Притча за ездача септември 22, 2014

 

Никога не съжалявай, че си направил добро, независимо от това, че не са го оценили.

Един старец, прегърнал кошница със смокини, бавно вървял към града, за да ги продаде и да препечели нещо за семейството. Насред пътя го настигнал младеж повел красив кон.
– Към пазара ли старче?
– Към пазара. Да продам малко смокини, та да купя това –онова, каквото ми е заръчала бабичката. А ти коня ли ще продаваш?
– А, не! Аз току що го купих и то на изгодна цена.
– Че защо не го яхнеш, ами се печеш на това слънце с мене?
– Не мога. Не е подкован.
– Аха, отиваш в града да го подковат.
– Не, не. Отивам при един приятел да ми даде пари назаем, че да го подкова.
– И защо реши да купиш кон?
А младежът отговорил:

Да си на кон е по-престижно.
Не всеки може да си купи кон.
И следва някак си верижно:
„Тоз приема почести на трон.”

Старият човек го погледнал учуден.

– Това, че нямаш кон, не значи, че не струваш.
Често конникът по-беден е от ходещият пеш.
Защо ти беше нужно жребеца да купуваш,
когато ти е невъзможно даже да го подковеш?

Младежът отговорил:
– Съвети не ща, старче! Пари ми дай. Аз знам какво правя.
– Пари нямам, но съвет може и да ти дам. А пък ти, ако искаш го приеми или отхвърли.
– И какъв ще да е тоз съвет, който ще ми дадеш?- усмихнал се иронично младежа.
– Ето какъв: Защо ти трябва да задлъжняваш на приятеля си. Здрав си, як си. Отиди при налбантина и го помоли да те вземе на работа за колкото време е нужно без да ти плаща, но да ти подкове коня.
– Старче, ти май все още си с ума си. Ще направя каквото ми каза и ако стане, в знак на благодарност, ще те прибера у дома с коня си. – Зарадвал се младежа и забързал към града, като изоставил стареца.
В града стареца продал смокините, накупил каквото било нужно за дома и решил да види момъкът дали е послушал думите му. Зарадвал се, когато видял, че налбантинът вече му подковава коня. Старецът изчакал още час, за да сподели радостта на младежа, който усърдно удрял с чука нагорещените подкови на наковалнята.
– Е, юнак, – рекъл налбантина – ти си изработи заслужено подковите. Лек път ти желая, а ако се случи нещо с тях, знаеш къде да ме намериш.
Младежът дълго разглеждал подкования си кон. Наоколо тълпата споделяла неговата радост. После се качил на него. Погледнал от високо тълпата. Усмихнал се преизпълнен с щастие. После внезапно дръпнал юздите. Коня се изправил на задните си крака и насмалко да строши главите на по-близко стоящите зяпачи. След това препуснал с коня си насред пазарището. А хората отскачали настрани уплашени. Чак когато изпочупил няколко делви, обърнал две-три сергии и хората започнали да го замерят с каквото имат под ръка, младежът напуснал града, забравяйки обещанието си към стареца. А налбантина поклатил глава и прошепнал на стария човек:

На коня – вран да се качи глупеца,
май му е първостепенна задача.
Но проговори ли, даже и слепеца
ще разбере, че болен е ездача.

Балканджии април 20, 2010

Ужасяващо е, когато крадците биват пазени от убийци.

Старецът натисна плахо бутона на звънеца. Постоя малко, за да види дали някой няма да се покаже от прозорчето и като видя, че никой не се показа, пак позвъня. Студеният вятър щипеше брадясалото му лице и той от време на време се обръщаше, за да не влизат снежинките в гърдите му. Въпреки  че молците бяха прояли част от овчата вълна, старият кожух вършеше добра работа. Хубаво му казваше бабата и калпака да сложи, ама той отказа. „В града вече не ходят с калпаци,бабо. Веднага ще разберат, че не съм градски човек и може неприятности да си създам.” „ Глупости! -отвръщаше тя. – Ти гледай да ти е топло, пък какво ще кажат хората, хич не ме интересува.”
-Кажете, господине!
Старецът се стресна. Не беше чул да се отваря прозорчето от пустия му вятър и сега въпросът на сержанта малко обърка мислите му. По време на пътуването си бе представял какво ще каже на пазачите, после как ще види своя юнак и какви думи трябваше да предаде от майка му. А сега..
-Аз такова… моя син дойдох да видя. Окошарили са го преди половин година, та реших…
-Тук е затвор, а не кошара. Как се казва подсъдимият?
-Прощавайте, аз съм селски човек..балканджии сме…Младен се казва….
-Кой Младен?
-Младен Николов Чобанов!- израпортува старецът.
„Хм-замисли се сержантът.- Младен значи. Този дивак ли? Този дето огън гори в очите му и всяко наказание го приема с високо вдигната глава и мълчешком. Този, който все нищо не е видял и чул. Този дето предател нямало да стане, ако ще това да струва живота му. Ти повече от мен ли ще се пишеш,  бе момче!? Половин година не те пречупих, но остава още толкова, а ако му измисля и още някакво провинение и повече може да го задържат. Ще го пречупя аз това човече, ако ще да го запаля преди това?
-Съжалявам, старче, но свиждането се прави само с предварителна заявка и то в събота и неделя. През почивните дни не се разрешава. Такава е заповедта.
-Но аз съм станал още в ранни зори и виждате ,че дойдох по смрачаване при вас. Сума рейсове смених,  докато дойда. Не може ли нещо да се направи?
-Не!-отсече сержанта.-Заповедта си е заповед.
-Бабата съм я оставил да наглежда животните, а тя е болнава и в този студ може и болест да я налегне. Няма да мога друг път да дойда. Ето половин година се каним и не можем. Пари нямаме, а и животните не можем изостави.
-Абе ти от дума не разбираш ли!? Да беше гледал сина си наместо животни, че виж до къде я е докарал!?
-Че какво му има на момчето ми? То си е харно. И добро, и весело, и да помогне на всеки. Е, сгрешило, откраднало телефон, доколкото разбрах. Ама нали знаете: при нас в балкана такива работи няма. Изкушило се момчето, дяволът му влезнал в главата и сгрешил. Ще го накажете и като мине годината, всеки по живо по здраво. Нали така?
„Няма да стане  както я мислиш старче!? Аз на твоичкия, мамата ще му разкатая. Ще ми се прави на лъв. Мъркащо котенце ще излезе от тук! Обещавам ти!”
-И значи нито ще го видя, нито храна мога да му оставя, така ли войниче? Моля те поне за храната само, няма да я връщам, я.
-Абе ти от дума разбираш ли -вбеси се сержантът и хлопна прозорчето.
Старецът постоя малко пред вратата като човек, който трябва да си събере мислите и отново натисна бутона на звънеца. Този път вратата се отвори и от него излезе сержантът,  освирепял, с очи,  от които хвърчаха искри.
-Абе ти белезници ли искаш да ти сложа бе, дъртак такъв?
-Не се сърди бе,  сине, аз исках като не мога да дам храната на сина и за да не ми се кара бабата, на вас да я дам, та да си похапнете като огладнеете.

