В сезона на гъбите

Висшите форми на философията в древността, в повечето случаи в „цивилизованите“ държави се нарича варварство.

Едното, по-голямото момче вдигна ръка, за да посочи посоката на устремния бяг на конете. Другото придърпа с лявата си ръка юздата на коня и последва другаря си. Заобиколиха част от гората и като намериха пролука се скриха сред дърветата.

-Върни се назад и виж дали някой не ни е проследил!

По-малкото момче безропотно завърза коня на близкото дърво и се върна, за да изпълни нареждането.

-Чисто е ! –докладва то след като се върна. – Да седнем на онзи дънер!

-Предпочитам да седнем на тревата в края на гората, за да наблюдаваме околността.

-Да, така ще е най-добре. – съгласи се по-малкият.

-Ще оставим конете тук, за да не ги забележат, ако премине някой наблизо.

Момчетата избраха място, от което да наблюдават околността и седнаха.

-Е, разказвай! Нямам търпение!

-Ще ти кажа, но първо трябва да ми обещаеш, че на никого няма да казваш какво си чул от мен!

-Обещавам!

-Не, най-добре е да се закълнеш в това, което обичаш най-много!

-Не ми ли вярваш!?

-Вярвам ти, но ако не изпълниш клетвата, то тя ще те преследва и след смъртта ти.

-Е, добре. Заклевам се в мама, татко, братята ми и сестра ми, че това което чуя от теб на никого няма да разкажа! Дори да ме измъчват, пак ще мълча! Нека не стана войн, ако те предам и лъка ми да не уцели дори гълъб!

-Добре, достатъчно. Аз и без това ти вярвам, ама за всеки случай… Започвам. Помниш ли есента, когато кана¹ на варите² дойде в нашия стан заедно с шамана и онези двамата?

-Разбира се. Нали ние първи ги видяхме и се върнахме в стана с конете, за да предупредим войните за тяхното идване.

-Да, вярно. Та когато пристигнаха и влязоха в палатката на вожда, аз се скрих зад нея и чух целия им разговор.

-Ти луд ли си!? Знаеш какво те очаква, ако те хванат да правиш това!

-Да, бой и наказание. Но аз съм вече четиринадесетгодишен и трябва да знам за какво си говорят мъжете. Трябва да съм готов да стана вóйн.

-Ама ти пак ще станеш.

-Умор, запомни нещо от мен: Вóйна се ражда такъв, защото и преди е бил такъв. Той не става такъв само за един живот.

-И аз съм бил някога вóйн?

-Ще се разбере. Все още си малък.

-Само две години!

-Две, две. Знаеш ли колко много са две години!?

-Колко?

-Сега като ти разкажа, ще разбереш.

-Добре. Разказвай!

– Та тогава чух да говорят за много неща: че пашата е слаба и полята вече не могат да изхранват конете, че тревите не са така буйни, както когато дойдоха…

-А кога са дошли?

-Вожда каза, че са минали повече от двадесет години.

-Значи преди да сме се родили!?

-Така излиза.

-И после?

-После спомена, че зимите ставали все по-студени и предната зима трябвало да избият много от слабите, старите и недъгави коне, за да се изхрани племето, а и за да стигне храната и за конете. Вожда на варите също каза, че им е все по – трудно да издържат на изхранването на коне и хора през зимата и вече е време за поход. Но този поход вече трябва да бъде с обединени сили³, защото другите племена⁴, макар и родствени, не желаят да приемат гости по земите си, защото тревата и за тях става по-оскъдна. „Вие-казва- хуните сте смел народ, ние варите-също и ако обединим сили ще можем да победим всеки и да намерим плодородни земи, където да се заселим и да се изхранваме. Нашият вожд се съгласи. Това означава, че трябва старите и немощните да изпратим при Тенгри-кан⁵.” „Да.- отговори нашият вожд- Те толкова дълго чакат този ден. Ще се радват като чуят нашето решение.”

-Токту, искаш да кажеш, че са убили дядовците и бабите ни!?

-Да, убиха ги.

-Ти видя ли?

-Разбира се. Аз също като теб не можех да повярвам, че ще го направят и затова реших да продължа моята опасна задача. Решиха, че сега ще кажат „радостната” вест на хората, за да се подготвят и да се простят с роднините си, а напролет, когато излязат гъбите, жените ще събират много от тях, защото ще са нужни за изпращането им.

