Вик от древността декември 11, 2009

Медицината ще е безсилна, ако изучава само тялото и игнорира душата като част от човека.

Кога е било, не знам. Къде се е случило, също. Помня историята, но без никакви подробности. Разказвач. Къде ще украси, къде ще поизлъже, но най-важното е да има поука! Та, ето каква е тази история.

Момченцето растяло красиво и здраво. Лудувало, като всяко малко дете, играело с децата, слушало приказки, които му разказвала баба му и които му четял татко му преди лягане. Прекрасно същество! Но с един проблем, който бил мъката на най-близките. Въпреки че минавало четири години, детето не отронвало и дума. Не помагали нито лекари, нито лекарства, нито разходките по море и балкани. Момченцето мълчало толкова упорито, че това убеждавало родителите му, че е нямо.
Един следобеден летен ден баба му решила да го придружи до съседното село, където имало на този ден пазар. А на пазара: дрънкулки, захарни петлета, захарен памук, кебапчета цвърчат на скарата и студена лимонада сред големи кубчета с лед. Предполагала бабата, че това ще бъде едно прекрасно изживяване за детето. Вървели те по пътя, а до самото друго село – табор с цигани. Спрели двете каруци между пътя и царевицата, разпрегнали конете и калайдисват тави и тигани. Малките циганчета на пазара с майките си, а по-големите разгарят жарта с кози мехове. Стара циганка току-що е заклала пиле и държи в ръката си окървавения нож. Пилето го е настъпала с крак, за да не опръска покъщнината.
Бабата се поспряла, за да попита за цената, която вземат калайджиите. Циганката погледнала момчето и го попитала: “Как ти е името, малкия?“ Разбира се, детето не отговорило. Циганката отново го попитала: “Няма ли да си кажеш името, все пак?“ Момчето отново мълчало. Тогава бабата се обърнала към нея и казала, че внучето й е нямо. “Като е нямо – отвърнала циганката – значи не му трябва езика и сега ще го отрежа!“ Независимо, че била на възраст, тя се затичала към момчето. При вида на черната циганката с окървавен нож в ръка, детето се стреснало, освободило се от бабината ръка и хукнало. Бабата не очаквала такава реакция от циганката. Изпаднала в ужас, че може наистина нещо да се случи и хукнала след тях. Дълго тичали тримата. Детето се шмугнало в царевицата, циганката след него, а бабата най-отзад. Шибала царевицата лицата и на тримата, разкъсвала дрехите им, но никой не спирал, докато накрая детето паднало на земята, обърнало се назад и с ужас видяло вдигнатия окървавен нож на циганката. И… О, чудо! Извикало: „Бабооо!“
Циганката в този миг спряла и се обърнала усмихната към пребледнялата баба: “Що казваш, че не говори, ма како? Нали го чу? Не можел той! Мързелът му с мързел!“
Зарадвала се бабата, а още повече момченцето. Не отишли на пазара, а веднага се върнали, за да споделят радостта от чудото на майката и бащата. През целият път малкият говорел всичко, което е искал да каже преди. Ако случайно спирал своя монолог, бабата от страх да не замлъкне пак го подтиквала да приказва, та чак до дома. После всички вкупом се върнали на пазара, откъдето купили един овен и го занесли на циганката, като й благодарили за това невероятно спасение на техният син.
Та това е историята , която ми разказаха. А, да, щях да забравя! Сега този синковец бил много добър адвокат. Ами, то се очакваше, ако питате мен!

Любовниците на Адриан-1 част-Антиной декември 4, 2009

Красотата независимо от нейното великолепие, се подчинява винаги на интелекта.

Актуарията¹ пореше вълните на свещенната река. Мътните води на Нил не бяха препятствие за императорския кораб. Три реда гребци напрягаха мускули и придърпваха греблата, водени от глухия тътен на барабана. Това не бяха роби, оковани във вериги, а свободни римски граждани, за които бе чест да служат на императора. Имаха право да слизат по брега, да се разхождат из градовете, които посещаваше Адриан, но водени от дисциплината, не употребяваха алкохол и винаги бяха готови да се спуснат в трюма, където се намираха пейките и греблата им, за да изпълнят и най дребната прищявка на Божествения.

Сега, когато изпълняваха своите задължения, не си позволяваха да разговарят помежду си, а следваха точно ритъма на барабана, за да може всички гребла да се движат в синхрон. Антиной² седеше встрани от тях и се възхищаваше на огромните мускули и широките им рамене. Беше му приятна дори миризмата на пот, която изпълваше трюма. Може би, това го връщаше в детството, когато бе роб на управителя на Клавдиополис. Като любовник на императора, имаше право да обикаля из актуарията и да посещава всички помещения из нея. Най-често се спираше до сънародниците си и разговаряше с тях на родния език. Тези разговори му връщаха спомените към родителите му, които бяха разорени гърци, принудени да се превърнат в роби, поради неплатени задължения. По щастливо обстоятелство императорът посети къщата на управителя и там съзря красивото лице ва Антиной. Адриан³ поиска да го купи, защото в него виждаше божествената и чиста хармония на Природата. Не след дълго Антиной бе отведен в покоите на цезаря⁴. Само дни по-късно  Божественият възвърна не само неговата свобода, но и тази на семейството му, като им бяха изплатени всички дългове от изминалите години. Едва четиринадесетгодишен Антиной бе направил чрез своята красота това, което неговите родители, може би, не биха постигнали до края на живота си. Самият той не можеше да повярва, че Фортуна⁵ ще е толкова благосклонна към него, но какво щеше да поиска в замяна, все още не знаеше.

Сега гледаше с интерес този нов за него свят, спреминаващите покрай тях лодки и гемии, стоките, с които бяха натоварени, пъстроцветните им дрехи , бронзовите им лица с учудени погледи от преминаващата актуария. Тръстиките се огъваха от вълните на кораба и от тях изхвърчаха пъстроцветни птици, а понякога с плисък във водите бързо се скриваха подплашени крокодили. Понякога над кораба прелитаха розово фламинго, папагали с невероятни окраски и още много други красиви птици, които Антиной дори не познаваше, но бе очарован от великолепието им. И той бе част от тази неописуема красота, но като представител на човешкия род имаше и душа, която го караше да прави преценка върху божествените творения. Тази душа сега бе изпълнена с ревност и мъка. Въпреки че през изминалата година⁶ императорът го успокояваше и убеждаваше, че е единствения, когото обича, сега се бе уединил с Елий⁷ – новият любовник на императора. Момчето бе на същата възраст, на каквато дойде и Антиной, но бе от стар атинянски род. Получил отлично възпитание и обноски в обществото, в едно с изяществото си и царствената си красота, бе заплаха за мястото на Антиной като фаворит. Елий имаше много повече достойнства, независимо, че отстъпваше по красота. Нима тя бе достатъчна, за да се задържи като фаворит? Нима искрената любов е достатъчна за това? Колко пъти императорът се уединяваше с момчето и беседваха на теми, които за Антиной бяха чужди и непознати? Поезия, философия, изкуство, красноречие, политика бяха табу за него. Чувстваше се пренебрегнат и отблъснат. Съжаляваше, че е толкова невеж и неук.  Антиной обикаляше из кораба и мъката му го караше все по-малко да забелязва красивите изгледи, които следваха един след друг.