Старата воденица април 18, 2010

По-често от близките си срещаме жестокост отколкото обич.

Старият мелничар изтупа дрехите си небрежно,  правеше го по-скоро по навик, отколкото да влага някакво чувство за чистота.  Бръкна в джобовете си и сви цигара. Пое дълбоко парливия дим. Погледна надолу по пътя дали не се задава каруца със жито, и като не видя, седна на пейката. Колелото скърцаше под напора на пълните лопати, но този звук сякаш минаваше покрай ушите и не му правеше никакво впечатление. Понякога, когато  реката беше пълноводна и влачеше дънери, се врязваха в колелото и то спираше. Тогава настъпваше тишина. Ако се случваше нощем, мелничарят се събуждаше и в мрака се опитваше да измести дънера, за да може отново колелото да завърти. То поемаше бавно и равномерното скърцане караше мелничаря отново да потъне в сън. Поколения наред тази воденица ги бе изхранвала. Никой не можеше да предположи, че ще дойде ден, когато тя ще спре. Но този ден приближаваше и старият мелничар знаеше със сигурност, че това няма да се проточи във времето. Идваше неговият край, а надеждата да се върне сина му ставаше почти нищожна. Какво толкова хареса на големия град, така и нямаше да разбере!?  Нима не знае, че това свърталище на разбойници, ще омърси и ще озлоби душата му. Там Дяволът те изкушава и пороците бавно те обземат и унищожават. Колко пъти му го е казвал, но полза никаква! Като реши, че там ще работи и живее и… стана. Не помогнаха молбите на стария баща. Нима сетивата му не се радваха на ромона на водата? Нима не се радваше на пъстрокрилите пеперуди и водни кончета, които прехвърчаха над дълбокия вир? Нима не се опияняваше от аромата на мащерка и мента? Нима от песента на птичките и далечния любовен повик на кукувицата не трепваше сърцето му? Защо предпочете робството пред свободата!? Ако беше останал при него, щеше да живее малко по-бедно, но щеше да бъде независим и волен. Защо се съгласи да бъде куче, оковано в синджир, а не вълк-свободен!? Заради храната ли,  или искаше да избяга от баща си? Не, това старецът не го вярваше! Той би направил всичко за него. И образование му даде,  и се грижеше за него, а и никога не бе му посегнал. Когато завърши училището, се надяваше, че ще се върне и ще заживеят заедно. Но уви!  Предпочете да започне работа там, във фабриката. Отначало идваше по-често, но с времето все по-рядко идваше да го види. Оправдаваше се с многото работа и обещания да помогне на този и на онзи. После, че се съобразява с годеницата си, която старецът така и не видя. Докато накрая спря дори да му праща поздрави по житарите. Ето  вече десетина години и той изобщо не се вестяваше. Наложи се старецът писмо да пише, та дано да се смили младото сърце и да го навести. „Ела сине-пишеше той- да навестиш стария си баща. Мъка е налегнала сърцето ми. За теб жалее, че не знае добре ли си или имаш нужда от нещо. Знаеш, къде държим снимките и спомените от дядо ти и неговия дядо. Заделил съм там някои неща за теб. Ела ги вземи, хем да ти помогнат, хем да не се изгубят спомените на рода ни. Ела за час поне, когато можеш и си тръгни. Искам да те видя какъв мъж си станал и да се порадват очите ми. Много ли искам, сине!?” Сълзи намокриха писмото, но старецът го сви и го връчи на хора, които отиваха в града, за да му го предадат. Но вярваше, че поне на погребението му синът ще дойде и ще ги вземе, и не ще погинат спомените от миналото. Понякога се навъртаха едни такива злокобни мисли в главата му, че синът му може и да не е сред живите, но бързо ги отхвърляше, защото Бог не би бил толкова жесток, че да му отнеме всичко. Не се нарадва на булка, а сега и на син. Не, в това не можеше да повярва.

Но отговор така и не дойде.

Старецът се спомина, а синът му дори не разбра къде е погребан.  Нито на погребението му дойде, нито по-късно.

Минаха години. Една пролет се случи гореща. Бързо се разтопиха снеговете от планините. Поеха с грохот към долината и повлякоха старата воденица. Отнесоха и снимките, и спомените, и парите, които бе спестявал години наред с надеждата, че ще помогне на своя син.

Осъденият април 8, 2010

В реалния живот съдници се явяват винаги тези, които трябва да са на подсъдимата скамейка.

Бай Радой бе прекрасен човек. За десет години откак живея в това село , единствено за него не се чуваше лоша дума. Благ и работлив, повече слушаше, отколкото да говори. Имаше тънко чувство за хумор, но не засягаше никога достойнството на когото и да е. Помагаше с каквото може и никога не се оплакваше от болести като другите пенсионери. То селото наброява не повече от седемдесет човека и то все старци. Всички си знаеха и кътните зъби, та затова всеки оплюваше другия и разказваше случки от преди петдесет-шестдесет години, които отдавна би трябвало да бъдат захвърлени в забвението. Единствено бай Радой бе от всякъде приет и за него се говореше само с добро и уважение. Тази есен разпределяха гората, както казват местните. Трима човека от селото заедно с горския определят какъв участък ще бъде подложен на сеч за отопление от местните жители. После се хвърля чоп на кой човек, кой участък се пада. За да определим участъците се паднахме аз като независим представител на селото, бай Радой като най – честен, горския и Гочо Балалайката, като най-устат. Стараехме се всичко да бъде справедливо разпределено, така че на всеки да се падне по два големи дъба и участък от габърак, който да се очисти до корен, така че горското да има възможност да залесява спокойно. Това продължаваше понякога по две-три седмици, така че групата се сближаваше все повече и дори се завързваха приятелства. Когато дойде и последният ден, решихме да си направим пикник сред гората. Времето се случи прекрасно. Земята бе все така топла и седнахме под един дъб да отпразнуваме добрата работа. Хапвахме кой каквото бе донесъл, запалихме огън, за да изпечем на скара мръвките, а през това време се въртяха четири вида ракия, коя от коя по-люта. Развесели се компанията. Гласовете се чуваха все по-силно и никой никого не можеше да надговори. Бай Радой, какъвто си бе мълчалив, изведнъж взе думата: -В рода сме си все прости хора. Работим по полето, гледаме си животинките и това е, ако не се смята дядо ни де, по бащина линия. -Какво той?-попита някой. -Какво? Разбойник си падал. Обирал керваните, които отивали за гръцко. Свиреп бил и жесток. Ако някой и най-малко му се възпротивял от дружината, му прерязвал гърлото. Ако пък някой решил да избяга, пращал потеря и го убивал. Ако него пък настигнел-убивал жена му и децата му. Криел парите в някаква пещера, и ако някой успеел все пак да избяга –сменял пещерата. Така години наред, докато се намерил един, уж верен на дядо ми, който го посякъл както си спял. После разпределили съкровището по равно и кой къде види. -А на теб нищо ли не остана? -На мен ли ?-засмя се бай Радой! -Де да беше останало….. -Ами тя къщата е най-голяма в селото ни. Бая пара трябва да се построи. Цял палат!-изсумтя Балалайката. -Ти какво искаш да кажеш?-погледна го учудено бай Радой. Той тате я е правил с пот на челото. -Сигурно! -отвърна Балалайката. -Хайде, хайде, да сменим темата!-предложи някой. Пикникът свърши почти веднага след това и ние си разотидохме. Не знам как е разпространявал разказа Балалайката, но селяните все по-рядко взеха да поздравяват бай Радой. В кръчмата не му обръщаха внимание,  както преди, та дори ставаха от масите, ако седнеше на тяхната. Това го накара все по-рядко да я посещава и след месец вече не стъпи в нея. Хората го отбягваха, сякаш е прокажен. Бай Радой се затвори в себе си, все по-рядко започна да излиза от къщата си, освен ако не отиваше да напазарува. Независимо от шушукането на съседите си, като всеки добродушен човек  той си поздравяваше всеки, покрай който мине. Понякога се спираше до мен и си приказвахме за това-онова под свирепите погледи на съселяните му. Чувствах как мъката стопява сърцето му. Опитвах се да го успокоя, но чувствителната му душа не можеше. Опитвах се да убедя съселяните, че не е редно така да се осъжда човек, който с нищо не е виновен затова, че дядо му е бил разбойник. Не срещнах никакво разбиране. Напротив! Обиждаха го по всевъзможен начин, сякаш самият той не е живял никога честно и почтено. Беше ми жално за този старец. С лека ръка бе унищожен целия му съзнателен живот. А и селяните не разбирах. Как можеха да се съюзят стари врагове в името на очерняне една светла личност. Тези, които се плюеха един-друг, омаскариха този, за когото никога нищо лошо не се чу. Бай Радой бе осъден. На Нова година му занесох малко месо, сърми и вино. Той ме погледна с толкова безизразни очи, че това ме уплаши. Пак се опитах да успокоя терзаещата му душа, но той не продума нито дума и аз си отидох обезпокоен за неговото здраве. Месец по-късно научих, че го намерили мъртъв. Бил толкова слаб, че всички бяха убедени ,че гладът го е уморил. А на масата стояло месо, сърми и бутилка вино.

