В мрака януари 16, 2012

Любовта бяга от тези, които са обсебени от властта и парите.                        

-Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мя.¹ Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мя. Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мя. Господи….

Светлината на факлата го изведе от унеса и той отвори очи. Извърна глава към човека, на когото все още не можеше да види лицето. Непознатият подаде ръка на молещият се, за да се изправи.

-Готов съм. Водете ме. – промълви старецът.

Знаеше, че този ден все някога щеше да дойде, въпреки бледите надежди, че ще бъде помилван. Една година в мрак и влага бе напълно достатъчна, за да предпочете смъртта пред живота, на който бе подложен.

-Не съм аз този, който ще те погуби. Дойдох, за да ти дам живот.

-Само господ може да реши дали ще живея или не.

Непознатият само се усмихна и не отговори.

-Защо си дошъл тогава!? – продължи старецът.

-Да си поговорим, Евтиме².

-Да си говорим!? Аз не те познавам! Кой си ти, човеко!?

-Ако човек знае какъв е всъщност, това значи че се е ограничил в мисленето, защото и до смъртта си ние не знаем кои сме и защо сме родени. Можем само да предполагаме.

-Умно говориш, човеко. Монах ли си?

-Не, но можеше да бъда такъв, ако не бях толкова любопитен за света.

-Да не си богомил³!?

-И такъв можеше да бъда, ако душата ми не търсеше още и още.

-Значи все пак си християнин.

-Мислиш, че християнина е по-различен от мюсюлманина⁴!? Не се ли оценява човек според делата му!?

-Значи си мюсюлманин! Предал си вярата!? И си дошъл тук, за да ми предложиш живот срещу измяна на вярата! Мислиш ли, че имам за какво да си говоря с един предател!?

Мъжът свали качулката на ямурлука, измъкна косите си от него си и седна на дървената пейка. Независимо, че бе на средна възраст, косите му бяха почти бели, дори жълтееха на слабата светлина. Спускаха се зад раменете, като се разстилаха над широкия му гръб.

-Няма никакво значение какво мислиш за мен. Когато някой разделя човек от човека и не го оценява според делата му, а според своите виждания, той винаги греши и преценява другия неправилно, а и го обвинява неоснователно. Ти смяташ исляма за противна и по-низша религия и затова искам да те попитам, Евтиме, когато царете приеха исляма⁵, каза ли тези думи, които каза на мен и на тях!? Опита ли се да ги спреш и да се откажат от царството си и богатствата си в името на християнството!?

Старецът не отговори на въпроса и непознатия продължи:

- Не, нали!? Защото страхът не ти даваше смелост, за да го направиш. Предпочете да се свиеш в себе си, да затвориш очи и да повтаряш молитви за своето спасение. Властта ни е дадена от Бога, за да създаваме добро в негово име, а не да унищожаваме вярата в доброто.

Непознатият изчака миг, но отново не получи отговор от стареца.

- Царе и властници понякога решават съдбите не само на отделния човек, а и на цели народи. Ако делата му са в името на доброто и народа погине, то и делата му и смъртта на загиналите е благословена. Но когато смъртта застига народа в името на някакви лични облаги, то греха виси на врата на властника, а народа е мъченик. Ти стори добро, като отвори вратите на Търновград и спаси хиляди от смърт, защото слабият не се бори със силния, а изчаква сгоден момент, за да възвърне свободата си. Мъртвите нямат този шанс. Те просто преминават в друго време, което ще ги подложи на други изпитания.

Старецът се изправи бавно. Година това негово решение терзаеше душата му. Дни и нощи потънал в мрака на тясната си килия мислите терзаеха душата му. Правилно ли постъпи тогава или не. Искаше да сподели с някого мотивите си, но нямаше с кого. Сега му се отдаваше случай, но искаше това да стане на всеослушание, а не пред някакъв непознат и то мюсюлманин.

-Когато видях, че другите крепостни стени се отварят изгубих надежда, че можем да бъдем спасени. Три месеца⁶ чаках царя да докара помощ, но той така и не се появи. Хората умираха от глад и жажда. Виждаха как съгражданите им, които бяха се предали, останаха живи и дори не разрушиха домовете им, а тези, които се съпротивляваха, когато неверниците успяха да превземат, избиха и изгориха домовете им, защото бяха дали много жертви за това.⁷ Тогава възроптаха: „Не искаме да умираме като мъченици!” – крещяха те – „Гладни сме! Жадни сме!”. Въпрос на време беше вратите да бъдат отворени. Голям грях сторих! Понякога е по-достойно да умреш, отколкото да си жив на всяка цена.

-Това е вярно, ако си придобил божествената мъдрост и твоята смърт ще е в името на доброто. Дори една едничка мисъл, че тази смърт е за своето тщестлавие, обезценява саможертвата. Борис⁸ изби хиляди, за да наложи твоята вяра, но в името на саркта⁹ ли го стори или да запази себе си на трона!? Лабас¹⁰ водеше непрекъснати войни и погуби хиляди войни, но не за да защитава земята си, а за да стане кесар и да завладее Византия! Петър¹¹ предаде страната на ромеите си, за да запази себе си, а не родината. И двамата царе¹² използваха наемна мюсюлманска войска, за да водят войни помежду си. Та самият ти видя как градът ти бе обсаден не от редовна войска, а от християнски¹³  във вените им, на които тече българска кръв. И всички тези войски са предвождани само от шестнадесетгодишният Сюлейман¹⁴ и охраната му. В името на саракта ли поведоха войските си срещу твоите братя или поради страха, че ще загубят властта и имотите си?

-Да, вярно говориш, но ако Борис не бе избил хиляди, щяхме да сме още поклонници на Тангра¹⁵.

-Може би.

-И нямаше да сме приети от света.

Мъжът се разсмя.

-Евтиме, ти си стар човек, а още гониш вятъра. Кога беше силна България!? Когато бяхте независими и непокорни. Всички се страхуваха от вас, а вие от никого. Къде остана справедливостта и уважението!?¹⁶   В името на властта и парите забравихте любовта! Брат, брата си погубва, за да забогатява.¹⁷ А за народа си се сеща, едва когато трябва да се взимат данъците. Като си чел свещените книги на нашите колобри¹⁸, богомилски книги, Тората¹⁹, Корана²⁰ и други свещени писания, не разбра ли, че във всички идеята е една и съща – вяра в Бога. Дали той ще се казва Тангра, Яхве²¹, Аллах²² или ще е безименен, целта е една. Човекът усложнява сам тази цел, като слага допълнителни изисквания за постигането й, като по този начин допринася за появата на ереси. Човекът никога не е истински религиозен. Изпълнява религиозни обреди само, защото се страхува от Бог. Той е вярващ, но само в Бог. Дори не иска и да знае името му. Ако ти му кажеш вярвай в Иисус²³ – няма да го направи с душата си, не защото не може, а защото не обича нещо да му се налага. Ако днес паството ти прави метани и не се кръсти, е не защото е приел исляма, а защото вътрешно вярва, че Бог е един за всички и е без значение, коя вяра ще изповядва сега. Дори се кръсти, когато е сам и изпълнява християнски ритуали, които преди е отказвал да ги изпълнява, защото не знае на кой Бог да вярва. За него най-важното е да е жив и да продължи съществуванието си.

-А достойнството!?

-Достойнството, Евтиме, е в нашите дела и думи. Нима смяташ, че един ревностен християнин е по-благ от неверника, без да си претеглил що са сторили в името на доброто!? Да те попитам аз тебе: Ти що стори, та да помириш нашите царе и да не водят братоубийствени войни!? Нищо, нали!? Ще кажеш: „Те са царе, а аз църковен служител!” Ти беше патриарх²⁴, ти можеше да направиш много, за да избавиш народа от немотия и смърт, но ти си гледаше църковните дела и спокойствието, като от време на време съчиняваше жития на светии. Живееше в разкош и в злато. Че защо да си разваляш спокойствието!?