Изведнъж, с безразсъдството на двадесетгодишен младеж, той взе решение да погледне през прозорчето на императорската стая. Може би от ревност, а може би от наивност взе това безразсъдно решение. Решение, което никой друг не би си позволил, защото го очакваше неминуемо и единствено смърт. Огледа се да не би някой да го забележи и започна да се приближава до прозореца на императорската спалня. Когато го доближи,  до слуха му достигнаха стонове. Изкуши се и погледна през него. Както и очакваше, неговият любим и Елий се бяха вплели в любовна прегръдка. Точно в този момент Адриан вдигна поглед и го видя. Антиной се отдръпна стреснат, но вече бе много късно. Знаеше какво го очаква. Погледна небето, сякаш търсеше извинение от боговете и близки и се хвърли в мътните води на Нил. От двата бряга, усетили присъствието на плячка се спускаха крокодили. Само след минута и войниците наблюдаваха как хищниците подхвярлят и разкъсват прекрасното тяло на Антиной⁸.

1.Актуария – специален кораб от рода на галерите, предназначен за забавления и разходки.

2.Антиной – роден на 27.11.110 г. в Клавдиополис, област Витиния /днешна Турция/

3.Адриан – римски император /род. 76 г. Италика Испания, поч. 10.7.138г. Байя Италия/

4.Адриан посещава Витиния в124г.

5.Фортуна – рим. Богиня на щастието и късмета.

6.Адриан посещава Атина в 129 г.

7.Елий – син на заможни елини от Атина. Роден около 114г.

8.Това се случва на 30.10.130 г.

Любовниците на Адриан-2 част-Елий декември 4, 2009

Тъй като човек приема нещата с възприятията си, с времето забравя колко интелигентвн е бил индивида, но никога колко красив.

- Нима за изминалите близо седем години¹ не доказах любовта си към теб, цезарю? Нима не възпях моята любов в най-хубавите стихове, които си слушал? Нима не успях да бъда част от твоето сърце?

Адриан гледаше учуден любовника си и не можеше да повярва, че някой може да бъде толкова откровен с него. Вероятно това се дължеше на болестта, която го мъчеше вече няколко години².

- На Антиной построи Антинополис, беше обожествен, построи храмове из цялата римска империя, устройваше състезания в негова чест, секат се монети с неговия образ, дори нарекоха съзвездие с неговото име! Нима моята любов бе по-малка от тази на Антиной?

-Не забравяй, мили ми Елий, че този Антиной умря от любовна мъка по мен. Нима ти би направил нещо подобно?

- Защо не императоре? Не помниш ли, че ти ми бе предсказал годината на моята смърт³? Това бе точно тогава, когато скърбеше по Антиной. “Звездите показват,“ – бяха твоите думи – “че седем години ще бъдем заедно. Когато ти си отидеш, половин година след това ще те последвам и аз.“ Ето, това време приближава. Остават ми по-малко от две години. Нека тези две години не бъдат празни за нас, а да ги превърнем в нещо като красив финал. Тези години можем да решим съдбата на мнозина. Можем да създадем нещо ново и красиво и същевременно да унищожим старото и грозното. Ето, например, аз бих могъл да направя това, което би те зарадвало и никой не би те обвинил в каквото и да е.

- А то е?

- Смъртта на най-отявленият ти враг. Тази, която със своя отвратителен характер, те караше да търсиш утеха сред нас.

Адриан се замисли върху думите на младежа. Сабина⁴! Наложеният му династичен брак бе пълен провал. Макар че бе все още малка, Сабина бе толкова глупава, самонадеяна, язвителна и злобна, че човек се замисляше от къде за тези четиринадесет години живот е успяла да ги придобие. Самочувствие, превзети маниери, изкуствени движения, лицемерие и алчност бяха нейните добродетели. За да се домогне до нея, на Адриан му се налагаше почти да се моли, сякаш за него бе превилегия да спи със съпругата си. Това убиваше гордостта му. Само след няколко несполучливи опита, той й каза, че повече никога няма да поиска нещо от нея. И го направи. Независимо, че Сабина следваше своя мъж из обиколките му, изпълняваше това не от любов към него, а за да се покаже пред поданиците на Рим, че имено тя е императрицата. Обичаше ласкателствата, проявата на внимание, красивите облекла, разкошните вили и приемите. След онова обещание, Адриан никога не се заинтересува от нейния личен живот. За него тя бе част от нещо минало. Само язвителните намеци от нейна страна относно любовниците му, го връщаха с ужас в миналото.

Елий бе прав. Адриан изпитваше непреодолимо отвращение, омраза и погнуса от съпругата си. Човек-естет, разбиращ от изкуство, направил немалко за него, не можеше да понесе толкова несъвършена изработка на природата, като Сабина.

- Добре. Да бъде, както ти искаш. Ако обещаеш, че ще изпълниш това, което си намислил, аз от своя страна ти обещавам, че ще те направя цезар и ще те обожествя преживе. Дори и в най-големите си фантазии не си мечтал за това, нали?

Елий падна в нозете на императора и заплака като през сълзи успя да каже:

- Ще изпълня това, което обещах! Обичам те, императоре мой!

След още два месеца Адриан обяви осиновяването на Елий пред сената, като официално издаде указ, името да се произнася Луций Елий Цезар. Издигна го на длъжност претор на Панония. От своя страна Елий, независимо че владееше красноречието почти до съвършенство и познаваше тайните на ораторството, не успя пред сената да изкаже своята благодарност към благодетеля си. С мъка успяваше да стои изправен и още в началото на словото си бе задавен от тежка кашлица, която го принуди да съкрати изказването си до най-важното. След това бяха устроени игри в негова чест, на които присъствието бе задължително, а на войниците и народа бяха раздадени пари и храна.

На следващата година Елий бе издигнат в длъжността консул, въпреки че здравословното му състояние се влошаваше все повече и повече. Като такъв, проявяваше държавнически усет и вземаше важни решения, което се нравеше на Адриан, а и затваряше устата на негодуващите от това назначение. Най-отявлен противник Елий да бъде осиновен и евентуално наследник на императора бе, разбира се, Сабина. Омразата и злобата, които сега разцъфтяваха в цялата си пълнота, сила, изливаше без задръжки не само пред близките, но и пред обществото на Рим. Сквернеше не само името на осиновения Елий, но и това на съпруга си. Адриан не обръщаше внимание на думите й до януарските календи⁵ на следващата година, когато робите откриха безжизненото тяло на новият наследник. До леглото му стоеше свитък, в който изразяваше своята благодарност към императора за новото му назначение като консул на Рим. Изказването, което бе написал, бе толкова стилно издържано, че дори най-добрите учители по красноречие изказваха мнение, че това е шедьовър в ораторското изкуство и трябва да се изучава задължително от подрастващите. Следваха стихове с възхвала на осиновителя, които биха се сравнявали с поезията на Вергилий⁶ и Назон⁷. В тях редом с красивите възхвали, сякаш лъхаше и някаква мъка по отиващия си живот. Стиховете бяха трогателни и силни, сякаш чрез тях Елий се сбогуваше с любимия си завинаги. С тънкия си интелектуален усет, двамата любовници сякаш си казваха истини, които никой друг не разбираше, освен самите те.

Минути, след като Елий бе намерен мъртъв, бе докладвано на Адриан, че в покоите е влизал единствено един от робите на Сабина с уверението, че носи вест от господарката си. За Адриан вече всичко бе ясно. Сабина беше изпреварила Елий. С привидно спокойствие, разпространи вестта, че Елий е починал в съня си, тъй като е приел повече от болкоуспокояващите лекарства. Дори се пошегува: „Царят на кроносите е мъртав⁸. Ние се опряхме на клатеща се стена и изгубихме четиристотин милиона сестерции⁹….“ Нека на Деня на добрите пожелания¹⁰ да не скърбим за покойника, а да празнуваме, както той би искал.

След това Адриан запази спокойствие и дори се веселеше така, сякаш неговият любим не беше вече мъртъв. Може би от това, че тази смърт му бе предначертана от звездите или от това, че идва и неговия финал, но Адриан остави впечатление у всички, че наистина се забавлява.