Пътят на Урус февруари 15, 2010

Ако си избрал грешния път, върни се докато не те е отвел там, от където няма връщане.

Казваше се Урус. Все още помнеше името си, въпреки че в света,  в който се намираше сега не му се налагаше да го казва, защото в този свят няма приятели и поради това нямаше кой да го повика по име. Страхуваше се, че с времето може да го забрави, ако продължаваше да няма приятели. И за да не стане това, трябваше да започне отначало.
Вървеше ден и нощ. Въпреки че чувстваше страшна умора, не спираше. Знаеше, че трябва да се върне на онзи кръстопът и да поеме по другия път. Този, по който бе тръгнал в младостта си, бе лесният. Нямаше никакви препятствия, които да го затруднят и това го караше да преминава големи разстояния, да се среща с различни личности и да вижда непознати страни . По този път вървяха много хора: търговци, натоварили стоката си по катъри и волски каруци, които продаваха некачествена стока, но за тях това бе нормален начин да печелят; просяци, които дори и да имаха възможност да работят, не биха го направили, защото бяха отвикнали от това; проститутки, които за залък хляб продаваха тела, от които и дяволът би се погнусил, но за тях това бе най-лесният начин за препитание; разбойници, които в началото бяха тръгнали по този път в името на справедливостта, но постепенно бяха променили идеалите си и ограбваха вече не само богатите,а и бедните; лъжци, които сякаш тази дарба им е вродена; пияници, които за да не мислят за проблемите си, винаги бяха под въздействието на алкохола; богати, които бяха по-страшни от всички други, защото в душите им не бе останало нищо човешко и бедни, които винаги щяха да си останат такива, освен ако не изгубят и те човешкото.
В тази палитра от неизвестности той трябваше да се запази чистотата на своята душа. Но това не бе лесно. Крадци го обраха, измамници му взеха парите, разбойници го принудиха да работи като роб, докато намери времето, за да избяга от тях, богаташи го обвиниха в измама и отново го превърнаха в роб. И отново избяга, но вече като престъпник, който нямаше никакво бъдеще и бе търсен от закона. Онзи закон с безброй вратички, който никога не засяга богатите, но е строг към останалите.
Лъган и мачкан от несправедливостите на живота, се принуди да краде, за да се препитава, да лъже, за да не води живот като скот. Усещаше как се променя и започна да приема престъпленията като нещо нормално. Започна да се плаши от своите постъпки. Разбра, че започва да прилича на останалите. След години скитане реши, че трябва да направи нещо. Отчаян и беден, тръгна по обратния път, за да се върне отново на онзи кръстопът, който го бе докарал до това състояние. Вървеше бързо. Пътят му бе толкова ясен и познат, хората толкова предвидими и жалки, че дори не спираше, когато го заговаряха. Всички бяха като него. Сган! И той бе станал като тях с изключение на това, че все още се срамуваше от себе си, а другите бяха загубили това чувство. Съвестта все още говореше в него. С времето все намираше оправдания за своите престъпления и чувстваше как постепенно я губи. Ако тя изчезнеше,  с него е свършено и затова трябваше да се махне от този порочен свят.
Зарадва се, че се е върнал. Погледна в посоката, която трябваше да извърви. Не се страхуваше от този свят, защото го чувстваше свой. Вярваше, че самият той е достоен за него и затова навлезе в него със сигурни крачки. Вървя дълго въпреки умората, защото все още чуваше стенания на предишния. Едва когато заглъхнаха и последните, спря да почине. Беше вече в другия свят. Добрият. Почувства се щастлив, че е там, където е искал винаги да бъде. Въпреки че все още не бе срещнал никого, се радваше, че ще общува с хора, които бяха от неговия вътрешен свят. След като си отпочина, продължи напред. Трябваше да върви дни наред преди да срещне първите хора. Бяха дървосекачи.
-Добър ден, добри хора. Накъде води този път?
-Към живота и смирението.
-Но аз от там идвам.
-Грешиш. Онзи свят е на примирението.
-Не е ли едно и също?- попита ги Урус
-Не е. Примирението е борба за себе си, когато не се бориш за справедливост, приемаш пороците за даденост, забравяш че имаш душа, която ще остане след смъртта, сравняваш се със лошото, а не с по-доброто, и най  вече когато нямаш философия за живота. Тогава за теб той няма смисъл и спираш да се бориш.
-Мъдри са вашите думи. В такъв случай смирението е  борба със себе си, когато се бориш за достоен живот и чистотата на душата си въпреки изпитанията, които ти предлага Животът.
-Точно така. Навярно си уморен и гладен. Бихме искали да споделиш обяда с нас.
Приседна при тях и те го нагостиха. Разказа им своя живот. Слушаха го смълчани и само, когато спираше, за да си отпочине, дървосекачите му задаваха нови и нови въпроси, защото за тях онзи свят бе чужд и страшен. Те не искаха да живеят в него и сякаш страшните разкази, които излизаха от устата на Урус, все повече ги убеждаваха, че са избрали правилния път.
На свечеряване тръгнаха към своите къщи и го поканиха да им гостува. Той се съгласи, защото така щеше да бъде поне на завет и на сушина. Прие поканата на един възрастен дървосекач. Той имаше жена и дъщеря. Момичето беше толкова красиво, че Урус я пожела. Уплаши се от своите мисли, защото те бяха мисли, чужди за света, в който бе вече. Тези мисли го връщаха в порочния свят, от който искаше да избяга, а не можеше. След като се навечеряха, дървосекачът даде надника си на жената, която ги сложи в една кутия. После го въведоха в стаята за гости и за пръв път от много години имаше възможността да спи на легло. Впечатленията му от деня и най вече думите на дървосекачите го караха да се замисли за своя живот и предстоящото бъдеще. А те, мислите му се преплитаха като змии, които сякаш само впиваха зъби в душата му и вливаха отровите на съмнението. Трябваше да се бори със себе си, защото помислите му бяха порочни. Спомни си как жената прибра парите в кутията и му хрумна, че би било лесно да ги открадне. Отново се уплаши от себе си и тези мисли го накараха да се почувства чужд в този уж негов свят. Осъзна, че бе се променил и ще му бъде много трудно да стане като дървосекачите. Беше живял в страна с пороци и той ги бе приемал почти като нещо нормално. Въобразяваше си, че е по-различен от останалите, но едва сега разбра, че се е заблуждавал. Не, той не би посегнал нито на момичето, нито на парите, но самите мисли го караха да не бъде горд със себе си.
