В сайта ноември 5, 2009

В любовната игра, сценарият, режисурата и актьорското майсторство, зависят изключително от психиката на самите играчи.

- Оле, Васко, ако знаеш дъщеря ти с какъв младеж се е запознала! За чудо и приказ! Един такъв висок, строен, с едни кафяви очи… Направо, все едно Ален Делон!
- К’ви ги говориш, ма Цецке? Ален Делон е със сини очи. И къде е била дъщеря ми, че го намери тоя Ален Делон?
- Ъ-ъ-ъ… къде? По някакъв сайт за запознанства.
- Абе, те тези сайтове са малко опасни, разправят. Тя да се пази, че да няма после копелета да гледаме. То и аз съм регистриран там и ще си намеря.
Жена му се подхилва ехидно.
- С този корем ли, бе Васко? Коя ще е тая, дето й трябва половин час, че да го открие? Виж, ако аз се регистрирам, вече е друго! Ще ме лапнат като топъл хляб.
- Тоя, дето ще те лапне, трябва да е лапал до сега мухи, трябва да не разбира нищо от красота и най-вероятно да е сляп по рождение.
- Така ли мислиш? Я отиди да изпушиш една цигара, за да се регистрирам и ще видиш каква жена имаш. Ти, Васко, просто не ме оценяваш по достойнства, защото нищо не разбираш от изящество, красота и изкуство.
- Дрън,дрън! Регистрирай се, ама не си показвай физиономията, да не стресираш младите и да им спре кърмата.

След половин час.
- Оле, Васко, ела да видиш кой ме е разглеждал!
- Заблудил се е човека и е избягал. Сега сигурно няма да влезе в сайта половин година, докато му мине!
- Васко, Васко, ела бързо! Получих писмо. Виж какво пише: “Здрасти, кукличко! Кога ще се срещнем, за да ти изям ягодката?“ – колко възпитано го казва!
- Мнооого възпитано! Ами да ти я яде, ама не знае, че тази ягодка вони на гранясала сланина. Абе, я ме регистрирай и мене, та да видиш стария любовчия какво прави!

След още половин час.
- Васко бе, а един ми прати по говорилнята коментар и каза, че аз съм една от малкото красиви жени в този сайт. Колко мил човек!
- Много мил. Че и си го показал.
-Прилича малко на твоя, кога бьхме млади.
-Я, я, ето писмо и за Казанова.
- Кой Казанова? Къде го видя?
- Аз съм, ма Цецке, аз съм! Писмо от Свирчо. К’ъв е тоя Свирчо? Чакай да видя какво пише: „Здрасти старче. Какво ще кажеш да ти го духам?“ – Цецке ма, това не е ли мъж, ма?
- Е, не виждаш ли, пише пол: мъж, години 18.
- Тия младите са полудяли, ма! Вместо с жени, с мъже!
- Тази професия от старците се започва, Васкооо, от старците.
- Що, ма Цецке, от старците?
- Ами, да свикват мускулите на лицето. То четири часа да го смуче, докато му стане, си е баш професионализъм! Оле, Васко, гледай какво писмо получих от едно момиче. Пита ме почитателка ли съм на Сафо? К’во е това, бе Васко? К’во да й кажа?
- Отде да знам какво е това, ма? Пиши, че си и готово! Има ли някакво значение? Я виж, стария коцкар какво писмо получава: „Искам един опитен мъж като вас да ме запознае с любовната игра. Омръзна ми да ме лигавят момчетата. Ваша Секс-играчката“. – Е, Цецо, какво ще кажеш, а? Веднага познават кой е истински мъж и лап – веднага, докато не е избягал. Глей кви кратуни има само. Зарната й като кюстендилски сливи. Ако ми паднее.
- Хм, крава. Васко, моля те, знаеш какво струваш! Фръц, пръц за тридесет секунди и аз докато започна да се възбуждам, ти си заспал.
- Ами, възбуждай се по-бързо! Аз, ако те чакам да се нагласиш, ще ми мине мерака.
- Като в този момент ли? – жена му бърка в гащите. – Оле, Васко, как си се възбудил и целия си влажен! Искаш ли да спрем тези гадости и да си легнем, че става късно?
- Вярно е. Какво толкова пък им харесват на тия сайтове?

След минути.
- Цецке ма, ама то не мирише на гранясала сланина…
- Оле, Васко, умирам! Ммм, колко е сладък. И защо съм останала с впечатлението ,че е намалял не знам. Утре може да проверим само дали няма някой познат там. Може ли?
-Работи ма!

Шпионката ноември 1, 2009

Фанатизмът, независимо от своя характер, променя психиката на хората така, че започват да приемат дори нечовешкото за нормално

Муза¹ галеше голото тяло на седемнадесет годишният си син. Беше дошъл и този ден, който бе част от плановете на божествения Август² и тя като вярна негова робиня и поданичка трябваше да изпълни. Благодетелят я бе направил от робиня на царица, което не се побираше дори в мечтите й и затова сега трябваше да му се отблагодари. Не разбираше много от подмолите на политиката, но вече като част от нея осъзнаваше, че всяка крачка в нея бе плод на дългогодишно проучване и плануване. Нейният бъдещ съпруг имаше подкрепата на скитите³, които при вечните междуособици в Партия⁴ му помагаха с войски, само защото майка му бе от техните племена. Но когато Марк Антоний⁵ превзе Армения, връзките между скитските племена и Партия бе прекъсната и Фраат⁶ трябваше да приеме условията на Великия Рим. Като подарък за вече добрите отношения беше изпратена на партския владетел. Предварително подготвена за всяка крачка ,която трябваше да направи, тя обеща на императора, че ще изпълни безпрекословно неговите нареждания. . Красотата й бе толкова впечатляваща, че Август не позволяваше на никой да я вижда и докосва. Като негова робиня имаше право да се люби с нея и бе ревнив, ако погледа на някой друг спре върху лицето й. Това вбесяваше Ливия⁷ и често, когато я учеше как да приготвя настойки от различни билки, я подпитваше, уж невинно, дали отношенията й са близки с нейния съпруг. Муза я поглеждаше учудено и с ужас, тогава на Ливия му ставаше по-спокойно. Отровителката,  както я наричаха , си затваряше очите, когато ги виждаше заедно. Може би предстоящото й пътуване в неизвестността или заради голямата политика , тя запазваше търпимост към робинята. На прощаване  Август й обеща, че и при най-малкия проблем, ще изпрати легионите⁸ си за да я защитят. В очите му имаше толкова много обич към нея, че това й даваше сигурност за предстоящото пътуване и неизвестността, която я очакваше.

