Khagan

август 12, 2015

52451928

Този доктор е глупак!

Тумор в мозъка на Митрето открил. Измама!

Как да има тумор, как,

щом и майка му го казва: Митре мозък няма!?

 

 

август 7, 2015

11705248_734602743317665_8556534760456342047_n

Алчността е главната причина

за разрив в родовите връзки.

Подобно тежка лимузина

превръща локвата във пръски.

 

август 4, 2015

83489836

Този, който за пари и злато е обсебен,

приятел да намери – никога не ще успее.

И само за наследника ще е потребен

– богатствата безмозъчно да пропилее.

 

Преподаватели и учители август 3, 2015

Filed under: Спомени — khagan @ 2:04 pm

сливен 977

До десети клас винаги съм имал отличен по литература. Четях изключително много книги, както художествена, така и енциклопедии и научно-образователна литература. Пишех стихове и бях сравнително добър поет. В гимназията имах един приятел, който бе изключителен, надарен с дарба, която мисля, че аз не притежавах в такова огромно количество. Казваше се Силвий Бекяров. Може би тази конкуренция ни караше да създаваме все по-добри и по-добри стихове. Срещахме подкрепата на учителите, които ни преподаваха и се съобразявахме с техните забележки относно ритъма, строежа, музикалността и смисъла на произведенията, които създавахме. Но в десети клас ни представиха нова преподавателка, която изобщо не се интересуваше от нашето творчество и по никакъв начин не показа, че се интересува от него. И двамата почти моментално от отлични станахме добри ученици. Разсъждавайки върху обстановката със Силвий стигнахме до заключението, че може би това са реалните оценки, които заслужаваме, а отличните преди това сме имали само благодарение на благоволението на преподавателите ни. По-ниските оценки разбира се, не ни отказаха да дерзаем. Е, споделяхме творчеството си само в тесен кръг и бяхме благодарни, на съучениците си, които ни подкрепяха. Преди да завършим, всички бяхме почти сигурни, че Силвий ще кандидатства филология, но уви. Нито той, нито пък аз го направихме.

Минаха близо четиридесет години от онова щастливо време.

Аз продължих да пиша, за разлика от моя съученик. Признанието дойде, когато ме приеха в Съюза на независимите писатели в България. Председателят му, който е и днес, Марин Кадиев, ме представяше пред публиката по телевизията, по сбирки в София, Пловдив, Сливен и други градове. А той винаги е бил един изключително скромен и всеотдаен човек, приел апостолската мисия да открива таланти и да ги представя на публиката. Веднъж отидох у тях по работа. Не си спомням по каква. Постоях известно време и реших да си тръгна. Точно тогава външната врата се отвори и в апартамента влезе онази преподавателка, която дори и не забеляза твореца в нас.

-Любо, да ви запозная – това е дъщеря ми.

-Приятно ми е – протегнах ръката аз. – Може би не ме помните, но Вие ми преподавахте литература в гимназията.

-Съжалявам, но толкова много ученици минават през годините, че малко от тях помня.

-Радвам се – намеси се баща й – Сега вече разбирам коя е причината, за да достигнеш до това майсторство в прозата и поезията.

Не исках да обидя този чист човек, като му открия истината. Но тази история още веднъж ми доказа, че светостта и усета на откривател не се предава от баща на дъщеря, а идва свише.

 

 

Отпуска с любимата август 2, 2015

Filed under: Хумор — khagan @ 8:23 am

09

Днес беше понеделник и всички очаквахме неговото завръщане. Преди да излезе в отпуск, най-официално ни съобщи, че се е сгодил и излиза в отпуск. Само можехме да предполагаме как изминал той, но изгаряхме от желание да чуем от първо лице някои по – пикантни подробности.

-Е, разказвай. Как мина?

-Ами двадесет дни се шляехме може да се каже безцелно. Първо бяхме на къмпинг в гората. Честно да ви кажа, още щом навлязохме сред дърветата и Мая се захласна. Заслушваше се в песента на птичките, после изпаднала в умиление се сгушваше в мен, после едвам – едвам стъпваше по тревите и отново се връщаше до мен, за да я галя. Ах, как обичаше да я милвам. Много е нежна и любвеобилна. Вечерта спахме на палатка и тя не си показа носа навън, защото се страхуваше от мрака и непознатия шум на гората. Така силно притискаше гърдите си към мен, че не ми оставаше възможност да дишам дори. Наблизо имаше река и там в уединение се къпехме на воля. Голям майтап беше в самото начало, когато ненадейно една жаба скочи във водата и тя се притисна плътно до мен. Не се отдели поне десет минути от тялото ми, докато не разбра че всичко е отминало и спокойно може да плува.

-Тя може да плува?

-Мая е прекрасна плувкиня е. От планината отидохме на море. И там голяма веселба падна. Случиха се тогава много големи вълни и ми трябваше два часа, за да я убедя да влезе във водата. И после – няма излизане. Пренощувахме в хотел. Беше толкова изтощена, че заспа на мига. После бяхме край един изоставен язовир за риба. Риба да ти види окото. Още щом хвърля и закача. Изкарахме си и там няколко дена, та така мина отпуската.

