Престъпницата януари 29, 2010

В затворите по света в миналото и сега най-често се натъпкваме на хора, които са престъпили закона, защото не могат да се преборят с бедността.

На изхода от Бургас я видях. Тя стоеше в страни от платното и бе вдигнала ръка за стоп. Колите профучаваха покрай нея, без да й обърнат внимание – сякаш никой не я забелязваше. А тя бе толкова красива. С едната си ръка държеше дамската си чантичка и същевременно придържаше поличката си, за да не се надига от горещия вятър. Спрях буса и попитах за къде е, но момичето, без да промълви дума, се качи в колата, сложи чантичката си в скута и вторачи поглед напред. Притесних се, да не би да съм качил някоя жрица на любовта и после да си имам неприятности. А още по-страшното е, ако е някоя луда. Знае ли човек какво ще срещне по пътищата. Потеглих с колата. След минутка-две я попитах отново, за къде ще пътува, защото аз съм за Пловдив, а до там има триста километра. Тя ми отговори, че и тя е за там и отново замълча. Човек, когато качи някого на стоп, го прави от добри чувства или за раздумка, ако пътува сам, но когато му се случи мълчаливец, обстановката става тягостна. Но тъй като аз никога не изпитвам остра нужда да разговарям с някого, пътувахме и мълчахме. Мина час, след това втори. Летните горещини бързо изморяват, особено когато колата е без климатик. Някъде по средата на пътя, спрях колата и казах на момичето, че ще пия набързо една кока-кола. Ако иска да дойде с мен, ако не, да стои в буса. Добре, че се съгласи, защото прецених, че би било неразумно да оставя непознато момиче само в колата. Разни хора се шляят по пътищата, особено лятото. Както хищникът следва стадото, така и крадци, мошеници и джебчии следват летовниците. В крайпътното кафене бе хладно и поради тази причина достатъчно препълнено, за да не намерим места. След като си взехме кафетата и кóлите, излязохме и се скрихме в сянката на един огромен чинар.
– Страшна горещина! – опитах се да завържа някакъв диалог.
Момичето не отговори. Пиехме си питиетата и мълчахме. След две-три минути обаче, момичето изведнъж се обърна към мен, погледна ме право в очите и ме попита най-неочаквано:
– Ти женен ли си?
– Не! – отвърнах аз.
Помислих си, че това момиче е глуповато и явно няма необходимото възпитание, за да ми говори веднага на „ти” и да ми задава толкова личен въпрос, без дори да знае името ми. Но при следващия въпрос нещата почти ми се изясниха.
– Тогава ще се ожениш ли за мен?
Този въпрос ме накара да се разсмея с пълен глас. Дори сълзи потекоха от очите ми. А тя ме гледаше толкова сериозно и изпитателно, че това ме разсмиваше още повече. След като се успокоих я попитах:
– Как се казваш?
– Марияна.
– Марияна чия?
– Марияна Михайлова.
– На колко си години?
– На деветнадесет.
– А аз на петдесет и четири! Понятно ли ти е, че това е повече от едно поколение разлика? Ако разберат приятелите ми, ще ме побъркат от подигравки бе, момиче!
– Какво ти пука?
– Пука ми, защото утре ще ме зарежеш заради някой, който е млад и красив и ще ме оставиш да страдам. Пука ми, защото когато те застигне любовта, ще забравиш брака, който имаш с мен поради… и аз не знам какви причини. Пука ми, защото като отида да си взема детето от детската градина, възпитателките ще кажат: „Хайде, Пенчо, дядо ти е дошъл да те вземе.”
– Аз съм бременна.
Спрях с монолога, защото това откровение не бих казал, че ме изненада, но към него трябваше да се подходи сериозно.
– В кой месец?
– В петия.
– Късно е да го махнеш.
– Така казват.
– Родителите ти знаят ли?
– Имам само майка. Баща си не познавам.
– А тя знае ли?
– На нея не й пука за мен. Интересува се само от любовника си.
– От него ли е?
– Да.
– И избяга, за да не разбере майка ти.
– Да. Колкото и да не ме обича, все пак ми е майка. Гадно е да разбере.
– Обичаше ли го?
– Кого? Любовника на майка ли?
– Да.
– Ти луд ли си? Налагаше се да го правя, за да ни издържа. Ако му откажех, ни оставяше по месец, без да ни даде пари.
– Майка ти не работи ли?
– Работи, но всичките й пари отиват за данъци, отопление, вода. Знаеш как е? С триста лева живеене ли е!?
– Знам. И сега накъде си тръгнала? Накъдето ти видят очите ли? – отговорих вместо нея.
Тя само повдигна рамене.Това развитие на нещата означаваше, че Съдбата пак ми е подготвила сюрприз. Толкова коли минаваха покрай нея – защо никой не спря? Пак аз – глупакът. Все попадам там, където не трябва, а после се жалвам от късмета си. Мога ли да я оставя така на улицата? Нейното откровение ми даде основание да й повярвам и постепенно все повече се убеждавах, че нищо няма да ми навреди, ако постои ден-два у нас, докато се намери решение на въпроса.
– Ти работила ли си нещо?
– Не. Скоро завърших училище. Дори и на абитуриенската вечер не бях. Нямаше какво да облека.
– Затова ли си с този минижуп? Тръгнала си на стоп! Да не мислиш, че всеки мъж може да устои на изкушението.
– Според теб хубава ли съм?
– Дори много!
– Ама няма да се ожениш за мен!
– Престани с това женене! Казах ти какво мисля. Как смяташ да устроиш живота си?
Момичето отново повдигна рамене и отново замълчахме. Хубаво беше да й намеря работа, помислих си аз и започнах да пресявам хората, които биха ми помогнали за това.
– Какво си завършила?
– Професионална гимназия по дървообработване.
– Защо не друго?
– Там ме приеха.
– Няма никаква перспектива.
– Знам. Трябваше да уча нещо. Необходимо е образование.
– Да! – съгласих се аз. За мен стана ясно, че ще е още по-трудно да си намери работа и то бременна в петия месец.