Когато пристигна в Ктезифон-столицата на Партия , с една от кохортите⁹ на Октавиан, бе представена на бъдещия си съпруг. Лицето му засия, когато срещна нейния поглед и дори скъпоценностите, които му бяха изпратени като дарение, не му направиха толкова впечатление, колкото живия подарък. Независимо, че за него бе просто жена, Фраад се страхуваше от нея, защото като всеки римски гражданин, така и тя бе горда и държеше на независимостта си. Неговото желание, да я притежава, се засилваше с всеки изминат ден и поривите започнаха да стават все по-неудържими. Първа част от плана бе, царицата да бъде отстранена и на нейно място да бъда поставена Муза. Отрова в червилото бе най-елементарния начин да се постигне изпълнението на такава задача. Месец по-късно Фраат се ожени за нея¹⁰ и в брачната си нощ направи всичко, което един мъж би желал. Най-вече с нежност и ласки отвори пътя на любовта му към нея. С нежните думи и моминска свенливост, накара мъжката му душа да копне все повече за нейното тяло. Разбира се, тя отбягваше честите връзки с него, защото по този начин щеше да бъда още по-желана и страстта му към нея щеше да го накара да върши всичко, което не би сторил за друга. Година по-късно разбра, че е бременна. Фраад бе щастлив от този факт, но опасения й, че се страхува за живота на тяхното дете, го накараха да се замисли и да поиска от новата си любов мнение по въпроса. Предложи му неговите синове Ород¹¹ и Вонон¹² да бъдат изпратени в Рим, където ще бъдат посрещнати с почести и където ще се запознаят с нова за тях цивилизация. Те ще изучат дългогодишния опит на Рим и се запознаят с държавните дела на най-Великата империя, впоследствие ще им помогне да управляват по-добре собствената си държава. При това положение, раждането на тяхното дете  само би причинило безпричинна ревност на двамата му синове.

След три месеца това вече беше факт. Муза знаеше, че Ород и Вонон щяха да бъдат заложници в Рим, дотогава докато тя реши. Предстояха й по-спокойни години, в които най-важна грижа бе отглеждането и възпитанието на сина й като римски гражданин и като евентуален цар на Персия. Фраатак¹³ бе име, което лъскаеше честолюбието на Фратак, а и не всяваше недоволство сред царедворците. За тях това име им даваше основание да гледат на Муза като представител на тяхната раса и да бъдат по-благоскронни към нея. Разбира се, никой не знаеше за пъкления план на Великия Рим и когато Фраатак навърши четиринадесет години, вече бе време да започне политическа кариера. За Муза отравянето на съпруга¹⁴ си не означаваше нищо повече от извеждането на своя син по пътя на властта. В продължение на три години тя властваше като царица и всички, които се явяваха като пречка биваха отравяни или убити. През тези години Муза се опитваше по много заобиколни пътища да обясни на своето дете, че бъдещият цар на Персия трябва да е римски гражданин, че те като такива трябва да бъдат в основата на това. Едва последната година Фраатак разбра истината. Главата му трудно го побираше, но убежденията на майка му все повече го нагласяха към това. В Персия бракът между близки роднини беше напълно естествен и такъв брак би притъпил възприятията на персите за истинските намерения на Рим. Муза и Фраатак се ожениха официално¹⁵, от което следваше, че трябва да бъде изпълнена последната крачка към затвърждаването на позициите на Рим в Персия. От този брак трябваше да се роди бъдещият цар и Персия, да стане част от Великата империя.

Любовното биле, което му бе дала, го държеше в опиянение и той бе подвластен на естествения си нагон. Ласките и нежните докосвания на майка му го караха да търси нейните устни, да целува гърдите, които не бе търсил повече от петнадесет години и да иска да проникне там, от където се е родил. Бледата светлина скриваше техните изражения. Муза насочи члена му под себе си и започна равномерно да се движи нагоре и надолу дотогава, докато тежката въздишка на сина й не показа, че новият цар на Персия е вече на път. Планът замислен от Божествения преди близо двадесет години бе успял.

1.Муза-римска робиня изпратена като дар на персийския цар Фраад IV

2.Август-  Гай Юлий Цезар Октавиан е първият римски император. Управлява Римската империя 41 години — от 27 пр.н.е. до своята смърт през 14 г. от н.е.

3.скити-племена на север от Партия.В този разказ се отнася за саракурите български скитски племена между Кавказ и Каспийско море.

4.Партия-държава в Азия влизаща в пределите на древна Персия

5.Марк Антоний -83-30 г.пр.н.е.-римски политик и пълководец

6. Фраад ІV-40-3 г.пр.н.е.-управител на Партия.

7.Ливия- Ливия Друзила, след 14 г. Юлия Августа или Ливия Августа (28 септември 58 пр.н.е., Рим – 29, Рим) е римска императрица, съпруга на Октавиан Август (38 пр.н.е. – 14)

8.легион-военно подразделение от около 5000 войника

9.кохорта-една десета част от легиона или около 500 войника

10.около 18 г.пр.н.е.

11.Ород- Ород ІІІ-4-7г-управител на Партия

12.Вонон-Вонон I-7-12 г.-управител на Партия

13.Фраатак-Фраат V-3г.пр.н.е.-3г.от н.е.-управител на Партия

14.около 3 г.пр.н.е.

15.2 г. от н.е.

Чадър октомври 30, 2009

Очите не винаги са достатъчни, за да виждаш.

Застанах на спирката, за да чакам автобуса, а студеният септемврийски дъжд биеше странично под напора на вятъра. Насочвах чадъра в посока на вятъра така, че поне гърдите ми да останат сухи. До мен един младеж бе подложил гърба си под ударите на дъжда и мърмореше на себе си. Тъкмо разсъждавах върху това как на държавата изобщо не й пука за хората, ако не става въпрос за пари. На спирката нямаше никакъв подслон, автобусът вероятно щеше да има двадесет минути закъснение, на улицата шахтите бяха явно затлачени и се бе образувала една огромна локва. Дано поне спре по-близо до тротоара. И тъкмо в този ред на мисли, до нас се приближи да чака хубава жена, която се бе свила в една жилетка и трепереше от студ. Дожаля ми и  отидох при нея.