Старецът мълчеше.

- Сам си свидетел, че народа без съпротива приема исляма. Да ти кажа ли защо? Защото не вярва в добрите намерения на царете и господарите си. Десет дни в месеца той трябва да оре, да жъне, да го пече слънцето и да го вали дъжд, за да даде своя дан на господаря, царя и патриарха. А османлиите искат десятък. Само три дни в месеца. Кой е по-алчен, българина –господар или мюсюлманина-поробител!? Защо трябва да умре и да бъде верен на теб, когато ти нищо не си направил за неговото благо!? Дори напротив! Сега, когато ще има повече блага, сиромаха започва да вижда някаква светлина. Ще има възможността да се развива, да даде ако може някаква възможност в живота на децата си за по-добро съществувание, да има време за себе си, Радостта да навести и неговият дом. Ще има дори време да поседне и да направи равносметка на делата си. Роба става малко по-свободен. Това никога не е било в поколенията му и неговите деди не са и се надявали на това. Защо!? Заради алчността ви, Евтиме! Когато ти си постил, за собствено удовлетворение, народа е постил по принуда. Когато си повтарял молитвите, си мислел само за своето спасение, а не на народа. Саможертвата в името на чуждото благо се възнаграждава. Ако бе умрял от ръката на царя, за да защитиш народа си, тогава има значение твоята смърт. Но ти се страхуваше, нали!?

-Да, страхувах се. Живеем в тежки времена и живота на човека е без значение. Смъртта не напуска саракта ни.

Старецът въздъхна тежко и наведе глава.

-Времената, Евтиме, винаги са тежки, защото тези които са на трона ги правят такива. Борят се за власт и злато, на гърба на народа си. Какво ти тежеше на тебе!? Помниш ли защо императора²⁵ те заточи на остров Лемнос²⁶? Защото те смятаха за еретик²⁷! Въпреки, че не бе съгласен с това им твърдение, все пак го доказаха, колкото и невероятно да звучи за теб. Това е защото с бедните си човешки разсъждения имате наглостта да изявявате мислите божии, да решавате какво е мислил той, да насаждате в главите на народа ваши идеи и ваши решения, които сте смятали за прави, а всъщност сте заразявали вярата на хората с отрова²⁸. Религията е само стъпало към вярата. Човек може да е прескочил това стъпало, но да е по-праведен и от тези които са стъпили на него. Тогава прие тежко тяхното обвинение, но не се поучи от това, защото няколко години по-късно, осъди и изгори писанията на богомилите²⁹, като ги обвини в ерес. Нима бе достойно това и в името на Христа ли го направи!? Еретични били! Еретични, защото с нищо не допринасяха за твоето забогатяване, Евтиме! Били вярвали в друг бог!? Не е вярно това! Вярват в твоя Бог, но не вярват нито в теб, нито в господарите им. Нима се стремяха към слава и богатство!? Нима не уважаваха човешките добродетели!? Ти искаше добро, но вършеше зло, а те никому зло не сториха. А ти ги гонеше,Евтиме! Кой е по-праведен тогава!? Ти или те!? Когато Павел³⁰ е проповядвал в саракта³¹, новата вяра са приемали робите и бедните. Знаеш ли защо? Защото не са вярвали вече в Тангра. Търсили са нов Бог, който да чуе молбите им за спасение. Надежда. Нима си по-различен от тези, които те изпратиха в изгнание някога!? Сега тези, които ни завладяха ще изгорят твоите. И ще е справедливо според тях, защото в техните очи християните са неверници. Книгите са историята и мислите на хората. Да унищожиш книга е равносилно да убиеш много хора, да заличиш с лека ръка миналото им. И ти стори това, Евтиме!

-Прав си човеко. Сега, толкова години след тези клади си мисля, че може би по-правилното бе, да не бъда толкова краен. Имаше много решения и възможности, но аз избрах силата, а не трябваше. Може би отказа да защитават саракта от нашествениците и безсилието на царете ме принудиха да действам по този начин, а не любовта към вярата.

-Радвам се, че мислиш така, Евтиме, но е твърде късно. Има неща, които не са поправими. И не в предаването на Търновград е грехът ти, а в тези дела, които ти изброих. Човешко е да се сгреши, но е нечовешко, ако човек не си признава греха или го повтаря. Не съм дошъл случайно при теб. Ти бе верен, но наивен божи служител. Не бе добър пастир и сега стадото ти е пръснато, плячка за разбойници и вълци.

-Да не би ти да си….?

-Замълчи, Евтиме! Знаеш много добре мюсюлманските закони. Ще те принудят или да приемаш исляма или да се простиш с главата си.

-По скоро ще умра, отколкото да предам вярата си. Ако го направя с какви очи ще гледам хората след това!?

-А с какви очи ги гледаше преди!? Не вярваше, че ще дойде този ден и си мислеше, че вечно ще решаваш съдбите на хората, нали!? Затова казвам: Живей. Ще виждаш слънцето. И хората ще виждаш, но както сам искаше, ще доживееш дните си в мълчание с тях. Аз ще бъда до теб, за да ти напомням за греховете ти, защото както разбирам не ги разпознаваш. Властта и парите са те направили сляп за истината.

-Ти ли си това Господи!?

хххххх

Двамата войници се споглеждаха, накланяха чалмите си и не вярваха на очите си. Съвсем сам в килията си, старецът разговаряше разпалено с някакво видение.

-Не е добре с разсъдъка. Говори си сам³².

-И на мен ми се струва така.

-Да вървим тогава и да кажем на пашата³³.

1.Исусова молитва. Приета от исихастите като начин на самовглъбяване. Изпълнявала се е часове наред, докато се стигне единение на молещият се и Бог.

2.Евтимий –/род. 1320-1330 – поч. неизв./ – патриарх на България в края на Второто българско царство

3.Богомил – Религиозна ерес, разпространена по българските земи през I в. от н.е.

4.Мюсюлманин – човек, който изповядва исляма , на арабски език думата: „муслим“(от която произлиза побългареният вариант-мюсюлманин) означава -“отдаден“ т.е. „отдаден на Бога“.

5. Ислям – религиозно учение, имащо за основа Тората при евреите, но впоследствие развито по свой универсален начин. За първи път поклонници на исляма по българските земи се говори още в VII в. от н. е. Цар Иван Шишман приема исляма около 1373 г. с името Сусманос, синът му -Александър е покръстен с името Искандер, а цар Иван Страцимир през 1377 г. под името Сарадж.

6. Столицата на Второто българско царство пада на 17.6.1393 г. Цар Иван Шишман през това време отива в Никопол, за да чака подкрепление от Сигизменд. Но той не може да се организира и не пристига. Поради враждата си Иван Страцимир не идва на помощ. В това време Баязид превзема Никопол, за превземането на Търновград поверява това на сина си. Сред войските на сина му

7. Търновград пада поетапно.

8. Борис – цар на българите /род. Неизв. – поч. 907 г./

9. саракт – старобългарска дума, която означава:територията, в която влиза една държава

10. Лабас –/Лабаш/ 893-927-цар на българите-след покръстването приема името Симеон, с което е известен.

11. Петър – цар на българите ( род. 912 г. или около 900 г. – поч. 29 или 30 януари 969 г.)

12.България е разделена на две царства и няколко деспотства, които често се съюзяват и водят непрекъснати войни помежду си. Търновско с цар Иван Шишман от 1371 г. до 1395 г. и Видинско с цар Иван Страцимир от 1356 г. до 1396 г.

