Удавник септември 20, 2014

 

Този, за който добрината е чужда, никога няма да разбере жеста, който си му направил.

Пътували двама приятели към града. Пътя се извивал край буйна река. Разговаряли какво необходимо ще закупят от тамошния пазар, когато видели в реката давещ се човек. Единия, както бил с дрехите, веднага се хвърлил във водите. Дрехите му бързо се намокрили и започнали да тежат и да го дърпат към дъното. Въпреки мъката, с която плувал, успял да стигне до давещият. Хванал го за дрехата и бавно го помъкнал към брега. В това време другият, който стоял на брега, намерил дълъг прът, който подал на другаря си и така спасили давещият. След като го изкарали дълго лежали на земята изтощени от умора. Когато си отпочинали, започнали да се радват, че всичко е преминало добре и сега са живи и здрави.
– Какво се случи човече? Как се отзова в тези буйни води на реката?
– Вие…вие сте пълни нещастници! С какво право се месите в личния живот на човека!? Аз дойдох тук, за да сложа край на живота си, а вие ме спасявате! Вие сте пълни кретени!
Спогледали се недоумяващи двамата спасители. След дълго мълчание единият се обърнал към другия:

Не се гневя на нашата съдба,
щом научих аз едно:
не ти ли е поискано с молба,
нивга не прави добро.

Басня за пчелите август 3, 2014

Не искай от Съдбата повече, отколкото е решила да ти даде.

Край селски път, в хралупата на стар дъб, рояк пчели свили гнездо. Цяла нощ спели уморени от дългото пътуване, но на сутринта, още щом се зазорило се втурнали да събират мед от близките градини и крайпътните цветя. По пътя обаче все по-често започнали да преминават каруци и хора, запътили се към нивичките си.
– Така не става, промърморила една пчела! Не може току така покрай гнездото ни да преминават хора!

Домът за всекиго е неприкосновен
Домът за всекиго е крепост здрава
Ако врагът ти го нападне някой ден
до последна капка кръв се защитава

– Защо? – обадила се друга пчела – Все пак път е и нормално, ако от тук минават хора. Никой не е нападнал домът ни.

Глупаво е все да страдаш,
за това, дали ще стане или не.
Смешно е, за да не падаш
да ходиш цял живот на колене.

– Да, но има опасност някой да разруши гнездото ни!
– Никой не би го разрушил, ако не го предизвикаме да направи това.

Не предизвиквай никога Съдбата,
щом не си на кръстопът.
Какъв е смисълът от колелата
щом блокирани са с прът!?

– Ние сме длъжни да го защитим, преди да е станало късно. Казано е:

Мъдрецът никога не търси знак
от врачки, духове или Съдбата.
Заспалата змия убий със крак
преди да си е надигнала главата.

– И какво ще направим!? Ще нападаме всички преминаващи хора, докато измрем геройски, така ли!? Не си ли чувала:
Глупак е този, който без причина
някому неприятности ще стори.
Мъдрец е всеки, който с пет аршина,
премерил е преди да проговори.

– В такъв случай аз ще тръгна сама в битка за оцеляване, щом вие не желаете това. Моята смърт ще бъде в името на добруването на семейството ни.

Смъртта ти в името на идеали
облагодетелства най-често хитреците.
Вълците, ездач не биха го изяли
щом конят достатъчно ще ги насити.

– Не искам твоята смърт да бъде безпричинна, когато можеш да допринесеш още за истинското благоденствие на кошера.

Истинския, знай, е тоз приятел,
който истината в лице ти казва.
И най – често оказва се предател,
който те ласкае или се подмазва.

– Благодаря приятелко за мъдрите думи. Сега като се замислих, разбрах, че с моята необузданост можеше да допринеса за гибелта на нашето семейство. Забравих казаното от мъдреца:

Никога не разрешавай с гняв!
Посъветвай се и премисли.
Орача предпочита вола с нрав,
отколкото припрените осли.

– Можеше този, който пострада от мен да подпали хралупата и унищожи. Ах, колко глупаво щях да постъпя, ако не беше твоя съвет.

Съвета от приятел с ум,
е повече от торба със злато.
От глупавите – много шум
на крякащи жабоци в блато.

Кьораво пиле април 10, 2010

Съдбата е винаги благосклонна към некадърниците.