ххх
– Ето, това е моят дом. Тази стая ще е твоята. Подреди я по свой вкус. Аз ще отида да приготвя нещо за хапване.
– Благодаря ти. Когато се устроя, ще си замина и няма да ти досаждам.
– Лесна работа. Не се притеснявай. Така притесняваш и бебето. Аз съм в кухнята.
– Може ли да се изкъпя?
– Естествено! Банята е в коридора в ляво.
– Има ли топла вода?
– Има, разбира се. Изключвам бойлера единствено, когато се повреди.
– А ние се къпехме само в събота или неделя.
Ужас! – помислих си аз. Хората как изнемогват, а аз се оплаквам като вдовица за мъж, ако нещо не стане веднага.
След около час момичето дойде в кухнята. Изглеждаше още по-красива.
– Имаш ли сешуар?
– Съжалявам, но не. Никога не си подсушавам косата, а и всички жени, които са си тръгвали оттук, си взимат сешоарите.
– Какво си приготвил за вечеря?
– Салам, маслини, сирене и кашкавал. Това е.
– Супер!
– Е не е гала вечеря, но поне няма да заспим гладни.
– Ти заспивал ли си гладен?
– Не, поне не помня такова нещо.
– Тогава защо го казваш!?
– А ти си заспивала, така ли?
– Ако вечерям два пъти едно след друго, се чувствах като богаташка.
– Съжалявам.
Вечеряхме почти мълчешком. Аз с крайчеца на очите си наблюдавах как блажено похапва и се радвах, че мога да й дам поне малко щастие. Въпреки че знаех че е гладна, ú се възхищавах как запазваше самообладание и откъсваше малки залъци от хляба, как взимаше малки парчета от всичко на масата и ги поглъщаше бавно, сякаш е вечеряла току що. Въпреки че се бях нахранил, защото се храня бързо, не ставах от масата, за да може да се навечеря както трябва. Тя сякаш усети мислите ми, стана и каза, че ще измие чиниите. Наведе се над мивката и пред мен се разкриха превъзходни крака. Младо момиче, красиво откъдето и да го погледнеш! Изкушение за всеки мъж, камо ли за такъв като мен на средна възраст. Главата ми се завъртя. Помислих си, че би било хубаво да правя любов с нея. Тази мисъл ме уплаши, защото последствията можеха да станат непредвидими. Разрових гардероба и измъкнах някакъв анцуг, който отдавна ми беше отеснял.
– Марияна, сложи този анцунг, моля те!
– Топло е.
– Сложи го! Не искам да ми се разхождаш в къщата с този минижуп.
– „Моята къща”?
– Не намеквам за това. Просто и аз съм мъж. Разбираш ли?
– Разбирам. Всички сте едни и същи.
– Не сме едни и същи, но мъжът си е мъж, когато става дума за похот.
– Какво искаш да кажеш?
– Че не искам да ме изкушаваш?
– Добре.
Момичето си сложи анцуга, който се оказа възголемичък, но повече не я видях с минижуп. Бях доста уморен. На следващия ден отново щях да пътувам и имах нужда от почивка.
– Това е вторият комплект ключове. Ако ти се наложи да излезеш или да купиш нещо, ти оставям петдесет лева. В хола е телевизорът, ако искаш, гледай. А аз ще се изкъпя и лягам, че утре отново съм на път.
Независимо че бях уморен, сънят все не идваше и не идваше. Мислите ми се преплитаха като змийско кълбо. Укорявах се, че пак съм извършил глупост. Едновременно с това душата ми бе удовлетворена, че помагам на момичето, изкушавах се да бъда с нея, страхувах се от бъдещето и куп други мисли, които не ми даваха покой. След това си зададох въпроса: Щях ли да я приема в моя дом, ако не беше толкова красива и млада? Може би, не! Тогава… Това, което правя, не е от добро сърце, а просто изкушение! Ето, пак мисля с тази глава, която е безмозъчна.
На сутринта мобилният телефон ме събуди. Набързо изпих едно кафе и тръгнах да се обувам. До моите обувки прилежно бяха сложени и малките чехлички на момичето. Стана ми хубаво. Може би, ако бях млад, непременно щях да се оженя за нея, независимо от това, че е бременна. Какво пък толкова! Всеки може да сгреши!
През целия ден ми бе притеснено. Можеше да се прибера и да съм обран. Какви ли не хора съществуват на този свят! Можеше да си е заминала или да ме чака пред дома полиция.
Когато се прибрах, момичето беше там. Посрещна ме ароматът на сготвено. Тя беше изчистила дома, бе подредила вещите ми и дори бе лъснала обувките. Стана ми хубаво. Посрещна ме с широка усмивка. Беше си купила дънки и сега се киприше пред огледалото. Радвах се, че е щастлива. Може би, ако бях по-млад, наистина щях да се оженя за нея. Тя радваше сърцето ми със своята младост и жизненост.