13.Изпълнявайки васалните си задължения при превземането на Търновград се знае, че са взели участие войските на Константин Драгаш /сръбски владетел на Велбъждското деспотство/, Стефан Лазаревич /Сръбски владетел на Моравското деспотство/, Константин Балшич /Владетел на албанските земи/.

14.Сюлейман Челеби – вторият син на Баязид I, султан от 1402 г. до 1411 г.

15.Тангра –- върховен бог на кимерийските народи, съответно и на българите.

16. В „Готски топарх“ пише: “Те, българите, бяха някога най-справедливия народ на света и от всичко най-много уважаваха тези добродетели. И затова градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно.”

17.След смъртта на цар Иван Александър в 1371, първородният му син Иван Страцимир напада и превзема Търновград. Цар Иван Шишман търси помощта на султан Мурад I и я получава. Иван Шишман отново е цар на Търновското царство, но вече и двамата царе приемат исляма. Във Видин е настанен османски гарнизон.

18. колобри – старобългарските жреци

19. Тора – свещена книга при евреите, позната като Петокнижие.

20.Коран – свещена книга на исляма.

21. Яхве или Йехова – върховен бог при евреите.

22. Аллах – върховен бог в исляма

23. Иисус -Иисус Христос или Исус Христос,[1] известен още като Иисус от Назарет или Иса (в ислямската литература), е едно от трите лица на Бога в християнството.

24. патриарх – върховна титла в християнската църква

25. Йоан V Палеолог – византийски император от 1341 до 1391 г.

26. Лемнос – гръцки остров в северната част на Егейско море.

27. еретик – противниците на исихазма ги осмивали, като ги наричали „пъпоумие“, защото, исихастите твърдят, че чрез своите упражнения и чрез особеното положение на телата си по време на молитва, те не могат да видят нищо друго, освен светлината около пъповете си.

28. Още в X в. Йоан Екзарх се е обявявал против знането. Според него, човек не само не трябва да се стреми да проумява, но и да открива повече от това, което е написано в Библията. Така църквата е насаждала мрак и невежество още по времето на „Златния век“

29. В старозаветната легенда „Видение Исаево” се споменава за 366 богомилски книги

30. Павел – апостол Павел /род. около 10 г. в Тарс – екзекутиран в 67 г. в Рим/– един от учениците на Христос.

31. Според богомилските книги, те /богомилите/ приели вярата „като слушали Павел“. Предполага се, че това е станало през I в., когато той е преминал през нашите земи.

32. Има предположения, че патриарх Евтимий е бил освободен. Законите им не дават това право, ако покореният не е приел исляма.

33. Паша – висш османски военоначалник

Родословно дърво януари 15, 2012

Един живот никога не стига, за да опознаеш себе си.

Срещнахме се случайно. Не бяхме се виждали повече от тридесет години, но все пак се познахме. Като едни от най-буйните в класа, лудориите, които правехме бяха скрепили трайно нашата връзка. Седнахме в близкото барче, за да научим нещо повече за другия през изминалите години.

-Какво правя ли? Пенсионерски живот. Ходя от време на време за риба, обикалям магазините и играя карти пред блока, когато се съберем четирима. Нищо особено. Нали сме на финалната права, чакам да скъсам лентата.

-Дано да не е много дълга тая права. – подкрепих черния му хумор.

-Дано. А ти какво правиш по цял ден? Дай да отидем за риба, като се позатопли.

-Данчо, никакъв рибар не става от мене. Веднъж бяхме на един язовир с приятели. Едвам ме замъкнаха натам. Дадоха ми въдица и се пръснахме по на тридесетина метра. След няколко часа се събрахме за да разгледаме улова. Бяха наловили каракуди, алай, червеноперки и мряна. Когато погледнаха в моя сак, всички се спогледаха мълчешком и започнаха да се смеят.

-Казах ти, че не съм рибар. Гледам ги и недоумявам за какво е този смях. А те не спират и почти изпопадали по поляната си говорят едни на друг: „Че то и слънчеви имало! Някой да е уловил слънчева?“ „Не сме.“ – отговаряха другите. – „Те всички при него са ходили.“ „Да му дадем от нашите, че само котката ще разбере, че е ходил за риба.“  Та такъв рибар съм аз. Пишман.

-Късмет. Е, добре де, с какво се занимаваш тогава по цял ден?

-Чета, ходя из планините, ама в последно време си правя родословно дърво. За поколенията. Да знаят какъв е корена им. Та се обаждам на роднини, събирам снимки, сканирам, подреждам и прочее. Трудна работа.

-Знам, знам.

-И ти ли си правил родословно дърво?

-Да, за съжаление.

-Е, ти пък, „за съжаление“! Вярно е, че работата е трудоемка, но си заслужава.

-Мислиш ли?

-Какво искаш да кажеш с това: „Мислиш ли?“

-Преди години и аз започнах да правя родословно дърво. Събирам като тебе снимки, ровя се из стари скринове на роднини, молби, колетни пратки, после връщам, питам и разпитвам оцелелите баби и дядовци, за този за онзи мой роднина. Знаеш как е. Минаха няколко години и един мой далечен братовчед ми казва, че имал родословно дърво. Зарадвах се, защото щях без много труд и за кратко време да попълня празните места. Помолих го да ми прати копие от него. След една седмица, родословното дърво пристигна и аз с треперещи от вълнение ръце разгръщам огромният лист на масата в хола. Започнах да търся моето име, за да тръгна по-лесно назад във времето, а и да допълня липсващите клони. Търся, търся и накрая го намирам. Помня, че името ми бе написано на един пречупен клон „Данчо”, а отдолу в каре добавено „осиновен”. Приплака ми се. Да не знаеш всъщност кой си. Така се случва понякога. Татко и мама отдавна не са живи, за да ми кажат истината. През цялото време съм правил чуждо родословно дърво.

Лаврака* ноември 26, 2011

Приятелството е духовна връзка и не зависи от възрастовата разлика. 

Странен човек беше Лаврака. Когато започна да строи къща върху скалите, всички се чудеха на неговото хрумване.

-Защо му е тази къща!? – Питаха се те –Нито деца има, нито роднини! Можеше с парите си да изкара последните си дни в старчески дом, а той…къща.

-Гемията му е почти прогнила! Отиде ли си тя, отива си и той!

Прави бяха хората. Израснал в морето, сред бури, пек и солени пръски, Лаврака не можеше да общува с хората. Ще приседне с уловената риба на кея и ще чака купувачи. Никога не предлагаше сам рибата си. Понякога улова оставаше непродаден, но това сякаш не го вълнуваше. Но това се случваше рядко, защото стоката му бе хубава и купувачите с радост го посрещаха на брега, за да се облажат с едър лефер, карагьоз или калкан. Пазарлъка за него беше нещо непонятно и често се случваше, клиента ако се заинати, Лаврака да му подари стоката си, само и само да се избави от присъствието на една неприятна за него личност. Ако пък времето се окажеше дъждовно и студено и клиентите му предпочитаха да си стоят в къщи и на топло, Лаврака не чакаше дълго на кея, а предпочиташе да отправи гемията навътре в морето. Какво правеше с рибата си можеше само да се гадае, но мълвата беше, че стария морски вълк не хапваше нищо друго освен риба. Други говореха, че изхвърлял рибата отново в морето. Но никой не твърдеше, че я продава на другия ден, защото стоката му беше винаги току що уловена и понякога все още жива.

Една сутрин Лаврака не дойде в уреченият час и всички си помислиха, че старото корито се е продънило и е завлекло и Лаврака към морската бездна. Но тя все пак пристигна няколко часа по-късно и залепна скърцайки на кея. Стария моряк се прехвърли бавно от гемията и с тежки крачки се запъти към къщите.