- Влезте под чадъра. Ще се разболеете така.

- Не, благодаря. Автобусът ще дойде след малко.

- Мислите ли, че ще е веднага? Аз чакам понякога по четиредесет минути.

- Наистина ли? А вие кой автобус чакате?

- 49. А вие?

- 75.

- Може вашият и да е по-редовен,  но вие цялата сте мокра, а настинката не ви мърда, ако продължавате да стоите под дъжда. А и вятърът е студен. Каня ви най-учтиво в апартамента ми на чашка кафе. Моля ви. Не ми отказвайте.

Жената се усмихна очарователно и влезе под чадъра. Явно не беше подготвена за този дъжд, защото под жилетката бе с прозрачна блузка, която по никакъв начин не я предпазваше от вятъра.

-Подръжте за малко чадъра!

Тя го пое плахо и за малко да бъде отнесен. Аз свалих якето си и я загърнах. Изненадана от моя жест, тя ме погледна право в очите. В погледа й се смесваха изненада, радост и възхищение.

- Много ми е неудобно…

- И мен ме яд, че се поддадох на чувствата си. Сега ми е студено.

Тя се усмихна и се притисна до мен.

- Май не вярвате много на синоптиците, а?

- Вярно е. Не им вярвам много.

- Вероятно, защото синоптикът е бил мъж, нали?

- Не си спомням, но твърде е възможно да е бил и мъж.

Така анализирахме поведението и характера на мъжете, жените, политиците и точно, когато почувствахме някаква близост, нейният автобус дойде. Тя ми се усмихна, изненадващо ме целуна и се качи. Шофьорът бързо затвори вратите, но тя успя да ми махне с ръка за довиждане. Малко след това дойде и моят . Затворих чадъра и се качих. По навик оставам винаги прав, независимо дали има хора или не. На свободната седалка до мен седна младежът, с когото чакахме на спирката.

- Старче, как ги правиш тия работи? К’ва яка мацка и щеше да я свалиш още малко. Само дето ти отмъкна якето. Как може да им вярваш на тия?

- Мислиш ли, че ме е завлякла?

- Сто процента съм сигурен! – и от дългогодишната практика на своя житейски опит изказа дълбокомислена мъдрост: – Те, жените, ако ги лигавиш, ще ти се качат на главата. Затова, тормоз – хем ще те уважават повече, хем ще си рахат.

В този момент телефонът ми звънна.

- Моля?

- Исках само да ви кажа, че документите са ви останали в якето. Не се притеснявайте за тях, довечера като дойдете у дома, ще ви ги предам.

Младежът явно чу разговора и ме погледна възхитен.

- Ега ти далаверата! Тя е твоя, старче! Паднала е в джибрите. И к’во? Само дето имаше чадър! А бе, къде ги продават тези чадъри? Ще си купя и аз два, за всеки случай!

Моряк октомври 30, 2009

Душевното развитие не е зависимо от възрастта.

Въпреки че бяха привързали гемията¹ с конопените въжета на двата пала², тя равномерно се удряше в козите мехове³, които я предпазваха от гредите на кея. Днес имаше голямо вълнение, но капитан Димитракис бързаше да натовари стоката и колкото се може по-скоро да се отдалечи от брега. Преди години така го завари една буря на пристана. Силният вятър и огромните вълни я заблъскаха в гредите и изпотроши(ха) гемията. Само чудо бе, че не загина тогава с нея. Понякога, когато нямаше вълнение, все още можеше да се забележат останките й под кея. Сега морето не бе така бурно като през онази нещастна за капитана година, но показваше характер и носачите с мъка успяваха да запазват равновесие като минаваха през трапа.
- Давайте първо балите с вълна! Ставракис! – подвикна той към един младеж, който нагласяше стоката в трюма. – Знаеш как! Няма да повтарям едно и също всеки път! Делвите с мед, зехтин, маслини и вино ги постави между вълната! Отгоре по-лекото!
Носачите по двама бяха хванали плетените кошове, които предпазваха делвите от счупване и пристъпвайки от крак на крак, едвам успяваха да преминат през трапа⁴.
- Този път като че ли най-мързеливите сте се събрали за работа! Давайте по-бързо, че ще ни свари нощта, без да сме свършили нищо!
В това време, около гемията, едно момче на около десетина години, наблюдаваше работата на потните носачи и колкото пъти посегнеше, за да пренесе някоя по-лека стока, толкова пъти биваше прокуден от по-възрастните. Но неговата упоритост, все пак, даде успех и то понесе една бала с вълна, която беше тежка почти колкото него. Обърна я така, че да не бъде забелязан от капитана, който командваше от гемията. С разтуптяно сърце успя да премине трапа и заслиза по стъпалата в трюма. Носачите оставяха стоката до Ставракис, който я подреждаше и поемаха по обратния път. Тъй като стълбата към трюма беше тясна, се получаваше малък смут между слизащите и качващите се носачи. Понякога се случваше стоката да бъде изпусната, от което следваха ругатни и псувни от страна на капитана. След поправяне на щетите работата продължаваше отново. Момчето умишлено се забави и когато се случи един от носачите да се препъне и политне напред, то се скри между делвите под една от балите с овча вълна. Първоначалният стрес, че може да бъде забелязано, скоро премина само в трепетно очакване за прекратяване на работата. Но имаше още много стока, така че единственото, което му оставаше, бе да чака. Острата миризма на вълна и прахът, който се вдигаше, често го караха да киха, но виковете на капитана и подвикванията на носачите му помогнаха да не бъде разкрит.
Момчето нямаше представа колко часа бяха минали, но чу командата на капитана да се спре товаренето, защото гемията е претоварена повече, отколкото трябва.
След известно време и Ставракис спря да подрежда, качи се по стъпалата и сложи капандурата на трюма. Пълен мрак обхвана не само помещението, но и душата но момчето. Вече спокойно можеше да поеме чист въздух и да намести тялото си, така че да му е удобно. Беше тръгнал към неизвестното. Мечтата му да стане моряк беше на път да се осъществи. Въпреки че не искаше да стане по този начин, все пак той се зарече, че ще се върне отново, когато е вече голям и силен и тогава цялото семейство ще се гордее с него. Тогава сестра му Юрия щеше да го прегърне като избавител. А той щеше да погледне баща си с укор и все пак да му прости, защото баща му наистина бе добър човек и това,че иска да продаде сестричката му, бе не защото не я обича, а от невъзможност вече да изхранва семейството си. Момчето дълго премисляше как да намери спасителен план и когато гемията дойде в уречения ден, идеята сякаш кацна сама на рамото му. Ще замине в далечни страни и ще стане велик моряк. Ще се върне у дома и ще носи подаръци за всички. Приятелите ще му завиждат, а той ще разказва чудновати истории за непознати земи и морета.
От очите на момчето се стичаха сълзи, защото колкото и да си мечтаеше, в душата му мракът се бе примесил с тъга по предстоящата дълга раздяла. Щяха да му липсват ласките на майка му, здравите като клещи ръце на баща му, игрите му с братята и сестрите му и най-вече Юрия. Тази, която щяха да продадат като слугиня, за да се изхрани семейството.
Изскърцването на капандурата го сепна от съня, който го бе обхванал и едва успя да се снижи, за да не го забележи Ставракис, който слизаше да провери дали няма разместване на стоката и да я подреди, ако се наложи. Момчето успя само да види мрачното небе, което предвещаваше още по-силна буря. Соленият вятър сякаш прониза костите му и той се свря още по-плътно в овчата вълна. После капандурата беше сложена и отново настъпи мрак. Тежкия въздух премесен с аромата на мед,маслини,овча мас, подправки и вино, неравномерното скърцане на гемията, както и мъката налегнала сърцето му,отново го накараха да потъне в дълбок сън.