ххх
Така изминаха почти два месеца. Аз й оставях все повече пари, на които самата тя водеше строг отчет и никога не купуваше неща, които не бяха нужни за дома. Дори предложенията ми да купи нещо за себе си се сведоха до закупуването на едно якенце и чифт обувки, от които имаше наистина нужда.
Вече бързах да се прибера у дома. Носех й винаги по някое дребно подаръче, защото като малко дете се радваше. Имах чувството, че отново изпитвам радостта от бащинството. Изкушението все повече се отдалечаваше от мен, а аз започнах да си правя планове за предстоящото раждане.

ххх

Отворих вратата, но нея я нямаше. Помислих си, че може би е излязла до магазина и влязох в банята да се изкъпя. Едва когато реших да хапна един залък докато седнем двамата, видях бележка на масата. Отворих я с треперещи ръце, защото нещо се бе свило в душата ми и ми подсказваше, че това не е на добро.
„Мили  мой приятелю, да, мога да те нарека така, защото досега не вярвах, че съществуват такива хора. Знам, че ти досаждах дълго и реших да те освободя от себе си, като потърся щастието навън. Със сигурност нямаше да го направя, ако се беше оженил за мен. Не мога да лежа на гърба на някого, а ме очаква и раждане, което още повече ще обремени твоя живот. Затова заминавам извън страната, за да спечеля пари и да си устроя по някакъв начин живота. Взела съм четиристотин лева от шкафчето и при първа възможност ще ти ги върна. Извинявай, че постъпвам така, но нямам друга възможност. Ти си един прекрасен човек и винаги ще си мисля за теб като за най-добрия човек, когото познавам. Дори сега, когато си тръгвам, ми е много мъчно, че ще бъдем разделени, защото ми се струва, че те обичам. Да, аз те обичам! Ще ти пиша веднага, щом се устроя и ще ти върна парите при първа възможност. Не се сърди, че не се сбогувахме. Целувам те. Марияна.”
Стана ми страшно мъчно. Сълзите ми се стичаха от очите и не можех да ги спра. Къде беше тръгнала? Защо не й казах, че ще се оженя за нея? Та аз я обичам. Наистина я обичам. Нима може да не обичаш такова момиче?
Седнах пред телевизора и го пуснах, уж да се разсея и да не страдам, но мислите ми бяха само там – при нея. После освободих мъката си и заплаках. Толкова дълго, че неусетно съм заспал.
На сутринта вече животът ми не бе същия. Беше ме обзела меланхолия. Обвинявах се, че съм просто един страхливец. Мразех се. Но въпреки всичко, се надявах, че тя ще се върне.

ххх
Животът ми продължи отново своя равномерен ход. Командировките следваха една след друга и все си мислех, че ето на това място отново ще се появи тя и ще вдигне ръка за стоп. Но това никога повече не стана.
Няколко месеца по-късно се отбих да си взема сутрешния вестник. На първа страница с главни букви ми направи впечатление заглавието: „Карабинери разбиват канал за продажба на български деца.” Разлистих вестника, за да прочета подробности, а там пишеше следното: При опит да бъде продадено българско дете на бездетно италианско семейство в Милано бе задържана майката на детето – българката М.М. от Бургас, към която е предявено обвинение за търговия с деца. Престъпницата ще бъде лишена от майчинските си права и я очаква вероятно петнадесет години затвор по италианските закони.”
“Господи!“ – простенах тихо- “ Върни ми я, Господи, ще се оженя и ще се грижа за нея като свое дете. Моля те!“
Бог не чу молбите ми . Но все още ме крепи надеждата, че в нея остана втория комплект ключове, защото наистина ме е обичала и все някога ще се върне. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.

Боклук януари 11, 2010

Ако убиваш човешкото достойнство на децата си, ти не само, че не си родител, но и си срам за човешкия  род .
Минаваше полунощ. Винаги са ми били тежки нощните смени. Не можах да свикна с тях. Понякога изпивах по четири-пет кафета едно след друго, но ефект – никакъв. И тази нощ не се различаваше по нищо от другите. За човек, който си ляга в десет вечерта, един часът след полунощ си е средата на съня. Съдба! Не винаги можеш да си избереш професията. Спрях колата. В квартала ни има денонощен магазин, а тяхната кафе-машина прави най-хубавото кафе и затова реших да не рискувам другаде. Пуснах монетите и след минута вече подушвах аромата на горещото кафе. Наоколо няма къде да седнеш и да го изпиеш, освен на пейката в парка, която бе от другата страна на улицата. Това и сторих. На нея седеше едно момче на около четиринадесет-петнадесет години. В първия миг не исках да го притеснявам с моето присъствие, но после реших да опитам, защото трябваше да запаля цигара, а и да си оставя през това време чашката някъде.
– Може ли? – попитах аз.
– Може! – отвърна момчето без дори да ме погледне.
Разбрах, че му досадих, но просто друга пейка нямаше и реших, че няма много да се бавя и ще изтърпи моето присъствие. Запалих цигара. Студеният ноемврийски вятър се опитваше да проникне през дрехите ми, но аз бях подготвен за това. Момчето обаче буквално трепереше.
– Не е ли много късно да си навън? Защо не се прибереш на топло и да си лягаш?
Момчето ме погледна косо и не ми отговори. Почувствах се като наставник и реших да успокоя атмосферата.
– Искаш ли цигара?
– Не, не пуша?
– Браво! – бях изумен. – Това е рядко явление сред младите!
– От нашия клас само аз не пуша от момчетата и постоянно се бъзикат с мен.
– Подиграват се, а?
– Да!
– Хич да не ти пука! И на мен ми се подиграваха в гимназията, защото бях все още девствен.
– Наистина ли? – момчето се поотпусна и между нас се завърза по-откровен разговор.
– Наистина! Това не означава, че нямах гаджета. Всяко междучасие бях с ново, с изключение на голямото, защото тогава закусвах и нямах време за момичета. А ти имаш ли си?
– Не! Всъщност има едно момиче, което харесвам, но…
– Но то не те харесва? Нормално!
– Не, не! И то ме харесва! Дори мисля да се оженим след време, защото е много красива, а и аз не бих могъл да живея без нея. Тя ми е всичко.
– Тогава, какъв е проблемът?
Момчето замълча за миг, но отговори.
– Нямам пари.

