Престъпницата януари 29, 2010

В затворите по света и в миналото и сега, най-често натъпкват хора, които не могат да се преборят с беднотията, но престъпили закона. 

На изхода от Бургас я видях. Тя стоеше встрани от платното и бе вдигнала ръка за стоп. Колите профучаваха покрай нея, без да й обърнат внимание – сякаш никой не я забелязваше. А тя бе толкова красива. С едната си ръна държеше дамската си чантичка и същевременно придържаше поличката си, за да не се надига от горещият вятър. Спрях буса и попитах за къде е, но момичето, без да промълви дума, се качи в колата, сложи чантичката си в скута и вторачи поглед напред. Притесних се, да не би да съм качил някоя жрица на любовта и после да си имам неприятности. Потеглих с колата. След минутка-две я попитах отново за къде ще пътува, защото аз съм за Пловдив, а до там има триста километра. Тя ми отговори, че и тя е за там и отново замълча. Човек, когато качи някого на стоп, го прави от добри чувства или за раздумка, ако пътува сам. Аз никога не изпитвам остра нужда да разговарям с някого и затова мълчахме и двамата. Мина час, след това втори. Летните горещини бързо изморяват, особено когато колата е без климатик. Някъде, по средата на пътя, спрях колата и казах на момичето, че ще пия набързо една кока-кола. Ако иска, да дойде с мен, ако не, да стои в буса. Добре че се съгласи, защото прецених, че би било неразумно да оставя непознато момиче само в колата. Разни хора се шляят по пътищата, особено лятото. Както хищника следва стадото, така и крадци, мошенници и джебчии, следват летовниците. Както се казва в една поговорка: „Един мисли за сватба, друг за брадва.”
В крайпътното кафене бе хладно и поради тази причина достатъчно препълнено, за да не намерим места. След като си взехме кафетата и колите, излезнахме и се скрихме в сянката на един огромен чинар.
- Страшна горещина! – опитах се да завържа някакъв диалог.
Момичето не отговори и отново млъкнахме. След две-три минути обаче, момичето изведнъж се обърна към мен, погледна ме право в очите и ме попита най-неочаквано:
- Ти женен ли си?
- Не! – отвърнах аз.
Помислих си, че това момиче е глуповато и явно няма необходимото възпитание, за да ми говори веднага на „ти” и да ми задава толкова личен въпрос, без дори да знае името ми. Но при следващия въпрос нещата почти ми се изясниха.
- Тогава, ще се ожениш ли за мен?
Този въпрос ме накара да се разсмея с пълен глас. Дори сълзи потекоха от очите ми. А тя ме гледаше толкова сериозно и изпитателно, че това ме разсмиваше още повече. След като се успокоих я попитах:
- Как се казваш?
- Марияна.
- Марияна чия?
- Марияна Михайлова.
- На колко си години?
- На деветнадесет.
- А аз на петдесет и четири! Понятно ли ти е, че това е повече от едно поколение разлика? Ако разберат приятелите ми, ще ме побъркат от подигравки!
- Какво ти пука?
- Пука ми, защото утре ще ме зарежеш заради някой, който е млад и красив и ще ме оставиш да страдам. Пука ми, защото когато те застигне любовта, ще забравиш брака, който имаш с мен поради… и аз не знам какви причини. Пука ми, защото като отида да си взема детето от детската градина, възпитателките ще кажат: „Хайде Пенчо, дядо ти е дошъл да те вземе.”
- Аз съм бременна.
Спрях с монолога, защото това откровение, не бих казал, че ме изненада, но към него трябваше да се подходи серизно.
- В кой месец?
- Петия.
- Късно е да го махнеш.
- Така казват.
- Родителите ти знаят ли?
- Имам само майка. Баща си не познавам.
- А тя знае ли?
- На нея не й пука за мен. Интересува се само от любовника си.
- От него ли е?
- Да.
- И избяга, за да не разбере майка ти.
- Да. Колкото и да не ме обича, все пак ми е майка. Гадно е да разбере.
- Обичаше ли го?
- Кого? Любовника на майка ли?
- Да.
- Ти луд ли си? Налагаше се да го правя, за да ни издържа. Ако му откажех, ни оставяше по месец, без да ни даде пари.
- Майка ти не работи ли?
- Работи, но всичките й пари отиват да данъци, отопление, вода. Знаеш как е?
- Знам. И сега накъде си тръгнала? Накъдето ти видят очите ли? – отговорих вместо нея.
Тя само повдигна рамене.Това развитие на нещата означаваше, че Съдбата пак ми е подготвила сюрприз. Толкова коли минаваха покрай нея – защо никой не спря? Пак аз – глупакът. Все попадам там, където не трябва, а после се жалвам от късмета си. Мога ли да я оставя така на улицата? Нейното откровение ми даде основание да й повярвам и постепенно все повече се убеждавах, че нищо няма да ми навреди, ако постои ден-два у нас, докато се намери решение на въпроса.
- Ти работила ли си нещо?
- Не. Скоро завърших училище. Дори и на абитуриенската вечер не бях. Нямаше какво да облека.
- Затова ли си с този минижуп? Тръгнала си на стоп! Да не мислиш, че всеки мъж може да устои на изкушението.
- Според теб хубава ли съм?
- Дори много!
- Ама няма да се ожениш за мен!
- Престани с това женене! Казах ти какво мисля. Как смяташ да устроиш живота си?
Момичето отново повдигна рамене и отново замълчахме. Хубаво беше да й намеря работа, помислих си аз и започнах да пресявам хората, които биха ми помогнали за това.
- Какво си завършила?
- Професионална гимназия по дървообработване.
- Защо не друго?
- Там ме приеха.
- Няма никаква перспектива.
- Знам. Трябваше да уча нещо. Необходимо е образование.
- Да! – съгласих се аз. За мен стана ясно, че ще е още по-трудно да си намери работа и то бременна в петия месец.

