можем да решим съдбата на мнозина. Можем да създадем нещо ново и красиво и същевременно да унищожим старото и грозното. Ето, например, аз бих могъл да направя това, което би те зарадвало и никой не би те обвинил в каквото и да е.

– А то е?

– Смъртта на най-отявления ти враг. Тази, която със своя отвратителен характер те караше да търсиш утеха сред нас.

Адриан се замисли върху думите на младежа.

Сабина⁴! Наложеният му династичен брак бе пълен провал. Макар че бе все още малка, Сабина бе толкова глупава, самонадеяна, язвителна и злобна, че човек се замисляше откъде за тези четиринадесет години живот е успяла да ги придобие. Самочувствие, превзети маниери, изкуствени движения, лицемерие и алчност бяха нейните добродетели. За да се домогне до нея, на Адриан му се налагаше почти да се моли, сякаш за него бе привилегия да спи със съпругата си. Това убиваше гордостта му! Само след няколко несполучливи опита той й каза, че повече никога няма да поиска нещо от нея. И го направи! Независимо, че Сабина следваше своя мъж из обиколките му, изпълняваше това не от любов към него, а за да се покаже пред поданиците на Рим, че именно тя е императрицата. Обичаше ласкателствата, проявата на внимание, красивите облекла, разкошните вили и приемите. След онова обещание Адриан никога не се заинтересува от нейния личен живот. За него тя бе част от нещо минало. Само язвителните намеци от нейна страна относно любовниците му  го връщаха с ужас в миналото.

Елий бе прав! Адриан изпитваше непреодолимо отвращение, омраза и погнуса от съпругата си. Човек-естет, разбиращ от изкуство, направил немалко за него, не можеше да понесе толкова несъвършена изработка на природата като Сабина.

– Добре! Да бъде както ти искаш! Ако обещаеш, че ще изпълниш това, което си намислил, аз от своя страна ти обещавам, че ще те направя цезар и ще те обожествя приживе. Дори и в най-големите си фантазии не си мечтал за това, нали?

Елий падна в нозете на императора и заплака като през сълзи успя да каже:

– Ще изпълня това, което обещах! Обичам те, императоре мой!

След още два месеца Адриан обяви осиновяването на Елий пред сената като официално издаде указ името да се произнася Луций Елий Цезар. Издигна го на длъжност претор на Панония. От своя страна Елий, независимо че владееше красноречието почти до съвършенство и познаваше тайните на ораторството, не успя пред сената да изкаже своята благодарност към благодетеля си. С мъка успяваше да стои изправен и още в началото на словото си бе задавен от тежка кашлица, която го принуди  да съкрати изказването си до най-важното. След това бяха устроени игри в негова чест, на които присъствието бе задължително, а на войниците и народа бяха раздадени пари и храна.

На следващата година Елий бе издигнат в длъжността консул, въпреки че здравословното му състояние се влошаваше все повече и повече. Като такъв  проявяваше държавнически усет и вземаше важни решения, което се нравеше на Адриан, а и затваряше устата на негодуващите от това назначение. Най-отявлен противник Елий да бъде осиновен и евентуално наследник на императора бе, разбира се, Сабина. Омразата и злобата, които сега разцъфтяваха в цялата си пълнота и сила, изливаше без задръжки не само пред близките, но и пред обществото на Рим. Сквернеше не само името на осиновения Елий, но и това на съпруга си. Адриан не обръщаше внимание на думите й до януарските календи⁵ на следващата година, когато робите откриха безжизненото тяло на новия наследник. До леглото му стоеше свитък, в който изразяваше своята благодарност към императора за новото му назначение като консул на Рим. Изказването, което бе написал, бе толкова стилно издържано, че дори най-добрите учители по красноречие изказваха мнение, че това е шедьовър в ораторското изкуство и трябва да се изучава задължително от подрастващите. Следваха стихове с възхвала на осиновителя, които биха се сравнявали с поезията на Вергилий⁶ и Назон⁷. В тях редом с красивите възхвали сякаш лъхаше и някаква мъка по отиващия си живот. Стиховете бяха трогателни и силни, сякаш чрез тях Елий се сбогуваше с любимия си завинаги. С тънкия си интелектуален усет двамата любовници сякаш си казваха истини, които никой друг не разбираше, освен самите те.

Минути след като Елий бе намерен мъртъв, бе докладвано на Адриан, че в покоите е влизал единствено един от робите на Сабина с уверението, че носи вест от господарката си. За Адриан вече всичко бе ясно! Сабина беше изпреварила Елий! С привидно спокойствие разпространи вестта, че Елий е починал в съня си, тъй като е приел повече от болкоуспокояващите лекарства. Дори се пошегува: „Царят на кроносите е мъртъв⁸. Ние се опряхме на клатеща се стена и изгубихме четиристотин милиона сестерции⁹….“ Нека на Деня на добрите пожелания¹⁰ да не скърбим за покойника, а да празнуваме, както той би искал.“

След това Адриан запази спокойствие и дори се веселеше така, сякаш неговият любим не беше вече мъртъв. Може би от това, че тази смърт му бе предначертана от звездите, или от това, че идва и неговият финал, Адриан остави впечатление у всички, че наистина се забавлява.

Месец по-късно Сабина бе мъртва! Никой никога не разбра от какво и как е починала. Адриан имаше солидно алиби, тъй като лекуваше разклатеното си здраве със сенатора Антонин¹¹ във вилата си край Тибур¹².

На 10.07.138 г. императорът на Рим – Цезарят, човекът, който половин век решаваше съдбините на човечеството – Адриан, почина. И това се случи  в деня и часа, които бе предсказал много години преди това.

1.Действието се развива в 136 г

2.Елий е бил болен от туберкулоза.

3.Адриан е бил изключителен астролог. Предсказвал е с точност всяко свое действие. Водил е войни точно на определени дни, за да бъдат спечелени. Знаел е деня на всяка своя победа, раждането и смъртта на всеки свой близък.

4. Вибия Сабина (Vibia Sabina; род. 86 г.; поч. 136 г.) е съпруга на римския император Адриан. Омъжва се за него в 100 г., когато е била на 14 години, а Адриан на 24 г.

5.Календи – първите дни на всеки месец

6.Вергилий – Публий Марон – римски поет /род. 15.10.70 г. пр. н. е.,поч. 20.9.19 г. пр. н. е./. Автор на Буколики, Георгики, Енеида.

7.Назон-Публий Овидий – римски поет /род.43 г. пр. н. е., поч. 17 г./. Автор на „Скръбни елегии“ , “Метаморфози“ и др.

8.Римляните отбелязвали свършването на новата година с празници, посветени на бог Кронос. На тези празници с богати трапези бедни и богати сменяли местата си, като господарите прислужвали на робите си. Избирали карнавален “цар на кроносите“, който в края на празненствата развенчавали и “убивали“.

9.Сестерции – римска монетна единица. Четири сестерции били равни на един златен денарий /3.41 гр./

10.Празник, наподобяващ нашата Нова година.

11.Антонин-Тит Елий Адриан Антонин Август Пий /Благочестивия/ –  римски император/ род. 19.9.86 г. поч. 7.3.161 г.