-Хайде де, – обади се един от колегите – кажи как е в леглото? Това чакаме, а ти ни разказваш дребни неща.

-Вие да знаете от мен сте едни скапани извратеняци.

-Що бе, какво лошо казахме. Нали се обичате?

-Ние може и да се обичаме, но до там никога няма да стигнем.

-Че то е нормално. Що да не стигнете!?

-Кое му е нормалното?

Спогледахме се учудено с колегите, но замълчахме. Работния ден започна. Наведени над бюрата мълчахме и всеки се бе замислил за състоянието на колегата ни. Защо му беше тогава тази годеница? След около час в офиса влезе началника.

-Предупредил съм ви всички, че по време на работа не желая никакви телефонни обаждания, освен ако не са спешни. Петров, някаква жена те търси. Каза, че ти е годеница.

-А, Надя?

Това накара всички ни да скочим от столовете.

-А коя е тая Мая тогава, дявол да го вземе!?

-Кучето ми, извратеняци.

 

 

 

Улук август 1, 2015

Filed under: хумористични пиеси — khagan @ 9:21 am

10264748_665667166802535_1381006537003984503_n

– Какво!? Ще следваш? И аз да хвърля хиляди левове, за да се чудиш след това къде да си намериш работа. Няма да стане тази. Идваш при мен във фабриката.

– Ама тате…

– Не ми таткай. За тези години, пет ли шест ли, ще си докараш повече пари, отколкото аз ще дам за учението ти. Огледай се каква безработица е. И най – много от безработните са висшисти. Никой не ги ще. На капиталиста му трябват тъпи работяги. Е, освен ако не си гений. Ама ти не си. Така че с мен във фабриката. То и там не е много сигурно, но за нощна смяна все се отваря някое работно местенце.

– Нощна смяна?

– Само нощна.

– Ама защо само нощна? Не може ли и дневна?

– Защото само от нощната се печели. През деня всичко се вижда. А през нощта кой видял, кой не видял. Абе ти как мислиш купих този апартамент, това обзавеждане, колата. С висше образование!? С труд и малко алъш-вериш. То с минимална заплата няма как да си платиш данъците само, камо ли да си купиш каквото и да е. Ама държавата като те лъже и ти ще лъжеш. Няма как иначе. Честен ли си – или се самоубиваш или тя ще те убие. Друг път няма. Чакай да те питам аз колко пари даваш за цигари?

– Аз николко. Нали ти ми даваш.

– А, видя ли. Ако пресметнеш най-малкото са сто и петдесет лева на месец. И аз толкова – ето ти триста. При мойта заплата от триста лева, то само за цигари няма да ни стигнат. Ами ток, вода, телефони, храна. Как я мислиш ти!? Сега си на осемнадесет и тате носи, мама меси. Не те е ударил живота, за да видиш как боли. Затова при мен, във фабриката.

– А ти как изкарваш повече пари? От какво?

– Крадях. Да не крия. Даже и сега крада.

– Ами ако те хванат?

– Двадесет години не можаха, ама всичко се случва. Ако е казал Господ: „ До тук!“ – значи до тук. Все ще се намери работа. Доволен съм и на това, което успях да постигна. Изхраних те, отгледах те, дом имаме, кола. Какво повече. Да ама не ми се ще да те гледам как се измъчваш от безпаричие и немотия. Затова при мен. Ами ти и момиче не можеш да си хванеш, ако аз не ти давам пари. Така ли е?

– Така е, ама още съм малък.

– Малък ли? На осемнадесет години – малък бил. Ти знаеш ли, че от осемгодишен всяко лято съм ставал в пет часа, за да разнасям вестници по улиците!? Ти някога да си ставал в пет часа!?

– Сега са други времена.

– Същите са. Капитализъм. Всички искат да им работиш за без пари. Скъсваш се от работа по дванадесет часа, а ти плащат за осем. И като крушка ти висят над главата, за да не я надигнеш и недай си боже запалиш цигара. Те и затова търсят такива, които не пушат. Да не говорим за това как те наемат уж пробно за месец, а после ти намерят кусур и те изгонят, само за да не си получиш отработените дни. И няма на кого да се оплачеш. Навързани са като свински черва и държава и работодатели. Затова-при мен на спокойствие. Е има прах и шум, ама нека това да е кусура.

– И какво трябва да правя там.

– Нищо особено. Пакетираш готовите цигари.

– Само това ли?

– Само това. Е, кръста ти отначало не го чувстваш, но с времето ще свикнеш и като заякнеш там, ще ти от полза със жените.

– Аз така и не разбрах защо трябва да съм само нощна смяна!

– Защото през деня няма как да се свият цигари.

– През нощта не ви проверяват ли?

– Проверяват ни през петнадесет минути, но ми трябваше две години, за да разуча кое как е и да започна играта.

– Звучи много криминално.