ххх
- Ето, това е моят дом. Тази стая ще е твоята. Подреди я по свой вкус. Аз ще отида да приготвя нещо за хапване.
- Благодаря ти. Когато се устроя, ще си замина и няма да ти досаждам.
- Лесна работа. Не се притеснявай. Така притесняваш и бебето. Аз съм в кухнята.
- Може ли да се изкъпя?
- Естествено! Банята е в коридора вляво.
- Има ли топла вода?
- Има, разбира се. Изключвам бойлера единствено, когато се повреди.
- А ние се къпехме само в събота или неделя.
Ужас! – помислих си аз. Хората как изнемогват, а аз се оплаквам като вдовица за мъж, ако нещо не стане веднага.
След около час, момичето дойде в кухнята. Изглеждаше още по-красива.
- Имаш ли сешуар?
- Съжалявам, но не. Никога не си подсушанам косата, а и всички жени, които са си тръгвали оттук, си взимат сешоарите.
- Какво си приготвил за вечеря?
- Салам, маслини, сирене и кашкавал. Това е.
- Супер!
- Е, не е гала вечеря, но поне няма да заспим гладни.
- Ти заспивал ли си гладен?
- Не, поне не помня такова нещо.
- Тогава, защо го казваш!?
- А ти си заспивала, така ли?
- Ако вечерям два пъти едно след друго, се чувствах като богаташка.
- Съжалявам.
Вечеряхме почти мълчешком. Аз с крайчеца на очите си наблюдавах как блажено похапва и се радвах, че мога да й дам поне малко щастие. Въпреки, че знаех че е гладна, й се възхищавах как запазваше самообладание и откъсваше малки залъци от хляба и взимаше малки парчета от всичко на масата и ги поглъщаше бавно сякаш е вечеряла току що. Въпреки, че се бях нахранил, защото се храня бързо не ставах, за да може да се навечеря както трябва. Тя сякаш усети мислите ми, стана и каза, че ще измие чиниите. Наведе се над мивката и пред мен се разкриха превъзходни крака. Младо момиче, красиво откъдето и да го погледнеш! Изкушение за всеки мъж, камо ли за такъв като мен, на средна възраст. Главата ми се завъртя. Помислих си, че би било хубаво да правя любов с нея. Тази мисъл ме уплаши, защото последствията можеха да станат непредвидими. Разрових гардероба и измъкнах някакъв анцунг, който отдавна ми беше отеснял.
- Марияна, сложи този анцунг, моля те!
- Топло е.
- Сложи го! Не искам да ми се разхождаш в къщата с този минижуп.
- „Моята къща”?
- Не намеквам за това. Просто и аз съм мъж. Разбираш ли?
- Разбирам. Всички сте едни и същи.
- Не сме едни и същи, но мъжа си е мъж, когато става дума за похот.
- Какво искаш да кажеш?
- Че не искам да ме изкушаваш?
- Добре.
Момичето си сложи анцунга, който се оказа възголемичък, но повече не я видах с минижуп. Бях доста уморен. На следващия ден отново щях да пътувам и имах нужда от почивка.
- Това е вторият комплект ключове. Ако ти се наложи да излезеш или да купиш нещо, ти оставям петдесет лева. В хола е телевизора, ако искаш гледай. А аз ще се изкъпя и лягам, че утре отново съм на път.
Независимо, че бях уморен, съня все не идваше и не идваше. Мислите ми се преплитаха като змийско кълбо. Укорявах се, че пак съм извършил глупост. Едновременно с това, душата ми бе удовлетворена, че помагам на момичето, изкушавах се да бъда с нея, страхувах се от бъдещето и куп други мисли, които не ми даваха покой. След това си зададах въпроса: Щях ли да я приема в моя дом, ако не беше толкова красива и млада? Може би, не! Тогава… Това, което правя, не е от добро сърце, а просто изкушение.!Пак мисля с тази глава, която е безмозъчна.
На сутринта мобилния телефон ме събуди. Набързо изпих едно кафе и тръгнах да се обувам. До моите обувки прилежно бяха сложени и малките чехлички на момичето. Стана ми хубаво. Може би, ако бях млад, непременно щях да се оженя за нея, независимо от това, че е бременна. Какво пък толкова! Всеки може да сгреши!
През целия ден ми бе притеснено. Можеше да се прибера и да съм обран. Какви ли не хора съществуват на този свят! Можеше да си е заминала или да ме чака пред дома полиция.
Когато се прибрах, момичето беше там. Посрещна ме аромата на сготвено. Тя беше изчистила дома, бе подредила вещите ми и дори бе лъснала обувките. Стана ми хубаво. Посрещна ме с широка усмивка. Беше си купила дънки и сега се киприше пред огледалото. Радвах се, че е щастлива. Може би, ако бях по-млад, наистна щях да се оженя за нея. Тя радваше сърцето ми със своята младост и жизненост.

ххх
Така изминаха почти два месеца. Аз й оставях все повече пари, на които самата тя водеше строг отчет и никога купуваше неща, които не бяха нужни за дома. Дори предложенията ми да купи нещо за себе си, се сведоха до закупуването на едно якенце и чифт обувки, от които имаше наистина нужда.
Вече бързах да се прибера у дома. Носех й винаги по някое дребно подаръче, защото като малко дете се радваше. Имах чувството, че отново изпитвам радостта от бащинството. Изкушението все повече се отдалечаваше от мен, а аз започнах да си правя планове за предстоящото раждане.
Отворих вратата, но нея я нямаше. Помислих си, че може би е излязла до магазина и влезнах в банята да се изкъпя. Едва когато реших да хапна един залък, докато седнем двамата, видях бележка на масата. Отворих я с треперещи ръце, защото нещо се бе свило в душата ми и ми подсказваше, че това не е на добро.
„Мили мой приятелю, да, мога да те нарека така, защото досега не вярвах, че съществуват такива хора. Знам, че ти досаждах дълго и реших да те освободя от себе си, като потърся щастието навън. Със сигурност нямаше да го направя, ако се беше оженил за мен. Не мога да тежа на някого на гърба, а ме очаква и раждане, което още повече ще обремени твоя живот. Затова заминавам извън страната, за да спечеля пари и да си устроя по някакъв начин живота. Взела съм четиристотин лева от шкафчето и при първа възможност ще ти ги върна. Извинявай, че постъпвам така, но нямам друга възможност. Ти си един прекрасен човек и винаги ще си мисля за теб, като за най-добрият човек, когото познавам. Дори сега, когато си тръгвам, ми е много мъчно, че ще бъдем разделени, защото ми се струва че те обичам. Да, аз те обичам! Ще ти пиша веднага, щом се устроя и ще ти върна парите при първа възможност. Не се сърди, че не се сбогувахме. Целувам те. Марияна.”
Стана ми страшно мъчно. Сълзите ми се стичаха от очите и не можех да ги спра. Къде беше тръгнала? Защо не й казах, че ще се оженя за нея? Та аз я обичам. Наистина я обичам. Нима може да не обичаш такова момиче?
Седнах пред телевизора и го пуснах, уж да се разсея и да не страдам, но мислите ми бяха само там – при нея. Дълго плаках и в плача си съм заспал.
На сутринта вече животът ми не бе същия. Беше ме обзела меланхолия. Обвинявах се, че съм просто един страхливец. Мразех се. Но въпреки всичко, се надявах, че тя ще се върне.

ххх
Живота ми продължи отново своят равномерен ход. Командировките следваха една след друга и все си мислех, че ето на това място, отново ще се появи тя и ще вдигне ръка за стоп. Но това никога повече не стана.
Няколко месеца по-късно се отбих да си взема сутришния вестник. На първа страница с главни букви ми направи впечатление заглавието: „Карабинери разбиват канал за продажба на български деца.” Разлистих вестника, за да прочета подробности, а там пишеше следното: При опит да бъде продадено българско дете на бездетно италианско семейство, в Милано бе задържана майката на детето – българката М.М. от Бургас, към която е предявено обвинение за търговия с деца. Престъпницата ще бъде лишена от майчинските си права и я очаква вероятно петнадесет години затвор по италианските закони.”
“Господи!“ – помислих си аз- “Дано не става въпрос за нея. Върни ми я Господи и ще се оженя за нея! Ще се грижа като свое дете. Моля те!“
Но Бог така и до сега не чува молбите ми . Все още ме крепи надеждата, че в нея остана вторият комплект ключове, вероятно защото е смятала все някога да се върне.

Дрипльо януари 29, 2010

Това, че съдбата е била благосклонна към нас, не означава, че сме по-стойностни от по слабите.

         Понякога животът е като водовъртеж. Не знаеш кога и каква изненада ще ти поднесе. Днес си някой, утре никой.