12.Днес Тиволи. Град на 30 км. от Рим.

Красавицата октомври 29, 2009

 

За някои жени смисълът в любовта е единствено да бъдат обект на внимание и да търсят трагедията на своите чувства.

 

-Леле, Маро, каква красавица си била! Ама то гърди, ама то лице, ама то тяло. Господи, сигурно мъжете са лудвали по теб.

-Така е, Веселинке, така е!  Имаше един Трайчо, четиринадесет години ме преследваше, то не бяха цветя, то не бяха обещания за любов, клетви за вярност до гроб. На колене пълзеше пред мен, когато ми предложи да се ожени за мен.

-А ти?

-Аз какво?

-Не отговори ли на любовта му?

-Да бе!? Да се залепя за първия срещнат!

-Ама, това са четиринадесет години все пак!

-Беден беше Трайчо, а аз търсих нещо по-така.

-Богат?

-Богат и лудо влюбен!? Да ме води из чужбина, да ми купува разни дрешки и накити, да вечеряме по ресторанти и екскурзии. Да ме показва пред обществото. Абе, изобщо да съм сред аристокрацията.

-И намери ли такъв?

-Не, Веселинке, то такива мъже грозотиите намират! А аз бях цвете, неоткъснато и красиво.

-И никой ли не те откъсна, ма, Маро? Толкоз ли не се намери мъж като за теб?

-Никой,  Веселинке, нииикой! Мъже не останаха вече! Пък и за какво ми е: да ми пърди в леглото, да му миришат чорапите, да се уригва по време на яденето или да си го пери след баня.

-Че какво не ти харесва на това ма, Маро. То ако не е такъв мъжът – за какво ти?  Само веднъж, ако беше била с такъв, и нямаше да го изоставиш.  Искаш да ти мирише на парфюм, да ти се лигави и да ти приказва празни приказки ли? Аз и с едните съм била и с другите. Да ти кажа правичката като не ми се прави нищо, много добре си изкарвам с културните, ама ако искаш да имаш мъж в къщата си, съветвам те да избереш миризливеца. Тези, които вършат работа – не говорят.

Принцът-елен август 26, 2009

В една гъста гора, където не само човешки крак, но и диво животно трудно би преминало, един поток се вливал в огромно езеро. Там живеел Водният дух със своята дъщеря – Речната фея. Тя била толкова много, много красива, че всеки можел да се влюби в нея. За съжаление, никой никога не я бил виждал, с изключение на един ловец, който в преследване на дивеч се озовал на същото място, където живеела тя. Ловецът бил възхитен от красотата на това дивно място и решил да се изкъпе. Речната фея наблюдавала във водата красивото тяло на ловеца и решила да му се покаже. Когато той излязъл на брега, там тя го чакала. Младежът онемял от нейната хубост и й предложил да се оженят. Тя се изненадала от това предложение и му отвърнала, че нищо не може да направи без разрешението на баща си – Водния дух. И отново влезнала в езерото. Не след дълго Водният дух се показал.

– Научих, че искаш ръката на дъщеря ми! Правилно ли съм разбрал?

– Точно така! Искам да се оженя за твоята дъщеря!

– Защо? – попитал Водният дух.

– Защото е красива и бих искал да живея с нея!

– Нима ще се ожениш за жена, която не познаваш? Та ти дори не знаеш,  какви качества притежава!

– Не ме интересува! Аз искам да споделя живота си с нея, а  и усетих, че и тя го желае. Аз съм принц и след като се оженя за нея –тя ще стане принцеса. След време ще стана цар, което означава, че тя ще стане царица и цялото царство ще бъде нейно.

– След като си цар, ясно е, че не умираш от глад.

– Опазил ме Господ!

– Ти си ловец и  убиваш животните за собствено удоволствие. Мислиш ли, че бих дал дъщеря си на такъв човек?

Замълчал младежът, защото в думите на Водния дух имало много истина.

– Ако се оженя за дъщеря ти, обещавам, че никога няма да посегна към лъка и стрелите! И ако се отметна от обещанието, нека ме постигне това, което решиш ти!

– Радвам се, че мислиш така!  Тогава, ако не удържиш на обещанието си, да се превърнеш в дивеч и до края на дните си да бъдеш преследван!

Съгласил се момъкът и отвел Речната фея в двореца си.

Вдигнали сватба за чудо и приказ.

Минали години… Любовта на младежа бавно се топяла, и макар да помнел обещанието, решил, че след като е минало много време, то е забравено. И така един ден поел на лов.

Още щом навлезли в гората със своята свита и  засвирили с роговете, принцът внезапно се превърнал в елен. Погнали го кучетата и като разбрал, че няма да му се размине лесно, хукнал колкото можел по-бързо. Клоните го шибали с все сила, къпините го спъвали постоянно, а гласът на кучетата сякаш се чувал все по-близко и по-близко. Все пак след половин ден тичане най накрая еленът успял да избяга. Спрял се на една полянка, за да отдъхне. В главата му нахлули хиляди мисли, за които никога преди това не бил предполагал, че могат да съществуват. Почувствал се като дивеч! Едва сега разбрал ужаса, който изпитват животните, когато са преследвани. Бил загубил царството си и красивата фея. Въпреки че дълбоко съжалявал, не можел да промени нещата. Трябвало да се примири със съдбата си.

Минали години… Еленът все повече и повече остарявал. С времето мислите му ставали  по-задълбочени и трезви. Напълно осъзнал своята низост. Той по всякакъв начин се стараел да помага на изпадналите в беда животни. Преследван от ловци, дивечът изпадал в ужас. Виждайки това, еленът отклонявал съзнателно ловните кучета, докато животните се оттеглят на безопасно разстояние. След всяка такава постъпка той се чувствал все по-пречистен.

Един ден след като успял да отклони кучетата, попаднал на засада. Влезнал във водите на близкия поток, за да прикрие следите си, но неочаквано се препънал. В този миг една стрела пронизала левия му хълбок, след това втора гърдите му и той рухнал. Свирепите кучета го настигнали и започнали да разкъсват тялото му. Еленът се гърчел от болка и знаел, че това ще бъде краят. Водата около него почервеняла от кръвта му, но въпреки това той бил щастлив, че умира, спасявайки друго нещастно същество. Причерняло му от  болки и от липсата на кръв,  и в този момент… О, чудо! Еленът отново се превърнал в принц! Той стоял на ловния си кон с опънат лък и гледал към мъртвия елен, който всъщност бил до преди малко. Посрещал похвали от свитата си за точния изстрел и едва тогава осъзнал, че е убил всъщност себе си.

Прибрал се принцът в къщи и разказал всичко на съпругата си – Речната фея.

– Знам! – отвърнала тя. – Аз бях тази, която те препъна в потока.

– Но защо? – недоумявал принцът.

– Защото ти разбра смисъла на твоето съществувание. Разбра, че всичко на този свят е взаимно и свързано. Разбра как би трябвало да се живее. Обичам те и всеки миг, когато те нямаше, аз бях мъртва. Чрез смъртта на един живот, дадох живот на другия, с когото искам да прекарам живота си!