На сутринта дървосекачът го събуди в ранни зори. По време на закуска му предложи да работят двамата и това, което спечелят, да си го разделят. Урус смяташе, че това е несправедливо, но след дълги увещания се съгласи. Работата бе тежка и за несвикнал на такъв труд човек, денят изглеждаше много дълъг. На вечеря дървосекачът раздели надника на две, като даде едната част на жена си, която го сложи отново в онази кутийка, а останалата половина  подаде на Урус. Изпитващ угризения от снощните си мисли, Урус предложи и неговите пари да влязат в кутийката, с което домакинът се съгласи при условие, че когато и да са му нужни пари, може да си взима от нея. Тази кутийка стоеше на една полица редом с чинии и разни купички. Не се криеше, защото нямаше от кого. Тя бе изкушение за Урус, но така той имаше възможността постепенно да го отхвърля и с времето се сещаше единствено, когато се прибираха там парите.
А дните летяха. Със силата на своята младост всеки ден помагаше на старите хора с каквото може. Така смяташе, че компенсира донякъде недостатъците на своите порочни мисли.
Изминаха месеци и Урус все повече се измъчваше, че притеснява хората със своето гостоприемство. Една вечер, когато сметна, че всички са заспали, нарами торбичката си и се измъкна в мрака. Не знаеше накъде да тръгне, защото не познаваше пътищата. Мъчно му беше, че напуска този дом, защото никога не бе изпитвал толкова добро отношение спрямо себе си. През целия си нещастен живот не познаваше какво е да те обичат и да се грижат за теб. Едва тук разбра това. Никога нямаше да забрави тези добри хора. Никога.
С плувнали в сълзи очи потърси в мрака пътеката, която ще го отведе далеч от изкушенията, които все още не бяха го напуснали. А и тези добри хора не заслужаваха да приютяват недостойни, какъвто бе той. Знаеше, че бяга не от тях, а от себе си, но решението бе взето.
И точно в този момент почувства една ръка, която легна върху рамото му. Беше дървосекачът.
-Ако си решил да тръгваш, изчакай утрото. То е по-мъдро, а и пътищата са по-ясни.
-Да, смятам да тръгна, защото виждам, че съм ви в тежест, а и надникът си разделяш с мен, вместо да го получаваш сам. Искам сам да се прехранвам, а не да лежа на гърба на друг.
-Разбирам те, но и двамата знаем, че истината е другаде. Ела, прибери се и се наспи. На сутринта, ако все още държиш на решението си, вземи тези пари за из път. Те ще ти трябват, докато се установиш. На всички ще ни е мъчно за теб. А ако пък решиш да останеш, това ще бъде истинско щастие за нас.
-Наистина ли?- не можеше да повярва Урус
-Наистина. Предполагам, че когато премахнем изкушенията, душата ти ще се успокои и мислите ти ще са чисти.
-Нима сте разбрали?
Старецът поклати глава в знак на съгласие.
-Дори кутията с парите я измислих, за да те изпитам. Ти си един прекрасен младеж. Честен и добър. Исках да имам такъв син и се радвам, че сега го виждам в твое лице. Бих се радвал, ако и мъжът на моята дъщеря бъде като теб.Ти си за този свят, въпреки че сам не вярваш на това.
-А дъщеря ви би ли се съгласила да се омъжи за мен?
-Жени! Можеш ли да ги разбереш? Но погледът  й става по-различен, когато те гледа.
-Наистина ли?
-Ох, младост!-промълви старецът и тръгна да се прибира.
Урус също се прибра в стаята си и трудно заспа с мислите си!
На сутринта се събуди по-късно от друг път. Дървосекачът отдавна бе тръгнал на работа, а в кухнята майка и дъщеря вършеха домакинската си работа.
Още вечерта Урус реши, че би било много глупаво да избяга от тези добри хора, от красивата им дъщеря, от която просто не би намерил по-достойна и реши твърдо да остане. Тъй като се срамуваше да изрази чувствата си пред майката на момичето, набързо излезе навън и нарами брадвата.
Обърна се назад и видя момичето, което му бе приготвило вързоп храна за през деня. Лицето й сияеше от щастие, че момчето ще остане завинаги в този дом. Усмихна му се и му пожела спорен ден.
Урус припряно я целуна по устните и със забързани крачки тръгна да догони стареца.
Сега вече искаше да гради този свят, в който най-после повярва, че е и негов.

Старият индианец октомври 24, 2009

Страданията са толкова нужни на душата, както въздухът, водата и храната за тялото.

Старият индианец вече много дни и нощи стоеше безмълвен пред типито и страдаше. Страдаше за миналото, страдаше за хората и разбитите съдби. Звездите бяха обсипали небосклона, но той не ги забелязваше. Горещият вятър през деня се сменяше със студен през нощите , но той не го усещаше. Не чуваше нито воя на койотите, нито песента на птичките, защото душата му бе пуста. Племето го нямаше и типитата стояха празни. Белите избиха непокорните, отвлякоха жените, а останалите принудиха да им работят. В техния свят момичетата продаваха телата си, мъжете пиеха огнена вода, която ги правеше глупави. Белите хора познаваха много начини за унищожение и успяха да го направят. Много индианци доброволно се съгласиха да живеят като белите, вместо да изберат смъртта в битка и да умрат свободни. Старият индианец не можеше да проумее защо неговите братя предпочитаха живот сред лъжи и безчестие, живот в дървените къщи, живот без собствено мислене. Нима един кон, едно типи и лък не са достатъчни, за да си щастлив!? Защо трябва непременно да притежаваш много коне, дървена къща и пушка? Това не ги ли заробва, не ги ли прави алчни и подвластни, не променя ли ценностите им!? Много въпроси си задаваше старият индианец и все не намираше отговор за тях.