Месец по-късно Сабина бе мъртва. Никой никога не разбра от какво и как е починала. Адриан имаше солидно алиби, тъй като лекуваше разклатеното си здраве със сенатора Антонин¹¹ във вилата си край Тибур¹².

На 10.07.138 г. Императорът на Рим – Цезаря, човекът, който половин век решаваше съдбините на човечеството – Адриан, почина. И това се случи  в деня и часа, които бе предсказал много години преди това.

1.Действието се развива в 136 г.
2.Елий е бил болен от туберколоза.
3.Адриан е бил изключителен астролог. Предсказвал е с точност всяко свое действие. Водил е войни точно на определени дни, за да бъдат спечелени. Знаел е деня на всяка своя победа, раждането и смъртта на всеки свой близък.
4. Вибия Сабина (Vibia Sabina; род. 86 г.; поч. 136 г.) е съпруга на римския император Адриан. Омъжва се за него в 100 г., когато е била на 14 години, а Адриан на 24 г.
5.Календи – първите дни на всеки месец
6.Вергилий – Публий Марон – римски поет /род. 15.10.70 г. пр. н. е.,поч. 20.9.19 г. пр. н. е./. Автор на Буколики, Георгики, Енеида.
7.Назон-Публий Овидий – римски поет /род.43 г. пр. н. е., поч. 17 г./. Автор на „Скръбни елегии“ , “Метаморфози“ и др.
8.Римляните отбелязвали свършването на новата година с празници, посветени на бог Кронос. На тези празници с богати трапези бедни и богати сменяли местата си, като господарите прислужвали на робите си. Избирали карнавален “цар на кроносите“, който в края на празненствата развенчавали и “убивали“.
9.Сестерции – римска монетна единица. Четири сестерции били равни на един златен денарий /3.41 гр./
10.Празник, наподобяващ нашата Нова година.
11.Антонин-Тит Елий Адриан Антонин Август Пий /Благочестивия/ –  римски император/ род. 19.9.86 г. поч. 7.3.161 г.
12.Днес Тиволи. Град на 30 км. от Рим.

Предсказанието ноември 28, 2009

Това, че Съдбата те е предопределила да слугуваш, не означава, че си по-недостоен от господаря си.

Чингиз¹ кхаган² – най-великият завоевател за всички времена, този който бе завладял четири пъти повече земи отколкото Александър Велики³ и два пъти повече от цялата Римска империя, сега лежеше безпомощен сред тревите на незнайни земи. Тънка струйка кръв се стичаше от устата му. Преди година колобрите⁴ му предрекоха този ден: „Велики кхагане, Небесният отец Тенгри⁵, кхагана на всички богове, говори чрез нашата уста. Послание ти праща, че е време вече да напуснеш земите на живите и да те прибере в неговите покои. Като знамение за това ще подреди пет планети в една редица, като път за твоето преминаване в отвъдното. Смъртта ти ще бъде причинена от съществото ,което те обича повече отколкото ти себе си. То ще те съпътствува през похода ти до Небесния.“ Сивите очи⁶ на кхагана обходиха надвесилите се над него приятели и войни. След това погледнаха настрани и изведнъж се присвиха, заискриха в радостни светлини и от устната излезе смях, който кръвта скоро превърна в кашлица. Войните му се спогледаха неразбиращо, но багатура⁷ Субетей⁸ проследи очите на кхагана и след миг започна да се смее неистово и с пълен глас. Останали в пълно изумление останалите войни го гледаха и чакаха да спре , за да разберат коя е причината за всичко това. Сабутей се опитваше се овладее колкото се може по-бързо и през сълзи погледна към кхагана за разрешение. Чингиз хан кимна с глава в знак на одобрение.
- Когато Тимунджин⁹, получи преди година пророчеството от колобрите, ние двамата дълго мислихме кой би бил причината за неговата смърт. Този човек би трябвало да го обича повече от себе си, та дори Тимуджин да се обича по-малко от него. Кхагана веднага изключи мен, защото според него аз съм предпочитал да подковавам коне¹⁰, отколкото да съм в близост до него. – всички наоколо прихнаха да се смеят на този факт, който според тях си беше така. Всички кимаха с глава и слад малко впериха поглед в Субетей, който продължи:
- Джелме и Борчу¹¹ отписахме също ,защото според Тимуджин те не го обичат повече отколкото той тях. –в този миг двамата му военоначалници започнаха обидено да негодуват, като търсеха помощ в подкрепа на техните думи, че този извод не е правилен. Но в погледа на великия владетел срещнаха само смеещите се притворени очи.
-Изключихме Борте¹² ,защото нейната обич е нещо съвършенно, което не се среща сред останалите жени. А и характера й е такъв, че по-скоро тя би се самоубила, отколкото да убие Тимуджин.- отново всички кимаха в знак на одобрение.
-Така преминахме през Угедай, Чагатай, Толуй и синовете на Джучи¹³ и кхагана заключи, че никой от тях не би го убил, защото по такъв начин не би наследил нищо от завладяното.- синовете му само се усмихваха и навеждаха засрамени глави.
-Никоя от заложничките му не може да влиза в тази категория, защото за обич, никоя не би надминала Борте.- отново всички закимаха с глава.
-Така и изоставихме това си разследване, като да си кажем правата се предадохме и двамата. Ето вече цяла година чакахме, за да се разбере истината и тя най-после ни се показа.
-Кой е? Къде е? Нека да го видим? Багатуре, покажи ни го. – раздвижи се тълпата в очакване на убиеца на най-великия владетел на всички времена и същевремено този, който най-много го обича от всички. Но Субетей се заливаше от смях и не можеше да отговори на нито един въпрос. Кхагана също не можеше да въздържи смеха си и от време на време от устата му издаваше хрипове придружени с кашлица. Дълго време се смееха двамата приятели докато се успокоят. В това време всички около тях се споглеждаха с недоумение и когато смехът утихна, багатура каза на част от обкръжаващите го да се отместят.
-Ето кой го е обичал най-много и Субетей посочи коня на Чингиз хан, който се бе навел почти над главата му, сякаш разбираше големият грях, който бе сторил на господаря си.

1.Чингиз кхаган-познат ни като Чингиз хан, поради трудно произнасяне на титлата./род. около 1162 г.-умира на 18. 08. 1227г./
2.кхаган-върховен владетел на държавата на кимерийските народи.
3. Александър III Македонски или Александър Велики е роден през 356 г. пр.н.е. в град Пела, тогавашната столица на Древна Македония. Той е владетел на Древна Македония, управлявал от 336 г. пр.н.е. до смъртта му през 323 г. пр.н.е. Държавата се е простирала от Гърция до днешните Афганистан, Пакистан и Индия.
4. колобри, юргани или кам-бояни – жречески съслойки. колл – свещени знания на друидите,„калл“ – “мъдри” – обръщение към келтски жрец-друид.
5. Тангра – Бог на гръмотевиците и небето при кимерите и на българите, като част от тези племена. DONNER(герм.) – “гръм”; Бог гръмовержец Tаранис – Бог на гръмотевиците – келти; Тана̒оа -Бог та небето и морето – Маркизките острови; Танара – Бог на небето -Якутия; Тангароа – Изначалния Бог – Полинезия; Тирауа – Бог на небето -Канадски индианци, Монголското име на върховното божество е Тенгри; Т`ян – Бог на небето – Китай.
6. Според древните източници бил висок , дългобрад, с ‘риси’ зеленожълти очи. Персийският историк Рашид ад-Дин -съвременник на Чингиз кхаган пише , че в рода му децата са повечето със сиви очи и белокожи, а самото родово име на Чингиз кхаган, Борджигин, означава …сивоок.
7.багатур-най-висшо кимерийски звание след това на кхагана.
8.Субетей- основният стратег на Чингис кхаган и Угедей кхаган.
9.Темунджин-рожденното име на Чингиз кхаган.
10.Субетей е бил наследил ковашките си умения от баща си.
11.Джелме и Борчу- най-верните военоначалници на Чингиз кхаган
12.Борте-първата жена на Чингиз кхаган и верен негов спътник до края на живота му.
13. Угедай, Чагатай, Толуй и Джучи-синове на Чингиз кхаган. Преди смъртта си разделя владенията си, като определя на всеки по една четвърт. Тъй като Джучи умира преди баща си, наследството получават негоните синове.