Вчера казвам на съседа:
-Методи, взел съм черна хартия. Дай да се качим на покрива да го закърпим, че тече  като завали дъжд. Аз ще я слагам, а ти само ще ми подаваш това-онова.
-Остави тази работа, ще взема да падна от покрива. Мил ми е животът! Намери друг!
Представяте ли си: Мил му бил животът. Та моя да не би да не е мил!? Ама после като ми мина яда, се размислих: Че как да не му е мил!? Работа не е хващал от десетина-двайсет години, откакто брат му замина за Канада. Апартаментът на родителите му остана за него. Те пък отидоха на село. Може дори да не знае даже къде се намира това село, защото никога не е ходил там. Ама сигурно и те не искат да са в близост до сина си, че виж им поискал нещо. Той все нещо иска, все ако има как без пари да се оправят нещата. Може би затова всеки божи месец, брат му по петстотин долара му праща хей така, само и само Методи да си стои в България. Че ако реши и той да отиде при него, по-скъпо ще му излезе. За никаква работа не става, а устата му голяма, не можеш я затвори с нищо. Ами ще ти е мил живота, разбира се! И на мен да се беше паднал такъв брат и аз щях да стискам. Аз всичко с пот на челото съм си изкарвал и сега треперя, че задълженията към банките висят и не мога да спя спокойно по цели нощи.
Виж Сийка, жена му де, работи си,  откакто я помня. Прибере се вкъщи каталясала и пак работи. Салата ще му направи, ще му сготви, ще почисти къщата, ще напазарува, абе всичко, само и само мъжлето й да не се повреди нещо. А той като крещи: „Къде са ми чехлите, ма!? Тая манджа сол няма! Как нищо не прихвана от мама! Едно ядене не можеш да направиш като хората!” Гледа го тя в очите и изпълнява всичко като войник. Жена ми разправя, че един ден й признала, че Методи я коландрисвал най-много по пет пъти в годината. Достатъчно й е май, защото като рече:”Моя Мети…” и сякаш мед й капе от устата. Къде ги намирате тези жени бе, бастуни такива? Тя сигурно е единствена в квартала, ама точно на него ще се падне. Е, как да не му е мил живота!?
А колата му! Как веднъж не видях  нещо да направи по нея. Най – много Сийчето да вземе прахосмукачката и парцали и да лъска цял ден, защото наш Методи е и рибар. А то като ходиш за риба и колата цялата се овъргаля в кал, пълни се с прахоляци и треви и за два-три дни не може да се изчисти. А Мето много мрази непочистените работи. Вбесява се от мръсотията и затова жена му е винаги на бойна нога при връщането му. Понякога като поправям нещо по колата, ще дойде при мен и ще каже:”Какво чоплиш по тази кола!? Аз от както я взех преди десет години, нищо не съм пипнал. А вие все се ровите в тях!” Как да му обясня на този човек, че на кьораво птиче Господ му вие гнездото. На некадърен шофьор ще се падне перфектната кола. Сякаш всички, които са я създавали, са знаели, че точно за Мето я правят и трябва така да бъде направена, че десет години да не пипне нищо по нея. Е  как да не му е мил живота на този човек!? Аз шест коли смених! Как една не се намери, та да не ме върне с година-две назад. Все ремонти, все грижи! Ама се примирявам и това е! Съдба!
Дъщеричката му, прекрасно дете, отличничка. Сега замина при чичо си в Канада в колеж да учи. Той ще поеме всички разходи по образованието й. А който не се е грижил за студент, не знае как хвърчат парите. Как да не му е мил животът?! А моите синове-вагабонти. На майка си са метнали. Дай им биричка и купони и повече не ги закачай.
Да му се чуди човек на този Творец, а бе той къорав ли е , че тормози тези, които с пот на челото си изкарват хляба , а другите ги пази слънце да не прегори кожата на лицето им.
Успокоява ме мисълта, че щом на мен не ми е мил животът, означава че не съм поне къораво пиле и продължавам напред.

Дрипльо януари 29, 2010

Това, че съдбата е била благосклонна към нас, не означава, че сме по-стойностни от по слабите.

Понякога животът е като водовъртеж. Не знаеш кога и каква изненада ще ти поднесе. Днес си някой, утре никой.