Много луни и слънца преминаха от тогава. Сезоните се сменяха един след друг, а Старият индианец все стоеше пред типито и търсеше отговора за превратностите на Съдбата. Много мисли преминаха като ято птици през главата му, но отговор нямаше. Не искаше да умре, без да е прозрял мъдростта, а времето му за живот бързо отминаваше като пролетен сняг. Вече все по-трудно си набавяше храна и може би тази зима щеше да поеме по пътя на мъртвите.
Първите снежинки вече се топяха в запаления огън пред типито. Старият индианец се загърна по-плътно с мечата кожа, но въпреки това му бе студено. Спомени от детството го обсипваха като снежец. Спомни си за своята майка, първия лов, изпитанията, на които бе подложен, за да стане мъж, радостта от раждането на децата си и още хиляди скъпи спомени, които вместо да радват, натъжаваха старческото му сърце.
И тогава си спомни легендата за Слънцето, която им разказваше старият шаман. Насядали край огъня,  те, деца и възрастни, слушаха предания и легенди, разказвани от уста на уста поколения наред.

Някога, когато дори човекът не е съществувал, Земята била много, много красива. Пъстроцветни пеперуди прехвръквали и пиели нектар от ароматните цветя, обгърнали цялата Земя. В безкрайните и гъсти гори се чували нежните песни на птичките,  в перата , на които сякаш се бе вплела самата дъга. Ромонът на потоци и реки привличали многобройни животни. Независимо от различията си, те живеели в хармония и взаимно се търпели. И всичко това било прекрасно до нощта, когато буйни води започнали да се спускат от планините. Те къртели дървета и огромни камъни, които влачели към равнините. Сънни птици погивали сред пречупени дървета, хиляди животни бивали убивани от тежките камъни или удавяни в клокочещите води. Реките издълбавали бреговете си и излизали от коритата за нови, все по-жестоки унищожения. Там водите покосявали нежните цветя и измивали почвата, като я натрупвали с кал и тиня. Цяла нощ не спирал този ужас, и когато Слънцето показало своя лик над обезлесените планини, всичко спряло на мига. Нямало я вече онази красота, с която се гордеела Земята. Всичко било пусто и мрачно. Малкото останали пеперуди не намирали цветя, за да пият нектар. Животните освирепели, започнали да се преследват и унищожават.

Заплакала Земята:
-Ти, Вода проклета, защо унищожи този  прекрасен свят и го направи кален и мръсен!? Нима не си част от мен!? Защо ми причини тази болка!?
-Аз съм част от твоето същество и никога не бих ти причинил тези нещастия , ако не бяха облаците, които изсипаха дъждовете си над теб.
-Облаци бели, що ви сторих, та ми причинихте тази болка!? Нима не съществувахме в хармония с вас!? Какво сгреших, та изсипахте своя гняв върху мен!?
-Живяхме в хармония! -отвърнали облаците. Нищо лошо не сме видели от теб и никога не бихме ти причинили зло, ако не беше Слънцето. То караше водите да се превръщат в облаци и то е причина за твоето нещастие.
-Слънце Височайшо, каква злина ти сторих и с какво те обидих, та ми донесе този кошмар!?  Нима не бях твоя вярна спътница и не възхвалявах ли твоето величие всеки ден? Какво те накара да ми причиниш тази болка?
Слънцето нищо не отговорило и бавно се скрило зад голите планини.
Минали дни…
Постепенно изниквали все нови и нови по- красиви цветя изпод калта. Малкото останали пеперуди се радвали на сладкия нектар и весело танцували над тях. Животните започнали да се укротяват и да се крият сред поникващите храсти. Земята се радвала на всяко поникващо цвете и на всеки филиз, пробиващ втвърдената от Слънцето кал.
Минали години…
Земята започнала да придобива предишния си вид. Ставала все по-красива. Радвала се на това, но винаги поглеждала с недоверие и страх към Слънцето.
Един ден тя отново го попитала:
-Толкова години отминаха, а аз все още не мога да разбера, защо постъпи така с мен, твоята вярна спътница?
-Ще ти отговоря!-отвърнало Слънцето.Ти беше щастлива от своята красота, защото я приемаше като даденост. Ти не оценяваше, това което имаш и си мислеше, че другото не съществува. Сега, когато знаеш, че съществува и другото,оценяваш по достойнство всеки цвят и всяко дърво. Нима щеше да ги оценяваш така, ако не се беше случило нещастието? Никога! Затова ти донесох страдания, за да погледнеш в себе си и да откриеш това, за което не си се замисляла преди.

Тази легенда накара Старият индианец да се замисли и за своите страдания и да намери отговора, който толкова дълго чакаше.

Разбра, че Всевишният донася страдания само на хората , които обича и е безразличен към  примитивните. Ето защо възвишените страдат, а глупците се радват.

Разбра защо като младеж баща му бе суров към него и за най-малката грешка, която допускаше, а проявяваше снизхождение към пакостите на чуждите деца. Защото той, както и Всевишният, обича своето дете и е безразличен към тези, които няма в това си прераждане да достигнат някакво развитие.

Той разбра, че страданията на човешката душа са индивидуални за всеки човек и само този , който разбира защо са го постигнали, може да развие собствената си такава.

Разбра, че човек не трябва да страда за това, че близките му са в беда или унищожени, защото това е било част  от техните и своите страдания, за да се развиваме.

Разбра също ,че едно частично или пълно унищожение на материята не погубва човешката душа, а може да й донесе само полза.

Разбра също, че вече може спокойно да умре, прозрял философията на своето съществувание. Бе понесъл достойно страданията, без да престъпи душевния си мир и да опорочи сърцето си. Нямаше какво повече да търси в този живот. Бе готов да поеме по пътеките на мъртвите.

Това се случи същата зима…

Койотите дълго разнасяха мъртвото му тяло из прерията и всеки път неспокойно се ослушваха, щом вятърът донасяше в ушите им протяжната песен на Стария индианец.

Приказка с магии август 24, 2009

Нима очакваш Всевишният да ти опрости греховете, ако ти самият не можеш да прощаваш!?

Някога преди толкова много години ,когато дядото на моя дядо е бил още невръстно момче и по пътищата пътували не само кервани , но и магьосници и феи, живял един млад момък, който си имал разбира се жена, от красива по-красива. За работна не била кой знае колко , но за сметка на това устата и палава. Имали си те две дечица, от красиви по-красиви и от умни по-умни. Работил момъкът от сутрин до здрач на нивата за да изхрани семейството си. Обичал силно жена си и ú помагал с всички сили в домакинството и отглеждането на децата. Готов бил в огъня да се хвърли заради нея. Толкова силна била любовта му и въпреки че забелязвал някои нейни недостатъци, благородно й прощавал. Тя като всички много красиви жени не блестяла с ум, но за сметка на това постоянно изтъквала красотата си и натяквала на момъка, че с тази си красота е можела да постигне много повече от това, което е постигнала до тук, и ако не била майка й сигурно би била сега чорбаджийска жена. Момъкът млъквал, защото преценявайки това, което  й дава, бил наясно, че наистина с нейната красота би постигнала повече.

По тези времена често по земята бродили разбойници. Веднъж , когато момъкът бил на полето, дошли те в къщата и отвлекли красивата му жена.