***
- Пада му се. Алчен и жесток човек беше капитана. Тази алчност го уби. Хем знаеше, че ще го настигне буря, ама от алчност никого не послуша и тръгна.
- Не се говори така за мъртвите! Жалко за Ставракис, беше работливо момче. Не трябваше толкова млад да го погребе морето!
- Вярно е! – съгласи се друг. – А бе, няма по-лошо от това да ти потъне гемията!

1. Гемия – малък кораб с платна.
2. Пал – дървена ? или друго съоръжение с форма на гъба, на която са се връзвали въжетата за придърпване на морския съд към кея.
3. Някога кози мехове пълни със слама са се поставяли между кея и морските съдове, за да се омекоти сблъсъка.
4. Трап – дървен мост, който свързва кея и гемията.

Анализ върху психологията на една жена октомври 29, 2009

Все някога човечеството ще разкрие тайните на Космоса, но на жената-никога.

След всеки в преход в историческото време на човечество, сякаш от нищото, покълват семената на най-низшите черти в характера на човека. Появяват се рекетьори, корумпирани политици, измамници, проституция, наркотици и куп други порочни неща, които като бурени задушават обикновения човек и той все по-трудно започва да достига до светлината и благородна почва. Това са времената на простотия и упадък. Излизат наяве най-долните прослойки на обществото и като властимащи започват да унищожават цивилизацията и културата. В този преход се унищожиха и много книги, които поколенията са събирали с лишения и много радост. Но простащината ги изхвърли на боклука и аз имах възможността за година-две да събера толкова много, колкото моите родители не можеха да съберат с десетилетия. Ужасяващото за мен бе, че всички, които виждаха това, ме преценяваха като глупав, ненормален, луд, изкукал и куп други епитети, на които просто не желаех да отговоря. Когато човек успява да види в мръсотията и доброто, той го открива, както жената открива в напикания и алкохолизирал се рокер, незнаещ повече от двеста думи, истинския мъж.
Веднъж, сред купчината книги, ми попадна един дневник на жена. Кога е живяла и как се е казвала, така и не беше записано в него. Но в този дневник открих една голяма истина за женската психика, която може би убягва от погледа на повечето мъже. За да бъдете обаче наясно с моите заключения, ето какво пишеше в него:

6.5 Днес се запознах с Кръстьо. След срещата казал на Росито, че много ме харесва. Попитал я може ли и другата седмица да отидем на кино тримата.

12.5 Бяхме на кино. Кръстьо поднесе цветя и на двамата, като ни целуна ръцете.

23.6 Вече няколко пъти ме кани на среща, но аз не отивам. Казал на Росито, че е влюбен в мен и не вижда бъдещето си , ако не живее с мен.

6.7 Днес Росито дойде у нас. Каза ми, че Кръстьо много страдал за мен. Искал да се срещнем непременно. Бил лудо влюбен.

19.7 Днес Росито отново ми дойде на гости. Каза ми, че Кръстьо щял да ходи в командировка за един месец и непременно искал да ме види преди това. Бил готов да направи всичко за мен и моето щастие.

22.7 Днес Росито пак дойде у дома и ми се скара, че не съм била на срещата с Кръстьо. После плакал за мен пред нея.

24.8 Кръстьо се върнал от командировка и питал Росито за мен.

2.9 Росито каза, че запознала Кръстьо с Мария.

8.12 Кръстьо казал на Росито, че иска да се ожени за мен. Ако съм била съгласна, щял да дойде да говори с родителите ми.

4.3 Научих, че Кръстьо се е оженил за Мария.

15.7 Росито ми каза, че Кръстьо още бил влюбен в мен.

11.10 На Кръстьо му се роди дете.

6.7 Днес видях Кръстьо и Мария на главната. Май още е влюбен, защото не сваляше поглед от мен. Чак ми стана неудобно и си тръгнах.

8.1 Кръстьо и Мария са се преселили в друг град.

2.10 На Кръстьо и Мария им се е родило второ дете.

6.9 Росито ми дойде на гости и каза, че видяла Кръстьо. Отивал при родителите си. Казал й непременно да ме поздрави.

6.5 Днес стават три години, откокто се срещнахме с Кръстьо.
Следва дата 6.5 в продължение на четиринадесет години като се записва едно и също, с изключение на изминалите години. Ето защо няма повече да затормозявам читателя със сухи писания.

Какви са анализите от този дневник:
1. Тази жена никога не написа какви са нейните чувства и защо не иска да се свържe с този човек.
2. Все пак, тя не е била безразлична към Кръстьо, в противен случай защо би водила дневник специално за него и би описвала живота му, ако не съществунаха чувства.
3. Тази жена се е интересувала за този човек, защото има сведения за него не само от първа ръка.
4. За тази жена времето не е играело никаква роля, защото в дневника никога не се споменават годините.