-Остарял е – шушукаха си по-възрастните хора. –А какъв мъж беше – като скала.

-Снишил се е, прегърбил се е. Тежък е морския живот.

-Къде ли е тръгнал по никое време? Нещо е станало! Струва ми се притеснен.

-Освен за гемията си, за друго Лаврака не се притеснява. Станало е нещо с нея. Да видим дали няма да свие към Митковата работилница?

И наистина Лаврака се бе насочил право към дърводелеца. Не смяташе, че някога ще изпита такъв срам като днешния, но сам си бе виновен за това. Мислеше си, че няма да опре до момчето, но ето, че се случи. Когато преди петнадесетина години то го помоли да работи на гемията, Лаврака твърдо му отказа. Може би защото се страхуваше за него, а може би защото не искаше да му се мотаят в краката други хора. Как ли не го молеше тогава!? Младежа бе готов да работи само за храна, но да се научи на занаят. Готов бе да слугува, да готви, да го пере и да работи най-тежката работа, но Лаврака каза „Не!” и момчето си отиде съкрушено. Сега как щеше да го гледа в очите не знаеше, но семето, което бе посял някога, сега трябваше да го обере.

Стария човек отвори плахо вратата. Миришеше приятно на дърво. „Е, не е толкова хубаво като на море, но е приятно все пак.”  Момчето, което познаваше някога се бе надвесило над някаква греда и стържеше с рендето. „Пораснал е. Възмъжал. Прошарил се е. Вече трябва да наближава четиридесет. Как бързо лети времето!”

-А, кого виждам? Чичо Коста, какво те води на моята гемия?

Никой и никога не смееше да се обърне към стария човек с прякора му. Независимо от неговата неразговорливост, всички го уважаваха и се обръщаха към него с малкото му име. А когато говореха за него помежду си, никога пък не споменаваха малкото му име, защото „Лаврака” бе само един, а Костадиновци –много.

-Гемията! – Промълви тихо стария човек.

-Ще я видя, разбира се, чичо Коста. Ей, сега ще отидем. Само да се облека.

Лаврака излезе навън, за да го изчака.

-Сърдиш ли ми се още!

-О, не! Какви ги говориш, чичо Коста. Млад бях. Мечтаех за морски живот. Всъщност съм ти благодарен, че тогава ми отказа, защото сега, когато работя върху дървото се чувствам в свои води. Творя.Разбираш ли ме?

-Разбирам те. Човек твори само когато е в свои води.

-Чичо Коста, ти си станал философ. Май трябваше да ме вземеш, та и аз да стана като теб.

-Щеше да станеш най-дървеният философ. Като мен.

Двамата се засмяха, а хората, които гледаха отстрани се чудеха, какво общо можеха да имат двамата, та да водят такъв разпален разговор. Разликата в годините бе голяма, та да имат общи спомени, за които да говорят. Дори гемията да бе причината, Лаврака надали щеше да каже нещо друго освен: „Гемията” и да махне с ръка към нея. А те бърборят като стари приятели, които от години не са се виждали и сега бързат да си кажат всичко, което не са успели през годините.

Половин час по-късно Митко бе на палубата, за да констатира пораженията по гемията.

-Колко голяма ми изглеждаше тогава! Виждаше ми се като огромен кораб.

-Да бе, кораб! Едвам ме побира.

-Чичо Коста, изглеждаш ми малко понапълнял.

-Малко!? Станал съм торба водорасли. Едвам се прехвърлям през борда.

-В трюма все толкова вода ли има?

-Пълни се и повече, ама я изгребвам от време на време. Отнема ми повече време за изгребване, отколкото да ловя риба.

-Да я изтеглим на брега и да я разгледаме по-основно, а? Какво ще кажеш?

-Имам ли друг избор? Моята „Катерини” ме изоставя май.

-Да бе чичо Коста, защо си нарекъл гемията „Катерини”?

-Дълга история.

-Любовна?

-Да.

-Несподелена любов.

-Споделена, ама отхвърлена.

-От нашия град ли е?

-Да.

-Тъжно.

-Да.

-Все още ли страдаш за нея?

-Не.

-Мина ти любовта ли?

-Да. Не можеш да обичаш дълго време някого, който не е дал нищо от себе си.

-Хубава мисъл. Май трябваше да дойда тогава, че и аз да стана философ.

Двамата отново се разсмяха и дадоха повод за нови клюки сред наблюдаващите ги на кея.

-Ти отивай да си почиваш, а аз ще изкарам гемията, ще я прегледам и ще ти кажа резултата. Съгласен ли си?

-Съгласен. И без друго няма да мога да преживея това. Все едно да видиш сърцето си на масата! Не му е мястото там!

-Така е. Ти от кога не си бил в къщата? Сигурно и тя се е разсъхнала.

-Сигурно. Бях, мисля преди две години за една вечер.

-И какво те накара да отидеш там?

-Сякаш предчувствах, че ще се случи нещо с гемията и исках да видя как ще се чувствам да живея в къща.

-И?

-Ужасно е. Тихо и спокойно. Пода не се движи. Ти дори не залиташ. Не можех цяла нощ да мигна.

-Да, направо си е ужасно.

-Митко, не ми се подигравай!

-Добре, добре, ама все пак ми е смешно. Нормалния човек търси спокойствие и тишина а ти бури и люшкане.

-Свикнал съм. Май не съм от нормалните.

-Ама ти чак сега ли го разбра? Ние го знаем от години.

-Престани! Хайде до скоро. И ще чакам.

-Разбира се чичо Коста, ще ти се обадя веднага щом я прегледам.

Два дни по-късно Митко изкачваше стръмните скали надвесили се над брега. Тясната пътека се провираше между тях и въпреки, че понякога се губеше посоката беше една: къщичката на Лаврака. Бяха му я съградили току над бездната. Искаше прозорците му да гледат право в морето, сякаш изпитваше погнуса от вида на брега и хора. До тук не можеше да си прекара нито вода нито електричество, но това не притесняваше стария моряк. Нима на гемията имаше!?

-Здрасти, чичо Коста. По пътя си мислех:”Ами ако го няма и е излязъл някъде!? Втори път по тази урва не се качвам!”

-Стръмничко е, ама си заслужава гледката. Ела, ела, погледни каква красота. Къде ще намериш по-свято място!?

-Вярно е. Ама ми се вие свят като погледна надолу.

-Ами аз затова не те взех тогава на гемията. Викам си: „На това момче му се вие свят от високото. Как да го взема!?”

Двамата се гръмко се засмяха, но вятърът духаше от към града и надали някой бе чул техния смях, за да последват недомлъвки относно тяхната дружба.

-Лоши вести ти нося чичо Коста. Гемията е цялата прогнила и дори за ремонт не става. Или ще трябва да я зарежеш или ще купуваш друга. Ама на стари години те съветвам да не купуваш. За кога? Изкарай си старините на брега и си живей живота на спокойствие.

Лаврака мълчеше. Дали от вятъра, дали от старостта или от мъка, но очите му се насълзиха. Избърса ги с ръка. Приседна мълчешком на едно столче и гледаше морето.

-Година-две и ще го прежалиш. То е като любовта. Прежали Катерини, ще прежалиш и морето.

Стареца продължаваше да мълчи. Митко седна до него и двамата дълго гледаха безбрежността, преди Лаврака да проговори:

-Митко, морето няма душа, но не можеш да го прежалиш. Обичта към природата е по-силна от любовта. Катерини я прежалих, но морето едва ли ще мога.

-Всъщност, морето никога не те изоставяло. Гемията те изостави. Може да си вземеш една лодка, ако решиш.

-Така е. Може би, ако наистина бях философ, Катерини щеше да сподели любовта ми.