Самоубиец ноември 26, 2009

Причините за нашата кончина, трябва да се търсят сред най-близките ни същества.

Тази идея от дълго време се бе загнездила в главата ми, но вчера вече твърдо реших да я изпълня. Още сутринта, колата като каза, че няма да запали и какво ли не направи, за да закъснея за работа! Забелязал съм, че винаги е така: колкото повече бързам за някъде, тя сякаш това и чака – да се развали. Колко пъти ми е идвало да я хвърля в някоя пропаст, та поне и друг да не се мъчи с нея. Но както и да е, с половин час закъснение, пристигнах в офиса. Шефът идва при мен и ми съобщава, че поради икономическия колапс и така нататък, се налага да съкрати персонала и аз съм този, който трябва да напусне фирмата. Не се интересуваше от това кой колко работи и какво може. Просто нямаше как да уволни родата. Вечерта се прибрах отчаян и психически зле. Не казах на жена си за това уволнение, като се надявах, че скоро ще намеря друга по-благодарна работа. Имах нужда от някой, който да ме утеши и успокои.
Започнах да се умилквам, да я галя, да я докосвам тук и там, та дано се сети за какво става въпрос. А тя ме погледна с един свиреп поглед, сякаш ще й правя операция на сливиците и като започна: “В главата ти само простотии! Ти, освен за секс, изобщо за друго мислиш ли? Ето това ме отблъсква най-много в тебе! Просто ме отвращава!“ Аз онемях от това откровение и си помислих, че ако не е тя, трябва да ходя при други. Да, ама аз нея харесвам! Не искам да хойкам по тази или онази. И накрая си направих равносметка: Щом като не мога да бъда със собствената си жена, тогава какъв е смисълът от бъдещият ми живот? Тъкмо свършихме разговора и пристига дъщерята. Погледна майка си и ревна. Аз започнах да питам какво става и да я успокоявам, когато майка й ме блъсна с думите :„Ето, това сте мъжете! Животни! Махай се, че не мога да ви гледам!“ После разбрах, че била бременна. Е, да не би от мен да е бременна, та ми се нахвърли така? Някъде около полунощ се прибра и малкият. „Къде ходиш, бе момче?“ – питам аз. – „От няколко дни не отиваш на училище! Учителката ми каза, че може и да не завършиш тази година. Ела тук да си поговорим като мъже! Как смяташ да продължаваш по-нататък?“
А той ми отговори: “Аз тук не виждам мъже!“
“Как не виждаш бе, аз какво съм?“
“Е, ти да, ама аз не съм! Ориентацията ми е друга. Сам ли ще си говориш, а?“
Цяла нощ не спах и реших. Утре сутринта си слагам край на живота! Дано Бог да ми прости прегрешението, но това повече не се изтрайва.
Прекрасен слънчев съботен ден. Ден просто за умирачка. Да му е приятно на човек да гушне босилека. Станах, избръснах се, изкъпах се, защото човек трябва да се яви пред райските врати като културен човек, а не бродяга. Хапнах и му гаврътнах едно коняче. Запари ме и ми стана едно хубаво. След това му цапнах още едно. Жената, като видя, облещи едни очи, ама може би моят поглед на самоубиец я стресира и си премълча. Решителната крачка към Смъртта бе взета.
„Жена, днес заминаваме с колата на уикенд.“
„Ти луд ли си?“ – развика се тя. – “Изпил си два коняка! Как ще караш кола?“
„ Споко, бе жена!Ти ще караш колата!“
„Наистина ли? Откога си ми обещал!“
„ Ето, днес ще стане! Отиваме на море. Тръгване – след двадесет минути!“
„Оле, как се радвам!“ – и дойде да ме целуне. Нещо, което не е правила от осем години, два месеца и четири дни.
“Само трябва да си припомня някои неща. Спирачката нали беше левия педал?“
„Точно така, мила!“
„А газта – средния?“
„Ти просто си вундеркинд!“
Смъртта бавно напредваше с безшумните си крила, а аз бях най-щастливият самоубиец на света.

Ангелогласният ноември 19, 2009

Очевидната симбиоза между Доброто и Злото ме кара да мисля ,че Дявола и Господ са просто превъплъщения на Всевишния.

Гласът му изпълваше манастирската църквичка. Извисяваше се високо, до стенописите на тавана, после се спускаше към олтара и иконите, които, сякаш изпълнени с божествената благодат, ставаха все по-смирени и сияйни. Застанали прави, с тропар¹ в ръка, монасите му пригласяха, а игуменът², като най-възрастен, бе седнал на стол и с наведена глава следеше за правилното изпълнение на утренята³.
Тежки мисли го тормозиха цялата нощ. Сега бе нервен, но се стараеше да не го показва и от време на време се включваше в хоровите изпълнения. Мислите му бяха мрачни и тъжни. Всичко се промени, когато пристигна Ангелогласния. Божествено творение бе той. Красота, вплетена в изключителна музикална дарба, доброта и ежедневие, свързано с богоугодни дела, венчаеха бъдещият му успех. Игуменът се радваше на успехите на момчето, но едновременно с това – страдаше. Повдигна глава и го погледна. Ангелогласния прехвърли машинално страницата на тропара и без дори да погледне в нея, продължаваше да пее. Игуменът не помнеше някой някога да е изпълнявал по този начин изписаните невми⁴. Високите тонове бяха два пъти по-високи от тези, които някога бе слушал. Гласът вибрираше, сякаш чуваше пърхане на крила на пеперуда. Дори чирикането на врабците под стрехата дразнеха стария игумен. Сякаш тези малки дяволчета искаха да омаловажат красотата на пеенето. Часове по-късно, когато влизаше в църквата, сякаш все още чуваше прекрасния му глас. Сядаше на стола и стоеше с часове замислен, дотогава, докато кречаталото не го изведе от тях. Понякога се замисляше как ли би живял, ако Ангелогласния си отиде. Друг път се притесняваше да му дава тежка работа, да не би пък да му се случи нещо. Имаше нощи, когато не мигваше, за да си мисли за него. Защо Господ му го прати? Или това е дело на Изкусителя, за да го въведе в грях и поквара? Миловидното, почти детско лице на Ангелогласния наистина изкушаваше мислите на игумена и това го караше да си даде сметка, че човек никога не може да опознае дълбините на собствената си душа, камо ли чуждата. Не помагаха нито молитвите, нито дългите пости. Душата му бе обсебена от този младеж, а не виждаше какво трябва да направи, за да се избави от изкушението.
Зимата дойде и леденият вятър принуждаваше монасите да бързат, когато посещават църквичката за утреня, литургии⁵ или минеи⁶. После се захващаха за работа и вечер рано-рано се прибираха в килиите си.
Вятърът удряше клоните на кипариса по прозореца на игумена и ситният снежец сякаш търсеше пролука, за да влезе в стаята му. Очертаваше се още една безсънна нощ. Беше му студено, но въпреки неприятния студ, заметна одеалото и стана да намери в раклата още едно, за да не студува през цялата нощ. Спомени, разхвърлени през годините, го караха да се връща в младостта и да прави равносметка на изминалия си живот. Прецени, че най-трудно му е било през последните години и причина за това бе присъствието на Ангелогласния. Но същевременно с това, тези години бяха и най-радостните му в живота. Самото присъствие на момчето сякаш даваха на житието му нов смисъл и вземаше връх над тъгата.
„Господи, помогни на твоя раб, да се избави от изкушението! Нали Ти, Господи, ни съветваш: «Будни бъдете, молете се да не би в изкушение да влезете!»⁷ Нима не следвах достойно твоите стъпки? Нима не се молих и не постих, за да се избавя от Лукавия? Какво да направя, за да се избавя от скверните си помисли? Правилно е казано, че «помишлението на человеческото сърце е зло от младостта му.»⁸ Бих казал, че то и до смъртта е такова. Помогни ми, Господи! Всемилостив и благ си ти! Дай ми мъдрост, за да продължа напред, като твой верен служител! Дай ми сила и просветление!“
Когато на сутришната молитва игуменът не дойде, всички монаси разбраха, че нещо се е случило с него. Един от тях отиде и донесе вестта, че игуменът е болен, но иска да се изпълняват дейностите така, както би било ако не е болен.
Слушаше песнопенията на Ангелогласния и сълзи се стичаха от очите му. Той бе щастлив, независимо, че Господ не би му простил помислите. Той бе щастлив, че Ангелогласния го има, че съществува, че е тук.
Късно вечерта състоянието на стария игумен се влоши още повече и въпреки лекарствата, които му даваха, той отпадаше все повече и повече. Имаше уважението на монасите и те решиха да се редуват тази нощ и да бодърстват край леглото му, така че да дадат първа помощ при нужда.
Същата нощ игуменът сънува сън.
Бе в църквата пред олтара⁹. Молеше се на Господа Исуса Христа за своето избавление. И когато реши да целуне божествения образ, изведнъж вместо неговото лице, видя това на Ангелогласния. Отдръпна се уплашен, но Ангелогласния му проговори: „Защо се уплаши? Това съм аз, твоят Господ!“
Игуменът отвори очи. Сънят сякаш още не бе преминал. Толкова жив го чувстваше, макар и буден. „Господи, нима ти си всичко на този свят? Нима Дявола не съществува? Нима ти приемаш неговият образ, за да ни изпиташ? Кажи ми, Господи, за да знам от какво да се пазя!“
Монахът, който стоеше на един стол до леглото на игумена, се стресна и отвори очи. Погледна към него и видя отворената му уста, която сякаш викаше за помощ. Скочи от стола, за да повика и останалите. Когато всички се качиха вкупом в стаята му, той вече не бе между живите.
- Нека да изпратим нашия игумен с тропар – предложи един от монасите и всички започнаха да пеят.
Ангелогласния го нямаше между тях.
1 тропар-песнопение за някой светец
2 игумен-управител на света обител
3 утреня-утринна молитва
4 невми-музикални знаци предхождащи съвременната нотопис
5 литургия-християнско богослужение за освещаване на светите дарове
6 минеи-/от Мина-месец/-почитане на светец през опрезелен месец
7 Битие 8/21
8 Матей 26/41
9 олтар-подредена с икони част от храма, предназначена за молитви