Прибрал се той и що да види: жена му я няма , а децата плачат и разказват какво са видели. Заплакал и момъкът, напълнил бохчата с храна, хванал децата за ръчички и поел по пътищата , за да я търси.

Вървял, вървял дни наред и разпитвал по всеки хан, във всяко селище, но никой нищо не знаел и не бил чувал за красивата му жена.

Един ден приседнал  под сенчестите клони на един стар орех, хем да се нахранят, хем да се спасят от ужасните горещини, хем децата да отпочинат и поспят. И точно когато децата заспали, а той прибирал храната в бохчата, незнайно откъде към него се приближил един старец.

След като се поздравили, старецът поискал да се скрие от слънцето под дървото. Момъкът се съгласил и от приказка на приказка му разказал неволите си и накъде е тръгнал.

Старецът го погледнал строго и му рекъл:

– Правилно е казано:

Бог от своя  дух ангелите сътвори  и от плътта си Сатаната.

И рече им: „ Създайте твари, които да се мразят и да се обичат.

А когато спрат да се целуват, с обидни думи те да се наричат.”

Тогава Ангелът мъжът създаде, а Дяволът,  разбира се – жената.

-От думите ти разбрах, първо, че тази жена никога не те е обичала, защото си бил добър към нея, а е казано:

Ако жената ти боготвориш,

любов в сърцето й не ще откриеш.

Скалата, колкото да я ториш,

не дава плод, щом  не я  разбиеш.

-Второ, че е заминала при разбойниците, повече по собствено желание, отколкото по тяхно. Трето, бих те посъветвал да се прибереш у дома, за да не мориш децата и да забравиш за нея. Вярно, че е казано:

Не ще избягаш от бедата,

щом трябва да се случи.

Подвластни щом сме на Съдбата,

а Късметът е покорно куче.

Скочил момъкът, разгневен от думите на стареца. Поискал от него веднага  да му се извини и да си върне думите назад, защото, ако не била любовта към жена му, никога не би рискувал да тръгне в  неизвестното.

-Добре –отвърнал старецът-ако аз не съм прав, ще си върна думите назад, но ако ли не -обещаваш ли да изпълниш това, което ти казах.

Съгласил се момъкът. Тогава старецът докоснал раменете му, и тъй като бил велик магьосник, а в тези времена магьосници се срещали по път и над път, двамата полетели. Момъкът виждал как се отдалечава бързо от децата си, после дървото започнало да се губи, превърнало се в точка и изчезнало. Гледал земята от високо и се страхувал да не падне и да остави децата си сираци. После приближили гора и влезли в нея. Дърветата профучавали със съскане покрай тях и изведнъж намалили скоростта, спрели до някаква поляна, а посред нея-къща. Приближил се момъка до прозореца и погледнал какво става вътре. Десетина разбойници се наливали с вино и пеели песни. Чашите им наливала собствената му жена. Лицето й греело в щастлива усмивка. Дори плесниците по задника й я радвали и често, често сядала на коленете на разбойниците. Момъкът разбрал, че магьосникът е прав и само кимнал към него с глава. Отново полетели бясно назад, и когато пристигнали, децата още спели.

-Аз ще изпълня това, което съм казал, но не мога да разбера, защо жена ми постъпи така. С какво я обидих и нараних.

-Синко мой, никога не вярвай на жените, когато говорят, защото думите при тях са празни. Мислите им често коренно се различават от делата. Природата ги кара да избират силния и лош, понякога жесток човек, защото това ги кара да вярват, че така ще бъдат сигурни в отглеждането на децата и поколението ще бъде защитено. Казано е:

Не я жали, щом на тъпак е тя пристанала.

От мазохизма нещичко е взела.

Кокошката,  макар и без пера останала,

е винаги щастлива под петела

Ето защо понякога съжителството им с добър човек ги дразни и го подлагат на непрестанен тормоз. Материалното пък ги кара да търсят такъв , който да ги подсигури в отглеждането им. И тук е казано:

Като печелят, жените имат сатанински дар.

Дори душата си да й  дадеш,  тя иска и се не трае.

Като кокошката в препълнен от житото хамбар,

кацнала отгоре пак ще рине с крак. Защо? И тя не знае.

-Страхът от израждане на поколението е заложено в авантюризма им, който пък ги кара да търсят разнообразието, ако го намерят, често забравят за близките си. За душата говорят много, но разбират значението на това едва, когато започват да изпитват нужда от доброта, внимание и любов, тъй като там, където са отишли, тези неща не съществуват. Ето защо те съветвам да се прибереш у дома, и ако жена ти осъзнае, че има нещо много по-ценно от това, което е в първичната й природа-тя ще се върне. То запомни:

Ако от жена очакваш ти наслада,

недей я боготвори при нужда.

Накарай я от безразличие да страда,

че като я отблъскваш се възбужда.

После магьосникът изчезнал като дим и повече не се видял.

Върнал се момъкът у дома, и въпреки че му било още по-трудно, отново ходел от сутрин до мрак на нивата , а вечер се грижел за децата си.

Минали години.

Една сутрин жена му пристигнала. Започнала да му разказва  как е била отвлечена, колко й е било мъчно за него и за децата и с какви трудности е успяла да се прибере.

Момъкът не споменал нито за стареца, нито за това, което е видял. Само целунал жена си, прегърнал я и отново заживели заедно както преди с една малка разлика в отношенията им – любовта му била мъртва.

Тъй както пясъкът захвърлен с цел в пещта,

ще се превърне в диамант , заслепяващ ни очите.

Така и Бог изпраща внезапно любовта,

за да изпита чувствата ни и промени съдбите.

Старата игла юли 12, 2009

Тези, които прекъсват мъдростта на миналото,нямат бъдеще.

– Майко, защо не я изхвърлиш тази игла? Толкова е ръждива вече, че не минава през плата!
– Знам, използвай друга, но е на баба ти и сърце не ми дава да я изхвърля. Виждаш ли ухото на иглата как е по-заоблено? Казваше ми, че нейната майка я купила, когато започнала да не може вече да вижда добре. Сега и аз я използвам понякога поради тази причина, но най – вече сърце не ми дава да я изхвърля, защото ми напомня за моята баба и за майка ми.
–
Това беше толкова отдавна, когато бях още юноша. Още пазя тази игла, защото ми напомня за моята майка, която отдавна я няма.
–
– Тате, каква е тази игла тук? Измъчих се с нея! Защо не я изхвърлиш? Другият път, като дойда на село, ще ти купя нови игли, за да не се мъчиш с тази.
– Тази игла е спомен от баба ти, сине.Нейната баба я е държала, после майка й, след това аз, сега и ти.
– Тате, престани с тези сантименталности! Огледай се! Станал си вехтошар. Мебели, които се разпадат и не искаш да ги подменим, дрехи, които няма да носиш, но са ти спомен от дядо и баба, вещи, които никога няма да сложиш за украса, одеала от преди век, черги , покривки и какво ли не още, които никога няма да използваш, а и ние също. Всичко е затрупано от вехтории и няма вече къде да  сложиш нещата, които наистина са ти нужни. А нашите? Влизаме в стаите и спим, а дрехите, които сваляме, няма къде да ги приберем. Помогни ни да разчистим тази къща!
Синът ми наистина беше прав, но сърце не ми даваше да захвърля на бунището скъпи за мен спомени. Животът продължава напред и трябва да отстъпваме на новото. В края на краищата това са само вещи, които никому никога не биха послужили.
– Прав си, сине! Тъй като сърце не ми дава да видя как се изхвърлят спомени, направи каквото трябва, но нека това да стане когато ме няма. Ще ти дойда на гости в града, а ти ще почистиш къщата тук, на село. Когато свършиш, ще се върна. Съгласен?
– Съгласен, тате! – очите на сина ми грейнаха от радост. Явно този проблем отдавна го е мъчил и сега сякаш не можеше да повярва на открилата му се възможност да въдвори ред в къщата.