– Ти да не мислиш, че аз имам? – засмях се аз.
– Да, но ти все някога имаш, а аз никога нямам!
– Как така. Родителите не ти ли дават?
– Не!
Отговорът му бе толкова категоричен, че изобщо не можех и да се съмнявам. Позачудих се за минута, но все пак го попитах:
– И каква е причината за това?
– Успехът. Щом не искам да уча – няма пари!
– Лошо! – отвърнах аз и замълчахме за минута-две. – И аз не бях добър ученик. Двойки, тройки, най-много четворки. И като се върнат родителите ми от родителска среща – бой с каквото падне. С колан и точилка, много боли. Предпочитам с чехъл.
Момчето се усмихна.
– Предпочитам да ме набият, но да ми дават пари. Как да заведа едно момиче някъде? Дори за закуска не ми дават пари, а ме карат да си правя. Но аз не си правя и предпочитам да остана гладен, отколкото да ми се подиграват. А на сестра ми й дават по пет лева всеки ден.
– Това са много пари! Трябва да е отличничка.
– Разбира се! Тя и заради парите учи! Зубрачка!
– Е, тя не ти ли дава от време на време?
– Не, след като не й дадоха цял месец, вече не ми дава.
– Позната история. И моята сестра беше отличничка и никога не я биеха. Само аз, де. За да стане човек, дето се казва.
Момчето отново се засмя.
– Моята е по-голяма.
– А на майка ти не й ли дожалява за теб?
– И тя се опита отначало да ми дава поне за закуска, но стана голям скандал и по-късно я видях със зачервена буза. Татко я беше ударил. Тя се страхува от него и вече не ми дава пари.
– Лошо – отвърнах аз и отново замълчахме.
Спомних си , как моят баща  удари майка ми, когато веднъж реши да го спре, когато започваше да ме бие. Баща ми побесняваше! Сякаш се настървяваше все повече и повече и преставаше да мисли. А аз исках да избягам някъде, но къде? Исках да бъда самостоятелен, но как? Предпочитах да чета книги, отколкото да уча. Изобщо в училищата се изучават толкова много излишни неща, че накрая  като завършиш, в главата ти е една шльокавица. Уж си учил, а нищо не знаеш. А това, че за живота нямаш никаква подготовка, просто е излишно да се коментира.
– И ми викаха „У О”!
– Какво е това?
– Навремето даваха едно такова филмче за едно момче като нас двамата, което не иска да учи. Учениците му викаха така. Умствено Ограничен.
Момчето този път, без да се усмихне, отвърна:
– А на мен – „Боклук”.
– Лошо! После си обещах, че когато имам деца, никога няма да ги бия независимо дали са двойкаджии, или не. И така стана. Въпреки  че големият остана в седми клас, не го бих, макар че щях да получа инфаркт.
– Блазе им!
– Иначе ги биех, ама само когато се скарат и се сбият помежду си. Може ли двама братя да се бият, а? Та те ще са един за друг цял живот и трябва да си помагат, а не да се мразят. И ти си обещай, че винаги ще даваш пари на децата си, когато имаш и готово. Това време рано или късно ще дойде.
– Надявам се. Най-страшното е, не когато те обвиняват за всичко, а когато виждаш омраза в очите на тези, които обичаш.
– Е ти пък чак омраза?
– Точно това откривам, като виждам радостта в очите им, когато гледат сестра ми. Имам чувството, че не са мои родители.
– Всички двойкаджии сме имали това чувство. – опитах се да го развеселя аз. Но момчето сякаш не чу думите ми и продължи:
– Само момичето, с което ходя, ме гледа с очи, в които виждам радост от това, че ме вижда. Тя е всичко за мен и затова ще се оженя за нея.
– Дотогава има толкова много междучасия! – опитах се отново да разведря обстановката. С това разговорът ни приключи и аз станах, за да тръгна отново на работа.
– Е, аз трябва да поемам. Прибирай се вече, че е доста студено и спази обещанието, ако решиш да го направиш. Надявам се пак да се видим. До скоро!
– До скоро! – отвърна ми то.
Момчето повече не го видях.
Шест месеца по-късно реших да се отбия до един приятел, който отдавна ме канеше на гости, но аз все намирах причина, за да му откажа гостуването си. На последната му покана вече стана неудобно да отклонявам посещението си и се съгласих. Когато стигнахме входа на блока, в който живееше, изведнъж погледът  ми се прикова към некролога, който беше залепен на стената. От него ме гледаше същото онова момче, с което разговаряхме в ноемврийската нощ.
– Нещастие! – бяха думите на моя приятел, след като проследи погледа ми. Детинска работа! Момичето му го изоставило и то се хвърли от балкона. Направи нещастни и майка си, и баща си. Да отгледаш голямо дете, да му дадеш всичко , за да живее като цивилизован човек, а то – никаква благодарност! А те са прекрасни хора, възпитани, културни, а бе не го заслужаваха това нещастие. Майката учителка, бащата лекар, дъщерята отличничка, ама какво може да направиш, като ти се падне за син просто един боклук!?