Касоразбивачът ноември 18, 2009

Оценявай жената като творение на Всевишния, но не забравяй,че и Дявола е негово творение.

Спас Черногоров бе най-елегантния престъпник, който познавах. Маниерите му, както и възпитанието, бяха винаги на необходимото ниво и предизвикваха моето възхищение когато разговарях с него. Изчел почти цялата световна литература, засягаща неговия професионализъм, той имаше невероятно богат речник, по-богат дори и от практическият му опит. Вероятно, за да затвърди интелектуалността си, бе преминал към по-сложна литература, засягаща състоянието на твърдите метали при натиск, опън, рязане и прочее, което си бе почти инженерно образование. Но главната му сила бе в ирационалното мислене, което се доближаваше почти до трансцедентализма.
Само след няколкоминутен разговор, той можеше да определи дали събеседникът му е финасовообезпечен, дали може, както той се изразяваше, да бъде прослушан, та дори какви авоари би му донесло едно такова прослушване. Не трябва да пропусна, че владееше перфекно някалко езика и тъй като често му се налагаще да контактува чрез тях, промени и името си на Спенсър Блекууд.
В деня, когато го срещнах, бе облечен с копринен костюм, може би на някой световноизвестен дизайнер, с вратовръзка, което ме озадачи и с обувки от крокодилска кожа.
- Ей, старче, защо си променил стайлинга? Не помня да съм те виждал с вратовръзка?
- Така е. Наскоро четох Тадахико Нагао – един японски психолог, който подложил няколкохиляди личности в сферата на търговията на психотест. Той твърди, че търговците имали почти двойно по-голямо доверие на търговски посредници с вратовръзки, отколкото на тези с папионки.
- Това какво те засяга? Ти нали не се занимаваш с търговия?
- Това е най-старата и най-разпространената професия. Търгува се от каменната ера – мед за корени или жена за два заека и една костенурка. Търгува се и днес – кожено палто за жената или почивка на Хаваите за цялото семейство. Последното е мечта от няколко години. Жените все имат нужда от дрехи, независимо какъв сезон идва. Когато я закупят, едва тогава забелязват, че за тази дреха липсват подходящите обувки, чанта и аксесоари. Да ги питаш за какво им са толкова много дрехи! Накрая се обличат само с една – останалите ги раздават на приятелките си. Суета на суетите!
- Ти с какво се занимаваш сега? – попитах го най-неволно, въпрeки че много добре знаех с какво.
- Знаеш, стагнация на световния пазар – отразява се и на нас. Не са онези добри времена, които ми носеха добри дивиденти и можех да живея в разкош. Едва сега осъзнах, че трябва вече да се оттеглям от този бизнес и да се отдам на заслужена почивка.
- И все пак?
- Вложих всичките си спестявания в една банка, която рано или късно ще фалира.
- И коя е тя, ако не е тайна?
- Жена ми.
- Ти луд ли си?
- Не, просто влюбен.
- Влюбен?
- Да, срещнах жената на моя живот и съм решил да се отдам на нея. Проблемът ми е, че тя не желае да продължавам занаята си, защото се страхувала да не ме загуби. А аз се чувствам като спънато магаре. Липсва ми тръпката. Няма адреналин в живота ми.
- И какво ще правиш оттук нататък?
- Аз – шеф на фирма и същевременно мозъка или двигателя, както щеш го приемай. Жена ми – търговски посредник, мениджър, счетоводител и всичко останало.
- Аха. И с каква търговия ще се занимавате?
- Как да ти кажа? Виждаш обединена Европа. Хората се омесват в нея. Едни отиват на запад, други на юг и така нататък.
- Е, и…?
- Абе, ще изкупувам гробни полета, надгробни паметници, ще ги преустройвам и ще реставрирам тези паметници, разбира се, с имената на новите собственици. Знаеш какво е човешката суета! Всеки иска да е оригинален. Ако е българин, иска да бъде погребан в Рим или Париж, а ако е чех – на брега на морето, защото си нямат такова и прочее.
- Интересно, но малко неприятно като бизнес.
- Вярно е. Но замислял ли си се какво е заровено в земята заедно с покойника? А моята дейност ще бъде напълно законна. Имам и други идеи. Например срещу солидно заплащане, телата да бъдат погребвани до отдавна починали любими личности. Например бих се радвал да съм в един гроб с Остап Бендер.
- Това не отблъсква ли жена ти?
- Когато става въпрос за пари, жените стават слепи и оглупяват. Нима не виждаш какви жени се мъдрят до телетата с дебелите вратове? Да не мислиш, че става въпрос за любов? Виж, моята е нещо друго! Ще дойдеш с мен, за да те запозная . След десетина минути имаме среща пред едно кафене. Обикаля магазините, за да ми купи някои дребни неща.
- А защо не си ги избираш сам?
- О, не се притеснявам изобщо за това! Което и да е купила, винаги е по-добро от това, което аз самият бих избрал. Познава ме така, както аз не се познавам. Ето, вече три години сме заедно и никога не ми е засегнала гордостта или честта. Никога не ме е излагала пред хората, за каквото и да е. Понякога чете мислите ми и изпълнява това, което желая, без да съм й казал. Добродушна и умна. Интелигентна и работлива като пчеличка.
- Стига бе! Такива жени няма! Ей, да не е травестит?
Спас се усмихна и посочи с поглед една жена, която идваше срещу нас. Висока, съразмерна в тялото и стилно облечена, жената му ни поздрави и след това Спас ни запозна. Пред мен стоеше една грозновата жена, на която никога не бих обърнал внимание, с изключение, може би, на изумруденозелените й очи. Минута след нашето запознанство, тя ни се извини и потъна отново в тълпата.
- Е, какво ще кажеш?
- Искаш да бъда искрен ли? Можеше да имаш най-красивата жена в този град, но все пак изборът си е твой.
- Така е, но всичко зависи като какво възприемаш жената. Ако е като материал, съставен от кръв, жили, бедра, гърди, очи и прочее, то тук си напълно прав. Но ако я приемаш като вътрешна енергия, душевност, ерудиция – не си. Жената е като произведение на изкуството. Обикновеният човек възприема картините на Джаксън Полок като нещо, незаслужаващо вниманието, защото ги гледа с очите на човек, на който всичко в творбата трябва да му е ясно и понятно. Но хората на изкуството виждат в картините му идеи, стил, виртуозна техника, нестандартно мислене и куп други достойнства, непознати за лаика.
- Кой е този Джаксън Полок*?
- Това е. Ти си 99% от всички мъже на планетата. Ама Памелчето я познаваш, нали?
- Коя? Памела Андерсън ли? Разбира се!
- Ето затова, мъжете се забиват на най-неподходящото! Защото цялото им внимание е съсредоточено в гърдите на жените, а не там, където трябва!
- А къде трябва?
- На два пръста зад тях!