Не е случайност твоята Съдба,

щом като вярваш и осъзнаваш,

че смисълът в Живота е в това:

да даваш, без да разрушаваш.

Отец Филипе юли 12, 2009

 

Пространството и времето не са това ,което познаваме и учим. Поради тази причина са необясними и явления, за които ни смятат за луди, когато споделяме за тях.

  

В сезона на почивките улиците пустееха. Горещият ден караше хората да си стоят по домовете .Разбира се, барчето също беше празно. Последните посетители пиха по едно-две преди обяд и си заминаха. Барманът, след като изми чашите и ги полира, се загледа в телевизора, а аз се зачетох в книгата, която носех. В два часа след обяд от горещината те обхваща сладка дрямка, на която човек трудно устоява. Но всяка дрямка се изпарява, ако разбира се, се намеси жена. Тя влезе тихо, огледа се и седна на масата до вратата. Беше стройно момиче, облечено с дънки и кожено яке. Дълги и прави черни коси се спускаха на раменете й. Приближих се до масата .

– Добър ден. Какво ще желаете?

– Кафе и кóла! – отговори ми тя като търсеше нещо в дамската си чанта.

После вдигна глава, усмихна се и ме погледна. Имаше невероятни очи. Толкова красиви и топли, че те карат да изгубиш дар слово. Задържах поглед върху тях и сякаш нещо ми подсказваше, че познавам тези очи , че съм ги виждал и друг път, че именно за тези очи бих направил всичко.

– Какво да бъде кафето? – опитвах се да продължа разговора.

Чувствах, че нещо става с мен и не мога да откъсна поглед от очите й. Не исках да се отделям от нея, но същевременно се страхувах да не я отблъсна.

– Нес , ако обичате!

– Дълго или късо?

– Нормално– усмихна ми се тя, сякаш усещаше моята възбуда.

– Със сметана или без?

– Без.

– А кóлата студена или нормална?

-Студена.

– Със сламка или в чаша?

– Със сламка.

Докато приготвях поръчката, хвърлях крадешком погледи към нея. Беше толкова красива, че човек не можеше да откъсне поглед. Почувствах се като глупак, защото я гледам така, но нямах сили да откъсна погледа си от нея. Господи, кой целува и прегръща тази жена? Защо не ме дариш и мен, Господи, с такова щастие? Когато й поднесох поръчката, тя пак се усмихна, благодари ми и отново ме погледна в очите – точно в очите. И тогава, сякаш нещо се случи. Ако ме попитате какво, не мога да отговаря. Нещо като унес, като транс, като сън или подобно. Седнах на стола на служебната маса и…. В стаичката проникваше бледата светлина на заревото. Приклекнал до леглото си, отец Филипе се молеше. Разпятието висеше на стената. Бе издялано от палма като подарък на стария отец Алмейра. Раните на ръцете, нозете и гърдите бяха боядисани с охра, но толкова наситено, че Исус приличаше повече на мулат, отколкото на бял човек. Очите му бяха черни, както и косите. Превръзката бе оцветена в зелено. Кръстът, разбира се в кафяво, а тръненият венец – истински. Независимо, че разпятието не бе по правилата на канона, отците го пазеха, защото се радваха на всяко добро начало и всеки успех в тяхното дело. Индианците трудно приемаха новата вяра и все още си бяха езичници. Нищо че години наред идваха на църква, слушаха проповеди, кръщаваха се и пр. в едно с християнските ритуали изпълняваха и техни – езически. Редом с молбите си до Исус се молеха и на техни си богове. Затова и пасторите се радваха и на най-малката проява на единение с христовата вяра. Стаичката бе малка: едно легло, една ракла, масичка и един стол – това бе целият интериор в нея. Но нужно ли е повече за един пастор, дошъл от Стария свят с една цел –приобщаване на заблудените души към христовата вяра. Отец Филипе се молеше повече от час. Шепнеше тихо молитви и очите му бяха пълни със сълзи, които оставяше да се стичат на воля. – Прости ми, Господи, на мен грешника, че предадох душата си на Дявола! Прости ми, че се отклоних от правия път и ”внесох в дома си мерзост” ¹. Дай ми сили да преодолея тази болка и да изляза пречистен. Не ме изоставяй, Господи! Направи така, че да не виждат очите ми, защото ”полудявам от това що виждат” ² и ”окото ми чезне от скръб” ³. Не мога, Господи, да преодолея себе си и да се противопоставя на изкушението. Нито постите дълги, нито коланът⁴, нито безсънните нощи, прекарани в молитви, помогнаха да я прогоня от мислите си. Очите й ме преследват навсякъде, дори и в съня ми. Бих искал да им се наслаждавам, но знам, че нямам право. Бих искал да галя косите й, но отново нямам право. Бих искал да погаля лицето й, но и затова нямам право. Знам, Господи, че ”всеки, който се допре до жената на ближния, ще бъде наказан”⁵ и още повече, когато се отнася за божи служител, но сърцето ми вече не е мое и не ми принадлежи. Мислите ми са обсебени от нея и сърцето ми бие ускорено, когато я виждам. Колкото и да се старая да я отбягвам, сякаш дяволът прави така, че да се срещаме уж случайно. Навярно моята любов е изписана на лицето ми, защото при всяка среща тя ми се усмихва и ме заговаря. Тогава в мислите ми, Господи, настъпва хаос и разбирам, че говоря глупости и несвързани неща, но не мога да ги събера, а тя само се усмихва и ме гледа така нежно, както никоя друга.

– Довечера младите ще танцуваме на брега около огъня и ще пеем песни. Ще се радвам да се присъедините към нас, пасторе, и ще ви очаквам.