И той имаше семейство и работа. И той беше на почит и уважение. Но, може би съдбата, а може би законите на природата и човечеството, могат да те превърнат от Човек в Нищожество.

Първо дойде разводът и така изгуби апартамента си. След това последва съкращение в щата и парите започнаха да се топят. Човек на средна възраст трудно си намера работа, а ако това продължи няколко години, се превръща в необратим процес. Все повече започваш да поглеждаш в кофите за боклук и да се надяваш на милостинята на добри хора. После става навик. Светлините на града те плашат и с теб започват да се държат като с прокажен. Започваш да мечтаеш за гореща баня, топло легло с бели чаршафи, за домашен уют, кафе, обич и куп неща, които някога си имал. Тогава прогонваш мечтите, защото те те карат само да страдаш.Връщаш се в реалността и започваш да се оглеждаш за съборетина където да се скриеш, парцали с които да си направиш легло и храна, която все пак я има в кошчетата на павилионите за бърза закуска. С времето се смаляваш, губиш гордост и самочувствие. Стараеш се да не се явяаш на публични места и започваш да предпочиташ нощта пред дневната светлина.  Мечтите ти са за по-скорошна и лека смърт, защото те очаква зимния студ, от който няма спасение, независимо, че си се загърнал с десетки дрехи, измъкнати от контейнерите. Понякога студът е толкова изтощаващ, че забравяш за глада. Тогава не можеш и мечти да имаш. Викаш я, молиш й се, но тя – Смъртта, сякаш не иска да бъде милостива към теб и те мъчи. Как? Като те оставя жив! Жестокостта да си жив! Хората да вярват в това, защото те виждат как обикаляш от контейнер на контейнер в сумрака, но ти отдавна да знаеш, че вече не си между живите.

-Хей, дрипльо, да не си се опрял на колата, че ще я изцапаш!

Младежът, порядъчно пийнал, с неуверена стъпка се приближи до клошара.

- Ако чакаш за пари, нямам. Виждаш ли ги тези две мръсници, днес ме обраха до шушка.

Младежът се разсмя над собствената си шега, а от входа на нощния бар се показаха две красиви момичета, водени от още един младеж.

- Хиляда лева хвръкнаха, като едното нищо. Намам пари, разбра ли? Изчезвай!

Клошара бавно се отдалечи.

- Хей, Томи, ти взе ли текила за из път?

- Не! – отговори другият. – Ще си допием у нас.

- Абе, видя ли го тоя дрипльо как щеше да си облегне на колата ми. Приискало му се „Майбах”! – Младежът отново се разсмя на шегата си.

- Куклички, хайде влизайте, че купонът продължава, а и вас програма ви чака! – Отново последва смях.

Колата бавно и несигурно потегли. Томи беше седнал на задната седалка. Беше пийнал малко повече от обичайното и облегна глава на студеното стъкло. След стотина метра отново наближиха дрипльото и младежът отвори стъклото на колата си, като се провикна:

- Ще дойдеш ли с нас на купон? Само че, преди това трябва да те прекараме през пароструйка! –  и отново последва смях.

Томи надникна през стъклото и се загледа в скитника.

- Влади, спри! Спри за малко!

- Що бе? – изненада се младежът, но уважи молбата на приятеля си и колата спря, успоредно на клошара.

С олюляващи се крачки Томи го приближи, извади от джоба си всичките пари, които имаше и му ги подаде. Клошара ги прие и без да си кажат дума се разделиха.

- Ти луд ли си бе? Защо му даде тези пари? Сега ще отиде и ще се напие!

- Млъкни Влади!

- Добре де, кажи ми поне, защо?

- Защото ми заприлича на учителя ни по литература в гимназията.

- Достоевски ли?

- Да.

- Абе и на мен ми се стори същото, ама не можех да си спомня на кой ми заприлича. Само че, онзи е много по-висок и красив, а тоя не го ли видиш – дрипльо! Готин пич беше. И колко книги и писатели знаеше само! Да му се чуди човек, как му се занимаваше с такива глупости! – после се обърна към момичетата:

- А вие, палавници, чели ли сте нещо на Достоевски?

- Кой е пък тоя? – отвърнаха в един глас момичетата и се разсмяха.

А в студа един дрипльо стискаше парите в шепата си и мечтаеше. Страхуваше се да погледне колко пари има в ръката си, защото така мечтите му можеха да отлетят. Ако имаше петдесет можеше да отиде на баня, да се обръсне и да се нахрани. Но ако имаше сто, тогава, може би щеше да занесе и дрехите си на пералня. А ония младеж каза, че е изхарчил хиляда лева. Ами ако са толкова? Тогава щеше отново да си опита късмета на борсата за безработни. И може би щеше късметът да му се усмихне и на него? Не-толкова пари няма! Уплаши се дори и да мечтае. Но колкото и да бяха, щеше да се радва да хапне пиле на грил, с пържени картофки и бутилка бира. Как  ги обичаше само, а не беше опитвал от учителските си години.

.

Боклук януари 11, 2010

Ако убиваш човешкото достойнство на децата си, ти не само, че не си родител, но и си срам за човешкият род .