-От кои гъби, Токту?

-Не знам. Има едни, които ни забраняват да ги берем защото са отровни. Но всъщност май не са такива. Но това ще ти разкажа по-нататък. Всъщност и аз като теб много се наскърбих. Дожаля ми за баба и реших, че когато дойде това време ще направя всичко, за да им помогна. Пролетта направих едно укритие в скалите, до змийската дупка.

-Аз веднъж я открих, но като видях колко е дълбока помислих, че е дупка на мечка и повече не стъпих на това място.

-Мечка? Ха,ха!- разсмя се по-голямото момче.- Какъв пъзльо си само!

-Ти ако не знаеше сигурно щеше и ти да се страхуваш!

-Да бе, да! Аз да не съм на твоите години!?

-Ама ако беше?

-Хайде стига вече! Искаш ли да ти разказвам или да си тръгваме?

-Искам, разбира се!

-Тогава слушай! В това укритие се запасих с един мех вода и месо за няколко дни. Сложих мечата кожа, за да ми е топло през нощта. Умор, ако беше видял тогава мечата кожа, сигурно вече щеше да си при Тенгри-кан.

-Престани! Ти сякаш на моите години…

-Стига! Шегувам се. Искаш ли да ти разказвам какво стана по-нататък ?

-Разказвай!

-Пролетта, кана на варите отново дойде и се уговориха на следващата луна племето да потегли на път и да се установи край голямата река, където преди години заедно са водили битка срещу някои си. Не можах да чуя добре името. Това било около десет дни път. През това време мъжете трябвало да съберат достатъчно дърва за кладите, а жените да подготвят майките си и бащите си за пътя към Тенгри хан. Тези от възрастните, които не желаят да се преселят в отвъдното ,да се приготвят за пътуване към реката. И знаеш ли какво ,Умор? Всички възрастни искаха да умрат! Представяш ли си? Побиват ме тръпки само като си го помисля!

-Сигурно като остареем и нас ще убият.

-Сигурно.

-До тогава ще избягаме някъде.

-Къде?

-От къде да знам? А ти от къде разбра, че всички възрастни искат да умрат?

-От баба. Чакай да продължа и ще разбереш. Когато вие тръгнахте на път, аз останах скрит в моето укритие през целия ден. Всички млади вóйни съпровождаха племето към реката, а в стана останаха само по-старите. Бяха около стотина. Още същият ден половината потеглиха към варите, а другата половина останаха. След два дни пристигна отряд от вари в нашия стан. Още щом дойдоха половината останали наши войни потеглиха на път ,като останаха само войните на варите. След още два дни дойдоха още толкова вари. Това означаваше, че нашите войни щяха да убиват техните възрастни, а варите-нашите. Успокоих се донякъде, защото така по-спокойно можех да убия някой от тях, за да спася баба си. Още с пристигането си варите започнаха да градят клади. Забелязах как шамана обикаляше от юрта на юрта, за да се среща най-вероятно с възрастните ни роднини.  Късно вечерта когато всички вóйни бяха заспали, а стражата бе далеч от стана, пропълзях до юртата на баба и влязох. Баба  се изненада и дори ми се скара, че не съм при майка и татко. Казах ú, че съм дошъл да я спася, а тя само се засмя. Погали ме по главата и каза, че не иска да бъде спасена, защото иска да отиде при Тенгри-кан заедно с останалите. Погледнах я изненадан, а тя знаеш ли какво ми каза!? Че на нейната възраст няма по-голямо благородство и достойнство да не пречиш на младите, а сама, с пълното си съзнание да се отдадеш в ръцете на смъртта и се преселиш в селенията на Великия кан.” Знаеш ли , дете мое, от колко време чакаме този миг? Бяхме изгубили надежда. Всъщност тук ще оставим само плътта, която пречи не само на вас, но и на самите нас. Животът е там, не тук, сине мой! Там един ден се равнява на цяла година тук. Там е моята майка, моят баща и децата ми загинали в битка. Аз искам отново да съм с тях! Ти не искаш ли да си до майка си?”