И той имаше семейство и работа. И той беше на почит и уважение. Но, може би съдбата, а може би законите на природата и човечеството, могат да те превърнат от Човек в Нищожество.

Първо дойде разводът и така изгуби апартамента си. След това последва съкращение в щата и парите започнаха да се топят. Човек на средна възраст трудно си намира работа, а ако това продължи няколко години, се превръща в необратим процес. Все повече започваш да поглеждаш в кофите за боклук и да се надяваш на милостинята на добри хора. После става навик. Светлините на града те плашат и с теб започват да се държат като с прокажен. Започваш да мечтаеш за гореща баня, топло легло с бели чаршафи, за домашен уют, кафе, обич и куп неща, които някога си имал. Тогава прогонваш мечтите, защото те те карат само да страдаш.Връщаш се в реалността и започваш да се оглеждаш за съборетина, където да се скриеш, парцали, с които да си направиш легло и храна, която все пак я има в кошчетата на павилионите за бърза закуска. С времето се смаляваш, губиш гордост и самочувствие. Стараеш се да не се явяваш на публични места и започваш да предпочиташ нощта пред дневната светлина.  Мечтите ти са за по-скорошна и лека смърт, защото те очаква зимният студ, от който няма спасение, независимо че си се загърнал с десетки дрехи, измъкнати от контейнерите. Понякога студът е толкова изтощаващ, че забравяш за глада. Тогава не можеш и мечти да имаш. Викаш я, молиш й се, но тя – Смъртта, сякаш не иска да бъде милостива към теб и те мъчи. Как? Като те оставя жив! Жестокостта да си жив! Хората да вярват в това, защото те виждат как обикаляш от контейнер на контейнер в сумрака, но ти отдавна да знаеш, че вече не си между живите.

-Хей, дрипльо, да не си се опрял на колата, че ще я изцапаш!

Младежът, порядъчно пийнал, с неуверена стъпка се приближи до клошаря.

– Ако чакаш за пари, нямам. Виждаш ли ги тези две мръсници, днес ме обраха до шушка.

Младежът се разсмя над собствената си шега, а от входа на нощния бар се показаха две красиви момичета, водени от още един младеж.

– Хиляда лева хвръкнаха като едното нищо. Нямам пари, разбра ли? Изчезвай!

Клошарят бавно се отдалечи.

– Хей, Томи, ти взе ли текила за из път?

– Не! – отговори другият. – Ще си допием у нас.

– Абе, видя ли го тоя дрипльо как щеше да си облегне на колата ми. Приискало му се „Майбах”! – Младежът отново се разсмя на шегата си.

– Куклички, хайде влизайте, че купонът продължава, а и вас програма ви чака! – Отново последва смях.

Колата бавно и несигурно потегли. Томи беше седнал на задната седалка. Беше пийнал малко повече от обичайното и облегна глава на студеното стъкло. След стотина метра отново наближиха дрипльото и младежът отвори стъклото на колата си, като се провикна:

– Ще дойдеш ли с нас на купон? Само че преди това трябва да те прекараме през пароструйка! –  и отново последва смях.

Томи надникна през стъклото и се загледа в скитника.

– Влади, спри! Спри за малко!

– Що бе? – изненада се младежът, но уважи молбата на приятеля си и колата спря успоредно на клошаря.

С олюляващи се крачки Томи го приближи, извади от джоба си всичките пари, които имаше и му ги подаде. Клошарят ги прие и, без да си кажат дума, се разделиха.

– Ти луд ли си бе? Защо му даде тези пари? Сега ще отиде и ще се напие!

– Млъкни, Влади!

– Добре де, кажи ми поне защо?

– Защото ми заприлича на учителя ни по литература в гимназията.

– Достоевски ли?

– Да.

– Абе и на мен ми се стори същото, ама не можех да си спомня на кой ми заприлича. Само че онзи е много по-висок и красив, а тоя не го ли видиш – дрипльо! Готин пич беше. И колко книги и писатели знаеше само! Да му се чуди човек как му се занимаваше с такива глупости! – после се обърна към момичетата:

– А вие, палавници, чели ли сте нещо на Достоевски?

– Кой е пък тоя? – отвърнаха в един глас момичетата и се разсмяха.