Шпионката ноември 1, 2009

Фанатизмът, независимо от своя характер, променя психиката на хората така, че започват да приемат дори нечовешкото за нормално

Муза¹ галеше голото тяло на седемнадесет годишният си син. Беше дошъл и този ден, който бе част от плановете на божествения Август²,  и тя като вярна негова робиня и поданичка трябваше да изпълни. Благодетелят я бе превърнал от робиня в царица, което не се побираше дори в мечтите й и затова сега трябваше да му се отблагодари. Не разбираше много от подмолите на политиката, но вече като част от нея осъзнаваше, че всяка крачка в нея, бе плод на дългогодишно проучване и плануване. Нейният бъдещ съпруг имаше подкрепата на скитите³, които при вечните междуособици в Партия⁴ му помагаха с войски само, защото майка му бе от техните племена. Но когато Марк Антоний⁵ превзе Армения, връзките между скитските племена и Партия бе прекъсната и Фраат⁶ трябваше да приеме условията на Великия Рим. Като подарък за вече добрите отношения беше изпратена на партския владетел. Предварително подготвена за всяка крачка, която трябваше да направи, тя обеща на императора, че ще изпълни безпрекословно неговите нареждания.  Красотата й бе толкова впечатляваща, че Август не позволяваше на никой да я вижда и докосва. Като негова робиня имаше право да се люби с нея и бе ревнив, ако погледа на някой друг спре върху лицето й. Това вбесяваше Ливия⁷ и често, когато я учеше как да приготвя настойки от различни билки, я подпитваше, уж невинно, дали отношенията й са близки с нейния съпруг. Муза я поглеждаше учудено и с ужас, тогава на Ливия й ставаше по-спокойно. Отровителката,  както я наричаха , си затваряше очите, когато ги виждаше заедно. Може би предстоящото й пътуване в неизвестността или заради голямата политика , тя запазваше търпимост към робинята. На прощаване  Август й обеща, че и при най-малкия проблем, ще изпрати легионите⁸ си, за да я защитят. В очите му имаше толкова много обич към нея, че това й даваше сигурност за предстоящото пътуване в  неизвестността, която я очакваше.

Когато пристигна в Ктезифон – столицата на Партия с една от кохортите⁹ на Октавиан, бе представена на бъдещия си съпруг. Лицето му засия, когато срещна нейния поглед и дори скъпоценностите, които му бяха изпратени като дарение, не му направиха толкова впечатление, колкото живия подарък. Независимо че за него бе просто жена, Фраад се страхуваше от нея, защото като всеки римски гражданин, така и тя бе горда и държеше на независимостта си. Неговото желание да я притежава се засилваше с всеки изминат ден и поривите започнаха да стават все по-неудържими. Първа част от плана бе царицата да бъде отстранена и на нейно място да бъда поставена Муза. Отрова в червилото бе най-елементарният начин да се постигне изпълнението на такава задача. Месец по-късно Фраат се ожени за нея¹ и в брачната си нощ тя направи всичко, което един мъж би желал. Най-вече с нежност и ласки отвори пътя на любовта му към нея. С нежните думи и моминска свенливост накара мъжката му душа да копне все повече за нейното тяло. Разбира се, тя отбягваше честите връзки с него, защото само с привидно безразличие щеше да бъда още по-желана и страстта му към нея щеше да го накара да върши всичко, което не би сторил за друга. Година по-късно разбра, че е бременна. Фраад бе щастлив от този факт, но опасенията й, че се страхува за живота на тяхното дете, я накараха да пристъпи към следващата стъпка. Предложи му неговите синове Ород¹¹ и Вонон¹² да бъдат изпратени в Рим, където ще бъдат посрещнати с почести и където ще се запознаят с нова за тях цивилизация. Там ще изучат дългогодишния опит на Рим и се запознаят с държавните дела на най-Великата империя, впоследствие ще им помогне да управляват по-добре собствената си държава. Сега при това положение  раждането на детето им би създало безпричинна ревност на двамата му синове.

След три месеца това вече беше факт. Муза знаеше, че Ород и Вонон щяха да бъдат заложници в Рим дотогава, докато тя реши. Предстояха й по-спокойни години, в които най-важна грижа бе отглеждането и възпитанието на сина й като римски гражданин,  и като евентуален цар на Персия. Муза държеше детето им да се нарича Фраатак¹³. Това бе име, което ласкаеше честолюбието на Фраат, а и не всяваше недоволство сред царедворците. За тях това име им даваше основание да гледат на Муза като представител на тяхната раса и да бъдат по-благосклонни към нея. Разбира се, никой не знаеше за пъкления план на Великия Рим и когато Фраатак навърши четиринадесет години, вече бе време да започне политическа кариера. За Муза отравянето на съпруга¹ й не означаваше нищо повече от извеждането на своя син по пътя на властта. В продължение на три години тя властваше като царица и всички, които се явяваха като пречка, биваха отравяни или убити. През тези години Муза се опитваше по много заобиколни пътища да обясни на своето дете, че бъдещият цар на Персия трябва да е римски гражданин, че те като такива трябва да бъдат в основата на това. Едва последната година Фраатак разбра истината. Главата му трудно го побираше, но убежденията на майка му все повече го нагласяха към това. В Персия бракът между близки роднини беше напълно естествен и такъв брак би притъпил възприятията на персите за истинските намерения на Рим. Муза и Фраатак се ожениха официално¹⁵, от което следваше, че трябва да бъде изпълнена последната крачка към затвърждаването на позициите на Рим в Персия. От този брак трябваше да се роди бъдещият цар и Персия да стане част от Великата империя.

