Зад всички престъпления стоят корумпирани политици.
Срещнах го случайно. Беше седнал на една пейка. Навел глава, пушеше и наблюдаваше може би щъкащите мравки под него. Познах го, въпреки прошарената коса и въпреки, че не бяхме се виждали повече от тридесетина години.
– Нака!? – плахо го повиках, защото годините променят толкова много човек, че в повечето случаи се разминаваме като непознати.
Приятелят ми надигна глава. Позна ме веднага, защото по лицето му се появи едва забележима усмивка. Стана бавно, прегърна ме и ме целуна по едната страна. Не го познавах като сантиментален човек и това му действие ми дойде малко учудващо.
– Какво правиш в нашия квартал?
– По работа. Трябва да се срещна с един майстор. Започвам ремонт на банята. Живее наблизо.
– Разбирам. Иначе не би се сетил да видиш старите си приятели.
– Хайде сега! Конско ли ще ми четеш!? Знаеш как е. Като те завърти животьт, няма време за нищо.
– За всичко има време, стига да го желаем.
Прав беше Наката. Аз съм си малко тежък. Все съм забързан и не ми остава време за приказки. Всъщност, всички започваме да се оправдаваме, когато ни кажат истината. Не ни се иска да е така, но фактите го потвърждават.
– Прав си. Ти иначе как си?
– Аз ли? Умирам.
Гласът му беше глух, но ясен. Сякаш този глас потвърждаваше истиността на неговите думи.
– Стига глупости. Колко живот има в теб още…
– Два месеца.
– Е, пък как го изчисли?
– Докторите. Не аз.
– И каква е диагнозата?
– Рачо.
– Къде?
– Има ли значение? От всеки рак се мре.
– А лечение някакво?
– Хемодиализа. Чакам да ми дойде часът. Всъщност сам знаеш, че тази процедура е нещо като заупокойна молитва.
– И кога ти го откриха?
– От преди два месеца, но аз знам, че ме яде вече четвърт век.
– Ти пък! Как разбра?
– То се чувства. Когато Смъртта те докосне и разбираш, че времето е дошло.
Замълчах. Знаех, че ще продължи, а не исках да поведа разговора в друга посока. Знам, че не можех да му помогна, но чувствах, че той има желание да говори. Помислих си, че като сподели болката си, мъката в душата му ще се успокои.
– Страх ме е! Страх ме е от смъртта!
Понечих да го успокоя с някакви клишета, но той продължи:
– Голям грешник съм и надали Господ ще ми прости това, което направих.
Запали нервно цигара. Всмукна дълбоко сивкавия дим и прошепна:
– Всъщност, което не направих.
Стана ми малко весело, като си помислих, какво е да направиш грях, без да си направил нищо, но запазих сериозен вид, за да не обидя човека.
– Ще ми разкажеш ли?
– Ще ти разкажа, разбира се. Ти ми беше един от най-добрите приятели.
– И сега съм.
– Знам. То се чувства с душата. Не трябват думи за това. Но те моля, не казвай на никого това, което ще ти разкажа, докато не разбереш, че съм си отишъл от този свят. Обещаваш ли?
– Обещавам!
– Знам, че държиш на думата си и затова за пръв и последен път ще кажа това, което ме е измъчвало толкова години, а и съсипа не само моя живот, но и този на близките ми.
Замълча за минутка, може би за да възвърне спомените или да подреди разказа си, за да стане разбираем за мен.
– Веднага след казармата започнах работа като барман в хотел ”Лайпциг”. Дълги години изкарах там. В нощния бар. Нощта не е време за нормални хора, да го знаеш. През нощта нормалните хората спят.
Погледна ме с присвити от яд очи.
– Но аз бях млад, издържах на безсъние, а и получавах невероятно много пари за времето си. Това означаваше сигурност. Всъщност харесвах работата си. Контактът с хората и невероятното излъчване на младостта, с която се срещах еженощно, ми даваха енергия и импулс за повече. После дойдоха промените. Бара си работеше както и преди, но посетителите му станаха други. Започнаха да идват все по-млади хора, някои почти деца. Все още не разбирам какви бяха тези родителите, които позволят това скиторене до сутринта? Не се ли се притесняваха, когато детето им го няма? Каква нервна система трябва да имаш, за да можеш да заспиш!? Така и не разбрах. На дъщеря ми никога не й позволявах да закъснява, камо ли да си легна вечер, без тя да се е прибрала. А след онази случка й забраних изобщо да излиза, освен ако не е с мен, с майка си или да отива на училище.
Не го попитах каква случка. Изчаках мълчешком да запали поредната си цигара и не след дълго продължи.
– Беше невероятно красива. Мечта за всеки младеж. На не повече от шестнадесет – седемнадесет години. С прекрасно тяло. Усмивката й никога не падаше от красивото й лице. Не, няма как да опиша тези устни и зъби. Тези очи, които би искал да гледаш и целуваш.
– Бил си влюбен в нея?
– Кой не беше?! Тя бе ангел, дошъл сред хората!
Погледна часовника си. Махна с ръка. Много по-късно се сетих, че на мига бе пратил по дяволите всякакви лекари и хемодиализи.