А в студа един дрипльо стискаше парите в шепата си и мечтаеше. Страхуваше се да погледне колко пари има в ръката си, защото така мечтите му можеха да отлетят. Ако имаше петдесет, можеше да отиде на баня, да се обръсне и да се нахрани. Но ако имаше сто, тогава, може би, щеше да занесе и дрехите си на пералня. А ония младеж каза, че е изхарчил хиляда лева. Ами ако са толкова? Тогава щеше отново да си опита късмета на борсата за безработни. И може би щеше късметът да му се усмихне и на него? Не-толкова пари няма! Уплаши се дори и да мечтае. Но колкото и да бяха, щеше да се радва да хапне пиле на грил с пържени картофки и бутилка бира. Как  ги обичаше само, а не беше опитвал от учителските си години.

Боклук януари 11, 2010

Ако убиваш човешкото достойнство на децата си, ти не само, че не си родител, но и си срам за човешкия  род .
Минаваше полунощ. Винаги са ми били тежки нощните смени. Не можах да свикна с тях. Понякога изпивах по четири-пет кафета едно след друго, но ефект – никакъв. И тази нощ не се различаваше по нищо от другите. За човек, който си ляга в десет вечерта, един часът след полунощ си е средата на съня. Съдба! Не винаги можеш да си избереш професията. Спрях колата. В квартала ни има денонощен магазин, а тяхната кафе-машина прави най-хубавото кафе и затова реших да не рискувам другаде. Пуснах монетите и след минута вече подушвах аромата на горещото кафе. Наоколо няма къде да седнеш и да го изпиеш, освен на пейката в парка, която бе от другата страна на улицата. Това и сторих. На нея седеше едно момче на около четиринадесет-петнадесет години. В първия миг не исках да го притеснявам с моето присъствие, но после реших да опитам, защото трябваше да запаля цигара, а и да си оставя през това време чашката някъде.
– Може ли? – попитах аз.
– Може! – отвърна момчето без дори да ме погледне.
Разбрах, че му досадих, но просто друга пейка нямаше и реших, че няма много да се бавя и ще изтърпи моето присъствие. Запалих цигара. Студеният ноемврийски вятър се опитваше да проникне през дрехите ми, но аз бях подготвен за това. Момчето обаче буквално трепереше.
– Не е ли много късно да си навън? Защо не се прибереш на топло и да си лягаш?
Момчето ме погледна косо и не ми отговори. Почувствах се като наставник и реших да успокоя атмосферата.
– Искаш ли цигара?
– Не, не пуша?
– Браво! – бях изумен. – Това е рядко явление сред младите!
– От нашия клас само аз не пуша от момчетата и постоянно се бъзикат с мен.
– Подиграват се, а?
– Да!
– Хич да не ти пука! И на мен ми се подиграваха в гимназията, защото бях все още девствен.
– Наистина ли? – момчето се поотпусна и между нас се завърза по-откровен разговор.
– Наистина! Това не означава, че нямах гаджета. Всяко междучасие бях с ново, с изключение на голямото, защото тогава закусвах и нямах време за момичета. А ти имаш ли си?
– Не! Всъщност има едно момиче, което харесвам, но…
– Но то не те харесва? Нормално!
– Не, не! И то ме харесва! Дори мисля да се оженим след време, защото е много красива, а и аз не бих могъл да живея без нея. Тя ми е всичко.
– Тогава, какъв е проблемът?
Момчето замълча за миг, но отговори.
– Нямам пари.