Ето какви изводи могат да се изведат от този дневник:
1.За жената нямат никакво значение чувствата й към един мъж. Желанието й да бъде обект на внимание й е достатъчно.
2. За нея сексът е маловажен. Важното е да й се говорят мили думи и да знае, че е обичана. Това й стига.
3. За жената е без значение какво ще си помисли другия. Важното е тя какво си мисли и това е решаващото.
4. Женската любов преминава не само през ушите й, а и през страданията на мъжа. Да не говорим за униженията, до които стига мъжа, за да постигне своята, а и нейната любов.
5. И накрая, нека мъжете не търсят логика в женското мислене – просто няма такава.

Пилоти октомври 28, 2009

Само мъж, който е бил женен, знае цената на свободата.

- „Мираж”, тук „Оазис“. „Мираж“, тук „Оазис“. Как ме чуваш? Как ме чуваш?
- „Оазис“, тук „Мираж“. „Оазис“, тук „Мираж“. Чувам те прекрасно! Чувам те прекрасно!
- При мен всичко е спокойно. При мен всичко е спокойно. Може да се приземим за зареждане. Повтарям. Може да се приземим за зареждане.
- Зареждането –невъзможно! Зареждането невъзможно! Пепелянката е съсредоточила поглед неподвижно. Опасност! Повтарям. Пепелянката е съсредоточила поглед неподвижно. Опасност!
- Разбрах, „Мираж“. Продължаваме полет без зареждане. Повтарям. Продължаваме полет без зареждане.
- Разбрано, „Оазис“! Продължаваме полет без зареждане. Повтарям. Продължаваме полет без зареждане.

Час по-късно.

- „Оазис“, тук „Мираж“. „Оазис“, тук „Мираж“. Как ме чуваш? Как ме чуваш?
- „Мираж“, тук „Оазис“. „Мираж“, тук „Оазис“. Чувам те прекрасно. Чувам те прекрасно.
- При мен всичко е спокойно. При мен всичко е спокойно. Може да се приземим за зареждане. Повтарям. Може да се приземим за зареждане.
- Зареждането – невъзможно! Зареждането – невъзможно! Кукумявката е съсредоточила поглед неподвижно. Опасност! Повтарям. Кукумявката е съсредоточила поглед неподвижно. Опасност!
- Разбрах, „Оазис“. Продължаваме полет без зареждане. Повтарям. Продължаваме полет без зареждане.
- Разбрано, „Мираж“. Продължаваме полет без зареждане. Повтарям. Продължаваме полет без зареждане.

След още един час.

- „Мираж“, тук „Оазис“. „Мираж“, тук „Оазис“. Как ме чуваш? Как ме чуваш?
- „Оазис“, тук „Мираж“. „Оазис“, тук „Мираж“. Чувам те прекрасно. Чувам те прекрасно.
- При мен всичко е спокойно. При мен всичко е спокойно. Кукумявката отлетя. Кукумявката отлетя. Може да се приземим за зареждане. Повтарям. Може да се приземим за зареждане.
- Разбрах, „Оазис“. Разбрах, „Оазис”. И при мен пепелянката се скри. Повтарям. Пепелянката се скри. Можем да се приземим за зареждане. Повтарям. Можем да се приземим за зареждане.
- Керосин има в базата. Повтарям. Керосин има в базата.
- Разбрах, „Оазис”. Разбрах, „Оазис“. Базата е заредена и с хранителни продукти. Разбра ли ме? Повтарям. Базата е заредена и с хранителни продукти.
- „Оазис“, тук „Мираж”. „Оазис”, тук „Мираж“. Готови за приземяване. Повтарям. Готови за приземяване.
- Разбрано. Готови за приземяване.

Пет минути по-късно.
- Брато, как ще я караме така? Омръзна ми да се крием в мазата като плъхове и да си пием ракията под страх. Добре, че си се заредил с кисели краставички и сланинка.
- Да бе, брато. Като се съсредоточат в тези сериали и никакво излизане. Ега ти сериалите! Една ракия не можеш да изпиеш като хората!
- Помниш ли какви безгрижни години бяха във Виетнам?
- Помня, разбира се! Къде по-спокойно беше тогава! А бе, знаеш ли, че един приятел ми каза, че набирали наемници в чуждестранния легион?
- Верно? И как се кандидаства?…

Приятели октомври 27, 2009

Никога не наричай приятел  някого, когото не познаваш добре.

Винаги съм се дразнил, когато приятели ме молят да им оправя електроуредите. Разбира се, от тях не мога да взема  никакви пари, а и времето, което ми е отредено за почивка, го превръщам отново в труд. И сякаш по невидими закони, това се случва точно в петък и ако не двата дни, то единия ми е провален. Но така сме приятелите. Ако не си помагаме, какви приятели сме тогава? Приготвих инструмента, качих се на колата и звъня на апартамента.

Отваря ми Ленчето – жената на приятеля. Наметнала един бял пеньоар, цялата вдъхната на сапун „Малиция“, усмихната и както винаги ме посреща с целувка по устните. Винаги съм се притеснявал от тези целувки, защото Данчо-брадата ми е първи приятел, както се казва. Ама той не е от ревнивите и малко не му пука за жената, но това е друга тема за разговор. Та, питам аз, какъв е проблемът с печката, защото именно тя бе причината за моето идване. Ленчето започна да ми обяснява разни неща, от които нищо не разбрах, но я изслушах, защото възпитаните хора винаги изслушват събеседника си. Помолих я за малко столче, което да ми е удобно за работа, избутах печката настрани до масата, а Ленчето седна на стола точно срещу мен. Кръстоса крак върху крак и започна да ми обяснява как не допекала яденето и Данчо-брадата, ревнал с цяло гърло, че студен гювеч няма да яде и в знак на протест отишъл в кварталната кръчма, поръчал си шкембе в масло с каничка червено вино, после завторил и като се прибрал, гордо заявил, че в почивите дни се уговорил с приятели да ходят за риба. Единственото, което Ленчето успяла да го съгласи, било да ми се обади за печката.

През това време краката на Ленчето ту се отваряха, ту се кръстосваха, а аз, пребледнял, направих на два пъти късо съединение и вече не помня колко пъти ме джасна тока. Ама търпя. Как няма да търпиш  тези голи крака да ти се мятат пред носа! На всичкото отгоре, като се съсредогочих в обекта още повече, забелязах, че на котенцето са му обръснали козинката, ама в това не съм много сигурен, защото потта ми се стичаше в очите, а тя знаете, много щипе и нищо не можеш да видиш, както трябва.