Гласът й бе звънлив и мелодичен. По-хубав от ангелска песен. Исках да кажа, че с нея бих отишъл накрая на света, но уклончиво отговорих, че е възможно да бъда там за малко, ако не излязат някакви непредвидени задачи. Ти си ми най-добрият приятел, Господи, но в мислите си аз Те забравям и искам да ми простиш за това. Знам, че тази моя любов не е за хубаво и трябва да потърся друго място, където да проповядвам учението ти, Господи, но не мога да си представя, че няма да я виждам повече. Та аз заспивам с нея и се събуждам щастлив, защото отново ще я видя, Господи. Знам, че ”прелюбодействам със сърцето си, защото я пожелавам”⁶.,но вече съм слаб, Господи, и не мога да устоя на съблазните. Дай ми сили, Господи, да преодолея себе си или направи нещо, което да ми помогне да се върна при Тебе, защото аз ”нечестивецът искам да се обърна”⁷, но нямам сили и само ти, Господи, можеш да ме върнеш в правия път. Знам, че си справедлив и ще направиш всичко необходимо за това. Ето аз се моля, Господи, а мислите ми са там – при нея. Знам, че ме очаква. Сигурен съм в това, защото сърцето ми подсказва, че моите чувства са и нейни. Вече се смрачава и аз те изоставям, Господи, за да бъда при нея. Прости ми, Господи. Амин. Отец Филипе гледаше от далече буйния огън и танцуващите младежи. Палмите му пречеха да я открие с поглед, но не желаеше да се приближи. Искаше само да я види, да й се наслаждава, без да се страхува от осъдителните погледи на мъжете. ”Може би още я няма?” – помисли си той. ”Ще постоя още малко и ако не дойде, ще се прибера. Какво да правя там без нея?” Пасторът облегна ръка на една палма и зачака. Песните не му позволиха да чуе стъпките по пясъка, а когато тя го докосна нежно по рамото, той се сепна. Опита се да се оправдае за това, че гледа отстрани, но без да обръща внимание на думите му, момичето обви ръце около врата му и нежно го целуна. След това отново и отново. Сърцето му биеше лудо. Отец Филипе се бе оставил на изкушението, изпаднал в неземно щастие. Времето бе спряло. Не съществуваха нито хората, нито палмите, нито огъня, нито колана, който така го притягаше, че раните, които му излизаха от това, вечно кървяха и не заздравяваха. Не съществуваше Господ. Само тя и неговата Любов. Тази Любов, която го опияняваше дотолкова, че бе оставил Господа.Тази Любов, която отнемаше съня и мислите му. Сякаш живота му се осмисли. Сякаш вече знаеше за какво е живял. Беше щастлив, че усеща дъха й. Беше щастлив, че е мъж и създава живот. Чуваше нежните думи, които излизаха от устата й, но не чу приближаващите стъпки на Смъртта, която го откъсна от нея. Дори не усети острието на ножа, който преряза гърлото му. Не усещаше болката, но чуваше нейния глас: ”Отец Филипе! Отец Филипе!” Пасторът се опита да й отговори и да й каже, че тя е всичко за него, че тя е Животът. Искаше да знае, че е щастлив в смъртта си и няма по-сладък край на живота от този, но чу само хъркане от бликащата кръв, която попиваше в студения пясък.

– Филипе, Филипе.

Чувах името си, но този повик беше така глух и слаб, сякаш идваше от дълбините. После започнах да чувам все по-ясно и по-ясно. Имах чувството, че се приближавам до този глас, който ме викаше, докато гласът започна да  се чува толкова ясно, че се сепнах. Отворих очи и видях пред себе си Иван, който се бе надвесил над мен и крещеше името ми в ухото.

– Какво ти стана, бе човече? Хъркаш, сякаш са те заколили. Ще вземе да влезе някой в бара и ще станем за смях.

Мълчах повече от минута. В първия миг не можех да разбере къде се намирам и зашарих с поглед около себе си. Дълго се оглеждах, докато позная обстановката. Отново затворих очи. Исках да избягам от действителността и да се върна към прекрасното видение.

– Филипе, Филипе. Събуди се бе човек!

Опитвах да си спомня това, което преживях с душата си, но настойчивите викания на бармана не ми позволиха това. Напротив, постепенно ме върнаха в действителността. Тогава се сетих и за момичето.

– Иване, къде отиде онова момиче!?

– К’во момиче, бе човек?

Веднага изскочих от заведението, но улицата беше пуста. Върнах се отново.

-Ето, тук до прозореца имаше едно момиче. Сервирах му кафе и кола.

– К’ви жени те гонят тебе, бе човек? От обед никой не е стъпвал тук. Сега е два и петнадесет и нямаме и една стотинка оборот.

– Иване, ти не отсервира ли чашка за кафе и шише от кола?

– Не съм бе, човек!

Замълчах, за да върна спомените си. Момичето дойде в бара към два след обяд, защото погледнах часовника. Сега е два и петнадесет. Значи ми се губят минути. Момичето през това време си е заминало, но не си е платило, защото аз не съм се явил, а барманът просто се е зазяпал в телевизора. И за да бъде всичко перфектно изпипано, е взела чашката и шишето. Започнах да разсъждавам на глас:

– Ако сме имали посетител, значи ще имаме и касова бележка, нали?

– Така е, но няма да има! – иронично уточни бармана.

– Добре, дори и да е така, да чукнем и да видим какво ще излезе.

Касовият апарат изщрака и се появи касов бон за кафе и кола със сметка лев и петдесет  в четиринадесет часá и осем минути.

– Значи от влизането на момичето са минали седем минути и вече две-три , откакто си разговаряме. Следва, че то е стояло тук не повече от три-четири минути, в което време не би изпило горещото кафе и студената кола, а и не би се отдалечило от тук. Е, какво ще кажеш бармане? Имали ли сме посетител?

– Ами, така излиза.

– Но защо не си я видял като излиза? Ама какво те питам, като ти не си я видял изобщо да влиза. Независимо от всичко, аз бях колкото щастлив, толкова и нещастен. Съжалявах за това, че изгубих следите на момичето, но въпреки това бях щастлив, че тя е някъде тук, че я има.

-Тая горещина взе много да ни влияе, Филипе. Можем да психясаме. К’во ще кажеш да пием по едно кафе?

– За тебе да, но аз ще пия студена кóла. Запиши в тефтера един и петдесет.

В бара никога не се влиза с пари, тъй като има възможност от объркване на лични и служебни пари, затова всички лични пари се оставяха в съблекалнята, а разходите се пишеха на тефтер и се удържаха от заплатата. Докато Иван приготвяше кафето, аз отидох да взема кола. Но когото подминах мивката, се спрях, защото ми направи впечатление, че в нея бяха оставени чаша от кафе и празно шише от кóла. Никой никога не слагаше шишетата в мивката, а направо в касата. Погледна крадешком Иван, с надеждата, че е скроил номерът, но бармана стоеше сериозен и не даваше никакви признаци, че се шегува.Той си взе кафето и се загледа в телевизора.

-Ти ли остави празното шише в мивката?

-Филип, моля те, остави ме на мира. Не съм виждал никакъв човек от два часа, освен теб, камо ли момиче. Не съм сервирал, нито отсервирал, не съм чукал на касовия апарат, нито пренасял кафета и шишета, защото не съм правил кафета и не съм отварял шишета. Абе, що не отидеш на лекар!?

Махнах с ръка. Явно нищо не знаеше за това момиче. Излязох с кóлата пред бара с надеждата, че ще срещна момичето на своя живот. Улицата отново бе празна. Облегнах се на стената и бръкнах в джоба си. Там намерих лев и петдесет. Значи ми беше платила? Но как?

1. Второзаконие 7-36
2. Второзаконие 28-34
3. Псалом 88-9
4. Свещенослужащите си притягали с колан слабините, за да потискат нагона
5. Притчи Соломонови 6-29
6. Матей 5-28
7. Псалом 7-12

Кома

Истината за нас е невинаги лицеприятна и затова рядко я научаваме.