 
Минаваше полунощ. Винаги са ми били тежки нощните смени. Не можах да свикна с тях. Понякога изпивах по четири-пет кафета едно след друго, но ефект – никакъв. И тази нощ не се различаваше по нищо от другите. За човек, който си ляга в десет вечерта, един часа след полунощ си е средата на съня. Съдба. Невинаги можеш да си избереш професията. Спрях колата. В квартала ни има денонощен магазин, а тяхната кафе-машина прави най-хубавото кафе и затова реших да не рискувам другаде. Пуснах монетите и след минута вече подушвах аромата на горещото кафе. Наоколо няма къде да седнеш и да го изпиеш, освен на пейката в парка, която бе от другата страна на улицата. Това и сторих. На нея седеше едно момче на около четиринадесет-петнадесет години. В първият миг не исках да го притеснявам с моето присъствие, но после реших да опитам, защото трябваше да запаля цигара, а и да си оставя през това време чашката някъде.
- Може ли? – попитах аз.
- Може! – отвърна момчето, без дори да ме потледне.
Разбрах, че му досадих, но просто друга пейка нямаше и риших, че няма много да се бавя и ще изтърпи моето присъствие. Запалих цигара. Студеният ноемврийски вятър се опитваше да проникне през дрехите ми, но аз бях подготвен за това. Момчето обаче буквално трепереше.
- Не е ли много късно да си навън? Защо не се прибереш на топло и да си лягаш?
Момчето ме погледна косо и не ми отговори. Почувствах се като наставник и реших да успокоя атмосферата.
- Искаш ли цигара?
- Не, не пуша?
- Браво! – бях изумен. – Това е рядко явление сред младите.
- От нашия клас само аз не пуша от момчетата и постоянно се бъзикат с мен.
- Подиграват се, а?
- Да.
- Хич да не ти пука! И на мен ми се подиграваха в гимназията, защото бях все още девствен.
- Наистина ли? – момчето се поотпусна и между нас се завърза по-откровен разговор.
- Наистина. Това не означава, че нямах гаджета. Всяко междучасие бях с ново, с изключение на голямото, защото тогава закусвах и нямах време за момичета. А ти имаш ли си?
- Не. Всъщност има едно момиче, което харесвам, но…
- Но то не те харесва? Нормално.
- Не, не! И то ме харесва. Дори мисля да се оженим след време, защото е много красива, а и аз не бих могъл да живея без нея. Тя ми е всичко.
- Тогава, какъв е проблемът?
Момчето замълча за миг, но отговори.
- Нямам пари.
- Ти да не мислиш, че аз имам? – засмях се аз.
- Да, но ти все някога имаш, а аз никога нямам.
- Как така. Родителите не ти ли дават?
- Не.
Отговорът му бе толкова категоричен, че изобщо не можех и да се съмнявам в него. Позачудих се за минута, но все пак го попитах:
- И каква е причината за това?
- Успехът. Щом не искам да уча – няма пари!
- Лошо! – отвърнах аз и замълчахме за минута-две. – И аз не бях добър ученик. Двойки, тройки, най-много четворки. И като се върнат родителите ми от родителска среща – бой, с каквото падне. С колан и точилка обаче много боли. Предпочитам с чехъл.
Момчето се усмихна.
- Предпочитам да ме набият, но да ми дават пари. Как да заведа едно момиче някъде? Дори за закуска не ми дават пари, а ме карат да си правя. Но аз не си правя и предпочитам да остана гладен, отколкото да ми се подиграват. А на сестра ми й дават по пет лева всеки ден.
- Това са много пари! Трябва да е отличничка.
- Разбира се. Тя и заради парите учи. Зубрачка.
- Е, тя не ти ли дава от време на време?
- Не, след като не й дадоха цял месец, вече не ми дава.
- Позната история. И моята сестра беше отличничка и никога не я биеха. Само аз, де. За да стане човек, дето се казва.
Момчето отново се засмя.
- Моята е по-голяма.
- А на майка ти не й ли дожалява за теб?
- И тя се опита отначало да ми дава поне за закуска, но стана голям сканадал и по-късно я видях със зачервена буза. Татко я беше ударил. Тя се страхува от него и вече не ми дава пари.
- Лошо – отвърнах аз и отново замълчахме.
Спомних си и моят баща как удари майка ми, когато веднъж реши да го спре. Баща ми побесняваше, когато започваше да ме бие. Сякаш се настървяваше все повече и повече и преставаше да мисли. А аз исках да избягам някъде, но къде? Исках да бъда самостоятелен, но как? Предпочитах да чета книги, отколкото да уча. Изобщо в училищата се изучават толкова много излишни неща, че накрая, като завършиш, в главата ти е една шльокавица. Уж си учил, а нищо не знаеш. А това, че за живота нямаш никаква подготовка, просто е излишно да се коментира.
- И ми викаха „У О”.
- Какво е това?
- Навремето даваха едно такова филмче за едно момче като нас двамата, което не иска да учи. Учениците му викаха така. Умствено Ограничен.
Момчето този път, без да се усмихне, отвърна:
- А на мен – „Боклук”.
- Лошо. После си обещах, че когато имам деца, никога няма да ги бия, независимо дали са двойкаджии или не. И така стана. Въпреки че големият остана в седми клас, не го бих, макар че щях да получа инфаркт.
- Блазе им!
- Иначе ги биех, ама само когато се скарат и се сбият помежду си. Може ли двама братя да се бият, а? Та те ще са един за друг цял живот и трябва да си помагат, а не да се мразят. И ти си обещай, че винаги ще даваш пари на децата си, когато имаш и готово. Това време рано или късно ще дойде.
- Надявам се. Най-страшното е, не когато те обвиняват за всичко, а когато виждаш омраза в очите на тези, които обичаш.
- Е, ти пък, чак омраза?
- Точно това откривам, като виждам радостта в очите им, когато гледат сестра ми. Имам чувството, че не са мои родители.
- Всички двойкаджии сме имали това чувство. – опитах се да го развеселя аз. Но момчето сякаш не чу думите ми и продържи:
- Само момичето, с което ходя, ме гледа с очи, в които виждам радост от това, че ме вижда. Тя е всичко за мен и затова ще се оженя за нея.
- Дотогава има толкова много междучасия! – опитах се отново да разведря обстановката. С това разговорът ни приключи и аз станах, за да тръгна отново на работа.
- Е, аз трябва да поемам. Прибирай се вече, че е доста студено и спази обещанието, ако решиш да го направиш. Надявам се пак да се видим. До скоро.
- До скоро! – отвърна ми то.
Момчето повече не го видях.
Шест месеца по-късно реших да се отбия до един приятел, който отдавна ме канеше на гости, но аз все намирах причина, за да му откажа гостуването си. На последната му покана вече стана неудобно да отклонявам посещението си и се съгласих. Когато стигнахме входа на блока, в който живееше, изведнъж погледа ми се прикова към некролога, който беше залепен на стената. От него ме гледаше същото онова момче, с което разговаряхме в ноемврийската нощ.
- Нещастие! – бяха думите на моя приятел, след като проследи погледа ми. Детинска работа. Момичето му го изоставило и то се хвърли от балкона. Направи нещастни и майка си, и баща си. Да отгледаш голямо дате, да му дадеш всичко за да живее като цивилизован човек, а то – никаква благодарност. А те са прекрасни хора, възпитани, културни, абе не го заслужаваха това нещастие. Майката учителка, бащата лекар, дъщерята отличничка, ама какво може да направиш, като ти се падне за син просто един боклук!?

Човек на изкуството януари 3, 2010

Истинския творец, ще го познаеш по скромността, а некадърника по суетата.