Както ви казах, на два пъти направих късо съединение. Първият път Ленчето мина между масата и мен, за да отиде и да вдигне предпазителя. Бедрата й ме докоснаха и беше цяло щастие, че не припаднах на момента, а се задържах като мъж. Страшното беше втория път, когато пеньоара й се закачи за някакъв болт на печката и пред мен се показаха едни невероятни бедра с част от белоснежна гръд. Под пеньоара Ленчето стоеше голичка, както майка й я родила. Тя само се усмихна, извини ми се и аз не знам защо и отново се заметна, сякаш нищо не е станало. През това време бях на кръстопът между живота и смъртта. Сърцето ми биеше лудо. Идеше ми да я сграбча, но как да го направя, като Данчо-брадата ми е първи приятел! С какви очи после да го погледна? Не! Издържах на изкушението и продължих работата, независимо че Ленчето още един път си показа гърдите, като се наведе над мен, за да ми предложи кафе и още няколко пъти бедрата, насред които кротко си седеше бръснатото котенце.

След всички мъки печката най-после работеше и Ленчето ме изпрати по живо-по здраво с една продължителна целувка. Да си призная, тогава още повече се изкуших, ама кажете ми как да посегна на жената приятел? Запалих колата и тръгнах. Не помня как съм се прибрал. В главата ми се въртят крака, котета, гърди, устни. Ужас.

Качвам се по стълбите, защото аз живея на третия етаж и винаги ползвам асансьора, но по разбираеми причини този път не го използвах.

Главата ми пулсира, ушите ми бучат, кръвното – събрало границите, нервната система в колапс. Нещастие! Когато стигнах, не знам как, втория етаж, изведнъж вратата се отваря и пред мен съседа.

- Тошко, къде ходиш по никакво време?

- Абе, една печка на един приятел оправях! – отвръщам му аз.

- То хубаво, ама едни приятел ти беше на гости. Един такъв с брада.

- Аха, сигурно Данчо-брадата е наминал към нас.

- Наминал той! Знам аз как ритмично скърца леглото ви, когато правите секс с булката.

- Какво искаш да кажеш? – подскочих аз.

- Абе, остави го този педераст бе! Ти като я захванеш, по половин час държиш, а той на третата минута и беше готов.

Приказка за Стария индианец октомври 24, 2009

Страданията са толкова нужни на душата, както въздуха, водата и храната за тялото.

Старият индианец вече много дни и нощи стоеше безмълвен пред типито и страдаше. Страдаше за миналото, страдаше за хората и разбитите съдби. Звездите бяха обсипали небосклона, но той не ги забелязваше. Горещият вятър през деня се сменяше със студен през нощите , но той не го усещаше. Не чуваше нито воя на койотите, нито песента на птичките, защото душата му бе пуста.Племето го нямаше и типитата стояха празни.Белите избиха непокорните, отвлякоха жените, а останалите принудиха да им работят. В техния свят момичетата продаваха телата си ,мъжете пиеха огнена вода, която ги правеше глупави. Много луни и слънца минаха от тогава. Сезоните се сменяха едно след друго, а Старият индианец все стоеше пред типито и търсеше отговора за превратностите на Съдбата. Много мисли преминаха, като ято птици през главата му, но отговор нямаше. Не искаше да умре без да е прозрял мъдростта, а времето му за живот бързо отминаваше, като пролетен сняг. Вече все по-трудно си набавяше храна и може би тази зима щеше да поеме по пътя на душите.
Първите снежинки вече се топяха в запаления огън пред типито. Старият индианец се загърна по-плътно с мечата кожа, но въпреки това му бе студено. Спомени от детството го обсипваха като снежец. Спомни си за своята майка, първия лов, изпитанията на които бе подложен, за да стане мъж, радостта от раждането на децата си и още хиляди скъпи спомени, които вместо да радват, натъжаваха старческото му сърце.
И тогава си спомни легендата за Слънцето, която им разказваше старият шаман. Насядали край огъня те, деца и възрастни, слушаха предания и легенди разказвани от уста на уста поколения наред.

Някога, когато дори човека не е съществувал, Земята била много, много красива. Пъстроцветни пеперуди прехвръквали и пиели нектар от ароматните цветя, обгърнали цялата Земя. В безкрайните и гъсти гори се чували нежните песни на птичките в перата , на които сякаш се бе вплела самата дъга. Ромонът на потоци и реки привличали многобройни животни. Независимо от различията си те живеели в хармония и взаимно се търпели. И всичко това било прекрасно до нощта, когато буйни води започнали да се спускат от планините. Те къртели дървета и огромни камъни, които влачели към равнините. Сънни птици погивали сред пречупени дървета, хиляди животни бивали убивани от тежките камъни или удавяни в клокочещите се води. Реките издълбавали бреговете си и излизали от коритата за нови все по-жестоки унищожения. Там водите покосявали нежните цветя и измивали почвата като я натрупвали с кал и тиня. Цяла нощ не спирал този ужас и когато Слънцето показало своя лик над обезлесените планини и всичко спряло на мига. Нямало я вече онази красота, с която се гордеела Земята. Всичко било пусто и мрачно. Малкото останали пеперуди не намирали цветя за да пият нектар. Животните освирепели започнали да се преследват и унищожават.

Заплакала Земята:
-Ти Вода проклета, защо унищожи тоз прекрасен свят и го направи кален и мръсен!? Нима не си част от мен!? Защо ми причини тази болка!?
-Аз съм част от твоето същество и никога не бих ти причинил тези нещастия , ако не бяха облаците, които изсипаха дъждовете си над теб.
-Облаци бели, що ви сторих, та ми причинихте тази болка!? Нима не съществувахме в хармония с вас!? Какво сгреших, та изсипахте своя гняв върху мен!?
-Живяхме в хармония-отвърнали облаците- и нищо лошо не сме видели от теб и никога не бихме ти причинили зло, ако не беше Слънцето. То караше водите да се превръщат в облаци и то е причина, за твоето нещастие.
-Слънце Височайшо, каква злина ти сторих и с какво те обидих, та ми донесе този кошмар!?  Нима не бях твоя вярна спътница и не възхвалявах ли твоето величие всеки ден? Какво те накара да ми причиниш тази болка?
Слънцето нищо не отговорило и бавно се скрило зад голите планини.
Минали дни…
Постепенно изниквали все нови и нови цветя изпод калта. Малкото останали пеперуди се радвали на сладкия нектар и весело танцували над тях. Животните започнали да се укротяват и да се крият сред поникващите храсти. Земята се радвала на всяко поникващо цвете и на всеки филиз, пробиващ втвърдената от Слънцето кал.
Минали години…
Земята започнала да придобива предишния си вид. Ставала все по-красива. Радвала се на това, но винаги поглеждала с недоверие и страх към Слънцето.
Един ден тя отново го попитала:
-Толкова години отминаха, а аз все още не мога да разбера, защо постъпи така с мен-твоята вярна спътница?
-Ще ти отговоря.-отвърнало Слънцето.-Ти беше щастлива от своята красота, защото я приемаше като даденост. Ти не оценяваше, това което имаш и си мислеше, че другото не съществува. Сега, когато знаеш, че съществува и друго,оценяваш по достойнство всеки цвят и всяко дърво. Нима щеше да ги оценяваш така, ако не се беше случило нещастието? Никога! Затова ти донесох страдания, за да погледнеш в себе си и да откриеш това, за което не си се замисляла преди.