Майка ми винаги е била изключително весел и жизнерадостен човек. Много пъти съм се чудила как е успяла да запази този си благ характер. Никога не е имала съпруг и винаги с шеги и закачки е отбягвала безкрайните ми въпроси. Така никога не успях да науча нещо за баща си. Предполагах, че е била случайна, но приятна и бурна връзка, която е оставила много щастливи моменти , защото майка ми винаги е говорила за нея като най-красивото нещо в живота си. Сега, когато съм малко попреминала тридесетте, се опитвам да отгатна много неща, за които детството ми в училище, следване и игри не ми даде време да разгадая. Приятелките ми отдавна са семейни и все по-трудно намират време за мен.
Знам, че не съм красавица, по която мъжете да пощуряват. Нито съм претенциозна и лоша. Вярно е, че всички жени казват така, но аз наистина съм такава. Много наивна и добронамерена, понякога сантиментално лекомислена, някак си не позволявах на мъжете да полудеят по мен, въпреки огромното ми желание за това. Сега съм лекар в градската болница и това запълва живота ми. Може би, ако някога имам семейство, работата ми ще мине на втори план, но за сега се примирявам със съдбата си. Майка ми  се пенсионира в същата болница преди няколко години и, разбира се, като всяка медицинска сестра, желаеше аз да стана лекар и може би да осъществя мечтите ú. Сега съм доволна от това, защото контактите ми с хората запълват празнотата в сърцето ми и ми остава много малко време за самота и самосъжалениe. Понякога обаче тази самота, особено в почивните дни, става убийствена, въпреки присъствието на майка ми и нейната безкрайна любов.
Беше сив, мрачен следобед. Облаци покриваха небето, готови всеки момент да заплачат. Дори смешното врабче на прозореца не успяваше да ме развесели. Разглеждах албумите си и спомените още повече ме натъжаваха. И за да разсея отчасти мрачното си настроение, взех албума на майка ми. Заразпитвах я за хората, когото не познавах, за местата, където са били и за характерите на всеки от тях. С много хумор ми беше разказано цветно за всеки, което подобри настроението ми дотолкова, че и аз избухнах в смях.
– А на тази снимка кои са?
– А, тези ли? Това е отборът по футбол.Тази снимка си я откраднах от таблото на училището. Тогава имаше такива табла, на които поставяха снимките на отличниците и гордостта на училището в една или друга област
– А този кой е? Тук по средата? Изглежда много красив! Ще взема лупата от шкафчето.
– Вярно е. Казваше се Георги Милев. Викахме му Гео, но не знам дали е бил поет. Беше най-красивото момче на випуска, вратар на отбора и… Стига си ровичкала! Тук го имам на по-голяма снимка.
– Която пак си откраднала от таблото?
– Разбира се!От къде можеше да ги имам тези снимки?
-Майко, той да не би да ти е бил гадже?
Майка ми избухна в смях.
– Всички момичета бяха луднали по него. Можеше да има всяка, която пожелае, но беше отдаден на спорта и момичетата малко го вълнуваха. Колко красиви момичета лееха сълзи по него, без да имат никакъв шанс дори да го целунат, та аз ли?
– Но все някоя е спечелила сърцето му, нали? Вероятно се е оженил за някое много красиво момиче.
-За съжаление, съдбата не бе благосклонна към него. На двадесет и осем години катастрофира с мотоциклета си, изпадна в кома и половин година по-късно почина.
– Жалко! Умряла е любовта на толкова много жени.
– Така е. Някои спечелиха, други загубиха. Не мислиш ли, че е време за обяд?  Приготвú нещо в кухнята, докато аз подредя малко стаята.
Няколко дни по-късно бях на нощно дежурство, и за да бъда бодра реших да науча нещо за смъртта на Георги Милев – Гео. За съжаление, трябваше да изчакам утрото, защото архивите не бяха достъпни през нощта. Не беше трудно да открия годината, след като знаех, че е починал на двадесет и осем и е бил съученик на майка ми. След това се замислих за добрата памет на майка си, защото Гео наистина е бил на същите години , записани на амбулаторната карта. Но най-голямата ми изненада беше, когато открих, че лекуващият му лекар е все още в тази болница.
– Разбира се, че си спомням! За тези пет-шест години колко случая на изпаднали в кома познаваш?
– Само един, доцент Ставрев – отговорих аз – и пациентът почина след три дни.
– И какво научи от този случай?
– Да си призная почти нищо! – усмихнах се гузно аз.
– В цялата си практика съм имал осем случая на кома. Във всички от тях съм се старал да науча нещо повече за това състояние на пациента, но освен че тялото живее, а мозъкът не, нищо друго не мога да кажа.
– Сигурен ли сте за мозъка?
– Господи, как може да съм сигурен в това? Аз да не съм Той! Но най-добре за това попитай майка си. Тя може би знае по-добре от мен състоянието на пациента, защото му бе лекуваща сестра и се грижеше денонощно за него.
-Какво? Майка ми е била лекуващата сестра?
-Разбира се. Половин година не се отдели от него.
Още не прекрачила прага на дома и подхванах майка ми.
– Майко, защо не ми каза, че си била лекуваща сестра на Георги Милев – пациента, изпаднал в кома? Ти знаеш ли каква ценна информация можеш да ми дадеш за състоянието на тези хора? Например, усещат ли болка, имат ли чувства, сънуват ли, долавят ли присъствието на някого и прочее. Знаеш колко малко информация има в учебниците и колко е неточна. Дори доцент Ставрев, който е бил лекуващ лекар тогава, не може да ми каже нищо конкретно и ме насочи към теб като човек, който може би знае нещо повече от самия него. За доктор Ставрев комата е състояние на мозъчна смърт. Ти какво мислиш по този въпрос?
– Мисля, че до някъде е прав, но само донякъде. Спомена ли нещо за душата?
-Не, разбира се! Майко, какви ги говориш? Медицинско лице си в края на краищата, не продавачка в сергия!
– В такъв случай разговорът ни е безсмислен.
– Добре де, не се сърди. Нека поговорим спокойно. Например, чувстваше ли твоето присъствие?
– О, разбира се! Още щом влизах в стаята, го усещах и по апаратурата, и във въздуха. Имах чувството, че душата му е някъде там – встрани и ми се присмива на безсмислените процедури върху тялото му. Тогава разбрах, че тялото и душата са две коренно различни и взаимосвързани неща. И когато душата се откъсне от тялото, много рядко желае отново да се върне в него, защото тялото за душата е бреме.Често се проявяваха аномалии с отчитането на апаратурата, което в първите дни ме обнадеждаваше, но в последствие започнах да разбирам, че от мен се иска нещо и аз го правех. Понякога, ако не улучвах желанията, аномалиите продължаваха, докато ги изпълня и тогава всичко си идваше на място. Така понякога имах чувството, че разговарям с него. Например, отделителната му система продължаваше да работи – от начало нормално, после все по-рядко, докато накрая почти спря. Дишането и пулсът бяха в постоянни граници, с малки изключения – когато имах допир с някои центрове по време на работа. Разбира се, аз отговарях за него и не допусках дори санитарките да влизат в стаята, за която аз се грижех. Всичко изпълнявах сама. Подлоги, системи, смяна на чаршафи и пижами, дори къпането –при което майка ми се усмихна загадъчно.
– Защо се усмихваш?
– Половата му система също функционираше нормално.
– Майко, ти вече прекали! Искаш да кажеш, че е можел да изпълнява мъжките си възможности?
– Разбира се! И то прекрасно! Още щом го докоснех и беше готов. Та той бе на двадесет и осем! Дори ако къпането закъснееше, чувствах напрежение във въздуха. Къпех го през вечер, но понякога и по-често, в зависимост от това напрежение, което витаеше в стаята. Усещах го как ме тласка да го направя и аз го правех, когато всички спят и няма кой да ни притесни. Това са най-красивите дни от моя живот.
Чудех се майка ми дали се шегува,  или говори истината. Не открих шега в лицето й, а напротив – някакво щастие, което дори ме изплаши. Реших, че е най-добре разговорът да спре до тук, защото от това нямаше да излезе нищо добро.
– Майко, майко, прости ми, но за мен това е просто нагла лъжа и затова излизам навън  да се поразходя.
-Добре, мила, поразходи се. Знам, че не беше много добра по математика, но можеш да направиш и такива сметки относно твоето зачатие. А ако си спомняш добре лицето на Гео на излизане , се погледни в огледалото, за да разбереш, че майка ти не лъже.