Господин Бояджиев бе човек на изкуството. Ама не какъв да е, а новатор! Човек с изграден авторитет сред бранша и с множество изложби. Излагаше картините и пластиките си по бианалета, трианалета, четирианалета и какви ли не анални изяви.
Снощният сняг бе приповдигнал духа му и това го накара да излезе на разходка в парка. Облече пардесюто, накриви такето, заметна дългия шал през рамо и ето го на улицата. Студеният вятър проникна през костите му, но господин Бояджиев нямаше никакво намерение да се връща и да слага други по-дебели дрехи. Ако замени пардесюто, такето и шала, по какво ще се различава от тълпата? По нищо! Ще бъде най-обикновен човек. А то не е така. Ето защо, само наведе глава и закрачи към парка.
То пък, парк като парк! Най-обикновен! Ама, как нищо не го различаваше от другите паркове? Поне негови картини да имаше тук-таме, а то…! А то, сивота. И хора няма. Бездушна тълпа. Прибрала се на топло и не вижда красотата, която се е ширнала навред. Невежество и тъма! В какъв свят трябваше да живее само! Свят без интелект. Свят без чувство за красиво. Ама сегашното изкуство не било ясно! Така е. Изкуството днес е в напреднала фаза на развитие. Та нима ви харесва Да Винчи или Моделиани? Елементарно! Никаво виждане и развитие. Фотографи! Да създаваш изкуство днес е по-трудно от всякога, защото се иска не само талант, но и хора, които да го разбират. Талант – колкото щеш, но разбирачи – не.
Стана му мъчно, че се е родил в неподходящото време, че не е оценен по достойнство, че трябва да се бори с простащината и тъпотията. А наоколо тишина. Само някоя птичка ще го приветства за кратко и ще изчезне нейде из простора. Реши да запали лула. Е, тютюнът беше от най-евтините, но кой ли сега оценява таланта и труда на хората на изкуството, та да си купуват хубав. Срам го беше да си купува цигари. Да се приравни като редовите хора – никога! Пое с пълни гърди гъстия дим. Миг след това главата му се замая. Почувства слабост в краката. Снощното пиене май си казваше думата. Обичаше тези срещи с приятелите си. Дълбокомислени разговори на интелигентни теми с културни люде – какво по-хубаво! Срещаш се с нови хора, обменяте опит, критикувате този или онзи, техните творби и дори живота им. Комуникация на високо равнище.
Стомахът го присви. Приходи му се до тоалетната. Гоiподи, колко се е отдалечил! Не, няма да може да се прибере толкова скоро. Огледа се. Нямаше жива душа. Бръкна по джобовете за късче хартия, но и това нямаше. Не, не съществуваше друг избор освен… Тук ще го направи! Потърси с поглед някое закътано място и го откри до едно малко борче. Разкопча панталона си и приклекна до него. Миг след това и му олекна. Загреба с пълни шепи от снега и започна да се бърше. После пак и пак, и пак, докато снегът започна да остава бял по ръцете му. Вдигна панталона и се отмести две-три крачки. Обърна се назад и остана изумен. Насред белотата бе оставена една тъмнокафява следа, а около нея, като с пастелни бои върху бялото платно, бе напръскано с по-светли нюанси на кафявото, които контанстираха с белотата. Като човек на изкуството, господин Бояджиев остана възхитен от творбата си. Да, това си бе чиста творба! Самобитна и уникална!
Беше горд със себе си. Как му се искаше да я принесе някак си, или да я заснеме, ако може, с професионален фотоапарат. Ама, като няма! Но това е иронията на съдбата – не бе подготвен за тази творческа изява.
В този миг телефонът му извъня.
- Здравейте, господин Бояджиев. Как сте?
- Добре съм, господин Мазачев.
- Надявам се, ще ме удостоите с честта да присъствате на откриването на новата ми изложба?
- О, разбира се, господин Мазачев! Нима мога да не се преродя отново чрез вашето изкуство? Та вие сте явление сред културата ни!
- О, много сте мил, господин Бояджиев! А вие къде сте в момента? Да не би да прекъснах творчеството ви с моето обаждане?
- О, не, господин Мазачев! Не се притеснявайте! Просто събирам вдъхновение от природата. В главата ми има океан от идеи, които навярно ще пресъздам в триптих или, може би, поредица от картини, които ще вдъхновяват човечеството столетия напред.
- Дълбоко вярвам в това, Господин Бояджиев! Е, да ви оставя да творите тогава на спокойствие. Ще ви очаквам на изложбата.
- Непременно ще присъствам. До скоро!
Господин Бояджиев прибра телефона си. „ Затова ли отсъстваше от кафенето три дни? Рисувал, значи! Че какво рисуваш бе, Мазачев, като тая работа не ти се отдава? Ти си един некадърен мазач, който си  въобразява, че е прероденият Мазачо¹. Явно си я закъсал с парите. Така е, като картините ти ги купува само дъщеря ти на безценица, та да не умрете от глад“.
Бояджиев плю с погнуса настрани и със забързани крачки пое към дома си. Независимо, че Мазачев малко му развали настроението, вдъхновението, все пак, го бе обзело. Природата го бе опиянила и заредила с нови творчески планове. А към произведението на изкуството, което бе създал със замах, водеха единственно неговите следи. То така и остана неусетено от човечеството, което тънеше в невежество и тъма.

1. Мазачо – Томазо ди Джовани ди Симоне Гуиди род. 1401 г.- поч. 1428 г. – италиански художник от ранният Ренесанс. Макар, че умира твърде млад, стилът му променя цялата Флорентинска школа. От него се учат дори такива колоси в живописта като Леонардо да Винчи, Микеланжело, Рафаело и много други.

Вик от древността декември 11, 2009

Медицината ще е безсилна, ако изучава само тялото и игнорира душата като част от човека.

Кога е било, не знам. Къде се е случило, също. Помня историята, но без никакви подробности. Разказвач. Къде ще украси, къде ще поизлъже, но най-важното е да има поука! Та, ето каква е тази история.

Момченцето растяло красиво и здраво. Лудувало, като всяко малко дете, играело с децата, слушало приказки, които му разказвала баба му и които му четял татко му преди лягане. Прекрасно същество! Но с един проблем, който бил мъката на най-близките. Въпреки че минавало четири години, детето не отронвало и дума. Не помагали нито лекари, нито лекарства, нито разходките по море и балкани. Момченцето мълчало толкова упорито, че това убеждавало родителите му, че е нямо.
Един следобеден летен ден баба му решила да го придружи до съседното село, където имало на този ден пазар. А на пазара: дрънкулки, захарни петлета, захарен памук, кебапчета цвърчат на скарата и студена лимонада сред големи кубчета с лед. Предполагала бабата, че това ще бъде едно прекрасно изживяване за детето. Вървели те по пътя, а до самото друго село – табор с цигани. Спрели двете каруци между пътя и царевицата, разпрегнали конете и калайдисват тави и тигани. Малките циганчета на пазара с майките си, а по-големите разгарят жарта с кози мехове. Стара циганка току-що е заклала пиле и държи в ръката си окървавения нож. Пилето го е настъпала с крак, за да не опръска покъщнината.
Бабата се поспряла, за да попита за цената, която вземат калайджиите. Циганката погледнала момчето и го попитала: “Как ти е името, малкия?“ Разбира се, детето не отговорило. Циганката отново го попитала: “Няма ли да си кажеш името, все пак?“ Момчето отново мълчало. Тогава бабата се обърнала към нея и казала, че внучето й е нямо. “Като е нямо – отвърнала циганката – значи не му трябва езика и сега ще го отрежа!“ Независимо, че била на възраст, тя се затичала към момчето. При вида на черната циганката с окървавен нож в ръка, детето се стреснало, освободило се от бабината ръка и хукнало. Бабата не очаквала такава реакция от циганката. Изпаднала в ужас, че може наистина нещо да се случи и хукнала след тях. Дълго тичали тримата. Детето се шмугнало в царевицата, циганката след него, а бабата най-отзад. Шибала царевицата лицата и на тримата, разкъсвала дрехите им, но никой не спирал, докато накрая детето паднало на земята, обърнало се назад и с ужас видяло вдигнатия окървавен нож на циганката. И… О, чудо! Извикало: „Бабооо!“
Циганката в този миг спряла и се обърнала усмихната към пребледнялата баба: “Що казваш, че не говори, ма како? Нали го чу? Не можел той! Мързелът му с мързел!“
Зарадвала се бабата, а още повече момченцето. Не отишли на пазара, а веднага се върнали, за да споделят радостта от чудото на майката и бащата. През целият път малкият говорел всичко, което е искал да каже преди. Ако случайно спирал своя монолог, бабата от страх да не замлъкне пак го подтиквала да приказва, та чак до дома. После всички вкупом се върнали на пазара, откъдето купили един овен и го занесли на циганката, като й благодарили за това невероятно спасение на техният син.
Та това е историята , която ми разказаха. А, да, щях да забравя! Сега този синковец бил много добър адвокат. Ами, то се очакваше, ако питате мен!