–
-Е, тате, харесва ли ти?
Разглеждах ”новия” си дом и не можех да повярвам, че някога съм  живял тук. Нямаше ги старите мебели, нямаше ги порцелановите съдове за ориз, брашно, сол и подправки. Нов ламинат заменяше стария балатум, а дървените прозорци бяха заменени с алуминиеви. В шкафовете бяха останали само моите дрехи, тези на сина и внуците ми, няколко одеала и бельо. Нямаше ги старите черги, тъкани от баба ми, покривките, везани от майка ми, нямаше нищо от спомените. Стана ми тъжно.
– Сине, нищо не си оставил, което да ми напомня за миналото. Всичко си изхвърлил.
– Как може да си помислиш, че ще изхвърля всичко? Я погледни в игленика! Старата игла!
– А, иглата си оставил? – забодена на върха си, защото просто не можеше да потъне по-дълбоко от ръждата, без да разкъса плата.Иглата бе единственото нещо, което ме свързваше вече с миналото. Все пак бях доволен и от този факт.
– Благодаря. Въпреки че ми е тъжно, не мога да не съм откровен и да не призная, че къщата е станала „градска”.
– Благодаря ти, тате. Искам да ти призная, че и на мен ми беше мъчно,  като изхвърлях вещите, дори много. Идваше ми да заплача, но трябваше да го направя. Обещавам ти , че аз също ще запазя иглата и ще кажа на моите деца да направят същото, въпреки че може би след време и те ще си помислят за мен, че съм сантиментален старец. Все пак е само игла, нали?

Вредител

Природата все някога ще осъзнае, че Човека е най – голямата й грешка и ще го унищожи.

Някъде, в някакво село, сред гъсти гори и тучни ливади, живеели мирни хора. Сеели, царевица, тикви, картофи, боб, отглеждали животни и чрез тях се изхранвали. Тежко преживявали, защото не бил лек селският труд, но още по-тежко станало положението им, когато край селото се появил огромен глиган, който всяка вечер опустошавал реколтата им. Едно голямо куче пазело селото им от чакали, вълци, мечки и от самият глиган дори, но въпреки цялата си преданост и усилия, било невъзможно да бъде навсякъде, за да го прогонва. Видели се хората в чудо. Макар, че по цели нощи пазели реколтата си, глигана се появявал ту тук, ту там и обезсмислял труда им. Уморени от напразни усилия и отчаяни от сполетялата ги беда, те се събрали и решили да
повикат един прочут ловец, на когото да заплатят с каквото могат, но да ги спаси от сполетялата ги беда.
След няколко дни пристигнал ловецът. Висок, строен, широкоплещест, преметнал огромната пушка през рамо, всявал респект сред селските труженици и давал надежда, че в най-скоро време ще бъдат освободени от вредителя. Хората го оприличавали на древен бог и го посрещнали като свой освободител. Настанили го в най-хубавата къща и нагостили с най-отбрани ястия, макар че повечето не били вкусвали от дълго време.
На сутринта цялото село се събрало пред къщата, в която бил настанен и очаквало неговите решения, за да помогне всеки с каквото може. Дълго чакали ловецът да се наспи, защото знаели, че е извървял дълъг път и умората си е казала думата. Слънцето било високо, когато той излязал от къщата, видял насъбралата се тълпа и провикнал:
-Аз съм зает човек и нямам толкова свободно време, че да се занимавам с дребни неща. Сега искам да ми дадете подробни сведения за местообитанието на глигана. Искам да знам в кои ниви ходи да се храни, по кое време и изобщо всичко, което знаете за него. Днес ще обиколя наоколо, за да се запозная с местността и довечера ще
изляза, за да се срещна с него лице в лице. Утре глигана вече няма да го има и ще си тръгна начаса, защото ме чакат и в други села, хора като вас, изпаднали в беда.
-Това се казва делови човек! – шепнели си хората – Господ го изпрати при нас! Защо няма повече като него!? Юначага.
-Ние имаме едно куче, което пази селото ни от вълци, мечки, чакали и глигани, – обадил се един-ако желаеш може да го вземеш със себе си, за да ти помага.
-То, ако беше добър пазач, нямаше глиганът да ви опустошава реколтата, нали!? – отвърнал ловеца.
Хората си премълчали, за да не го обидят, а той продължил:
-Но за да не се чувствате пренебрегнати, все пак ще го взема. А сега на работа, защото както ви казах:време за губене нямам.
Селяните си разотишли, един му довел кучето и ловецът поел към гората.
Не минало и час-два и от към гората проехтял изстрел. Селяните се зарадвали.
-Браво на ловеца! Колко бързо му видя сметката на този пакостник! Хайде да отидем да видим глигана. Колко ли е голям!? Ето, това се казва делови човек!
Вкупом всичките поели към гората. Когато пристигнали на мястото, от където проехтял изстрела, видели в краката на ловеца да лежи един огромен елен с великолепни рога. Те често се възхищавали на гръмогласния му рев и великолепната осанка. Сега стояли пред тялото му с наведени глави и съжалявали, че няма повече да му се радват като жив.
Усетил разочарованието им, ловецът викнал към множеството:
-Това ще бъде наградата, която ще получа, след като ви спася от глигана. Главата остава за мен, а месото си го разделете както решите.
-Е, все с нещо трябваше да му заплатим на човека. Като нямаме пари, и това е решение. Добър човек излезе. Да, така ще нагостим децата си с дивечово месо. Хайде да го пренесем до селото и да го разделим по братски.
На другият ден ловецът отстрелял няколко заека, които отново дал на селяните. На следващият им донесъл фазани и яребици. После сърна. Глиган. И така ден след ден. В тази гора никога не бе се мяркал ловец и
доверчивостта на животните им носела смърт.
-Какво става с глигана!? – питали го хората -Защо не го убиеш!? Все още разравя нашите ниви и пакости!
-И това ще стане. Много е хитър и не излиза на мушката ми. Но няма да е за дълго. Не се безпокойте, докато не го унищожа, няма да си тръгна от тук.
-Е, поне не гладуваме, както преди! – продължавали да се самоуспокояват селяните. – Храна има предостатъчно, пак благодарение на него. Ловната страст в него говори и затова отстрелва всяка твар, която му се изпречи. Ние нямаме тази негова страст, но трябва да го разберем.
Така минавали дните, докато гората опустяла. Тези животни, което не били попаднали на мерника на ловеца, избягали в други по-отдалечени гори. Дори вълците и чакалите изчезнали, защото нямало с какво да се хранят. Все по-рядко можело да се чуе песента на птиците. Настанала ужасяваща тишина. Само глиганът унищожавал все повече и повече реколтата на хората.
Един следобед, отново излязъл на лов с кучето си. Поели по едно дере, после в друго и тогава изведнъж кучето се впуснало в гъстите храсти със свиреп лай. След кратка борба, от там изскочил глигана. Ловецът веднага го взел на прицел, но кучето така здраво бе хванало задния му крак, че глигана колкото и да се мятал, не можел да се освободи. За съжаление, то винаги било под прицела на ловеца. А той не искал да изпусне глигана. Ако това станело, трябвало още дълго да стои в това село. „Войната иска жертви! Няма да ставам за посмешище, заради един дръглив пес!“ – помислил си той – „Това куче ми пречи, за да спася селото от тази напаст!“ Гората проехтяла от два изстрела.
Селяните отново поели към гърмежите, с нова надежда. В това време ловецът се надвесил над мъртвото куче, изкарал нож и разпорил корема му. „Ще им кажа, че глигана го  разпорил. Ако започна да им обяснявам, надали ще разберат ситуацията, която ме принуди за да убия и двете животни. Те са глупави хора и може да ме разберат погрешно. По – важното е, че ги освободих от вредителя.“
Когато пристигнали селяните и видели стореното, толкова се натъжили от смъртта на кучето, че не можели да се зарадват на избавлението им от глигана. А той бил толкова голям, че кучето изглеждало като малко кутренце.
-Е, виждате, че не можах да опазя кучето. Глигана го разкъса пред очите ми, но аз успях да отмъстя за неговата смърт. Ще взема главата на глигана за спомен от тази неравна борба. Вие сте спасени от този звяр. Още днес ще си тръгна, защото ме чакат и други хора изпаднали в беда. Знаете колко е тежко, когато не си помагаме.
След час, нарамил главата на глигана и елена, ловецът поел по обратния път. Дълго гледали селяните след него, докато напълно го изгубили от погледа си.
-Добре си бяхме с глигана! Този е къде по-голям вредител! – продумал един старец.