Старицата

Паранормалните неща щяха да са напълно нормални , ако не бяхме „нормални“.

Такъв крив ден като днешния – никога не съм имала. На това столче съм се качвала хиляди пъти и никога не е имало проблем. И не само аз, а и колежката, която е може би три пъти по-тежка от мен. Но нещастието ще се случи на мен.
Бях награбила 5-6 книги и тъкмо да стъпя на пода, когато крачето на столчето се счупи. Разбира се, както можеше да се очаква, аз навирих краката, a роклята ми се смъкна до кръста и останах по бикини. И то онези, които почти не слагам, защото са на жълти патенца. Винаги, когато имаш нещо, което не харесваш, се оказва толкова трайно като материя и качество, че ти остава завинаги. Но нещастията не свършваха до тук . След като успях да се осъзная от падането и да издърпам роклята си от лицето, видях над мене лицата на тримата студенти, за които свалях книгите. Те стояха с отворени усти и най-вероятно разглеждаха жълтите патенца по бикините ми. Добре , че предния ден бях се погрижила и за скритото. Погледнах ги с присвити от ярост очи. Явно разбраха, че трябва да гледат другаде, защото се впуснаха да ми помагат. Опитах се да стъпя и о, ужас! Кракът ми беше навехнат. Болеше ме много. Студентите като видяха изражението на лицето ми, веднага донесоха стол, за да седна. И тъй като имах голямото щастие и тримата да са медици, се оставих в техните ръце. Единият държеше крака ми в своя скут и повече нищо друго не направи. Вторият само се въртеше насам-натам, може би му трябваше книга за първа помощ, но нямаше кой да му я даде. А третият беше пребледнял толкова много, че трябваше аз да го успокоявам.
В продължение на близо час стояхме така без никакъв резултат с изключение на това, че кракът ми, който беше в скута на единия студент, се повдигна с няколко сантиметра. Доброто беше, че нямаше посетители и библиотеката беше почти празна. Студът и поледицата караха хората да предпочитат топлия дом пред някаква си библиотека. Постепенно започнах да стъпвам и това накара студентите да си заминат с оправданието, че са на занятие. Оставаше още половин час до края на смяната и се чудех как ще се прибера в тази поледица и с този навехнат крак. Вярно е, че живеех на десет минути от библиотеката, но се страхувах, че за мен това ще бъде най-тежкият път, който ще извървя. Трябваше да си сложа обувката, защото нямаше как да превзема заснежените пътища на бос крак. А той беше така отекъл, че просто не влизаше в обувката. След големи мъки най-после успях да го намърдам в обувката и започнах да правя първи крачки като прощъпалник. Помислих си, че сега пък трябва да правя и пита и това още повече ме изнерви.
Точно в този момент телефонът ми иззвъня. Беше моята „любов”. Обясни ми как не можел да дойде, за да ме вземе, защото просто всичко между нас е свършило. Как чувствата му били изхабени, как щяла да си намеря по-достоен от него, как той вече срещнал жената на своя живот, колко много съжалявал за това, че ме наскърбява по този начин и пр. и пр. Глупости! Чувствата му са по една силиконова крава! Бях ги срещнала случайно в един парк. Не му се обадих, но тогава много неща ми се изясниха. Да си кажа честно, всичко ми беше вече безразлично. И друг път съм се чувствала така. Всичко започва да върви с главата надолу, зареждат се нещастие след нещастие и в един миг започва да ти става безразлично. Даже, когато те сполети следващото, го приемаш с усмивка и си казваш: “ Само това ли!? Аз съм подготвена за много повече. Дерзай!“
А, ето я и смяната! Колежката беше по-младо момиче, на около двадесет и пет – интелигентно и винаги точно. Сякаш живееше по разписание и по него можеше да си сверяваш дори часовника. Усмихна ми се, но като разбра какво нещастие се е случило с мен, предложи веднага да си тръгна. Приех предложението с удовлетворение и поех към изхода.
Точно преди да отворя вратата, до мен застана една старица.Такава една малка, с усмихнати очи. Гледа ме, примигва на парцали и току ме хвана под ръка.
– Извинете млада госпожице, бихте ли ми помогнали само да сляза по стъпалата, че се страхувам да го направя сама. Знаете колко е заледено навън.
В първия момент исках да я попитам защо точно аз трябва да помагам, но като се огледах – в библиотеката просто нямаше друг. Премълчах. Премълчах и за крака ми. Исках да й кажа, че не куцам по рождение, а кракът ми е навехнат, едва стъпвам и не знам как аз ще сляза по заледените стъпала, а и с една старица под ръка – вече рискът е огромен. Но тя ме гледаше така умоляващо, че само кимнах в знак на съгласие и тръгнахме към изхода.
Силният студ сякаш скова лицето ми. Чудех се какво прави тази старица в библиотеката, а не си стои в къщи. Пък и паметта ми подсказваше, че не бях я видяла в залата. Къде ли е била? Гледах в краката си, уж за да бъда по-внимателна, но когато е речено да става нещо – колкото и да се стараеш да го избегнеш, то все пак ще се случи. Оставаха ми само две стъпала, когато се подхлъзнах и се засилих с главата напред към неизвестното. Главата ми се удари в някаква преграда, хванах се за нещо и паднах на колене. Това нещо се оказа един посетител на библиотеката – красив мъж, който просто знаеш, че не можеш да си позволиш, но който все пак ми хвърляше крадешком нежни погледи, а аз го държах на разстояние, не защото не ми харесваше, а защото….. И аз не знам защо. Държах се за колана на панталона му и паднала на колене  бях забила лице в слабините му.
– Извинете ме – почти изкрещях аз, като се помъчих да стана.
– Беше ми приятно, госпожице Нели. Ще ви помогна да се изправите.
– Държахме се – опитвах се да му обясня аз и в този момент се сетих за старицата.
Сигурно е умряла – помислих си в първия момент и се обърнах да видя трупа.
Старицата я нямаше. Погледнах наоколо – бяхме само двамата. От старицата – ни следа. Къде ли е отишла? Та всичко стана за секунди! Как ще изчезне мигновено? Помислих си, че може да се е забила в някоя преспа, но такива нямаше. После – че може да е пропаднала в някаква дупка, но и това отпадна, защото и дупки нямаше.
– Извинете ме, господин …
– Наричайте ме просто Сашо.
– Разбира се, господин Сашо,… с мен имаше една старица. Помагах й да слезе по стъпалата…
– Старица?
– Да, една такава мъничка, с усмихнати очи…
– Съжалявам, не съм видял никаква старица. По стъпалата слизахте само вие.
– Само аз!?
– Да,само вие.
– А старицата?
– Съжалявам, не видях никаква старица. Всъщност аз дойдох за вас, но вероятно съм позакъснял малко.
– Как така за мен?
– Аз съм лекар в болницата. Една възрастна жена дойде, за да ми каже, че с вас се е случило нещастие. Помоли ме да се притека на помощ и пристигнах.
– Благодаря ви, но няма смисъл от това. Сама ще се справя.
– Съмнявам се. Аз съм лекар и знам, че ще ви е много, много трудно. Утре ще ви боли повече от днес. А аз, с ваше разрешение, ще идвам у вас и ще направя всичко, което е необходимо.
Да бе! Загрижил се! Сигурно жена му не му пуска вече и се втурва след всяка нещастница. Знам ги аз тия алтруисти…. И от къде ще знае името ми?! Как от къде? От библиотеката. Господи, колко съм тъпа!
– Благодаря ви все пак, господин….. Сашо, но ще се справя сама. Може би семейството ви има повече нужда от вас.
Как го забих само! Кеф! Сега ще започне да се поти и заеква.
– За съжаление все още нямам семейство и няма за кого да се грижа.Ще се радвам, ако го направя за вас!
Да, измъкна се! Но на следващия въпрос си туш!
– И какво ще ми струва това?
– Защо си мислите, че всичко има цена?
– И все пак?
– Ръката ви!
Господи, как невинно се усмихва! Иска ми ръката сякаш иска връзка репички. Ама аз така никога не съм си представяла, че ще стане. Шегува се. Ще се усмихна и аз. Ами ако е истина? Господи, никой не е искал ръката ми! Това е първото предложение. Все са искали по-потайни неща, но ръката ми?
– Значи, все пак лечението ще има цена?
– В този смисъл да, но не се надявам на сполука.
– В смисъл? – погледнах го учудена.
– Много сте красива, за да обърнете внимание на обикновен човек като мене.
– Аз красива?
– Малко е да се каже. Вие сте жена-мечта за всеки мъж!
Господи, колко е внимателен и как хубаво борави с думите! Какви зъби има само и каква усмивка!
Нещо започна да ми става горещо. Ще пукна от горещина. И краката ми се подкосяват. От глезена е сигурно… Колко мило ми го каза… Не искам този миг никога да свършва. Ама аз нали съм си коза, сега ще го отрежа. А после? И защо? Какво лошо ми е направил, та да го отрязвам. Та той е толкова очарователен! Може да се каже даже, че е красив. Е, не е като Брад Пит, но поне е по-висок! И с тази прошарена коса…. Сигурно е изпуснал влака…. То и аз, ако още малко се дърпам и аз ще го изпусна. Не ми дава сърце да го отрежа. Нека поне да му дам шанс… Какво ще загубя толкова?
– Ами добре, съгласна съм да ме лекувате. А на вас кога ще ви е удобно….
– Не бързайте! Нека да ви изпратя до дома и ще говорим. Дръжте се здраво за мен, за да не паднете. Хлъзгаво е. Съжалявам, че не съм с колата. Нямах време да разчистя снега пред гаража. Щях да закъснея за работа…. Между другото, виждате ли онази старица на отсрещния тротоар? Тя ме помоли.
– Но… Аз именно с тази старица слизах по стълбите, когато…..
– Невъзможно!
– Ама вие за ненормална ли ме взимате?
– Не разбира се, но… Както и да е, тя изчезна зад ъгъла, а и не можем да я настигнем, за да разберем истината.
– Настигнете я…
– И да ви оставя сама? Никога!