– Така е. С годините открих, че в часовете между два и три, човек най-много се отпуска. Тогава началниците обичат да си подремват на бюрата. Точно тогава аз действам. Взимам няколко стека и право горе на тавана. Има една капандура, която ще ти я покажа, а до нея улук. Пускам една по една само кутиите, за да не запецнат някъде по средата. Хубаво е да се огледаш за облаци, защото едно лято ми се случи да ме изненада дъжда и по добре не ме питай колко съм си играл с улука докато го отпуша. След това бързо слизаш надолу и почваш да си работиш ни лук ял, ни лук мирисал. Този улук се намира зад фабриката. Улицата е пуста, освен ако не срещнеш някоя влюбена двойка. До улука съм сложил казан за боклук, та когато отида изкарвам кутиите, дори да мине някой се правя, че ровя в боклука или се изхождам по малка нужда, а дори веднъж се направих на заспял до казана бродяга Но трябва да се интерпретира, иначе край на играта и парите. В улука винаги навирах една чанта, така че кутиите да не падат от улука на улицата, а и да има как да ги пренеса от там.

– А не може ли стекове?

– Не става. Долу улука има чупка и стековете ще се пречупят и съответно цигарите ще се намачкат.

– Колко кутии пускаш?

– Ами в гладни години съм пускал по петдесет, но това е голям риск, защото може да се спрат на снадките.

– Изглежда ми лесно.

– Лесно е, ама трябва да си отваряш очите на четири. Ако даде Господ, за това време, което ще си учил, ще може да съберем пари и да купим апартамент и на теб. А покрива над главата ти, да знаеш е най-важното нещо в един живот. Даже десет квадрата земя да имаш, може да си опънеш палатка и никой не може да те мръдне от там. Твое си е. Лично. Нека това, което си говорихме сега да си остане само между нас, защото кажеш ли на някой – отиваш на борсата.

– А после къде продаваш цигарите?

– Това е друга тема и за нея ще говорим по-късно.

– Тате, мама знае ли за това, което си правил през всичките тези години?

– Щом е още с мен, значи – не.

– Дори на жена си не си казал?

– Днес ми е жена – утре – не. Жените са толкова отмъстителни, че биха те предали и на най – големият ти враг само и само да те видят унизен.

– Мама не е такава.

– Знам ли? Ако научи някога – ще разберем.

 

Моряшко суеверие юли 31, 2015

Filed under: Приказни истории — khagan @ 4:45 pm

013_black_pearl_506

Когато капитана разбра, че аз и Мършата сме качили на борда жени – побесня.

– Не една, а две. – Крещеше той.

За него това бе истинска трагедия.

– Само за два дни кораба ни акостира, а вие тъпи свине осквернихте кораба. Мръсни идиоти, глупави маймуни, не знаете ли, че да се качи на борда жена е бедствие не само за кораба, а и за екипажа!? Дори боговете вече не могат да ни помогнат.

– Ама те бяха индианки…

– Млъкни Цаца! Ако не беше ми помогнал да избягам от Испания, сега щях да те въртя на шиш и да те хвърля на акулите. Сам знаеш какво бедствие може да донесе жена на борда.

– Ама те не бяха със сини очи…

– Млъкни, Мършо! Главата ти е по- празна и от рибешки мехур.

– Дядо, дядо, кажи ми защо са му викали Мършата на твоя приятел, а на теб Цаца.

– Виж какво моето момче, никой никога не знае истинското има на пирата.

– Защо?

– Защото както знаеш, пиратите ограбват кораби. Винаги е възможно да се случи и да попаднеш в плен. Ако знаеш само прякорите на другарите си, няма как да ги предадеш. Дори след мъчения да си признаеш кой си ти, то тях ни можеш, дори да искаш. Та Мършата нямаше навик да се къпе, освен ако не падне случайно през борда и миришеше ужасно. На мърша. Та от там му дойде и прякора.

– Ясно. А за твоя прякор – Цаца?

– Тези индианки, за които капитана побесня, че са на кораба бяха от племето хиваро1. Та това племе имаше за обичай да правят тсантса от главите на враговете си.

– Какво? Тсантса?

– Да, тсантса. Значи като убият врагът, те му отрязват главата, внимателно му одират кожата на лицето и го варят няколко пъти във вода със специални треви, така, че кожата само да се смали, без ни най-малко да се повреди. През това време заравят главата в нагорещен пясък и палят върху нея огън. Така че и та става малка, колкото твоя юмрук. После внимателно налагат отгоре кожата, като е залепват със смоли от каучуково дърво. Тъй като устата остава винаги отворена я съшиват с треви. Украсяват главата с пера и мъниста, за да изглежда по-страшна. Едва тогава войните хиваро знаят, че са победили не само тялото, но и душата на враговете си. Та тази индианка ми подари тсантса, която носех на врата си. Беше направила заклинания върху него за здраве, дълъг живот и победи. Ама на мен ми се струва, че и магия за любов беше направила, защото винаги и с нетърпение очаквах да се завърна в Порт Роял, за да бъдем отново заедно. Та пиратите не се славят с интелектуални възможности, та ми викаха Цаца, която знаеха какво е, наместо Тсантса.