Любовното биле, което му бе дала, го държеше в опиянение и той бе подвластен на естествения си нагон. Ласките и нежните докосвания на майка му го караха да търси нейните устни, да целува гърдите, които не бе търсил повече от петнадесет години и да иска да проникне там, от където се е родил. Бледата светлина скриваше техните изражения. Муза насочи члена му под себе си и започна равномерно да се движи нагоре и надолу дотогава, докато тежката въздишка на сина й не показа, че новият цар на Персия е вече напът. Планът замислен на Божествения от преди близо двадесет години бе успял.

1.Муза-римска робиня изпратена като дар на персийския цар Фраад IV

2.Август-  Гай Юлий Цезар Октавиан е първият римски император. Управлява Римската империя 41 години — от 27 г. пр. н. е. до своята смърт през 14 г. от н.е.

3.скити-племена на север от Партия- отнася се за саракурите български скитски племена между Кавказ и Каспийско море.

4.Партия-държава в Азия влизаща в пределите на древна Персия

5.Марк Антоний -83-30 г.пр.н.е.-римски политик и пълководец

6. Фраад ІV-40-3 г.пр.н.е.-управител на Партия.

7.Ливия – Ливия Друзила, след 14 г. Юлия Августа или Ливия Августа (28.9.58 г.пр.н.е.  – 29 г.) е римска императрица, съпруга на Октавиан Август (38 г. пр. н. е. – 14 г.)

8.легион-военно подразделени от около 5000 войника

9.кохорта – една десета част от легиона или около 500 войника

10.около 18 г.пр.н.е.

11. Ород ІІІ-4-7г-управител на Партия

12.Вонон I-7-12 г.-управител на Партия

13.Фраатак – Фраат V-3г.пр.н.е.-3г.от н.е.-управител на Партия

14.около 3 г.пр.н.е.

15.2 г. от н.е.

Красавицата октомври 29, 2009

 

За някои жени смисълът в любовта е единствено да бъдат обект на внимание и да търсят трагедията на своите чувства.

 

-Леле, Маро, каква красавица си била! Ама то гърди, ама то лице, ама то тяло. Господи, сигурно мъжете са лудвали по теб.

-Така е, Веселинке, така е!  Имаше един Трайчо, четиринадесет години ме преследваше, то не бяха цветя, то не бяха обещания за любов, клетви за вярност до гроб. На колене пълзеше пред мен, когато ми предложи да се ожени за мен.

-А ти?

-Аз какво?

-Не отговори ли на любовта му?

-Да бе!? Да се залепя за първия срещнат!

-Ама, това са четиринадесет години все пак!

-Беден беше Трайчо, а аз търсих нещо по-така.

-Богат?

-Богат и лудо влюбен!? Да ме води из чужбина, да ми купува разни дрешки и накити, да вечеряме по ресторанти и екскурзии. Да ме показва пред обществото. Абе, изобщо да съм сред аристокрацията.

-И намери ли такъв?

-Не, Веселинке, то такива мъже грозотиите намират! А аз бях цвете, неоткъснато и красиво.

-И никой ли не те откъсна, ма, Маро? Толкоз ли не се намери мъж като за теб?

-Никой,  Веселинке, нииикой! Мъже не останаха вече! Пък и за какво ми е: да ми пърди в леглото, да му миришат чорапите, да се уригва по време на яденето или да си го пери след баня.

-Че какво не ти харесва на това ма, Маро. То ако не е такъв мъжът – за какво ти?  Само веднъж, ако беше била с такъв, и нямаше да го изоставиш.  Искаш да ти мирише на парфюм, да ти се лигави и да ти приказва празни приказки ли? Аз и с едните съм била и с другите. Да ти кажа правичката като не ми се прави нищо, много добре си изкарвам с културните, ама ако искаш да имаш мъж в къщата си, съветвам те да избереш миризливеца. Тези, които вършат работа – не говорят.

Приказка с магии август 24, 2009

Нима очакваш Всевишният да ти опрости греховете, ако ти самият не можеш да прощаваш!?

Някога преди толкова много години ,когато дядото на моя дядо е бил още невръстно момче и по пътищата пътували не само кервани , но и магьосници и феи, живял един млад момък, който си имал разбира се жена, от красива по-красива. За работна не била кой знае колко , но за сметка на това устата и палава. Имали си те две дечица, от красиви по-красиви и от умни по-умни. Работил момъкът от сутрин до здрач на нивата за да изхрани семейството си. Обичал силно жена си и ú помагал с всички сили в домакинството и отглеждането на децата. Готов бил в огъня да се хвърли заради нея. Толкова силна била любовта му и въпреки че забелязвал някои нейни недостатъци, благородно й прощавал. Тя като всички много красиви жени не блестяла с ум, но за сметка на това постоянно изтъквала красотата си и натяквала на момъка, че с тази си красота е можела да постигне много повече от това, което е постигнала до тук, и ако не била майка й сигурно би била сега чорбаджийска жена. Момъкът млъквал, защото преценявайки това, което  й дава, бил наясно, че наистина с нейната красота би постигнала повече.

По тези времена често по земята бродили разбойници. Веднъж , когато момъкът бил на полето, дошли те в къщата и отвлекли красивата му жена.