Тази легенда накара Старият индианец да се замисли и за своите страдания и да намери отговора, който толкова дълго чакаше.

Разбра, че Всевишния, донася страдания само на хората , които обича и е безразличен към към примитивните. Ето защо възвишените страдат, а глупците се радват.

Разбра, защо като младеж,баща му бе суров към него и за най-малката грешка, която допускаше, а проявяваше снизхождение към белите на чуждите деца. Защото той, както и Всевишния, обича своето дете и е безразличен към тези, които няма в това си прераждане да достигнат някакво развитие.

Той разбра, че страданията на човешката душа са индивидуални за всеки човек и само този , който разбира защо са го постигнали, може да развие собствената си такава.

Разбра, че човек не трябва да страда за това, че близките му са в беда или унищожени, защото това е било част от страданията им, за да развият себе си.

Разбра също ,че едно частично или пълно унищожение на материята не погубва човешката душа, а може да й донесе само полза.

Разбра също, че вече може спокойно да умре, прозрял философията на своето съществувание.

Това се случи същата зима…

Койотите дълго разнасяха мъртвото му тяло из прерията и всеки път се спираха, щом вятърът донасяше в ушите им протяжната песен на Стария индианец.

Разказвача октомври 19, 2009

Смисъла на живота е в твоето предопределение

Преди много, много години ,в древни времена, когато хората вечер край огъня си разказвали приказки и странни истории, живеел един разказвач. Бил толкова сладкодумен, че хората онемявали, когато им разказвал, забравяли за грижите си  и времето, в което слушали невероятните му разкази неусетно отминавало. Щом видел пред себе си събраните около огъня хора, сякаш не той, а някой друг изговарял думите , които се леели като поток и създавали невероятни истории, в които и самия той не би повярвал. Независимо от продължителността на разказите му и тяхната заплетеност, веднъж изказани от неговата уста оставали в паметта му и той ги повтарял стотици пъти.Приказките му ,макар и необикновени били поучителни и преминавали от уста на уста и се запомняли от хората. Нещастието, което го тревожело било гърбицата ,която носел по рождение. Тя често му донасяла беди и страдания.И тъй като разказвача нямал свой дом обикалял от град на град, от село на село и от оазис на оазис, като отсядал там, където бил приет, но по-често му се налагало да бяга подгонен от децата, които го замервали с камъни. Страдал разказвачът за тези свои неволи, но миг след страданието сърцето му отново запявало и той с чистотата на своята душа прощавал на малчуганите.

Годините минавали, а в душата си разказвача все повече тъгувал, заради своя недъг. С умиление гледал красивите девойки и мечтаел и той да бъде като другите: да се задоми, да има дом и семейство и най- вече деца, на които да остави своето разказваческо умение. Тъгата  обсебвала душата му р постепенно  разказите му ставали все по-тъжни и печални. Все по-рядко виждал усмивки и смях и все по-често – сълзи и мълчешком разотиващи се слушатели.

Веднъж, прогонен от някакъв град поел през пустинята ,за да отиде в друг, който бил толкова отдалечен, че както бил без вода и храна, трудно би преминал и половината път до него. Но понякога човек в отчаянието си прави такива неща, които не са подвластни на разума. Вървял часове наред разказвачът сред пясъците и не спирал. Вечерта го сварила насред тях, но той продължавал да върви без да се интересува от това, дали е избрал правилния път или не. В мъката си ,той се бил предал и живота за него бил вече толкова безсмислен, че само младостта му го крепяла, за да живее. Утрото дошло, а разказвачът все вървял и не спирал. Когато слънцето се извисило и неговите лъчи изгаряли всичко живо в пустинята,задухал вятър и повял горещите пясъци в неизвестна посока. Връхлетяла го силна буря и той бил принуден да спре ,за да предпази очите си от проникващият прах и песъчинки. Но като по чудо, изведнъж точно до него вятъра секнал, а слухът му долавял все още съскащият вятър около него. Отворил очи и останал изумен. Пред него стоял самият Бог. Самият той никога не бил виждал Бога, а и колцина са тези , които са го виждали, но нещо в него говорело ,че е той. Паднал на колене и уплашен заговорил:

-Велики Аллах, прости на мен грешника, че бях неблагодарен затова ,че си ме създал с гърбица и в мислите си ти бях обиден, но знам ,че разбираш болката ми и ще ми простиш, защото си благ и великодушен, и винаги прощаваш на такива неблагодарници като мен.

-Мълчи и ме послушай. Ти си моята уста, ти си моите мисли.Не случайно на теб дадох тази дарба да учиш хората на добро и да прославяш името ми. Нима мислиш, че живота е толкова дълъг, та не би го изживял с една гърбица!? Огледай се. Виж хората как страдат заради неща, които са преходни и отминават.Защо? Защото не са разбрали своето предопределение. Защото не са разбрали смисъла на своето рождение. Защо са се родили и какво е тяхното призвание. И ти като тях искаш да се радваш на земните блага, сякаш те са най-важното в живота на човека.

-Прости ми Боже, но и аз като обикновените хора искам жена, която да обичам, дом, семейство , деца.Нима искам много!? Но с тази гърбица ми е невъзможно да се радвам на това.

-Явно не разбираш, че има и по-святи неща от земните радости, затова ще ти махна гърбицага , но за сметка на това ще ти отнема дарбата да разказваш.

-Аллах акбар*!- извикал разказвачът, но в този момент Бог изчезнал и пясъците го принудили да закрие очи и да легне в тях под напора на ураганния вятър.