Аз само кимнах с глава ,а тя ме отпрати като отново ме целуна по косите. „Отивай сине при нея!- каза ми тя.- Ти си още млад, но ще дойде време, когато ще мислиш по същия начин, както мисля аз сега!”

Двете жени, които лежаха встрани от нея се надигнаха, за да ме видят, но не се намесиха в разговора ни, а само се усмихваха. Едната, когато си тръгвах ми каза, че ще бъда велик войн и ще ми помагат, когато се преселят при Великия ни баща.

Така аз ги оставих, но не тръгнах по пътя на племето, а останах, за да видя какво ще се случи.

Чаках цяла нощ и цял ден без да изляза от скривалището си. Повтарях си думите на татко,  че търпението е най-добрия съюзник за победата.

Докато чаках и наблюдавах как вóйните градят десетки клади осмислях думите на баба. Те ме накараха да се замисля, че може би затова вóйните ни са толкова безстрашни, защото не се интересуват от плътта и желаят да намерят покой и по-добър живот в отвъдното.

-Аз мисля, че няма да искам да умра като тях. По-добре е в битка. Така всички ще говорят и ще се гордеят с мен.

-И аз мисля така, но може би наистина като станем стари ще мислим като тях. Не знам.

-После какво стана?

-На втория ден, по изгрев слънце запалиха кладите. Всички излязоха от шатрите и се събраха на едно място в средата, на което имаше нещо като нар. Шамана им говореше нещо, което не можех да чуя, но всички погледи бяха съсредоточени в него. След това вóйните помагаха на старите хора.Те изпиваха от отварата, вероятно от онези гъби, които жените събираха.После лягаха на този нар, а шамана слагаше двете длани на лицето им и те мигновено заспиваха. След като заспят, мъжете с носилка ги закарваха до кладите. Една по една ги накланяха, така че възрастните падаха в тях и започваха да горят. Мислех, че ще чувам стонове за помощ, но това не се случи. Всичко беше толкова тихо, че понякога чувах шепота на шамана, когато докосваше лицата им. Вятърът духаше право срещу мен и донасяше миризмата на горяща плът. По едно време имах чувството, че се задушавам. Идваше ми да изскоча от скривалището и да хукна към реката, където бях вързал коня си. Това продължи няколко дни. Когато всичко свърши, отново половината вóйни потеглиха към техния стан, а другата половина изчака нашите вóйни да се върнат от техния. След още два дни пристигнаха и останалите ни вóйни и започнаха да събират костите на мъртвите от кладите. Пренесоха ги някъде към реката. Много се уплаших, че може да открият завързания ми кон, а от там и мен, затова още същата нощ се измъкнах от скривалището и препуснах към вас. Това е.

-Тукту !- промълви по-малкото момче. Аз ако бях на теб щях да се хваля на всички, какво съм преживял!

-Само да си казал на някого!

-Няма да кажа. Нали се заклех. Само исках да ти кажа, че съм горд, че имам такъв приятел!

Тукту оправи дългата си коса, щастлив от откровеността на по-младия си приятел и рече:

-Ако беше на моята възраст сигурно и ти би постъпил така.

-Сигурно. – промълви неуверено Омур.

Само след миг и двете деца летяха на конете си към къщи.

1. Кан – вожд, баща, господар- висша титла сред племената.

2.Вари – едно от българските племена. Поради употребяването на хаома другите народи им казвали хаомавари. Според някои изследователи сома е вид отровна гъба, която след изсушаване се хвърля в огъня и по този начин магите изпадат в транс. Същите маги носели шапки, подобни на гъба. В Чукотка и индианците в Северна Америка по този начин използват мухоморката. В комбинация с татул, имел и други отровни растения, се намазват стрелите.

3.Около 200г.от н.е. вари и хуни се обединяват, като останалите народи ги наричат авари. Вожда имал титлата кхаган. Но те продължавали да си се наричат вари и хуни.

4.В житието на Св. Йоаникий се споменава следното:”…народът на хуните,сиреч българите,започнал война срещу нас християните.” В Продължителят на Теофан пък се употребява израза”..тези хуни,назовани българи” В Клиторологията на Филотей е употребен израза:”приятелите, които идват от хуните,сиреч българите”

5.Тенгри-кан. Бог при древните български племена.