– Ти да не мислиш, че аз имам? – засмях се аз.
– Да, но ти все някога имаш, а аз никога нямам!
– Как така. Родителите не ти ли дават?
– Не!
Отговорът му бе толкова категоричен, че изобщо не можех и да се съмнявам. Позачудих се за минута, но все пак го попитах:
– И каква е причината за това?
– Успехът. Щом не искам да уча – няма пари!
– Лошо! – отвърнах аз и замълчахме за минута-две. – И аз не бях добър ученик. Двойки, тройки, най-много четворки. И като се върнат родителите ми от родителска среща – бой с каквото падне. С колан и точилка, много боли. Предпочитам с чехъл.
Момчето се усмихна.
– Предпочитам да ме набият, но да ми дават пари. Как да заведа едно момиче някъде? Дори за закуска не ми дават пари, а ме карат да си правя. Но аз не си правя и предпочитам да остана гладен, отколкото да ми се подиграват. А на сестра ми й дават по пет лева всеки ден.
– Това са много пари! Трябва да е отличничка.
– Разбира се! Тя и заради парите учи! Зубрачка!
– Е, тя не ти ли дава от време на време?
– Не, след като не й дадоха цял месец, вече не ми дава.
– Позната история. И моята сестра беше отличничка и никога не я биеха. Само аз, де. За да стане човек, дето се казва.
Момчето отново се засмя.
– Моята е по-голяма.
– А на майка ти не й ли дожалява за теб?
– И тя се опита отначало да ми дава поне за закуска, но стана голям скандал и по-късно я видях със зачервена буза. Татко я беше ударил. Тя се страхува от него и вече не ми дава пари.
– Лошо – отвърнах аз и отново замълчахме.
Спомних си , как моят баща  удари майка ми, когато веднъж реши да го спре, когато започваше да ме бие. Баща ми побесняваше! Сякаш се настървяваше все повече и повече и преставаше да мисли. А аз исках да избягам някъде, но къде? Исках да бъда самостоятелен, но как? Предпочитах да чета книги, отколкото да уча. Изобщо в училищата се изучават толкова много излишни неща, че накрая  като завършиш, в главата ти е една шльокавица. Уж си учил, а нищо не знаеш. А това, че за живота нямаш никаква подготовка, просто е излишно да се коментира.
– И ми викаха „У О”!
– Какво е това?
– Навремето даваха едно такова филмче за едно момче като нас двамата, което не иска да учи. Учениците му викаха така. Умствено Ограничен.
Момчето този път, без да се усмихне, отвърна:
– А на мен – „Боклук”.
– Лошо! После си обещах, че когато имам деца, никога няма да ги бия независимо дали са двойкаджии, или не. И така стана. Въпреки  че големият остана в седми клас, не го бих, макар че щях да получа инфаркт.
– Блазе им!
– Иначе ги биех, ама само когато се скарат и се сбият помежду си. Може ли двама братя да се бият, а? Та те ще са един за друг цял живот и трябва да си помагат, а не да се мразят. И ти си обещай, че винаги ще даваш пари на децата си, когато имаш и готово. Това време рано или късно ще дойде.
– Надявам се. Най-страшното е, не когато те обвиняват за всичко, а когато виждаш омраза в очите на тези, които обичаш.
– Е ти пък чак омраза?
– Точно това откривам, като виждам радостта в очите им, когато гледат сестра ми. Имам чувството, че не са мои родители.
– Всички двойкаджии сме имали това чувство. – опитах се да го развеселя аз. Но момчето сякаш не чу думите ми и продължи:
– Само момичето, с което ходя, ме гледа с очи, в които виждам радост от това, че ме вижда. Тя е всичко за мен и затова ще се оженя за нея.
– Дотогава има толкова много междучасия! – опитах се отново да разведря обстановката. С това разговорът ни приключи и аз станах, за да тръгна отново на работа.
– Е, аз трябва да поемам. Прибирай се вече, че е доста студено и спази обещанието, ако решиш да го направиш. Надявам се пак да се видим. До скоро!
– До скоро! – отвърна ми то.
Момчето повече не го видях.
Шест месеца по-късно реших да се отбия до един приятел, който отдавна ме канеше на гости, но аз все намирах причина, за да му откажа гостуването си. На последната му покана вече стана неудобно да отклонявам посещението си и се съгласих. Когато стигнахме входа на блока, в който живееше, изведнъж погледът  ми се прикова към некролога, който беше залепен на стената. От него ме гледаше същото онова момче, с което разговаряхме в ноемврийската нощ.
– Нещастие! – бяха думите на моя приятел, след като проследи погледа ми. Детинска работа! Момичето му го изоставило и то се хвърли от балкона. Направи нещастни и майка си, и баща си. Да отгледаш голямо дете, да му дадеш всичко , за да живее като цивилизован човек, а то – никаква благодарност! А те са прекрасни хора, възпитани, културни, а бе не го заслужаваха това нещастие. Майката учителка, бащата лекар, дъщерята отличничка, ама какво може да направиш, като ти се падне за син просто един боклук!?