Прибрал се той и що да види: жена му я няма , а децата плачат и разказват какво са видели. Заплакал и момъкът, напълнил бохчата с храна, хванал децата за ръчички и поел по пътищата , за да я търси.

Вървял, вървял дни наред и разпитвал по всеки хан, във всяко селище, но никой нищо не знаел и не бил чувал за красивата му жена.

Един ден приседнал  под сенчестите клони на един стар орех, хем да се нахранят, хем да се спасят от ужасните горещини, хем децата да отпочинат и поспят. И точно когато децата заспали, а той прибирал храната в бохчата, незнайно откъде към него се приближил един старец.

След като се поздравили, старецът поискал да се скрие от слънцето под дървото. Момъкът се съгласил и от приказка на приказка му разказал неволите си и накъде е тръгнал.

Старецът го погледнал строго и му рекъл:

– Правилно е казано:

Бог от своя  дух ангелите сътвори  и от плътта си Сатаната.

И рече им: „ Създайте твари, които да се мразят и да се обичат.

А когато спрат да се целуват, с обидни думи те да се наричат.”

Тогава Ангелът мъжът създаде, а Дяволът,  разбира се – жената.

-От думите ти разбрах, първо, че тази жена никога не те е обичала, защото си бил добър към нея, а е казано:

Ако жената ти боготвориш,

любов в сърцето й не ще откриеш.

Скалата, колкото да я ториш,

не дава плод, щом  не я  разбиеш.

-Второ, че е заминала при разбойниците, повече по собствено желание, отколкото по тяхно. Трето, бих те посъветвал да се прибереш у дома, за да не мориш децата и да забравиш за нея. Вярно, че е казано:

Не ще избягаш от бедата,

щом трябва да се случи.

Подвластни щом сме на Съдбата,

а Късметът е покорно куче.

Скочил момъкът, разгневен от думите на стареца. Поискал от него веднага  да му се извини и да си върне думите назад, защото, ако не била любовта към жена му, никога не би рискувал да тръгне в  неизвестното.

-Добре –отвърнал старецът-ако аз не съм прав, ще си върна думите назад, но ако ли не -обещаваш ли да изпълниш това, което ти казах.

Съгласил се момъкът. Тогава старецът докоснал раменете му, и тъй като бил велик магьосник, а в тези времена магьосници се срещали по път и над път, двамата полетели. Момъкът виждал как се отдалечава бързо от децата си, после дървото започнало да се губи, превърнало се в точка и изчезнало. Гледал земята от високо и се страхувал да не падне и да остави децата си сираци. После приближили гора и влезли в нея. Дърветата профучавали със съскане покрай тях и изведнъж намалили скоростта, спрели до някаква поляна, а посред нея-къща. Приближил се момъка до прозореца и погледнал какво става вътре. Десетина разбойници се наливали с вино и пеели песни. Чашите им наливала собствената му жена. Лицето й греело в щастлива усмивка. Дори плесниците по задника й я радвали и често, често сядала на коленете на разбойниците. Момъкът разбрал, че магьосникът е прав и само кимнал към него с глава. Отново полетели бясно назад, и когато пристигнали, децата още спели.

-Аз ще изпълня това, което съм казал, но не мога да разбера, защо жена ми постъпи така. С какво я обидих и нараних.

-Синко мой, никога не вярвай на жените, когато говорят, защото думите при тях са празни. Мислите им често коренно се различават от делата. Природата ги кара да избират силния и лош, понякога жесток човек, защото това ги кара да вярват, че така ще бъдат сигурни в отглеждането на децата и поколението ще бъде защитено. Казано е:

Не я жали, щом на тъпак е тя пристанала.

От мазохизма нещичко е взела.

Кокошката,  макар и без пера останала,

е винаги щастлива под петела

Ето защо понякога съжителството им с добър човек ги дразни и го подлагат на непрестанен тормоз. Материалното пък ги кара да търсят такъв , който да ги подсигури в отглеждането им. И тук е казано:

Като печелят, жените имат сатанински дар.

Дори душата си да й  дадеш,  тя иска и се не трае.

Като кокошката в препълнен от житото хамбар,

кацнала отгоре пак ще рине с крак. Защо? И тя не знае.

-Страхът от израждане на поколението е заложено в авантюризма им, който пък ги кара да търсят разнообразието, ако го намерят, често забравят за близките си. За душата говорят много, но разбират значението на това едва, когато започват да изпитват нужда от доброта, внимание и любов, тъй като там, където са отишли, тези неща не съществуват. Ето защо те съветвам да се прибереш у дома, и ако жена ти осъзнае, че има нещо много по-ценно от това, което е в първичната й природа-тя ще се върне. То запомни:

Ако от жена очакваш ти наслада,

недей я боготвори при нужда.

Накарай я от безразличие да страда,

че като я отблъскваш се възбужда.

После магьосникът изчезнал като дим и повече не се видял.

Върнал се момъкът у дома, и въпреки че му било още по-трудно, отново ходел от сутрин до мрак на нивата , а вечер се грижел за децата си.

Минали години.

Една сутрин жена му пристигнала. Започнала да му разказва  как е била отвлечена, колко й е било мъчно за него и за децата и с какви трудности е успяла да се прибере.

Момъкът не споменал нито за стареца, нито за това, което е видял. Само целунал жена си, прегърнал я и отново заживели заедно както преди с една малка разлика в отношенията им – любовта му била мъртва.

Тъй както пясъкът захвърлен с цел в пещта,

ще се превърне в диамант , заслепяващ ни очите.