-Надали! Жените не понасят философи. Просто защото не ги разбират.

-Мислиш ли!?

-Сигурен съм.

-Възможно е. Аз не познавам женската душа.

-Че кой я познава, чичо Коста!?

-То да е море, да го опознаеш, а то жена.

Мълчаха още дълго време приседнали един до друг загледани в безбрежната шир.

-Чичо Коста, имам една идея, но не знам дали няма да се обидиш, ако я споделя с теб.

-Казвай. От теб не бих се обидил, каквото и да ми кажеш. Ти си слаб моряк, но добър човек.

-Това не е вярно! Ако ме беше взел…

-Стига си дърдорил! Казвай каквото имаше да ми казваш!

-Ами… Какво ще кажеш да разпарчатосаме гемията и да я докараме тук. Аз ще ти монтирам пред къщата същата палуба от гемията, но във вид на веранда, с руля, разбира се, ще забием мачтата, ама вместо платно, ще сложим знаме, ще монтирам люковете на прозорците и секстанта** пред вратата, за да взимаш правилна посока, че току виж си поел към бездната.

Лаврака мълчеше. Премисляше думите на Митко.

-Но има едно условие.

-Какво е то?

-Да си намериш хора, които да пренесат гемията. Без душа останах докато се изкача, а с дъски на гърба, не виждам как ще успея.

-Градско чедо си ти! Затова не те взех тогава!

-Ти ме направи такъв! Ако ме беше взел…

-Аз те направих ли!? – изправи се стария моряк. Виж на какво си заприличал – медуза!

-Аз-медуза!? А ти си един сприхав старец!

-Аз, сприхав старец!?

-Да! И заядлив!

Миг по-късно двамата се заливаха от смях.

-Митко, идеята не е лоша. Ти ще намериш хора за пренасяне, а аз ще им платя. Знаеш че не мога да се пазаря. От мен търговец не става.

-Вярно е. Продаваше най-скъпата риба по южното черноморие.

-Наистина ли?

-Не бе човек. Шегувам се. Дори се трепеха да купуват от теб, че продаваше на цени от миналия век.

-Наистина ли?

-Наистина. Поне никого не си ощетил. Напротив-зарадвал си много хора. Нахранил си тези, които не са могли да си позволят скъпа риба.

-Значи имало е полза.

-За хората, но не и за теб.

-Какво гледаш мен. Нито семейство имам, нито роднини.

-Свят човек си ти, чичо Коста.

-Като спомена за умирачка…

-Кога съм казал такова нещо!?

-Току що.

-Не съм и помислял даже…

-Добре де, млъкни? Та като спомена за умирачка, знаеш ли какво ми е желанието..?

-Какво?

-Искам вместо ковчег, да ми направиш една малка гемия, та да ме погребете в нея, ей, тук, зад къщата.

-Ти пък! Какво ще кажат хората!?

-Изобщо не ме интересуват какво ще кажат хората! Ти ми кажи: ще я направиш ли!?

-За мен няма проблем. Ще я направя, ама попа какво ще каже.

-Попа толкова риба е ял на аванта, че ще гние в Ада, ако не се съгласи.

-Всъщност, то няма разлика, дали ще е ковчег от летви или гемия. Може и да се съгласи.

-Значи ще я направиш.

-Разбира се. Нали ти обещах.

-Кога?

-Как кога!? Когато му дойде времето.

-Няма да стане тая, дето я мислиш!

-Какво искаш да кажеш, чичо Коста, че ще те излъжа ли!?

-Не съм казал това! Ти не си моряк, ще вземеш да я направиш с пробойни или крива. Затова искам да я видя преди да ме сложат в нея. Кога?

-Искаш гемията сега ли да я направя!? Приживе!?

-Каква е разликата!? Нали си плащам!

-Това последното не искам да го чувам! Аз ковчег пари не взимам!

-Знаех си, че ковчега ти е в главата! Аз искам гемия, творение, а не ковчег!

-Все тая!

-Добре. В такъв случай ще го прибавя към сметката за къщата, дето ще ми я преустроиш. Става ли?

-Става.

Близо цяло лято Митко работи по къщата на Лаврака, за учудване на хората в града. От големите дъски направи ограда около къщата и най-вече пред бездната, та ако залитне стареца да не падне в нея. Всичко каквото му беше обещал го стори. Не попита Лаврака, дали му харесва, защото виждаше радостта в очите му и това беше достатъчно.

-Благодаря ти Митко. Стана по-уютно отколкото в гемията.

-Аз ти казах, че ще го направя както се изисква по морските закони.

-Сега като се замисля може би трябваше да те взема, а!?

-Трябваше я!

-Хубава работа свърши. Кажи ми сега колко пари да ти наброя? Колкото ми кажеш, толкова ще ти дам.

-Осемстотин.

-Осемстотин за гемията, а за къщата?

-Осемстотин всичко.

-Ти полудя ли бе момче!? С осемстотин и лодка не можеш си купи, а ти къща та ми направи и гемия те чака!

-Толкова!

-Слушай момче, ти не си сам! Семейство имаш, децата в къщи хляб искат! Ще ти дам две хиляди!

-Има от кого да ги нахраня децата! Аз от приятели не печеля! Казах осемстотин и толкова!

-Добре, щом това ти е последната дума. Но ако някога закъсаш за пари…

-Няма проблем. Дано да не закъсам.

-А гемията кога ще я видя?

-До седмица ще е готова.

-Браво. Знаеш ли попа се заяде и каза, че ще ме погребат единствено в гробищата. Тук зад къщата не ставало. И го молих и пари му давах, ама като се заинати…

-Трябва да си избереш място. Плащаш и си е твое.

-Винаги съм си мечтал да си избера място в гробищата. От младини си мисля за това.

Двамата отново избухнаха в смях. Като се поуспокоиха стареца продължи:

-Може да ти изглеждам глупав, но аз наистина си избрах место и си го платих. Записаха го в една книга, като моя собственост и ще бъда погребан там.

-Жени има ли наоколо?

-Жени да искаш…

Този път вятъра понесе думите им над бездната.

Дълго живя Лаврака. Може би щастлив от преобразената си къща, може би от близостта на старата гемия, може би от малката гемия, която щеше да му бъде последния му дом, а може би от силната си дружба с по-младия си приятел.

На погребението присъстваха единствено семейството на Митко, не само от признателност, че ги унаследи с къщата върху скалите, но и от уважение към добрия старец. Възможно беше, на погребението да присъства още един човек, но от нетленните –  личност от съседния гроб, на чиято плоча бе записано името на някаква си Катерини.

*Лаврак- /морски вълк/. Едра морска риба, до 1 м. дължина и 12 кгр. тежина.

**Секстант- уред за измерване координатите на обекта, спрямо положението на Слънцето и някоя звезда.

Втора книга ноември 9, 2011

Втората ми книга вече е факт. В книжарницата на ул.“Тракия“ 39 в гр. Пловдив може да я намерите. За любителите на автографи-няма проблем.

Мъгла октомври 26, 2011

 Душевният мир на хората е различен и не трябва да изискваме от тях, да приличат на нас.

-Това очаква всеки, който се възпротиви на моите решения. Капитанът съм аз и няма да позволя бунтове на борда. Ясно ли е!?