Eлха и шипка

Човек се радва на живота, когато е намерил смисъла в него.

В самия край на гората непонятно как израсна елха. В гората нямаше елхи и това накара всички дървета да се радват на малкото дръвче.
”Господи, колко е красива!” – казваха дъбовете. ”Не е крива и рехава като нас, а и листата й са едни такива нежни като коприна и стволът й е изпънат като стрела. Ще краси гората.”
„Това е най-красивото дърво, което е имала нашата гора” – споделяха си букаците и я гледаха със завист.
Елхата слушаше думите на дърветата, оглеждаше се и все повече се убеждаваше, че е най-красивата. Самочувствието й растеше с всеки изминал ден. Постоянно отърсваше клони, за да става все по-красива и по-красива и се дразнеше на птичките, които кацаха по тях и я цапаха със своите нечистотии.
”Махайте се оттук, отвратителни същества! Освен крясъци и мръсотия, нищо добро не носите! Нима не разбирате от естетика и красота, та се опитвате да ме изравните с другите? Къш да ви няма и не се мяркайте повече пред очите ми!”
”Справедлив ли е Господ като дарява едни с толкова красота, а други кара да се срамуват от себе си?” – мислеше си един шипков храст, който бе израснал на десетина метра от красивата елха сред малката полянка. ”Ето, мен никой не ме обича! Дори не ме забелязват, че изобщо съществувам. Аз храня и птици, и хора, и мечките със своите плодове, а за благодарност – нищо. Напротив! Ако, не дай си Боже се убодат в моите шипове, ме проклинат и гледат с презрение. Нима моята любов е нужна някому? Нима никой никога не би ме обичал, ей така, заради самата мен, а не поради някаква полза?”
Шипковият храст все повече се свиваше в себе си, клоните му се провесваха все по-надолу и по-надолу.
Дойде есента, а с нея студеният вятър, мрачните дни и дъждовните нощи. Елхичката се радваше на дъжда, защото се къпеше в него и ставаше все по-красива, тя не понасяше вятъра, защото той хвърляше прах и листа по клоните й, а й трябваше много време, за да се избави от тях.
Шипката изглеждаше още по-грозна и крива и това я караше да се свива все повече. Добре, че натрупаните в ствола й много листа скриваха недъзите. Срамуваше се да вдигне очи, защото щеше да срещне надменния поглед на елхичката. Чакаше с нетърпение да дойде зимата и да заспи. Поне в съня си щеше да има красота. Щеше да мечтае и да вижда неща, които в действителността никой не би й показал.
Зимата дойде внезапно – само за една нощ. На сутринта шипката отвори очи и видя пред себе си една още по-красива елха. Клоните й бяха натежали от белия сняг и тя изглеждаше като кралица, обгърната с бяла пелерина. Шипката я гледаше с възхищение. Знаеше, че самата тя никога не ще бъде кралицата на гората, но дълбоко в себе си се възхищаваше на елхата, макар и с мъничко тъга и завист. А когато слънцето се показа зад облаците и снегът по клоните на елхата заблестя като звезди, шипката не сваляше поглед от нея и истински й се радваше.
Дните минаваха бавно. Снегът се стопи и в една ясна нощ задуха смразяващ вятър. Шипката почти заспиваше своя зимен сън, когато някакво раздвижване я накара да отвори очи. Под клоните й в листата нещо шаваше. След малко от там се показаха две зайчета, които явно имаха намерение да презимуват сред листата, защитени от острите шипове на клоните. Шипката се зарадва, че ще прекара зимата в компанията на зайчетата и й стана мило. За първи път почувства, че е нужна някому и заспа дълбок зимен сън.
Пролетта сякаш не искаше да идва. Соковете на шипката ту тръгваха, ту спираха и тя ту заспиваше, ту отваряше очи и пак потъваше в сън. Усещаше топлината на сгушените зайчета, ставаше й толкова хубаво, както майката усеща топлината на своето дете. Чувстваше се полезна и отговорна за безопасността на двете мъничета. Опитваше се с всички сили да приведе още по-ниско клоните си към земята, за да бъдат по-защитени. Дори се страхуваше да затвори очи, за да не потъне отново в дълбок сън и да няма кой да наглежда зайчетата.
Когато задуха топлият вятър, шипката окончателно се събуди от зимния сън, и щом усети топлината на двете телца, се успокои. Погледна приведените си клони и за първи път беше доволна от своето съществуване. Бе приютила и спасила две невинни същества. Тя се почувства горда и щастлива. Вече знаеше, че е нужна някому и намери смисъл в своето съществуване. Дори й се искаше клоните й да станат още по-гъсти и бодливи, за да направи леговището на зайците по-безопасно. Шипката искаше да разкаже на всички за своята любов. Погледна към гората, за да намери събеседник и изведнъж… О, ужас! Елхичката я нямаше! В дъното на ствола й личаха следи от удари на брадва. Разпилените цепеници доказваха, че елхичката бе отсечена. Шипката се натъжи. Съжаляваше, че толкова красиво дърво е било унищожено, а толкова се надяваше още дълго да се радва на тази красота!
Най-вече съжаляваше, че елхичката така и не разбра за какво беше дошла и в какво се намираше смисъла от самото съществувание.