Така и Бог изпраща внезапно любовта,

за да изпита чувствата ни и промени съдбите.

Eлха и шипка юли 12, 2009

Човек се радва на живота, когато е намерил смисъла в него.

В самия край на гората непонятно как израсна елха. В гората нямаше елхи и това накара всички дървета да се радват на малкото дръвче.
”Господи, колко е красива!” – казваха дъбовете. ”Не е крива и рехава като нас, а и листата й са едни такива нежни като коприна и стволът й е изпънат като стрела. Ще краси гората.”
„Това е най-красивото дърво, което е имала нашата гора” – споделяха си букаците и я гледаха със завист.
Елхата слушаше думите на дърветата, оглеждаше се и все повече се убеждаваше, че е най-красивата. Самочувствието й растеше с всеки изминал ден. Постоянно отърсваше клони, за да става все по-красива и по-красива и се дразнеше на птичките, които кацаха по тях и я цапаха със своите нечистотии.
”Махайте се оттук, отвратителни същества! Освен крясъци и мръсотия, нищо добро не носите! Нима не разбирате от естетика и красота, та се опитвате да ме изравните с другите? Къш да ви няма и не се мяркайте повече пред очите ми!”
”Справедлив ли е Господ като дарява едни с толкова красота, а други кара да се срамуват от себе си?” – мислеше си един шипков храст, който бе израснал на десетина метра от красивата елха сред малката полянка. ”Ето, мен никой не ме обича! Дори не ме забелязват, че изобщо съществувам. Аз храня и птици, и хора, и мечките със своите плодове, а за благодарност – нищо. Напротив! Ако, не дай си Боже се убодат в моите шипове, ме проклинат и гледат с презрение. Нима моята любов е нужна някому? Нима никой никога не би ме обичал, ей така, заради самата мен, а не поради някаква полза?”
Шипковият храст все повече се свиваше в себе си, клоните му се провесваха все по-надолу и по-надолу.
Дойде есента, а с нея студеният вятър, мрачните дни и дъждовните нощи. Елхичката се радваше на дъжда, защото се къпеше в него и ставаше все по-красива, тя не понасяше вятъра, защото той хвърляше прах и листа по клоните й, а й трябваше много време, за да се избави от тях.
Шипката изглеждаше още по-грозна и крива и това я караше да се свива все повече. Добре, че натрупаните в ствола й много листа скриваха недъзите. Срамуваше се да вдигне очи, защото щеше да срещне надменния поглед на елхичката. Чакаше с нетърпение да дойде зимата и да заспи. Поне в съня си щеше да има красота. Щеше да мечтае и да вижда неща, които в действителността никой не би й показал.
Зимата дойде внезапно – само за една нощ. На сутринта шипката отвори очи и видя пред себе си една още по-красива елха. Клоните й бяха натежали от белия сняг и тя изглеждаше като кралица, обгърната с бяла пелерина. Шипката я гледаше с възхищение. Знаеше, че самата тя никога не ще бъде кралицата на гората, но дълбоко в себе си се възхищаваше на елхата, макар и с мъничко тъга и завист. А когато слънцето се показа зад облаците и снегът по клоните на елхата заблестя като звезди, шипката не сваляше поглед от нея и истински й се радваше.
Дните минаваха бавно. Снегът се стопи и в една ясна нощ задуха смразяващ вятър. Шипката почти заспиваше своя зимен сън, когато някакво раздвижване я накара да отвори очи. Под клоните й в листата нещо шаваше. След малко от там се показаха две зайчета, които явно имаха намерение да презимуват сред листата, защитени от острите шипове на клоните. Шипката се зарадва, че ще прекара зимата в компанията на зайчетата и й стана мило. За първи път почувства, че е нужна някому и заспа дълбок зимен сън.
Пролетта сякаш не искаше да идва. Соковете на шипката ту тръгваха, ту спираха и тя ту заспиваше, ту отваряше очи и пак потъваше в сън. Усещаше топлината на сгушените зайчета, ставаше й толкова хубаво, както майката усеща топлината на своето дете. Чувстваше се полезна и отговорна за безопасността на двете мъничета. Опитваше се с всички сили да приведе още по-ниско клоните си към земята, за да бъдат по-защитени. Дори се страхуваше да затвори очи, за да не потъне отново в дълбок сън и да няма кой да наглежда зайчетата.
Когато задуха топлият вятър, шипката окончателно се събуди от зимния сън, и щом усети топлината на двете телца, се успокои. Погледна приведените си клони и за първи път беше доволна от своето съществуване. Бе приютила и спасила две невинни същества. Тя се почувства горда и щастлива. Вече знаеше, че е нужна някому и намери смисъл в своето съществуване. Дори й се искаше клоните й да станат още по-гъсти и бодливи, за да направи леговището на зайците по-безопасно. Шипката искаше да разкаже на всички за своята любов. Погледна към гората, за да намери събеседник и изведнъж… О, ужас! Елхичката я нямаше! В дъното на ствола й личаха следи от удари на брадва. Разпилените цепеници доказваха, че елхичката бе отсечена. Шипката се натъжи. Съжаляваше, че толкова красиво дърво е било унищожено, а толкова се надяваше още дълго да се радва на тази красота!
Най-вече съжаляваше, че елхичката така и не разбра за какво беше дошла и в какво се намираше смисъла от самото съществувание.

Животът има смисъл как си го живял.

Старият ще видиш в ново огледало.

Ако безотговорно си го пропилял,

в следващия ще започнеш отначало.