– Дядо, а тялото на убитият войн и него ли са смалявали?

– Не разбира се. Просто са го изяждали, като вярвали, че силата на враговете се влива в тях. Но да продължа по-нататък историята, която започнах да ти разказвам, че става късно и майка ти ей сега ще довтаса. Рох Бразилиано2 беше жесток пират. Посичаше всеки, който му се изпречи на пътя, Всеки, който престъпи законите му, всеки който му противоречи, пък дори и тези, които не искаха да пият с него. Спомням си веднъж бяхме похарчили всичките си пари в Порт Роял и се налагаше да отплуваме веднага, за да превземем някой испански кораб, та да се опаричим отново. Проблема беше, че нямахме абсолютно никакви пари. Тогава капитана ни поведе към една ферма, от която трябваше да откраднем няколко прасета и кокошки. Абе изобщо каквото ставаше за ядене трябваше да го отнесем на кораба. Стопаните ни се запънаха и дори мъжът хвана една вила, а синът му брадва. Рох се вбеси и след кратък бой ги завърза, набучи ги на колове и ги изпече живи. А жените им стояха между два огъня и не след дълго и те издъхнаха в страшна агония.

– Това е отвратително! – надигна се от леглото внука ми.

– Наистина. Разбира се не всички пирати бяха толкова жестоки, но жестокостта е привилегия, ако искаш да се задържиш на власт и да всяваш страх сред подчинените си. Та това, че Рох Бразилеца не ни уби веднага бе, само защото бе задължен и към двама ни, затова реши да ни накаже, като ни остави на Острова на мъртвеца. Така, според думите му щяхме поне да пазим златото, което само се трупаше за черни дни и никога не се взимаше от него, колкото и оставахме без пари. Надяваше се, че когато от нас останат да се белеят само кости, всеки който се опита да се докопа до богатството му, щеше да се изпълни със страх и със сигурност щеше да си тръгне, колкото се може по-бързо от това прокълнато място.

– За наказание няма да слизате тази нощ, а на сутринта отплаваме. Ясно ли е!?

– Ясно капитан. – гръмко извикахме с Мършата в един глас, тъй като в главите ни се прокрадна слабата надежда, че ще оживеем. Въпреки слабите ни надежди и безупречното служене на борда, след два месеца, Рох изпълни заканата си. Свали ни на Острова на мъртвеца, въпреки молбите на двамата и сълзите на Мършата.

– Дядо, а защо острова се казва така?

– Острова на мъртвеца? Това е друга история. Преди шест години капитана наказа един от екипажа ни – Празната глава, за това, че открадна шише ром от бурето, без неговото знание. Когато корабът се завърна след няколко месеца, за да зарови част от обраните съкровища, заварихме пиратът жив и в цветущо здраве. Посрещна ни радостен от това, че отново ни вижда, озарен от надеждата, че отново ще стъпи на кораба и всичко ще бъде забравено и ще си остане както преди. Но уви! Още не стъпи на палубата и капитана се вбеси от това, че го вижда жив и ухилен срещу него. Извади кинжала и го прониза право в сърцето. Изхвърлихме безжизненото тяло в морето, а когато се върнахме след няколко месеца открихме на брега единствено скелета му. „Спасителите“ тогава, ако могат така да се нарекат, бях аз и Мършата. След като занесохме сандъка с плячката, качихме в лодката и Празната глава, който по пътя към кораба ни разказал следната история:

– В мига, когато видях отдалечаващият се кораб изпаднах в паника. Знаех, че тук ще умра и се замислих, дали не е по-добре да сложа край на живота си, отколкото да изпитам мъките, които ме очакват. След това малко се поуспокоих, защото в главата ми се прокрадна слабата надежда, че капитана ще размисли, ще си спомни колко пъти съм спасявал живота му и ще се върне след няколко дни, за да ме прибере. Имено тази слаба надежда ме накара да се боря за живота си. Знаех, че бе задължително първо да намеря вода, а след това да помисля и за своето препитание. Въпреки, че островът не е малък не можах да открия никакъв извор или поне стичаща се някъде вода. Когато обаче си помислих, че сандъците ни със злато не струват дори колкото чаша с вода, се сетих че в пещерата, в която държим съм виждал капеща вода. Това ме обнадежди, че дори и гладен мога да срещна деня, в който капитана ще ме прибере. Нощта ме свари дори без навес от клони и аз заспах под звездите в пясъците на брега. На другия ден стомаха ми се свиваше от глад и реших да пообиколя из острова, за да видя нещо, което да ме засити. Провирах се из гъстите храсти почти цял ден и освен паяци, скорпиони, змии и няколко жаби не открих дори и следи на някакво животно, което би станало за храна. Все пак се наложи да убия една змия, която изядох сурова, защото нямах огън, в който да я изпека. На другия ден се захванах имено с огъня. Виждал съм индианците как палят огън с търкане на клечки, но въпреки усилията ми до свечеряване не успях да постигна нищо, освен няколко мазола на ръцете ми. После ми хрумна идеята да чукам камъни и чрез искрата им да запаля мъха, който бях събрал. За моя радост успях. В следващите дни вече само хвърлях в огъня големи клони, когато тръгвах на лов. Направих си в стръмния пясъчен бряг хралупа, в която спях, а в съседство до нея още една, където държах огъня. Вечер слагах едри клони, които загряваха пясъка и в моята хралупа бе достатъчно топло за през нощта. Няколко дни храната ми бе изключително змийска и два плъха, които бях хванал като заложих капани от една жилава трева, който расте покрай брега. Дните минаваха, а надеждата, че ще бъда помилван все повече избледняваше. Реших, че няма да е лошо да си приготвя все пак сал, с който да поема през морето! За два три дни направих някакво подобие на сал от клони и паднали дървета, защото нямах и нож дори. Пуснах го във водата и той се държеше прилично. За гребло използвах кората на едно дърво. Сметнах, че ако издържи една обиколка на острова, то може да му се има доверие и да потегля към съседния, който ако си спомняте, когато го заобикаляхме по стръмните скали гнездяха птици. Реших че няма да е зле за вечеря да хапна печена птица и яйца в жарава. Това ми даде нови сили за работа. Трябваше да направя за няколко дни сал сигурен дори и по време на буря, които както знаете се явяват често по това време на година, а и съвсем неочаквано. Както си лежах и размислях върху плановете си, една нощ се сетих, че може би в съкровищата има подходящ инструмент, който мога да използвам и щастието ми се усмихна. Намерих няколко ножа обсипани със скъпоценни камъни и две позлатени брадви, които не може да се каже, че вършеха кой знае каква работа, но все пак ги използвах, за да си направя нов сал от стволове на дървета. Няколко сребърни съда от съкровищницата използвах, за да си варя месо, а със сребърните вилици и лъжици, с които се хранех ми създаваха чувството на аристократизъм. Може да ви изненада това, но за месец се научих да боравя с тях, сякаш наистина някога съм бил такъв. Дойде време да изследвам съседният остров. Както знаете той е висок и със стръмни брегове. Притеснявах се от рифове и от това дали ще мога изобщо да измъкна сала на някое закътано от вълните заливче. За платна използвах мрежа от тънки клони, в които бях вмъкнал широки листа. Така вятърът щеше да ми бъде помощник в това начинание. Рано, рано преди изгрев слънце поех по начертаният път. Времето беше тихо и отсъствието на вятър ме караше да използвам новото гребло, тъй като бях захвърлил кората, като неудобна и тежка. За няколко часа стигнах до острова и да си призная за първи път се почувствах щастлив от дълго време. Може би, защото видях плода на моя труд, а най вече може би защото отново бях сред вълните. Както и предполагах, високия бряг не ми даваше възможност да изтегля сала на бряг и затова се наложи да го заобиколя поне на по-подходящо и удобно място за слизане. Когато обаче стигнах другия край на острова с най-голяма радост открих, че сред скалите, макар и високо наистина гнездяха хиляди чайки и рибояди. За мен това беше истинска храна и спасение от змийската диета. Успях да намеря едно малко заливче и когато започнах да се оглеждам за опасността от подводни камъни изведнъж забелязах лодка. Беше може би на два-три метра дълбочина. Учудих се какво би правила лодка на това пусто място. Това означава, че някой е посещава този остров. Възможно е да са били корабокрушенци, а може би някой кораб е спрял, за да се запаси с яйца и месо и е изоставил лодката. Много въпроси минаваха през главата ми. За съжаление не успях да уловя нито една птица, но яйца събрах в изобилие. Преди да потегля по обратния път, се гмурнах, за да разгледам лодката отблизо. Бе дълга и тясна еднодръвка. Не беше корабна лодка. Спасителните ни лодки са винаги от обработени дъски. Дъното й беше пробито и не ставаше за нищо. Вероятно висока вълна е запокитила лодката в скалите. Тази случка ми даде нови надежди за спасение. Преместих бивака си от другата страна на острова, така че да имам поглед към съседния. Дни наред непрекъснато, когато имах възможност гледах в онази посока, но така и не се случваше нищо, докато един ден…

Празната глава отпи глътка вода и продължи:

– Свечеряваше се. Слънцето току що бе изгряло и светлината ме заслепяваше, за да ги видя ясно. Лодки – кану. Две на брой и може би с около десетина мъже. Не откъсвах очи от острова. След около два-три часа отплаваха на север, там от където дойдоха. Това ми даде нова надежда за живот, но и същевременно се страхувах, защото както знаете индианците по тези места не си поплюват и изяждат враговете си. Не ми се искаше да ме пекат на шиш за вечеря, затова си помислих, че трябва да съм много внимателен и предпазлив. И въпреки това ми се искаше да разбера какво по дяволите правеха на острова. За храна или също като нас крият съкровища. Бях сигурен, че е първото, защото никога не съм чувал индианци да крият съкровища, освен ако не са ритуални накити и за тях са научили белите. Оказах се прав. Проследих стъпките доколкото можех и по разхвърляните черупки разбрах, че причината за тяхното идване бе единствено храната. Запасих се този път с няколко птици и яйца и поех към нашият остров. През целият път си мислех, че някъде на север и то не далеч има и други острови, населени с индианци. Възможно е да не са канибали. Въпреки опасността реших, че трябва да рискувам. След няколко дни натоварих всичко необходимо за плаване и напуснах острова. Първо спрях на съседния, за да се запася с храна и след това, вдигнах платното и поех към неизвестното. За съжаление само след няколко часа път и ме настигна буря. Връхлетя ме толкова внезапно, че нито успях да зърна нещо приличащо поне малко на остров, където да доплувам, нито да сваля платното, което се счупи с трясък и полетя към разпенените вълни. Само след час и бурята утихна така внезапно, както и беше дошла. Без платно, но доволен, че останах жив загребах назад към нашият остров. Не можех да поема риска да продължа към неизвестното без провизии и платно. Беше чудо, че успях да се прибера. Веднага се захванах да си поправям сала и да направя нова мачта с платно, когато за моя най-голяма и приятна изненада се появихте на хоризонта. Познах кораба, въпреки че изглеждаше като точица на хоризонта. Сега съм сред вас и ни очакват нови завоевания. Надявам се капитан Рох да ми е простил онази глупост, която сторих.

Но осъденият така и не успя да се зарадва на завръщането си. Както ти казах капитана не само не бе му простил, но дори появата му го вбеси и го прониза с меча си. Уплашени от случката решихме с Мършата да не споменаваме нито думичка на никого, за да не ни постигне същата съдба. Но ето, че орисията, която е трябвало да изпиташ, все някога ще те настигне. Оказахме се на мястото на Празната глава и трябваше да продължим неговият път, за да останем живи.

– Хайде момчета. Късно е вече. Венцеславе, трябва да си изпиеш лекарствата. Внезапно прекъсна разказа ми дъщерята.

– Стига с тези лекарства! Все на най-интересното идваш.

– Трябва да оздравяваш, момчето ми. – обадих се аз, за да успокоя обстановката. – Какво са две хапчета за един пират, при положение, че може да изпие цяла бутилка ром наведнъж. Утре ще продължим разказа. А сега лека нощ и от мен. Стария пират сега ще се опъне в продъненото си корито и ще заспи сладък сън.

– Лека нощ дядо.

– Лека нощ момчето ми.

–-

– Дааа, та до къде бях стигнал?

– До това, че ви оставиха сами с Мършата на Острова на мъртвеца.

Понякога забравях разказа, който му разказвах, но изключителната памет на внука ми ме връщаше към   историята. Вероятно преживяваше всяка моя дума, което си   личеше по ококорените му очи.-

– Първото, което направих бе да изкъпя Мършата. Иначе щеше да ми вмирише живота на този остров, а и нямаше къде другаде да избягам.

– И успя ли?

– Успях, но ми костваше много усилия. Мършата мразеше изключително много водата и бе готов да убие човек, само и сам да не бъде в допир с нея. Затова и аз трябваше да направя нещо, което да го накара сам да се изкъпе. Един ден като обикалях острова, за да търся дърво подходящо за сала, забелязах едно цвете, казват му Огнен език3, което знаех от индианката, че сокът на листата му предизвиква разстройство. Реших, че ако смачкам листата му и извлека сок, ще натрия част от месото и ще го предложа на Мършата. Така и направих. Ефекта беше поразителен. Мършата едвам се сдържаше и през петнадесет минути се покриваше из храстите, за да се облекчи. Това продължи няколко дни, през което време не хапваше нищо, а и да беше поискал, аз отново му натривах сока от листата на Огнения език. След седмица от Мършата не бе останало буквално нищо. Беше толкова отпаднал и отмалял, че можеше да го победи и детенце на две годинки. Когато видях, че в отчаянието си бе готов на всичко, аз му казах, че съм изпитвал същото и индианката ми открила как да се излекувам. Трябваше да бъда потопен във океана и да търкам със всички сили тялото си, така че отровата да падне от кожата. Разбира се отрова има и на главата, затова често често да я потапям и да разтривам косите си с пръсти, така че и по нея да не остане никаква следа от отрова. Мършата ме погледна с недоверие, но аз знаех, че ще опита това което му казах, затова без да говоря повече се отдалечих. Само след няколко минути го видях потопен във водата да търка тялото си с ръце. Престанах да му мажа месото със сока на Огнения език и Мършата постепенно се възстанови. Виждах го как поне два пъти на ден да се потапя и да се търка, което ме караше да се смея, разбира се без да ме забележи. Всъщност на Мършата май му хареса да се къпе, защото в следващите месеци не се налагаше да използвам соковете на растението, Мършата най-редовно започна да си прави бани, което го издигна в моите очи. За тези няколко седмици туземците идваха поне веднъж седмично, за да си набавят храна. Още на следващият ден ние поемахме към същият остров, защото знаехме, че по този начин нямаше как да се засечем. Но това не оправяше нашето положение. Не можехме да живеем до смъртта си на този остров, а и аз копнеех за моята индианка. Тогава реших да рискувам. Взех от съкровищата всички скъпоценни камъни, огърлици, мъниста и други лъскави дрънкулки и поехме към острова на птиците. Знаехме, че туземците ще дойдат през следващите няколко дни.