Магазин

Не постигай нещата на всяка цена, защото тогава повече губиш, отколкото печелиш.

– Защо бе, дядо? Какво толкова – едно дърво!
Дядото беше седнал на столчето и мрачно гледаше смокинята. Толкова години вдишваше аромата й, а сега… Искаха да я отсекат!
”Защо да пречи на магазина?” – недоумяваше старецът. Той може да се вдигне и от едната страна на смокинята, и от другата.
– Не знам, Янко! Не знам! Грехота е така да се погуби едно дърво ей тъй за нищо, дето се казва. Живо същество е това! Мисля си, че може да вдигнете магазина встрани от смокинята.
– Стига бе, дядо! Сякаш ще убиваме човек! Хората що дърва секат за огрев, а ти? Пък и нали знаеш, магазин на кьоше…
– Вярно е, ама мъка ми е за нея! Та тя е на… – старецът замълча за миг и продължи. – На нея аз съм се катерил. На нея баща ти съм люлял, Бог да го прости! Забрави ли, че като малък не можех те сваля от нея. Баба ти, като беше жива, какви сладка правеше – от зелени смокини с портокалова коричка и бадем в тях, забрави ли?
– Хайде, хайде, за една смокиня ще се поболееш!
– Не е така! Мъка ми е, защото това дърво само ни е радвало, плод ни е давало, що мастика сме изпили под неговата сянка, а и е най-старото в града. Колко много години са му били нужни, за да стане такова голямо, а сега за бързо и да го няма, защото магазин ще се прави!
– Чак пък   само да ни е радвало… – намеси се снахата. – Да не забравяме колко паяци и мравки има по него, та чак в къщата влизат. Пък и като почнат да зреят смокините по върхарите и да падат като бомби отгоре, и да се разпльоскват по земята!  Наесен да не говорим, че само листа събираме.
Старецът отново замлъкна.
”Вярно е, ама не може всичко да е хубаво. Как ги обичаше бабичката тези смокини!? Мине се, не мине и ме накара да се покатеря на дървото, да й търся узрели. А аз ще й я обеля и хоп, в устата ще й я дам.”
Очите му се просълзиха и внукът му забеляза това .
– Стига бе, дядо! – врътна се и влезе в лятната одая.
След малко излезе оттам с цигара в уста.
– Знам, че ти е мъчно и те разбирам напълно, ама виждаш, че с парите за три месеца от курорта не можем да вържем двата края. Разбираш, че трябва някакъв друг доход да имаме. Ако направим магазина от едната страна, всички, които минават по другата улица, ще го подминават, без да знаят, че изобщо съществува.
– Ама, хората ще го научат!
– Кои? Курортистите ли?
– Правете, каквото сте решили! Може би съм вече много стар, за да проумея някои неща, пък и да решавам живота на хората на тази възраст, не бих си позволил.
Старецът въздъхна тежко и замълча. Знаеше, че съдбата на смокинята вече е предопределена. Надигна се с мъка от стола и затътри крака към одаята, за да си полегне, уморен от безкрайните уговаряния, които вече беше забравил кога започнаха.
На другата сутрин  след няколкочасов рев на резачката смокинята беше нарязана за огрев и прибрана в избата.
Няколко месеца по-късно старецът вече го нямаше, беше си отишъл.
Магазинът бе построен и за новия курорт работеше на пълни обороти.
Веднъж в магазина влезе мъж на средна възраст. Разглеждаше безцелно стоките по витрината. Явно изчакваше да излезе и последният клиент.
– Отдавна не съм идвал на море, тъй като имах доста проблеми, но градът ви така се е променил, че вече не мога да се ориентирам добре. Бихте ли ми помогнали?
– Разбира се! Познавам целия град.
– Някъде тук живееше бай Ставри – изключително добър и гостоприемен човек. В двора му имаше една огромна смокиня.Та исках при него да отседна.
– Да, да,  на точното място сте, но го няма вече и дядо Ставри, и старата смокиня. Дядо се помина преди половин година, а смокинята отсякохме заради магазина – пречеше.
– Жалко! Сладкодумен човек беше. И мъдър. Щеше ми се пак да поприказвам с него, да пием по една мастика, пък и от смокинята да си похапна, ама щом Господ е рекъл тъй. Между другото, беше ми споменал, че това дърво го е засял баща му, когато дядо Ставри се е родил. Жалко, много жалко – заклати тъжно глава странникът и се запъти към вратата.
– Ако не сте отседнали никъде, заповядайте у нас! – опита се да разведри обстановката Янко.
– О, благодаря ви много, ама аз заради две незабравими неща съм дошъл в този град. Иначе, курорти много и квартири, дал Бог, под път и над път! Понякога един човек или едно дърво могат да олицетворяват цял град и ако те не съществуват, то този град е мъртъв, колкото и магазини да има в него.
После кимна с глава за сбогом, отвори вратата и потъна в гъмжилото от хора.