Пиратите гледаха полюшващото се тяло на мачтата обхванати от страх и неприязън към капитана. В очите на някои от тях, можеше да се види закана за отмъщение, а в други безразличие. Последните бяха стари войни, посрещали и изпращали Смъртта години наред. Знаеха, че капитана никога не ще ги подведе. Вярваха му, колкото и жесток да беше. Някои от тях бяха натрупали достатъчно злато в каютите си, за да започнат нов, праведен живот, но не можеха без солените пръски на морето, нито без възбудата от абордажа*. Други бяха пропиляли делът си на комар. Утре, след като спуснат тялото на обесения в дълбините на морето, капитанът щеше да разпредели имуществото му на екипажа. Това щеше да бъде горчива радост. Никой не се радваше на такава придобивка, защото някога можеше да се случи и със самия него. От скупчените на палубата се носеше зловонна миризма. Дрехите им бяха мръсни, разноцветни и сплъстени от нечистотии. Не ги перяха, защото затова бе нужен сапун, но никой не се сещаше за това, когато превземаха корабите. Достатъчно беше да подменят старите, с тези на загиналите им врагове. И така до следващото нападение. Миришеха ужасно, но за сметка на това бяха накичени с всевъзможни накити, които им придаваха по-скоро смешен, отколкото красив вид. Само капитанът бе винаги обръснат и чист. Но за пиратите това бе скоро повод за присмех, отколкото за пример. Някои казваха, че бил от благороднически род, отхвърлен от близките си. Други, че бил капитан на холандски военен кораб, който превзел и превърнал в пиратски. Всъщност никой, нищо не знаеше за него.

-Прибирайте се по каютите, че утре ни чака тежък ден! А ти юнга**, – обърна се внезапно към мен – отивай да спиш, че те чака кучешката вахта!*** Вероятно френската шхуна**** е наблизо. В тази мъгла може даже да се блъснем в нея, ако не си отваряш очите. Ясен ли съм!?

-Да, капитане! – вдигнах ръка за поздрав и се прибрах в каютата си, за да поспя до полунощ.

Платната се бяха отпуснали от пълното безветрие. Часовете минаваха бавно. Очите все повече започнаха да ме болят от напрегнатото взиране. Горяха и за сън. Часове се въртях на нара, но така и не можах да заспя. Може би, защото бях превъзбуден от екзекуцията. Сега в непрогледния мрак все повече се унасях в дрямка. Загасените фенери придаваха някаква призрачност на кораба. Винаги го правехме, когато трябваше да нападнем търговски кораб. Дрехите ми бяха пропити от влагата. Стана ми студено. Беше безсмислено да държа руля*****, защото корабът не помръдваше и педя. Свих се на палубата, за да сгрея тялото си и съм заспал.

-Стани! – стреснат се събудих от нечий глас. Някой ме буташе по гърба.

-Любомир Георгиев, стани и повтори въпроса ми!

Изправих се. Въпрос?! От къде да знам какъв въпрос ми е задала госпожата!? Класът се превиваше от смях.

-Както винаги спиш в часовете ми. Литературата е най-важният предмет. Тя оформя характера на хората и ги прави по-благородни. А ти-спиш! Нищо не става от теб, Любомире, нищо! Тънеш в мъглата!

Стоях изправен с наведена глава, а около мен все още се носеше зловонната миризма от пиратския кораб.

*         Абордаж – превземане на кораб

**       Юнга –все още млад моряк

***     Вахта – дежурство на руля, за водене на правилен курс на кораба. Кучешка вахта – в холандските морски термини, вахта от 00.00 часа до 04.00 часа

****   Шхуна – бърз търговски кораб

*****Рул – корабно кормило

Поверие октомври 23, 2011

Човек се страхува за живота си, защото не знае нищо за Смъртта и отвъдното.