*Джаксън Полок /Морска треска/ – 1912-1956 американски абстрактен експресионист, известен с капковата си техника.

Гората ноември 17, 2009

Чавек открива неподозирани качества, ако го застигне магията на Любовта

Слънчевите лъчи с мъка пробиваха мъглата. Тежки капки се стичаха по листата на дърветата и бързо се спускаха по горския мъх. Торфът под дърветата беше влажен на повърхността, но дълбоко под него бе топъл и сух. В неговия уютен дом се криеха по-малките обитатели на гората. Само едва забележимо повдигане на острите елхови игли показваше,  че там вече денят е започнал.

Някъде се чуваше равномерното почукване на ранобуден кълвач.  Пригласяше му любовната песен на кукувица. Рядко се чуваше друга песен, сякаш птиците не искаха да посрещнат утрото и предпочитаха да са сгушени в сухите си хралупи.

Сред скалите една лисица хранеше малките си с намерен през нощта заек. Щрак. Лисичетата се боричкаха за по-добрия къс месо, като издаваха писукащи звуци, примесени с джавкане. Щрак. Майката не обръщаше внимание. Застанала малко встрани от тях, приседнала под една скала, наблюдаваше от високо безопасността на рожбите си. Щрак.  Закъснял вълк я накара да наостри уши. Щрак. Издаде  приглушен звук, който за малките бе сигнал за тревога и те замлъкнаха уплашени. Щрак. Това не означаваше, че храната трябва да бъде оставена и продължаваха да държат част от нея в устата си. След като вълкът отмина, майката легна сред сухата пръст, уморена от нощното скитане, а това означаваше подновяване бойните действия на малките. Щрак. Близкият рев на елен не направи никакво впечатление на лисицата и тя притвори очи, унесена в сладък сън.

Пъргава катерица сновеше из клоните на съседното дърво, като от време на време изтърсваше черното си кожухче от насъбралата се влага. Щрак. Оглеждаше се – да не би нейният враг – златката, да се навърта наоколо и после отново поемаше забързана, спираше, събираше някакви семена и отново се втурваше без умора. Щрак.

Огладнели пеперуди летяха от цвят на цвят, с надежда да открият сладък нектар, но крилцата им натежаваха от капките мъгла и принудително кацаха, разперваха ги и стояха дълго така – неподвижни и красиви. Щрак. Една от тях се бе оплела в огромна паяжина и хилядите капки посипваха крилата й при всеки неин напън да се освободи от заложения капан.  Щрак.

Том насочи отново обектива, но снимката пак не се получи с нужното качество. Днес ръката му трепваше и само хабеше лентата. Дори и преди, когато беше трапер и убиваше дивите зверове да продава кожи, ръката му винаги трепваше в деня, когато е развълнуван. Тогава оставяше пушката и се отдаваше на къщна работа. И днес трябва да направи същото. Може би, малко да поразчисти, да подреди, да оправи  и нейното легло. По лицето му засия щастлива усмивка. Тази нощ не можа да спи от вълнение. Едва дочака да пукне зората и излезе на лов. Години вече ловуваше с фотоапарата. Тя беше причината за тази промяна. Любовта и Емили.

Срещнаха се случайно в един оръжеен магазин. Той се запасяваше с провизии за идващия ловен сезон. Тя си купуваше пистолет, с който да застреля съпруга си.

- Ако е само за един изстрел, ще ви предложа моя Колт, но първо бих искал да знам, стреляли ли сте и друг път по човек.

- Никога не съм стреляла, но този ще го убия!

- И ще лежите щастлива в затвора, заради един, който дори не заслужава да се наслаждава на красивите ви очи?

Едва тогава Емили се вгледа в суровото, но красиво лице на Том. Стана й приятно.

Разбира се, траперът от години нямаше връзки със жени, но неговото вроденото чувство за хумор и интелект караше Емили все повече да се заглежда в него.

- На ваше място бих подал молба за развод и бих отишъл някъде далеч, докато преминат нещата и съберете сили за нов живот.

- И къде да отида?

- Например при мен, в горите на Аляска.

- Какво ще правя там?

- Аз ще убивам животни, а вие ще ги дерете и щавите.

Емили направи намръщена фимиономия.

- Ама вие това ли работите? Убивате животни?

- Да. Поне не убивам хора, нали?

- Имахте предвид мен?

- Изпитал съм това, което вие изпитвате в момента и затова предпочетох уединението. Отначало ми беше тежко, но се свиква. Има си и своите хубави неща. Тишина, чист въздух, спокойствие. И все пак, ако решите, съм на ваше разположение. Това е телефонът ми. След седмица ще тръгна. Отседнал съм при майка ми. Ще го запиша ето тук! – той извади някакво намачкано листче. – Е, Емили , желая ви щастливо бъдеще, ако не се чуем повече.

Но се чуха, след четири дни и за негово най-голямо учудване, Емили реши, че ще е най-добре да направи това, което й предложи Том.

Първите дни животът й сред гората бе истинско изпитание. За жена, която е виждала гора само по телевизията, реалният живот в нея си е цяло изпитание. Беше септември, но зимата отдавна проявяваше своя свиреп характер. Студът бе сковал земята. Том излизаше на лов, но се радваше, когато заварваше топла и подредена хижа, а на масата го чакаше гореща еленова супа. Липсата на баня беше основният проблем за Емили, но когато си тръгна, за Том това бе приоритетна задача и след два месеца имаше собствена сауна, където се напарваше като старите индианци с нагорещени камъни.

Емили, като журналистка, постоянно снимаше със своя фотоапарат и правеше репортажите си на място. Когато си тръгна, му го остави, заедно с десетина цветни ленти.