– А златото?

– Венциславе, туземците не ценят златото като нас белите. Те го имат за нещо с по-малка стойност отколкото, който и да е полускъпоценен камък. Може да се каже, че като хора на изкуството не се заслепяваха от златото, а от цветовите съчетания на камъка. Та заредени с подаръци зачакахме. След два дни туземците дойдоха. Още като видяха сала спрял на тяхното място започна една суматоха. Грабнаха копията си и се закатериха по скалите като кози. Можеха спокойно да ни убият, защото освен няколко златни ками с инкрустирани по тях скъпоценни камъни и една златна брадва, която бе доста поочукана от много сечене на дървета, нямахме никакво друго оръжие. Седнахме спокойно с наведени глави върху най- високия камък и зачакахме. Нашето примирение накара туземците постепенно да се успокоят. После започнаха бавно да ни приближават с насочени към нас копия. През цялото време наблюдавах движенията и разговорите им. Разбрах, че единия от тях бе водач, защото въпреки по-малката си фигура, ръководеше акцията. Другите го слушаха и изпълняваха всичко, което той им каже. Когато съвсем се приближиха и дори един опря копието си в гърлото ми, аз бавно започнах да се изправям. Само викът на водача ги спря, за да не ни пронижат. Накарах Мършата да изкара своите скъпоценности, което го накара в първия миг да ми противоречи, но усложнената ситуация вля разум в главата му. Взех една от по – малките ками, чиято дръжка бе обсипана с нефрит и бавно се приближих с наведена глава към водача. Клекнах пред него, в знак на подчинение и с две ръце подадох оръжието така, че острието да сочи към мен, а дръжката към него. Той безмълвно го пое и с заповяда на войните си да свалят копията. После раздадох и на останалите по-дребни подаръци, от което те се зарадваха изключително много. Проблема беше, че никой от тях не знаеше испански, затова водача реши да ни откарат на техният остров. След като се запасиха с храна, ни качиха по един във всяко кану и тръгнахме. Аз бях в това на водача. Може би ме бяха определили като по-главен от Мършата. През целият път, който продължи близо четири часа мълчахме. Канутата се движеха изключително бързо. Туземците гребяха в синхрон и през целият път не видях нито един да се измори или да се запоти. Личеше си, че са изключително здрави. Хора израснали сред природата и в битки. Островът на който спряхме ми беше непознат, защото ние с капитан Рох никога не плавахме в тези води. Може би Бразилеца знаеше за присъствието на туземци тук и умишлено ги отбягваше. Още щом ни видяха, посрещачите се разкрещяха и заприиждаха все нови и нови такива. Говореха на някакъв непознат индиански език. Поведоха ни по една пътека навътре в гората и след няколко минути се отзовахме пред колибата на вожда. Различаваше се от другите и по големината си и по по -добрата направа. Водача влезна в нея и не след дълго с глава ни нареди да го последваме. Вътре беше мрачно. Индианците винаги оставяха най – отгоре отвор, през който да преминава пушека от огнището. От там се процеждаше слаба светлина, който ми позволи да забележа силуета на вожда. Водача ме натисна по рамото, което бе покана да седна. Това и направих. Вожда му нареди нещо и той мигом подаде глава от шатрата. Чух как нареди нещо на един от своите подчинени и отново се прибра при нас. Настъпи мълчание в продължение на няколко минути. После вратата, ако може така да се нарече преплетените клони, които служеха за това, се отвори и вътре влезна жена. Беше на възраст според моите стандарти тогава. Трябва да е била на четиридесет- четиридесет и пет години, но за двадесет и петгодишен младеж това си беше направо възрастен човек. След като изслуша вожда се обърна към нас на много добър испански, което изключително много ни зарадва. Това даваше възможност да се разберем и евентуално да бъдем освободени.

– Вожда пита, кои сте вие? – Обърна се жената към мен.

– Бях инструктирал Мършата да не си отваря устата и да говоря само аз, ако се налага.

– Ние сме търговци от Ксаймака4. Търгуваме с испанците и араваките5, но преди няколко месеца ни нападнаха пирати, превзеха ни кораба и ни захвърлиха в океана с една лодка на произвола на съдбата. След няколко дни на глад и жажда ни връхлетя ураган. Все пак успяхме да се доберем до един остров, на който живяхме още близо месец, когато забелязахме, че на съседния идват вашите хора да събират птици и яйца. Затова искам да ви поднеса подарък в знак на благодарност, че ни спасихте.

Бавно и внимателно, почти приведен поднесох един голям кинжал, отново с инкрустирани по дръжката камъни и една лула, също накичена с нефрит и пера. Вожда остана много доволен, но ми зададе един много труден въпрос.