Любовниците на Адриан-1 част-Антиной декември 4, 2009

Красотата независимо от нейното великолепие, се подчинява винаги на интелекта.

Актуарията¹ пореше вълните на свещенната река. Мътните води на Нил не бяха препятствие за императорския кораб. Три реда гребци напрягаха мускули и придърпваха греблата, водени от глухия тътен на барабана. Това не бяха роби, оковани във вериги, а свободни римски граждани, за които бе чест да служат на императора. Имаха право да слизат по брега, да се разхождат из градовете, които посещаваше Адриан, но водени от дисциплината, не употребяваха алкохол и винаги бяха готови да се спуснат в трюма, където се намираха пейките и греблата им, за да изпълнят и най дребната прищявка на Божествения.

Сега, когато изпълняваха своите задължения, не си позволяваха да разговарят помежду си, а следваха точно ритъма на барабана, за да може всички гребла да се движат в синхрон. Антиной² седеше встрани от тях и се възхищаваше на огромните мускули и широките им рамене. Беше му приятна дори миризмата на пот, която изпълваше трюма. Може би, това го връщаше в детството, когато бе роб на управителя на Клавдиополис. Като любовник на императора, имаше право да обикаля из актуарията и да посещава всички помещения из нея. Най-често се спираше до сънародниците си и разговаряше с тях на родния език. Тези разговори му връщаха спомените към родителите му, които бяха разорени гърци, принудени да се превърнат в роби, поради неплатени задължения. По щастливо обстоятелство императорът посети къщата на управителя и там съзря красивото лице ва Антиной. Адриан³ поиска да го купи, защото в него виждаше божествената и чиста хармония на Природата. Не след дълго Антиной бе отведен в покоите на цезаря⁴. Само дни по-късно  Божественият възвърна не само неговата свобода, но и тази на семейството му, като им бяха изплатени всички дългове от изминалите години. Едва четиринадесетгодишен Антиной бе направил чрез своята красота това, което неговите родители, може би, не биха постигнали до края на живота си. Самият той не можеше да повярва, че Фортуна⁵ ще е толкова благосклонна към него, но какво щеше да поиска в замяна, все още не знаеше.

Сега гледаше с интерес този нов за него свят, спреминаващите покрай тях лодки и гемии, стоките, с които бяха натоварени, пъстроцветните им дрехи , бронзовите им лица с учудени погледи от преминаващата актуария. Тръстиките се огъваха от вълните на кораба и от тях изхвърчаха пъстроцветни птици, а понякога с плисък във водите бързо се скриваха подплашени крокодили. Понякога над кораба прелитаха розово фламинго, папагали с невероятни окраски и още много други красиви птици, които Антиной дори не познаваше, но бе очарован от великолепието им. И той бе част от тази неописуема красота, но като представител на човешкия род имаше и душа, която го караше да прави преценка върху божествените творения. Тази душа сега бе изпълнена с ревност и мъка. Въпреки че през изминалата година⁶ императорът го успокояваше и убеждаваше, че е единствения, когото обича, сега се бе уединил с Елий⁷ – новият любовник на императора. Момчето бе на същата възраст, на каквато дойде и Антиной, но бе от стар атинянски род. Получил отлично възпитание и обноски в обществото, в едно с изяществото си и царствената си красота, бе заплаха за мястото на Антиной като фаворит. Елий имаше много повече достойнства, независимо, че отстъпваше по красота. Нима тя бе достатъчна, за да се задържи като фаворит? Нима искрената любов е достатъчна за това? Колко пъти императорът се уединяваше с момчето и беседваха на теми, които за Антиной бяха чужди и непознати? Поезия, философия, изкуство, красноречие, политика бяха табу за него. Чувстваше се пренебрегнат и отблъснат. Съжаляваше, че е толкова невеж и неук.  Антиной обикаляше из кораба и мъката му го караше все по-малко да забелязва красивите изгледи, които следваха един след друг.

Изведнъж, с безразсъдството на двадесетгодишен младеж, той взе решение да погледне през прозорчето на императорската стая. Може би от ревност, а може би от наивност взе това безразсъдно решение. Решение, което никой друг не би си позволил, защото го очакваше неминуемо и единствено смърт. Огледа се да не би някой да го забележи и започна да се приближава до прозореца на императорската спалня. Когато го доближи,  до слуха му достигнаха стонове. Изкуши се и погледна през него. Както и очакваше, неговият любим и Елий се бяха вплели в любовна прегръдка. Точно в този момент Адриан вдигна поглед и го видя. Антиной се отдръпна стреснат, но вече бе много късно. Знаеше какво го очаква. Погледна небето, сякаш търсеше извинение от боговете и близки и се хвърли в мътните води на Нил. От двата бряга, усетили присъствието на плячка се спускаха крокодили. Само след минута и войниците наблюдаваха как хищниците подхвярлят и разкъсват прекрасното тяло на Антиной⁸.

1.Актуария – специален кораб от рода на галерите, предназначен за забавления и разходки.

2.Антиной – роден на 27.11.110 г. в Клавдиополис, област Витиния /днешна Турция/

3.Адриан – римски император /род. 76 г. Италика Испания, поч. 10.7.138г. Байя Италия/

4.Адриан посещава Витиния в124г.

5.Фортуна – рим. Богиня на щастието и късмета.

6.Адриан посещава Атина в 129 г.

7.Елий – син на заможни елини от Атина. Роден около 114г.

8.Това се случва на 30.10.130 г.

Любовниците на Адриан-2 част-Елий декември 4, 2009

Тъй като човек приема нещата с възприятията си, с времето забравя колко интелигентeн е бил индивида, но никога колко красив.

- Нима за изминалите близо седем години¹ не доказах любовта си към теб, цезарю? Нима не възпях моята любов в най-хубавите стихове, които си слушал? Нима не успях да бъда част от твоето сърце?

Адриан гледаше учуден любовника си и не можеше да повярва, че някой може да бъде толкова откровен с него. Вероятно това се дължеше на болестта, която го мъчеше вече няколко години².

- На Антиной построи Антинополис, беше обожествен, построи храмове из цялата римска империя, устройваше състезания в негова чест, секат се монети с неговия образ, дори нарекоха съзвездие с неговото име! Нима моята любов бе по-малка от тази на Антиной?

-Не забравяй, мили ми Елий, че този Антиной умря от любовна мъка по мен. Нима ти би направил нещо подобно?

- Защо не императоре? Не помниш ли, че ти ми бе предсказал годината на моята смърт³? Това бе точно тогава, когато скърбеше по Антиной. “Звездите показват,“ – бяха твоите думи – “че седем години ще бъдем заедно. Когато ти си отидеш, половин година след това ще те последвам и аз.“ Ето, това време приближава. Остават ми по-малко от две години. Нека тези две години не бъдат празни за нас, а да ги превърнем в нещо като красив финал. Тези години можем да решим съдбата на мнозина. Можем да създадем нещо ново и красиво и същевременно да унищожим старото и грозното. Ето, например, аз бих могъл да направя това, което би те зарадвало и никой не би те обвинил в каквото и да е.

- А то е?

- Смъртта на най-отявленият ти враг. Тази, която със своя отвратителен характер, те караше да търсиш утеха сред нас.