Да ме се чудиш на времето, как бързо се променя в планината. За два часа преход и дъжд ме валя, и слънце ме огряваше, и отново дъжда, а сега вече тъна в ледена мъгла. След половин час трябва да съм до хижата. Поне толкова го дават по брошурите. Уж съм стар планинар, а на тази хижа никога не бях ходил. Все си казвах, че на следващия преход ще я посетя и все някоя друга хижа заемаше нейното място. Е, след двадесет години, дойде реда ú. След два часа трябва да съм там. После ще се настаня в някоя стая и току виж се е стъмнило. А, ето я и голямата поляна, за която се споменава в брошурката. Пътя изведнъж се разми сред тревите и изчезна. За маркировка не можеше и дума да става, защото наблизо не се виждаха никакви дървета. Когато казвам наблизо имам в предвид десетина метра, до които мъглата ми позволяваше да виждам. Наведох се ниско, за да намеря някакви следи, но уви. Човек инстинктивно прави завой наляво, когато е без ориентир, затова след извървени двадесет-тридесет метра леко откланях курса надясно, за да спазя правата линия. Вървях близо час но поляната не свършваше. Вярно е, че в мъглата се върви по-бавно, но чак пък час…, а в брошурката пише, че след петнадесет минути трябва да я премина. Изведнъж пред мене се появи най-неочаквано човек на средна възраст. Местен. Дрехите му бяха шаячни, вероятно от модерните за миналия век, с цървули. Стана ми и смешно и приятно, защото за първи път виждах човек с цървули, ако изключим мъжете от танцовите трупи, които съм виждал нерядко. Носеше овчи калпак, въпреки че бе лято. Те знаят – помислих си аз –какво се носи в планината.
-Сполай ти! – поздрави ме човека.
Този поздрав го бях срещал в писателите ни класици от миналия век и в някои приказки, но никога изречени от жив човек. Браво! Хубаво е, че има хора, които все още знаят старите български думи.
-Добър ден! – отвърнах му аз. Тръгнал съм да хижата, ама с тази мъгла май обърках пътя.
-Не си. Продължавай все напред. След малко ще видиш гората. Има пътека, която води право в хижата.
-Колко часа е пътя до там?
-Половин – един.
Погледнах часовника. Притеснявах се, че с тази мъгла щеше да се мръкне много по-бързо от обикновено. Трябва да побързам. До час няма да се мръкне. Дано да сваря светлото.
-Благодаря Ви.
Обърнах се към човека, то от него нямаше и помен. Бе изчезнал в мъглата.
Продължих  пътя си и както ми бе казал странника и след минутки стигнах гората. Пътеката си личеше ясно и аз забързах обнадежден към хижата.
Пътеката леко се изкачваше по планината и на всеки завой все си казвах: Ето след този трябва да е. Отдавна бе минал един час преход, но хижата така и не се мяркаше. Взех да се притеснявам да не би да съм объркал пътя, но после се успокоявах, че друг път нямаше, а ако е имало, човекът щеше да ми каже за него. Започва бавно да се смрачава и това още повече взе да ме плаши. Ако не успея да стигна хижата, това означава че трябва да пренощувам на открито, което не е радващо. След още половин час вече едвам различавах пътеката. След няколко завоя, в почти в пълен мрак забелязах слабите светлини на сграда. Успях, зарадвах се аз. Ще спя на сушина. С много по-бодра крачка забързах към светлините. Те се оказаха малка къщичка, в които светеха свещи. Няма ток. Вероятно се е повредило нещо от този дъжд. Похлопах на една врата. Излезе някаква възрастна жена.
-Извинете, че ви безпокоя, може ли да ме насочите към хижата?
-Хижата е далече. Елате да пренощувате у нас. Лещата още къкри в канчето, ама след малко ще е готова.
Далече. Колко далече може да е тази хижа!? Отдавна трябваше да съм в нея. Дали не съм я подминал в тази мъгла!? По-разумно ще е наистина да остана и да преспя тук, отколкото да се случи така, че да не намеря хижата и да спя на открито.
-Ето, зад онази врата е вашата стая. Преоблечете се, настанете се, а аз през това време ще нарежа хляб и сланинка, а и леща ще ви сипя, разбира се.
Както бях премалял от глад, самото споменаване на сланинка и леща напълно затвърди решението ми да остана в дома на тази благородна старица.
-Вечерята е готова!- обади се старицата зад вратата. Заповядайте!
Масата бе покрита с бяла покривка, везана от краищата ú. Вместо столове на двете й страни бяха сложени две пейки, на една от които седнах аз, а на другата старицата.
-Ако позволите и аз ще вечерям с вас.
-Разбира се, искрено ще се радвам!
-Лещата е гореща още, но ако желаете, мога да ви сипя от нея.
-Нека е гореща. Ще духам по-силно. -отвърнах й аз.
Тя се усмихна и ми сипа в една дървена купа. Не знаех, че има още такива купи, а и да има, че някой все още се храни в тях. Какви странни хора срещнах днес. Топлината на огнището ме унасяше в сън. Само да хапна и така ще се наспя…
-Обичаш ли медовина!?
-Как да я обичам, като никога не съм пил такова нещо?
-Ето стомната. Сипвайте си колкото си искате. Аз няма да ви правя компания, защото не обичам да пия. Правя медовината, само за да черпя гостите си.
-Разбирам. Само една чашка ще си налея.
-Пийте, колкото искате. Имам достатъчно. Всяка година правя, но гости все по-рядко ни идват.
Вечеряхме без да продумаме. Не ми беше удобно да я попитам, как се казва това място, защото старицата бе се съсредоточила в яденето и с нищо не показа, че иска да водим разговор, докато се храним. Културна старица! – мислех си аз. Получила е добро възпитание. Навярно и родителите й не са случайни хора. Изведнъж тя стана и каза:
-Ще се прибера в моята стая, господине. Стара съм да стоя до късно. Когато се нахраните, си легнете. Аз на сутринта като стана ще прибера. Лека нощ.
Успях само и аз да й пожелая „Лека нощ” и тя изчезна зад дървената врата на стаята си.
Медовината приличаше повече на ликьор, отколкото на вино и реших, че още една чашка няма да ми навреди, защото надали пак някога ще опитам от този еликсир. След тази чаша, сънят напълно започна да ме надвива и аз се прибрах в стаята си. Леглата бяха покрити с дебели козяци, но аз реших да не предавам традицията си, разпънах над тях спалния си чувал, шмугнах се в него и мигом заспах. В съня не чух как вратата на стаята ми изскърца и видях силуета на красива жена. Беше облечена в бяла нощна роба. Приближи се тихо до леглото, надвеси се над мен и черните й коси докоснаха лицето ми. После нежно целуна устните ми. Ах, колко прекрасна беше тази целувка! Бил съм влюбен, любил съм се с красиви жени, с жена за която бих дал живота си, но никога не съм получавал такава целувка. После момичето свали робата и се промуши до мен. Усещах аромата на плътта, докосвах с трепет гърдите и бедрата й. Бях омагьосан от страст и нежност. Любихме се безкрайно дълго. Наслаждавах се на всеки миг и на всяко нейно докосване до моето тяло. Исках този нощ никога да не свършва и да продължи до смъртта ми. Целувах очите, устните й, не спирах, защото знаех, че ако го направя, тя ще си отиде. Изпитвах непреодолима страст от нейните прегръдки. Тя сякаш знаеше какво обичам, къде да ме милват, как да полудея. Устните й обхождаха тялото ми с любов.
-Обичам те! – Чувах нейните мисли – Толкова години чакам този миг.
Отвръщах й, че не съм знаел за нея, в противен случай щях винаги да я искам и да сме заедно.
-Ще дойдеш ли с мен? – питаше ме тя впила устни в моите.
-Защо питаш!? Аз съм твой винаги и навсякъде! –отвърнах й.
-Да тръгваме тогава, че ни чака дълъг път. Там ще бъдем само двама – аз и ти. Завинаги.
Пое ръката ми в своята и потънахме в мрака на гората. Вървеше толкова уверено в непрогледната тъмнина, че аз я следвах без ни най-малко да се страхувам от това да се загубим.
Някъде извика птица. Силно и пронизващо, като ужасяващ предсмъртен вик на агне. Не беше нито сова, нито бухал, нито кукумявка. Никога не бях чувал този пронизващ крясък. Бе непозната птица за мен.
-Не се страхувай! Това е птица!- успокояваше ме тя. –Не се страхувай от непознатите неща. Когато ги опознаеш, ще се срамуваш от своя първобитен страх.
Имаше право. Дърветата постепенно изчезнаха и ние продължавахме да вървим в пустошта. Излезе студен и силен вятър.
„Става студено“ – помислих си аз.
-Още малко и ще пристигнем. Там ни чака запалено огнище. – отговори ми тя, усетила мислите ми.
Продължавахме да вървим хванати за ръка.
Ставаше все по-студено и по-студено. Започнах да треперя. Втрисаше ме. Вятърът се усилваше все повече и повече. Ставаше толкова силен, че вече изпусках ръката на любимата си.
-Изпускам те! – крещях аз.
-Дръж ме! Не ме изоставяй! Моля те!
Но вятърът ни раздели. Видях как Любовта ми се отдалечаваше бързо от мен и изчезна завинаги. Душата ми сякаш се разкъса от болка и мъка. Разплаках се като малко дете загубило майка си, като старец загубил сина си, като влюбен загубил Любовта си.
—–
Години по-късно все още чувствата на тази Любов ме вълнуват. Знам, че тя ме очаква. Лекарите казваха, че едвам са ме изтръгнали от Смъртта. Някакъв мъж, ме е намерил насред гората, в спалния си чувал, но почти мъртъв от премръзване. Бил съм чисто гол и само спалния чувал бе спомогнал за моето връщане към живота. Впоследствие, когато обикалях местността в търсене на къщичката и когато се срещнах с хората от това село, от което тръгнах към хижата, ми разказаха следното поверие: когато се появи мъгла в гората, се появявал някакъв мъж в нея, с шаячни дрехи, с калпак и цървули. Той отклонявал определени хора по други пътеки, които водели до малка къщичка, в която живеела старица, майката на този човек. Този човек бил Времето, старицата Мъдростта, а дъщеря им – Смъртта. Те вярваха в тези поверия и нощем щом чуели крясък, наподобяващ предсмъртния вик на яре, означавало, че Смъртта е повлякла някого към Неизвестното. Всички те се страхуваха да излязат в мъглата. Но не и аз. Години наред се скитах в нея с надеждата отново да я срещна, но уви.
Сега съм вече стар. Не се страхувам от Смъртта, дори я очаквам, стига да бъде същата, с която някога се любех.

Пейка октомври 21, 2011

Човек се радва на доброто си дело, независимо че хората понякога приемат Доброто като даденост.

-Бай Асен, пак наднича от двора. Какво толкова гледа на тази спирка!? Чакат си хората, а той все да види, да не изпусне нещо!

-Димо, когато не ти са ясни някои работи, не говори празни думи! Знаеш, че бай Асен нито клюкарства, нито се занимава с чуждите работи.

- Тогава, какво все наднича от оградата!? Чакат си хората автобуса, а той…

-Спри да дърдориш! Помниш ли преди години, че се молихме на кмета, пейка да направят на спирката и навес, че хората да седнат, когато чакат автобуса и да се приютят някъде кога вали дъжд.

-Е, и!? Нали направи!

-Направил той…грънци! Бай Асен ги направи.

-Така ли? А аз си мислех…

-Димо, мисленето, комай, не ти се отдава! Сега бай Асен не гледа хората, които чакат. Изобщо, не се интересува от това. Той се радва на труда, който е положил. Радва се да вижда хора, седнали на неговата пейка и как се крият от дъжда под неговия навес. Разбра ли, сега!?

-Ами то и аз да направя една пейка…

-Направи! Че поне да разбереш и ти нещо от чувствата на Човека!

Раздяла октомври 21, 2011

С възрастта, човек открива ценностите не в Цивилизоваността, а в Природата.