Отначало Том се зачуди за какво му е този фотоапарат. С времето, може би от тъга по Емили, започна да снима местата, на които са били двамата. След това се пристрасти и отделяше повече внимание на фотоапарата, отколкото на пушката. Откри, че в гората има не само дивеч с красиви кожи. Откри неща, които години наред не беше забелязал, че съществуват. Откри красотата на изгревите, на цветята, песента на птичките и още хиляди неща, които допреди месец подминаваше без капка внимание.

Някога с карабината си можеше от сто метра да убие самур или златка в окото, така че да не повреди кожата на животното. Сега ръката му не трепваше, когато фотографираше. Пращаше на Емили всички ленти. Тя ги проявяваше и му ги връщаше, като всеки път го насърчаваше, че става все по-добър. И той още повече снимаше, докато накрая ходеше на лов единствено, за да си набави храна и провизии за домакинството. Престана да мисли за печалба от кожи. Започна да гледа на гората с други очи. И когато подаде молба в горската полиция, колегите му помислиха, че самотата го е побъркала.

Том не знаеше, че Емили бе организирала изложба с неговите снимки и само за половин година той бе явление сред културния живот на родината си. Но разбра и още нещо – че не би могъл да живее в бетонния град и никога не би се разделил с гората, въпреки любовта си към Емили. Радостното бе, че и тя го разбираше. Обещаха си да се срещат на всеки шест месеца, като лятото тя ще идва при него, а зимата той ще се прибира в Чикаго. Така, два месеца в годината щяха да бъдат заедно, но това щеше да е достатъчно за тяхната любов.

Лятото, макар и кратко, идваше през май и само след три месеца си отиваше. Бяха се уговорили Емили отново да го навести, но при условие, че банята е готова и няма да гледа окървавени кожи на животни. Том обеща, че всичко ще бъде готово за нейното пристигане.

Когато обаче траперите го видяха да чака вертолета с китка диви цветя, разбраха, че Любовта е взела своя дан и един трапер е загинал завинаги.

Убиец ноември 17, 2009

Смъртта на противника,  удовлетворява единствено гордостта на убиеца.

И друг път ми се е случвало да видя бруталното й отношение към детето и съм прощавал, въпреки болката, която към изпитвал в момента. Но този ден, когато за пореден път видях как го блъсна в гърдите, а то се олюля и падна по гръб, ми причерня. Не можех да понеса някой да обижда по този начин най-любимото на този свят и побеснях.
- Сега ще те убия, курво мръсна! – хванах ножа, който стоеше на масата в двора и затичах към нея, за да изпълня обещанието си. Усетила моят гняв, тя побягна към градината. Дядото и бабата бяха излезли на двора, привлечени от плача на детето и като ме видяха с нож в ръка, разбраха намеренията ми и се развикаха. Бях глех към техните молби и сълзи, защото години наред , те не направиха нищо, за да предотвратят нечовешките й отношение кам детето.
- Митко, моля те моето момче, успокой се! Това ни е най-милото! С толкова обич сме я гледали. На колене ти падаме, за да й простиш!
Но аз не слушах никого. Вече беше много късно.Бях бесен и трезвият разум беше ме напуснал. Извадих ножа и хладнокръвно й прерязах гърлото. Кръвта шурна. Тя само въртеше очи, търсейки помощ, но бабата отдавна беше припаднала , а дядото излезе на улицата да търси помощ. После коленете й се подкосиха и опря глава в пръстта. Кашляше от кръвта, която влизаше в дробовете й, но това изобщо не ме трогна. Омразата, коюто изпитвах към нея беше ме превърнала в хладнокръвен убиец. Нито сълзи, нито молби можеха да омилостиват сърцето ми. Годините на премирение за благото на всички бяха прелели чашата на гнева и сега той се изливаше с бясна сила. Смъртта й удовлетворяваше моята гордост .
Едва когато очите й придобиха безизразен поглед, разбрах, че всичко вече свърши. Козата беше мъртва.

Пътят на душата ноември 10, 2009

Мозъка за душата, е като бръшляна за къщата. Колкото повече се грижим за него ,толкова е по-голяма опасността домът ти да се срути.

 

 

 

Виждах майка си, разбирах всичко, което ми казваше, а всъщност и двамата не говорехме. После след нея от небитието видях баби, дядовци, Джиджито, моя добър приятел от детството и още много други, отдавна починали хора. Не чувах гласовете им, но разбирах всяка тяхна дума. Говореха ми да съм спокоен, че те са тук и не трябва да се притеснявам за нищо. Аз не се притеснявах, но се изненадах, че толкова хора се бяха събрали на едно място, само за да ме успокояват. Знаех за какво са дошли и затова ги питах:

„А децата?“

„Знаеш, че всичко ще е наред!“ – отвръщаха ми те и аз виждах наистина как растат, как се женят и дори как ще умрат.

Чудех се на себе си, че приемам по този безразличен начин тяхната смърт. Това бе нещо естествено и нормално. Спомних си как страдах, когато бяха болни или изпадаха в беда и колко тежко преживявах техните неволи. Сега сякаш не бях аз. Не исках да напускам болничната стая, в която се виждах как лежа, как светят десетките лампички по апаратурата. Дори си направих разходка из отделението и видях, че лекарят спеше на едно операционно легло, а сестрата пишеше някакъв дневник. Наблюдавах как от време на време някои от душите на спящите пациенти на болницата напускаха телата им, а други се връщаха. Приемах всичко това за нормално и не ми правеше никакво впечатление. Виждал съм го хиляди пъти. Душите им пътуваха из космоса, срещаха се с други души, живееха свой живот, който всъщност беше същинския. Проблемът се състоеше в това, че когато се върнеха в тялото, мозъкът им започваше да работи и в повечето случаи или забравяха за тези си пътешествия, или не искаха да повярват, че са го правили.

Моите роднини също виждаха тези прехвърчания на душите, но изобщо не им обръщаха внимание. Гледаха само мен и мислите им бяха насърчаващи и мили.

„Време е вече! Хайде, да тръгваме!“ – казваха те и чакаха спокойно аз да взема решение.

След като отново погледнах в живота на децата си, нямаше друго какво да ме задържа и тръгнах към тях. В този миг една от апаратурите започна да издава постоянен звук и в стаята нахълтаха сестрата и съненият лекар. Надвесиха се над моето тяло, но изобщо не ми направи впечатление какво ще правят , защото изпитвах отвращение само при вида му. Сега, когато се бях отделил от него, се чувствах свободен, както се казва, в свои води. То ми тежеше, сякаш си бях надянал ризница и изпитвах голямо неудобство при всяко движение. Без него се чувствах така, както съм се чувствал винаги. В тялото бях влезнал за половин век, а имах усещането, че съм прекарал в него минути. Минути, които се запомняха и бяха нещо като тест за мен.

С отдалечаването ми от болницата, започнах все по-ясно да чувам мислите на хората, които едновременно се смесваха помежду си и бяха ясни, когато исках да чуя конкретния глас. Сред гласовете можеше да се чуят още хиляди звуци, като клаксони, музика, корабни свирки, прилив на вълни, ураганен вятър, шумът на листата и още толкова други, които ако желаех, можех да различа и да разбера  всеки от тях от какво произлиза. Когато се присъединих към посрещачите, ускорихме своя летеж към висините. Самата скорост се увеличаваше все повече и сивият мрак, който ни обгръщаше,  започваше да става все по-светъл. Когато се движехме с максималната скорост, той придоби дневнобяла светлина. Тази светлина се образуваше от нашето присъствие, защото встрани от нея виждахме сивия мрак. Беше ми хубаво, защото в материалния свят не можех да го правя, освен по време на сън. Сега ми се искаше, като малко дете, което са пуснали на двора, да обикалям, където ми видят очите и да посетя отново забравени места из вселената. Но знаех, че трябваше да отида първо там, където бе моят дом, където винаги съм бил, с изключение на последните петдесет години. Това пътуване съм го правил хиляди пъти и винаги съм се притеснявал докъде съм стигнал с изпита, наречен Живот.