Адриан се замисли върху думите на младежа. Сабина⁴! Наложеният му династичен брак бе пълен провал. Макар че бе все още малка, Сабина бе толкова глупава, самонадеяна, язвителна и злобна, че човек се замисляше от къде за тези четиринадесет години живот е успяла да ги придобие. Самочувствие, превзети маниери, изкуствени движения, лицемерие и алчност бяха нейните добродетели. За да се домогне до нея, на Адриан му се налагаше почти да се моли, сякаш за него бе превилегия да спи със съпругата си. Това убиваше гордостта му. Само след няколко несполучливи опита, той й каза, че повече никога няма да поиска нещо от нея. И го направи. Независимо, че Сабина следваше своя мъж из обиколките му, изпълняваше това не от любов към него, а за да се покаже пред поданиците на Рим, че имено тя е императрицата. Обичаше ласкателствата, проявата на внимание, красивите облекла, разкошните вили и приемите. След онова обещание, Адриан никога не се заинтересува от нейния личен живот. За него тя бе част от нещо минало. Само язвителните намеци от нейна страна относно любовниците му, го връщаха с ужас в миналото.

Елий бе прав. Адриан изпитваше непреодолимо отвращение, омраза и погнуса от съпругата си. Човек-естет, разбиращ от изкуство, направил немалко за него, не можеше да понесе толкова несъвършена изработка на природата, като Сабина.

- Добре. Да бъде, както ти искаш. Ако обещаеш, че ще изпълниш това, което си намислил, аз от своя страна ти обещавам, че ще те направя цезар и ще те обожествя преживе. Дори и в най-големите си фантазии не си мечтал за това, нали?

Елий падна в нозете на императора и заплака като през сълзи успя да каже:

- Ще изпълня това, което обещах! Обичам те, императоре мой!

След още два месеца Адриан обяви осиновяването на Елий пред сената, като официално издаде указ, името да се произнася Луций Елий Цезар. Издигна го на длъжност претор на Панония. От своя страна Елий, независимо че владееше красноречието почти до съвършенство и познаваше тайните на ораторството, не успя пред сената да изкаже своята благодарност към благодетеля си. С мъка успяваше да стои изправен и още в началото на словото си бе задавен от тежка кашлица, която го принуди да съкрати изказването си до най-важното. След това бяха устроени игри в негова чест, на които присъствието бе задължително, а на войниците и народа бяха раздадени пари и храна.

На следващата година Елий бе издигнат в длъжността консул, въпреки че здравословното му състояние се влошаваше все повече и повече. Като такъв, проявяваше държавнически усет и вземаше важни решения, което се нравеше на Адриан, а и затваряше устата на негодуващите от това назначение. Най-отявлен противник Елий да бъде осиновен и евентуално наследник на императора бе, разбира се, Сабина. Омразата и злобата, които сега разцъфтяваха в цялата си пълнота, сила, изливаше без задръжки не само пред близките, но и пред обществото на Рим. Сквернеше не само името на осиновения Елий, но и това на съпруга си. Адриан не обръщаше внимание на думите й до януарските календи⁵ на следващата година, когато робите откриха безжизненото тяло на новият наследник. До леглото му стоеше свитък, в който изразяваше своята благодарност към императора за новото му назначение като консул на Рим. Изказването, което бе написал, бе толкова стилно издържано, че дори най-добрите учители по красноречие изказваха мнение, че това е шедьовър в ораторското изкуство и трябва да се изучава задължително от подрастващите. Следваха стихове с възхвала на осиновителя, които биха се сравнявали с поезията на Вергилий⁶ и Назон⁷. В тях редом с красивите възхвали, сякаш лъхаше и някаква мъка по отиващия си живот. Стиховете бяха трогателни и силни, сякаш чрез тях Елий се сбогуваше с любимия си завинаги. С тънкия си интелектуален усет, двамата любовници сякаш си казваха истини, които никой друг не разбираше, освен самите те.

Минути, след като Елий бе намерен мъртъв, бе докладвано на Адриан, че в покоите е влизал единствено един от робите на Сабина с уверението, че носи вест от господарката си. За Адриан вече всичко бе ясно. Сабина беше изпреварила Елий. С привидно спокойствие, разпространи вестта, че Елий е починал в съня си, тъй като е приел повече от болкоуспокояващите лекарства. Дори се пошегува: „Царят на кроносите е мъртав⁸. Ние се опряхме на клатеща се стена и изгубихме четиристотин милиона сестерции⁹….“ Нека на Деня на добрите пожелания¹⁰ да не скърбим за покойника, а да празнуваме, както той би искал.

След това Адриан запази спокойствие и дори се веселеше така, сякаш неговият любим не беше вече мъртъв. Може би от това, че тази смърт му бе предначертана от звездите или от това, че идва и неговия финал, но Адриан остави впечатление у всички, че наистина се забавлява.

Месец по-късно Сабина бе мъртва. Никой никога не разбра от какво и как е починала. Адриан имаше солидно алиби, тъй като лекуваше разклатеното си здраве със сенатора Антонин¹¹ във вилата си край Тибур¹².

На 10.07.138 г. Императорът на Рим – Цезаря, човекът, който половин век решаваше съдбините на човечеството – Адриан, почина. И това се случи  в деня и часа, които бе предсказал много години преди това.

1.Действието се развива в 136 г.
2.Елий е бил болен от туберколоза.
3.Адриан е бил изключителен астролог. Предсказвал е с точност всяко свое действие. Водил е войни точно на определени дни, за да бъдат спечелени. Знаел е деня на всяка своя победа, раждането и смъртта на всеки свой близък.
4. Вибия Сабина (Vibia Sabina; род. 86 г.; поч. 136 г.) е съпруга на римския император Адриан. Омъжва се за него в 100 г., когато е била на 14 години, а Адриан на 24 г.
5.Календи – първите дни на всеки месец
6.Вергилий – Публий Марон – римски поет /род. 15.10.70 г. пр. н. е.,поч. 20.9.19 г. пр. н. е./. Автор на Буколики, Георгики, Енеида.
7.Назон-Публий Овидий – римски поет /род.43 г. пр. н. е., поч. 17 г./. Автор на „Скръбни елегии“ , “Метаморфози“ и др.
8.Римляните отбелязвали свършването на новата година с празници, посветени на бог Кронос. На тези празници с богати трапези бедни и богати сменяли местата си, като господарите прислужвали на робите си. Избирали карнавален “цар на кроносите“, който в края на празненствата развенчавали и “убивали“.
9.Сестерции – римска монетна единица. Четири сестерции били равни на един златен денарий /3.41 гр./
10.Празник, наподобяващ нашата Нова година.
11.Антонин-Тит Елий Адриан Антонин Август Пий /Благочестивия/ –  римски император/ род. 19.9.86 г. поч. 7.3.161 г.
12.Днес Тиволи. Град на 30 км. от Рим.

Предсказанието ноември 28, 2009

Това, че Съдбата те е предопределила да слугуваш, не означава, че си по-недостоен от господаря си.