– Демокрация! За каква демокрация говорим!? Къде е тя!? Какво представлява!? Ще ти кажа, приятелю, ако не си разбрал, това е завоалираното наименование на престъпността. Капитализмът се създава от кражби, насилия, измами, проституция, наркотици, продажба на оръжия, а на всичко това са дали свобода, чрез закони и разпоредби. Народът негодува!? Дадена му е свобода да негодува. Но кой го слуша? Никой! Стачкуваш? Стачкувай, само че си губиш работата. Митинг, може, но мирно и кротко, защото полицията и правителството е зад нас. Значи има демокрация. И свобода на словото има, но кой го чува? Колаборационизъм. Знаеш ли какво е? Да се съюзиш с врага си, за да се облагодетелстваш. Ние сме такива. Не народа, а кликата която ни управлява. Ще кажеш, че ние ги избираме. Никой не се интересува от твоят глас, човече! Всичко е ясно много преди да се стигне до гласуване. Ние сме пионки! Дори колаборационистите, които ни управляват са пионки, камо ли ти или аз. За всеобщото изпростяване, за физическото и духовното унищожение не искам да говоря, защото толкова се вбесявам, че дори да нямах рак, пак бих го получил.
Отново запали цигара. Пушеше ги една след друга. Беше неуместно да му правя забележка, макар и приятелска.
– Та в тези първи дни на демокрацията, не знам как и от къде се пръкнаха онези момчета с дебели вратове и ниски чела. Винаги са ми приличали на динозаври. Ако идваха от спортните училища, както се говореше, то спортистите ни изобщо не мога да ги нарека умствено надарени. Та едни такива момчета стояха винаги в едно и също сепаре. Всяка вечер. Вероятно през деня спяха, а нощем – в бара. Бяха пет, понякога четирима, но никога повече от пет. Не ги видях да пият алкохол. Пиеха натурални сокове, газирани води и пушеха. После разбрах, че никога не пият през работно време.
Наката дръпна силно от цигарата и изгаси с крак фаса в пръстта.
– Тази нощ, моят ангел, – не ми се смей, моля те – бе по-красива от всякога. Танцуваше така божествено, че и сега все още е в паметта ми. Никога няма да я забравя. Видях как двама от тези динозаври се приближиха до нея. Единият прошепна нещо на ухото й, и въпреки нейната съпротива я отведоха към сепарето. Накараха я да седне до тартора им. После единият стана и дръпна завесата. Чувствах, че нещо ще се случи, но нямах силата да им се съпротивлявам. Единственото, което успях да направя, бе да отида веднага при тях и да им кажа, че не искам проблеми. Единият от тях се усмихна и като ме гледаше право в очите, в които открих явна заплаха, тихо ми прошепна: „Не се притеснявай. Няма да има никакви проблеми. Какво си се загрижил за клиентите си!? По-добре се погрижи за Бобито!” Тези думи сякаш ме прободаха като с нож в сърцето. Как не припаднах не знам. Боряна се казваше дъщеря ми. От къде знаеха, че изобщо имам дъщеря? Бях в шок. А тя бе едва на осем години.
Стори ми се, че гласът му затрепери за миг.
– Десет минути по-късно завесата се дръпна, а в сепарето стояха само трима. Това момиче повече никога не го видях.
– Защо не повика охраната на хотела!?
– Ти луд ли си!? Та те са едно. Мислиш ли, че управителят на хотела или бара, ще ги държи да заемат цяло сепаре с по една газирана вода цяла вечер!?
– А полицията!?
– В кой свят живееш бе, човек!? Знаеш ли колко пребити от охраната момчета съм виждал , защитавайки момичетата си, след което самите побойници викат полиция. А тя ги прибира за двадесет и четири часа, за нарушаване на обществения ред. Представяш ли си каква наглост и беззаконие има в тази наша, родна страна?!
– Да. Страшно е!
– Още три години работих в този бар. Всяка вечер отивах с надеждата да я видя отново, но уви. Чувствах се виновен, от това, че се уплаших. Съвестта ме ядеше отвътре. Не можех да споделя с никого този мой страх и падение. Постепенно почнах да търся забрава в алкохола. Но когато изтрезнеех, отново се самобичувах. Бавно и постепенно се алкохолизирах. Разбира се последва развод. Продадохме апартамента. Дадох на жена си всички пари от него, с обещанието, че ще избягат някъде в чужбина. Страхувах се за дъщеря ми.
– А тя как е?
– Добре е. Научих, че съм станал дядо.
– Не се ли обаждат?
– Няма къде и на кой.
– Глупости. Телефони има. Ако не, ще дойде да те види поне по време на отпуската си.
– Аз съм бита карта. Дори за близките си. След развода живях в дома на майка ми. А тя след няколко години почина. Може би и аз бях причина за това. Като алкохолик никой не искаше да ме вземе на работа. Започнах да продавам покъщнината, за да преживявам. Разбира се и телефона. Спряха ми тока и водата. Живеех като куче. После няколко месеца бях на лечение. Спрях алкохола, но дойде рачо. Решено е и ще се мре. Всъщност, да ти призная, радвам се, че всичко свършва. И тъй като съм на последната права, а и не знам дали отново ще се срещнем, имам една молба към теб.
Наката взе да рови из вътрешните джобове на сакото. Извади някакъв смачкан плик и ми го подаде. Тук са адресът и номерът на телефона на дъщерята. Моля те, когато си отида, да им съобщиш и да им кажеш, че винаги съм ги обичал. Знам, че ще ме помислят за страхливец, когато им разкажеш защо се случи този мой срив, но тогава вече нищо няма да има значение. Не си и помисляй сега да го направиш! Не искам някой да ме съжалява и оплаква! Моля те! Обещай ми!
– Обещавам!
– Знаеш ли, приятелю, когато дойде Смъртта искам, да бъде с образа на онова момиче. Искам да умра в прегръдките й. Искам да ме гледа и да се усмихва, когато си отивам. Пожелай ми го! Моля те!
– Пожелавам ти го от все сърце!
Khagan 