– След като са ви ограбили пирати, как успяхте да запазите тези скъпоценности?

– Бях готов за този въпрос, защото преди това обмислях всякакви варианти, в които мога да изпадна, така че отговорих веднага без да изпадна в паника.

– Нас търговците често ни нападат пирати. Мене поне три пъти. Първия път наистина загубих всичко, но после реших, че трябва по някакъв начин да съхраня най ценното и взех няколко волски пикочни мехура, напълних ги с въздух и си ги носех винаги със себе си. Когато се зададеше пиратски кораб насочен към нас, веднага завързвахме част от най-ценното към тези мехури, които потъваха под повърхността, но никога не падаха на дъното, заради въздуха в тях. Така при второто нападение се спасихме, като се държахме за тях, за да не потънем.

– Умно. – усмихна се вожда. – Имал си голям късмет, щом винаги оставаш жив.

. Да- усмихнах се аз от своя страна. Жена ми е от племето хиваро.

– Замълчах за миг, защото това явно направи добро впечатление на вожда, който от този момент ме гледаше много по-благосклонно.

– Та тя ми даде този амулет, – с ръка показах тсантсата на гърдите ми – за да ме пази от зли духове и неприятности.

После внимателно го свалих и го поднесох на вожда.

– Във ваши ръце аз сам спокоен за живота си, но вие имате много неприятели сред белите, затова приемете този подарък като вярност от моя страна към вас, най-добри чувства и надежда, че след няколко месеца, когато се върна да търгувам с вашите хора ще срещна един достоен и велик приятел, какъвто сте вие.

Думите ми явно звучаха като балсам в ушите му, защото той прие подаръка ми и веднага го сложи на гърдите си.

– Може да останете и да живеете сред нас. – предложи великодушно вожда.

С нетърпение очаквахме това предложение, но аз възразих.

– За нас ще бъде голяма чест да ви погостуваме, но мен ме чака жена, която обичам от цялото си сърце, а и знам че и тя се тревожи от дългото ми отсъствие.

Любовта ми към жена от тяхната раса, още повече трогна сърцето на вожда, който ни обеща две канута с войни, които ще ни изпратят до там, докъдето позволява мирното съжителство между бели и индианци. Бяхме доволни на това, защото знаехме, че спасени можехме да се върнем на Острова на мъртвеца и да измъкнем поне част от съкровището, което ни правеше веднага богати и независими. Така и направихме. Три години по-късно взехме само част от съкровището, така, че Рох Бразилиано да не разбере за кражбата. Година по-късно научихме, че индианците нападнали кораба му и избили всички пирати, а него изяли. Суеверието, че жените носят нещастия за кораба, от което много се страхуваше, май наистина се оказа вярно, но за тези, които бяха още на него. Ние с Мършата все още сме живи, защото прокобата не ни настигна.

– Значи сега златото е само за вас двамата и можеш да го вземеш, когато си пожелаеш?

– Така е, момчето ми. Но човек не бива да бъде алчен и да желае всичко на този свят. Може би друг нещастник като мене ще има възможността да се замогне и да заживее щастливо. Достатъчно премеждия ме сполетяха и искам да си изживея старините на спокойствие. Достатъчно се борих и страдах. Целият ни живот е изпълнен с борба. Случва се да се разболее човек, както ти сега. Понякога пък те наляга глад и немотия. Друг път предателство ще срещнеш или друга някаква несправедливост, но никога не трябва да отчайваш и да спреш да се бориш. Когато всичко премине си задай въпроса:“А какво щеше да се случи с мен, ако се бях предал?“ И тогава ще разбереш безсмислието от това да спреш да се бориш.

– Хайде момчета, време е за сън. Венциславе, лекарствата!

Момчето безропотно взе лекарствата от ръката на майка си и ги изпи. Радвах се, че нещо съм постигнал с разказите си. Пожелах му „Лека нощ“ и напуснах стаята. Излязох на терасата да запаля цигара, когато към мен се приближи дъщерята.

– Тате, знам, че с твоите разкази искаш да изградиш от Венцислав един силен и борбен човек, но има един проблем.

– И какъв е той? – погледнах я учуден.

– Проблема е, че твоите измишльотини се загнездват в мозъка и не те пущат години наред. Ето аз вярвах на тях докато станах пълнолетна. По-лесно ми беше да повярвам, че няма Дядо Коледа, отколкото това че наистина това, което разказваше не си го преживял.

– Между другото Коледа е прабългарски празник. Някога, когато живеех в степите…

– О, татко, каквото и да ми кажеш, вече не вярвам на нито една твоя дума!

– Как така!? Искаш да кажеш, че лъжа!?

 

 

  1. Хиваро – племе населяващо Перу и Еквадор
  2. Рох Бразилиано – холански пират /1630 – 1673/
  3. Огнен език – Антуриум
  4. Ксаймака – Името на Ямайка произлиза от от езика на араваките, което означава: Страната на горите и водите
  5. Араваки – местното население на Ямайка