Щастлив бил разказвачът.Нямал гърбица и тъй като имал хубаво лице се оженил за момиче по сгода. Разбира се бил беден и живеел бедно. Не след дълго му се родило момченце.

Годините летели. Сиромашията не излизала от къщата и жена му ставала все по раздразнителна и злобна.Разбира се любовта отминала и това дало повод жена му постоянно да натяква, че е некадърен да печели, че е бездарник, който  не е трябвало да се жени, че е сгрешила с този брак и хиляди още обиди, на които той,в името на брака се стараел да не обръща особено внимание. Но когато тези думи започнали да излизат и от устата на сина му, тогава печал покорила душата му. Не смеел да се прибира в къщи и предпочитал да се скита по пазари и тържища, та дано да донесе нещо в къщата, за да не бива обругаван. Никой не искал и да знае, колко много за него е семейството. Колко много е мечтал за този дом и колко сълзи е пролял, за да го има. Накрая решил да изостави дома и семейството и тръгнал по белия свят. Независимо от обидите  душата му страдала за семейството, но сина му бил вече голям, за да печели и това го успокоявало донякъде. Вървял така в пустинята ден и нощ без да почива. Искал да падне изтощен от умора и свърши с живота си. И това станало. Настигнала го буря и той паднал изнемощял от умора ,свил глава между краката си и изведнъж всичко утихнало.

Разказвачът отворил очи и се опитал да се надигне ,но пясъците го притискали, а и тази гърбица така му пречела да се изправя. В този миг разбрал ,че всичко това било само сън. Сън, който му е пратил Аллах , за да разбере безсмислието на земния живот. Зарадвал се разказвачът на съдбата си и дори на гърбицата, която толкова често проклинал преди. Замислил се и в главата му отново се зародили чудни и невероятни истории. Значи Бог не му е отнел и дарбата. Какво би правил без нея!? Паднал на колене с просълзени от щастие очи и извикал:

-Благодаря ти ,Господи, че не ме наказа!-и след миг добавил- И за гърбицата ти благодаря. Разбрах всичко и ще благославям твоето име докато съм жив.

След това се изправил и радостно поел към живота.

*Аллах акбар-Аллах е велик

Помияр октомври 18, 2009

Понякога за стопанина помияра струва много повече, отколкото расовия пес.

Прекрасен слънчев ден.Слънцето още в ранни зори напича асфалтовите площадки на гребната база. С приятеля сме хвърлили въдиците, не толкова заради улова на риба , а от нуждата да си отпочинем от работната седмица. Радваме се на песента на птичките, окопирали близката гора. Проследяваме с поглед бягащите покрай нас момичета, като разбира се следва коментар, пояснителни записки, критика и въздишки. Майки с колички, които няма как да не забележим, преминават покрай нас без да ни удостоят с поглед дори, което разбира се доста ни възмущава..След тях вървят татковци , които коментират другите майки. Дебеловратковци с огромни кучета се стараеха да привлечат вниманието, на когото могат. Малчугани ,които хвърляха закуските си във водата с надежда ,че ще зърнат някой изгладняла риба. Идилия. Слънцето все повече напичаше и ние с моя приятел започнахме да правим разузнаване на местността ,за по-дебела сянка в близост до водоема. Разбира се, дебеловратите вдигаха такъв шум, че рибата се бе изпокрила. Те не се интересуваха, че някой лови риба, или друг иска да слуша песента на птичките, а не техните подвиквания към кучетата. Те просто не виждаха друг, освен себе си. Разбира се, кучетата им бяха чистопородни , може би с родословно дърво, което бе от много по-голямо качество , отколкото на самите стопани. Едното бе германски док, когото наричаха Макс, а другото ротвайлер с името Шварц. Прекрасни кучета…, но стопани им бяха тези мастити подобия на хора, които се смееха на техните си смешки, които може би само те си разбираха. Простащината им беше така отблъскваща, че с моя приятел събрахме въдиците, за да се спасим от тази болест. Точно в този момент откъм гората изскочи велосипедист. Човек около четиридесетте, с очила които нагласяше постоянно и пооплешивяла коса, вече прошарваща се на места. Изглеждаше интелигентен човек.
-Кирчо, хайде бе, къде се бавиш!?-обърна поглед към гората.
От нея забързано изкочи едно слабовато, дребно куче със всички цветове ,които можеше да създаде природата.Вероятно нямаше порода, с която да не бе в кръстоска. Очите му предано гледаха господаря си и в тях се виждаше по-скоро любов , отколкото страх. То хукна след велосипедиста, който задължително трябваше да премине през единствената пътека, на която властваха Макс и Шварц. В първия момент Кирчо се стъписа ,но предаността му към господаря бе по-силна от страха и той го последва. В този миг го съзряха чистопородните. Като светкавици се втурнаха към Кирчо и го сдавиха. Велосипедистът скочи от колелото да ги разтървава, но какво би направил срещу кучета, които тежаха повече от самия него. Всичко свърши за по-малко от минута. Земята бе опръскана с кръв , а сред нея лежеще разкъсаното тяло на Кирчо. Телата на чистопородните също бяха опръскани с кръв и това разтревожи доста стопаните им.
-Ей, помияр-изрева единия, като оглеждаше тялото на Макс-ако видя само една драскотинка по тялото на моето куче и те гръмвам. Сериозно говоря. Знаеш ли колко струва това куче бе, простак!? Цяла година трябва да работиш, за да го изплатиш. Майка ти ще разплача, ако му има нещо.
След като се убеди ,че по тялото на Макс нямаше и драскотинка, той не удостои повече с внимание колоездача, а се насочи към другия дебеловратко, който пък през цялото време галеше ротвайлера си и го насърчаваше:
-Браво Шварц, браво мойто момче, юнак си ти. Точно така трябва правиш. Видиш ли помияр го унищожавай. Хайде сега да влезем във водата та да измием тази кръв. Хайде, юначето ми.
В този момент велосипедистът се чудеше какво да прави с разкъсаното тяло на верния си другар. Беше приклекнал до мъртвото тяло и от очите му се стичаха сълзи. Не се срамуваше от това, че плаче и хората се бяха събрали и го гледат. Разбира се хората го гледаха със съжаление и се опитваха да го утешат, като от време на време поглеждаха осъдително дебеловретковците, но бяха безсилни да направят каквото и да е. Някой донесе найлон и велосипедистът положи тялото на мъртвия си приятел в него и изчезна неизвестно къде.