Животът има смисъл как си го живял.

Старият ще видиш в ново огледало.

Ако безотговорно си го пропилял,

в следващия ще започнеш отначало.

Кучето на леля Кина

Страданията в живота са привилегия на душевно извисените.

Леля Кина стоеше на колене над умиращото куче, плачеше и нареждаше. Думите й течаха като река, но бяха толкова тихи, че аз, който бях само на метър от нея, не можех да ги чуя. Балкан си отиваше, достигнал преклонна възраст от двадесет и две години. В последните две беше спрял да вижда, а от половин година насам изобщо престана да лае. Леля Кина го хранеше с млечна попара и му даваше да пие вода с биберон  като малко дете. От месеци Балкан живееше, легнал пред колибата, защото нямаше сили да влезе в нея. Затова пък леля Кина му беше направила навес – да го пази от горещините и летните бури. Рано сутрин ставаше и го завиваше с якето на Митко. Всъщност именно Митко, може би, бе причина за тази невероятна любов.
Със сина й бяхме връстници, учихме и играхме заедно до онзи ужасен ден от преди двадесет години. Този ден бях болен и Митко отиде да играе с приятели. Предната година беше свършила войната и покрай нашето село се мяркаха неизбухнали снаряди. Митко и приятелите му открили един такъв и започнали да си играят с него, когато станало нещастието. Взривът се чул не само в селото , но и из цялата околност.
Леля Кина, сякаш усетила бедата, хукнала към облака дим и прах, който се извивал до реката. На около километър я пресрещнал Балкан, който я гледал някак виновно и жално заскимтял. На леля Кина всичко й станало ясно. Когато отишла на мястото на взрива, разпознала дрехите на дванадесет годишното си дете. По порезната рана отпреди два дни разпознала лявата длан с пръстите му. Посъбрала това-онова, загърнала нещата в престилката и се прибрала.
Така погребали Митко. Балкан сякаш чувствал вина, че не опазил момчето, защото няколко дни не излязъл от колибката си и нито ял, нито пил. Превърнал се в едно мършаво куче, на което му се четели ребрата и от слабост не можел дори да стои на краката си. Едва когато леля Кина се заела да му подава къшей хляб в устата, Балкан започнал да се съживява. После постепенно възвърнал силата си и отново станал огромен, какъвто бил преди случилото се.
…
По обед леля Кина се изправи с лице, обляно в сълзи и влезе в лятната одая, погледна чичо Стефчо и каза:
– Митко си отиде! – после седна на стола и млъкна.
Чичо Стефчо я погали по главата, взе кутията с цигари и излезе на улицата.
На другата сутрин изкопах една яма под ореха и там погребахме Балкан.
Останах да пием по една ракия под асмата в двора. Не можех така да оставя хората в мъката им. Заприказвахме се за работа, деца, грижи, болести и какво ли не, когато на оградата спря една циганка.
– Како, дрехи да имаш за децата или обувки?
– Не, нямам, отговори набързо леля Кина.
– Докога ще пазиш дрехите на момчето? -обърна се към нея с укор чичо Стефчо.-Не разбра ли, че е безсмислено да стоят в гардероба? По-добре зарадвай някого с тях!
Циганката разбра, че става нещо и подкара отново:
– Господ здраве да ви дава. Каквото и да ми дадете, все ще е хубаво, че децата голи и боси ходят, а и работа няма.
– Добре де, добре! – сопна й се леля Кина. – Ти от къде си, че не те знам?
– А, ние току що дойдохме, копанари сме, калайджии. Нещо ако имаш за калайдисване, дай го да ….
– Чакай малко! – прекъсна я стопанката.
Близо половин час се забави, но като излезе от дома, носеше един огромен вързоп, толкова голям, че едва премина през вратата, а главата си подаваше отстрани, за да вижда къде стъпва.
– Ето, вземи и носете със здраве.
– Благодаря, како, Господ здраве да ти дава на цялото семейство. Само една молба имам: кучката ни се окучи с четири малки. Не можем да ги изхранваме. Виждам, че нямате куче, да ти подарим едно.
– Не, не искам! – но още преди да се доизкаже, циганката навря едно пале в ръцете й. Пухкавото бяло кълбо от косми погледна леля Кина в лицето, а очите му бяха кафяви и топли и сякаш молеха да бъде прието в нейния дом. Сърцето на стопанката се размекна от нежност и когато малкото червено езиче я близна по бузата, се предаде окончателно.
– Балкан го кръстихме, ама ти ако искаш дай му друго име!
Като чу познатото й до болка име, леля Кина погледна първо циганката право в очите, после погледна и нас, сякаш се съмняваше, че кроим нещо зад гърба й и като се убеди, че всичко е само съвпадение, промълви:
-Добре де, ще го взема.
Докато леля Кина се суетеше в одаята къде и какво да приготви, за да нахрани новия член на семейството, чичо Стефчо отиде до циганката, бутна й двадесет лева и каза:
– Браво! Ей, родени артисти сте! И както се разбрахме, на никого нито дума!
– Да бе, бате, нали ти обещах! –и циганката, нарамила големия вързоп, се отдалечи с бързи крачки.