-Ето, това е улицата. На тази снимка се вижда и небостъргача, където ще работя. На осемнадесетия етаж. А това е Статуята на Свободата.  Виж през нощта колко е красиво! Рекламите на нощните заведения светят от всички страни и те приканват да купонясваш до зори. Колите огромни и красиви. И народ… Какво? Не се ли радваш, че ще работя там?

-Радвам се, разбира се!  - измънка умислено дядото.

-Тъжно ти е, че твоята внучка заминава и няма да можеш да си я виждаш цяло лято, нали?

-Така е. Ще тъгувам за теб.

-Стига де! Аз ще ти пращам всяка седмица по една картичка и по телефона ще ти се обаждам. А когато се устроя и теб ще взема заедно с майка.

-А, не! Това няма да стане!

-Ще стане. Обещавам ти!

-Не е за мен, момичето ми!

-Защо!?

-Защо ли!? Мен не могат да ме впечатлят нито високите бетонови здания, нито блестящите реклами, нито хубавите коли. Дори се притеснявам за теб.

-За мен!?

-На тези снимки не видях дървета по улиците. А без дървета няма птичи песни. Навсякъде навярно е шум от коли и хора. Как се живее така!?

-Свиква се. Всеки уикенд хората излизат на пикник. Правят си барбекю сред природата и си отпочиват.

-…и по американски си взела да говориш вече! Аз няма да отида в такъв град да живея, момичето ми. Стар съм вече за промяна, а и предпочитам да изляза на двора, да слушам песента на птичките, да се събуждам от кукуригането на петлето, да се наслаждавам на горичката отсреща, да бера гъбки и билки, да си откъсвам доматче от собствената си градинка и да заспивам от шума на листата на брезата в двора до прозореца. Ти отивай и се радвай на живота, както аз се радвам на своя.

След час дядото и внучката се разделиха с едно тягостно усещане от неразбрани ценности.

Помен октомври 20, 2011

Трудът на всеки, който работи това, което не му е призвание, е напразен.

Поменът беше към своят край. Насядалите около масата, позабравили причината, за което са се събрали, говореха на висок тон. Обилното ядене и лютата ракия смекчиха тъгата им, а и дядо Стоил, когото погребаха само преди няколко часа, бе на преклонна възраст и смъртта му не беше нещо неочаквано. Добър старец беше, трудолюбив и обичан от всички. Животът му премина в грижи за другите и непосилна кърска работа, за да изхрани семейството си. А под семейство, дядо Стоил разбираше не само своето, но и това на децата, и на внуци, и на съседи, и на непознати дори. Прасета ще гледа, за да има месо през зимата.Крава ще му мучи в обора, за да има мляко, сирене и кашкавал. Кокошчици ще се навират н краката му и ще го радват с прясно снесени яйца.  За градината ще се грижи, та плодове и компоти да направи. Ето, такъв бе дядо Стоил. Все в грижи за другите. И не се оплакваше. Сякаш със своето себераздаване, намираше смисъл да живее. И живя дълго. Всички смятаха, че си отиде щастлив от този свят и бяха сигурни, че Господ ще го приеме при себе си с най-голяма радост.
-Какво!? – Изведнъж изгърмя гласът на Петко, синът на Бай Стоил. Изправи се и с все сила стовари юмрука си върху носа на стоящия от отсрещната страна на масата поп Лазар. Попът се катурна от стола и падна на пода. Жените се разпищяха, а Петко заобиколи масата, хвана отчето за расото и го помъкна към вратата. Мъкнеше сто и няколко килограмово тяло, сякаш в ръката си държеше пиле. Остави попа насред улицата, с разкървавено лице, след това се върна, взе килимявката му и я хвърли до него. Затвори вратата след себе си, обърна се към останалите, които го гледаха с отворени очи и уста от ужас, и каза:
-Сядайте!
Страшен бе Стоиловият син, когато се разгневи. Огромното му тяло и страшната му сила респектираха и държаха на разстояние тези, които го познаваха. Но душата му бе нежна и добра. От него лъхаше спокойствие и доброта, и изблик на такъв гняв означаваше, че нещо сериозно е накърнило душата му.
Всички се подчиниха на думите му и седнаха по местата си. Дълго мълчаха. Очакваха, че Петко сам ще каже какво са си рекли накриво, но той продължаваше да мълчи. Лицето му издаваше все още незастинал гняв. Чакаха го да се успокои, за да разберат причината за този срам. Цялото село сега щеше да говори за това, а и попът едва ли щеше да остане безразличен към случилото се. Как щяха да го молят за нещо, ако се наложи!? Сватби, погребения, венчавки, кръщенета, всичко ставаше с благословията на попа. А сега!? Дълго мълчеше Петко. От време на време приглаждаше побелелите си коси и надигаше чашката с ракийка. Виждаше се, че е трезвен. Такъв човек с по-малко от литър не се напива, макар че минаваше вече шестдесетте. Притеснена от действията на Петко, жена му реши да види какво е станало с попа, но той я погледна гневно:
-Тодоро, я си излязла да му помагаш на онова мекере, я съм ти чупил ръцете!
Жена му закри лицето си с ръце, за да не видят другите, че плаче и бързо се прибра в другата стая. До днес, от него такива думи никога не бе слушала, нито й бе посягал. Щастлива бе с Петко. Гледаше я и се грижеше за нея четиридесет години, а сега…
Дългото мълчание изведнъж се прекъсна от Петковия син:
-Ама как се търкулна попа, като топка. – И започна да се смее с глас.
Петко го погледна и като видя ухилената физиономия на сина си и той започна да се смее. Останалите също прихнаха да се смеят, заразени от техния.
-Помен правим! – обади се някой. - Грехота е!
-Няма грях! – отговори Петко.
-Как така няма!? Какви ги говориш бе, Петко!? –обади се майка му.
-Така е според попа. Нямало според него Господ, нито Рай, нито Ад. Всичко било тук, на земята. Каквото си сторил, няма изкупление.
-Ама това думи на попа ли са!? – недоумяваше тя.
-Аз и затова го цапардосах.
Отново настана тишина. Премисляха думите на попа и случилото се.
-Че той бил голям грешник! – обади се жена му, която се бе върнала от стаята.
-Грешник я! Аз го викам, за да изпратя баща ми до Господ, а той ще ме убеждава, че е без значение колко си бил добър. Баща ми се раздаваше на близки и чужди, на мравята път сторваше, а попа, с Хитлер ще го приравнява!
-Ама хубаво го цапардоса! –обади се синът му и отново се заля от смях.
-А аз ще ходя да му помагам на този богохулник! – обади се Тодора и прегърна Петко като го замилва по косите.

Антикварна книжарница октомври 18, 2011

Ако в търговията не са замесени пари, или няма търговия, или става въпрос за сиромашия.

В Пловдив на ул.Тракия 39 а , отвори врати антикварна книжарница. Там ще Ви предложим голямо разнообразие от художествена литература. Там може да закупите и първата ми книга „Превъплъщенията на душата“ само за 4 лева, а след няколко дни и втората: „Сълзите на Бога“. Разбира се там ще срещнете музикална, чуждоезична, религиозна, техническа, философска и още много жанрове литература. Посетете ни. Разбира се книгата ще бъде с автограф. Ако ме няма, спокойно вдигнете скандал и аз ще пристигна, за да го направя. Има идея в книжарницата да се продават и творби на изкуството. Тъй като помещението е малко това ще бъдат главно произведения на Гергана Митева и Иван Георгиев, които са завършили Н.Х.А. – София. Може би ще ви хареса. Ако не – поне ще пием кафе и ще поклюкарстваме. Чакаме Ви.