***

Вече няколко дни съм си в къщи. Видях се с всички, с които исках да се видя. Не съм бил сред другите нива, защото след няколко дни трябва да се срещна с приятелите си, ако мога така да ги нарека, от които ще науча дали съм успял в Живота или не. Това бяха мъдреците в отвъдното. Преживели хиляди прераждания, изтърпели хиляди обиди, болки, страдания и нищета в името на развитието не само на собствената си душа, но и на тези, които бяха забравили себе си и душите им се лутаха всред мрака на човешките мисли.

Останалите души благоразумно ме оставиха да се самоанализирам. Стоях сред пясъчния бряг на океана и правех преценка на грешките си. Сам знаех кои можеха да се простят и кои не. Все пак, нали преди да отида там и да се родя, си бях направил план какви препятствия да ми се случат и какви варианти ще имам, за да ги разреша. В повечето случаи успях, но допуснах някои грешки, които не влизаха в никакви планове. Сега чувствах, че те ще бъдат причина да не премина на по-високо ниво в духовното си развитие. Съжалявах за това, но вече нямаше възможност за поправяне на грешките. Не ми се искаше да се примирявам и да оставам тук. На по-високото ниво се намираха душите с по-високи добродетели и достойнства. Знаех,че контактите ми с тях щяха да ме усъвършенстват все повече. Разбира се, там щях да се чувствам като ученик, но това не ме тревожеше изобщо. На сегашното ми ниво имаше много ученици, на които самият аз съм учител и това ми доставяше удоволствие. Бих могъл да остана тук завинаги, но душата ми желаеше усъвършенстване. В следващото си прераждане ще планувам такива страдания, които да преодолея така, че да мога да го постигна.

***

Мъдреците ме посетиха много по-бързо, отколкото очаквах. Завариха ме на брега на реката. Обичах да гледам как плуват рибките, смешните движения на раците и да слушам ромона на водата. Понякога, когато душата ми страдаше, оставах сам с вечно бързащата река, а сега имах нужда от това.

Усетих, че въпреки грешките, допуснати в живота ми, все пак те бяха доволни от мен. Разбира се, това не ме радваше, защото знаех, че съм пропуснал шанса си. След толкова преживени мъки, няколко грешки в младостта ми костваха прехвърлянето на друго ниво.

- Дойдохме, за да ти вдъхнем надежда.

- Нима имам някаква надежда изобщо?

- Да. Ще се върнеш, за да компенсираш грешките си.

- Не е ли късно?

- Не. Ако смяташ, че ще ти е трудно, можеш да не продължаваш.

- Благодаря за шанса. Ако се върна, нека бъда инвалид.

- Така ли си решил? Все пак си помисли: изпитанието, което си избираш, е тежко. Ще страдаш много, но ако успееш, ще те посрещнем в новия ти дом.

- Благодаря за доверието. Няма да ви разочаровам.

- Побързай, че наистина закъсняваш.

Душата ми бе щастлива от шанса, който ми се даваше и се понесе отново към Земята, за да се въплъти отново в старото си тяло.

***

- Професоре! – шепнеше момичето. – Той шава!

- Шава ти нещо в мозъка, моето момиче. Може ли труп да шава? Започвай дисекцията!

Припадъкът на момичето не впечатли професора, защото голяма част от студентките му припадаха при първата си дисекция, но помръдването на пръстите на ръката го накара самият той да отвори широко очи.

Искаше ми се да се пошегувам с него, да отворя очи и да го погледна право в неговите, но сметнах, че не трябва да се подигравам по този начин и затова помръднах отново пръстите на ръката си. След този ми жест нещата се задвижиха към моето възстановяване.

Отворих очи. Бяха ме преместили в болничната стая с многото апаратура. Една сестра сновеше покрай леглото ми. Усещах как слагаше електроди по тялото ми. Други лекари стояха на апаратурата и си говореха шепнешком.

- Пациентът отвори очи! – шепнеше сестрата на един от лекарите, който веднага стана от стола си и се приближи до леглото ми.

- Добре ли сте?

- Да! – отговорих му аз.

- Това е хубаво. За малко да ви изпуснем. Почивайте и не говорете много, освен ако не се налага.

- Сестрата свободна ли е?

- Това ми харесва. Имате чувство за хумор, това означава че бързо ще се възстановите. Сега ще ви подхраним със системи и се надявам след ден-два да започнете да се храните самостоятелно.

***

- Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но най-вероятно ще останете инвалид. След катастрофата ви е повреден гръбначния стълб и няма да може да ходите. Останалите ви органи не са увредени. Разбира се, медицината ще направи всичко възможно да ви изправи на крака, а и човешките възможности са неограничени. Ето, вие сте един такъв пример! Три дни след exitus letalis вие отново сте сред живите! Не губете надежда! А сега почивайте и ако имате някакви искания или въпроси, обръщайте се към сестрата. До скоро.

Ужас! Бъдеще на инвалид. Ще бъда в тежест на децата и на близките си. На кого ли ще съм нужен вече? Защо имам чувството, че някога съм си се представял точно като инвалид? Може би сам съм се прокълнал или сам съм си го предизвикал? Нима не му беше достатъчно на Онзи другото, та сега и това ми докара! С какво съм по-лош от останалите? Цял живот съм страдал Разби ми се семейството, вечно ми се случва така, че парите ми потъват някъде, останах на улицата, а сега – инвалид. Защо все на мен ми се случва това? И аз искам да съм като другите и да имам най-обикновени човешки потребности. Докога, Господи, ще ме караш да се мъча? Докога?

В очите ми напират сълзи, но гледам да се овладея. Знам, че след всяко препятствие бързо се възтановявам от мъката и започвам отново живота си с надежда за по-добро и някакво щастие, което така и не идва. Може би така ще мога да пиша повече? То и какво ли пиша? Мислите ми се преплитаха, уплашен от новите предизвикателства. Гледах как сестрата вършеше своята работа и хубавото й тяло ме накара отново да погледна с шега на изпитанията.

- Сестра? Може ли да седнете за малко на леглото ми? Така. Дайте си ръката. Хубава усмивка имате. Искам, най-откровено да ми отговорите: Бихте ли се влюбили в инвалид?

- Разбира се. Стига да е свободен и да прилича на вас?

- А бихте ли живели с инвалид?

- Разбира се. Стига да ме желае!

- А вие лично бихте ли живели с мен?

- Ако ми бъде официално предложено, защо не!

- Тогава ви предлагам най-официално да живеете с мен!

Сестрата се усмихна.

- Нека поговорим за това, след като оздравеете. Сега мислите ви са объркани. Ще трябва да ставам. Имам много други задължения.

- Само за момент, ако обичате! А смятате ли, че ще мога и за в бъдеще да изпълнявам мъжките си потребности?

- Попитайте доктора!

- Не си падам по мъже.

- Тогава преценете сам. – Тя кръстоса крака, при което се показаха две гладки бедра и плъзна ръка по голите ми гърди. Това беше достатъчно, за да почувствам слабост и мъжкото ми достойнство надигна глава.

- Не мога да преценя… – умолявах с очи.

Сестрата погледна надигнатия чаршаф, усмихна се и стана.

- Ставате опасен. Ще се видим малко по-късно. И се надявам, че държите на думата си.

- Разбира се! – усмихнах й се аз.

След всички нещастия, които ми се случиха, се радвах на неочакваната среща с тази лъчезарна жена. Благодаря ти Господи, че ме срещна с нея!