Чингиз¹ кхаган² – най-великият завоевател за всички времена, този който бе завладял четири пъти повече земи отколкото Александър Велики³ и два пъти повече от цялата Римска империя, сега лежеше безпомощен сред тревите на незнайни земи. Тънка струйка кръв се стичаше от устата му. Преди година колобрите⁴ му предрекоха този ден: „Велики кхагане, Небесният отец Тенгри⁵, кхагана на всички богове, говори чрез нашата уста. Послание ти праща, че е време вече да напуснеш земите на живите и да те прибере в неговите покои. Като знамение за това ще подреди пет планети в една редица, като път за твоето преминаване в отвъдното. Смъртта ти ще бъде причинена от съществото ,което те обича повече отколкото ти себе си. То ще те съпътствува през похода ти до Небесния.“ Сивите очи⁶ на кхагана обходиха надвесилите се над него приятели и войни. След това погледнаха настрани и изведнъж се присвиха, заискриха в радостни светлини и от устната излезе смях, който кръвта скоро превърна в кашлица. Войните му се спогледаха неразбиращо, но багатура⁷ Субетей⁸ проследи очите на кхагана и след миг започна да се смее неистово и с пълен глас. Останали в пълно изумление останалите войни го гледаха и чакаха да спре , за да разберат коя е причината за всичко това. Сабутей се опитваше се овладее колкото се може по-бързо и през сълзи погледна към кхагана за разрешение. Чингиз хан кимна с глава в знак на одобрение.
- Когато Тимунджин⁹, получи преди година пророчеството от колобрите, ние двамата дълго мислихме кой би бил причината за неговата смърт. Този човек би трябвало да го обича повече от себе си, та дори Тимуджин да се обича по-малко от него. Кхагана веднага изключи мен, защото според него аз съм предпочитал да подковавам коне¹⁰, отколкото да съм в близост до него. – всички наоколо прихнаха да се смеят на този факт, който според тях си беше така. Всички кимаха с глава и слад малко впериха поглед в Субетей, който продължи:
- Джелме и Борчу¹¹ отписахме също ,защото според Тимуджин те не го обичат повече отколкото той тях. –в този миг двамата му военоначалници започнаха обидено да негодуват, като търсеха помощ в подкрепа на техните думи, че този извод не е правилен. Но в погледа на великия владетел срещнаха само смеещите се притворени очи.
-Изключихме Борте¹² ,защото нейната обич е нещо съвършенно, което не се среща сред останалите жени. А и характера й е такъв, че по-скоро тя би се самоубила, отколкото да убие Тимуджин.- отново всички кимаха в знак на одобрение.
-Така преминахме през Угедай, Чагатай, Толуй и синовете на Джучи¹³ и кхагана заключи, че никой от тях не би го убил, защото по такъв начин не би наследил нищо от завладяното.- синовете му само се усмихваха и навеждаха засрамени глави.
-Никоя от заложничките му не може да влиза в тази категория, защото за обич, никоя не би надминала Борте.- отново всички закимаха с глава.
-Така и изоставихме това си разследване, като да си кажем правата се предадохме и двамата. Ето вече цяла година чакахме, за да се разбере истината и тя най-после ни се показа.
-Кой е? Къде е? Нека да го видим? Багатуре, покажи ни го. – раздвижи се тълпата в очакване на убиеца на най-великия владетел на всички времена и същевремено този, който най-много го обича от всички. Но Субетей се заливаше от смях и не можеше да отговори на нито един въпрос. Кхагана също не можеше да въздържи смеха си и от време на време от устата му издаваше хрипове придружени с кашлица. Дълго време се смееха двамата приятели докато се успокоят. В това време всички около тях се споглеждаха с недоумение и когато смехът утихна, багатура каза на част от обкръжаващите го да се отместят.
-Ето кой го е обичал най-много и Субетей посочи коня на Чингиз хан, който се бе навел почти над главата му, сякаш разбираше големият грях, който бе сторил на господаря си.

1.Чингиз кхаган-познат ни като Чингиз хан, поради трудно произнасяне на титлата./род. около 1162 г.-умира на 18. 08. 1227г./
2.кхаган-върховен владетел на държавата на кимерийските народи.
3. Александър III Македонски или Александър Велики е роден през 356 г. пр.н.е. в град Пела, тогавашната столица на Древна Македония. Той е владетел на Древна Македония, управлявал от 336 г. пр.н.е. до смъртта му през 323 г. пр.н.е. Държавата се е простирала от Гърция до днешните Афганистан, Пакистан и Индия.
4. колобри, юргани или кам-бояни – жречески съслойки. колл – свещени знания на друидите,„калл“ – “мъдри” – обръщение към келтски жрец-друид.
5. Тангра – Бог на гръмотевиците и небето при кимерите и на българите, като част от тези племена. DONNER(герм.) – “гръм”; Бог гръмовержец Tаранис – Бог на гръмотевиците – келти; Тана̒оа -Бог та небето и морето – Маркизките острови; Танара – Бог на небето -Якутия; Тангароа – Изначалния Бог – Полинезия; Тирауа – Бог на небето -Канадски индианци, Монголското име на върховното божество е Тенгри; Т`ян – Бог на небето – Китай.
6. Според древните източници бил висок , дългобрад, с ‘риси’ зеленожълти очи. Персийският историк Рашид ад-Дин -съвременник на Чингиз кхаган пише , че в рода му децата са повечето със сиви очи и белокожи, а самото родово име на Чингиз кхаган, Борджигин, означава …сивоок.
7.багатур-най-висшо кимерийски звание след това на кхагана.
8.Субетей- основният стратег на Чингис кхаган и Угедей кхаган.
9.Темунджин-рожденното име на Чингиз кхаган.
10.Субетей е бил наследил ковашките си умения от баща си.
11.Джелме и Борчу- най-верните военоначалници на Чингиз кхаган
12.Борте-първата жена на Чингиз кхаган и верен негов спътник до края на живота му.
13. Угедай, Чагатай, Толуй и Джучи-синове на Чингиз кхаган. Преди смъртта си разделя владенията си, като определя на всеки по една четвърт. Тъй като Джучи умира преди баща си, наследството получават негоните синове.

Самоубиец ноември 26, 2009

Причините за нашата кончина, трябва да се търсят сред най-близките ни същества.

Тази идея от дълго време се бе загнездила в главата ми, но вчера вече твърдо реших да я изпълня. Още сутринта, колата като каза, че няма да запали и какво ли не направи, за да закъснея за работа! Забелязал съм, че винаги е така: колкото повече бързам за някъде, тя сякаш това и чака – да се развали. Колко пъти ми е идвало да я хвърля в някоя пропаст, та поне и друг да не се мъчи с нея. Но както и да е, с половин час закъснение, пристигнах в офиса. Шефът идва при мен и ми съобщава, че поради икономическия колапс и така нататък, се налага да съкрати персонала и аз съм този, който трябва да напусне фирмата. Не се интересуваше от това кой колко работи и какво може. Просто нямаше как да уволни родата. Вечерта се прибрах отчаян и психически зле. Не казах на жена си за това уволнение, като се надявах, че скоро ще намеря друга по-благодарна работа. Имах нужда от някой, който да ме утеши и успокои.
Започнах да се умилквам, да я галя, да я докосвам тук и там, та дано се сети за какво става въпрос. А тя ме погледна с един свиреп поглед, сякаш ще й правя операция на сливиците и като започна: “В главата ти само простотии! Ти, освен за секс, изобщо за друго мислиш ли? Ето това ме отблъсква най-много в тебе! Просто ме отвращава!“ Аз онемях от това откровение и си помислих, че ако не е тя, трябва да ходя при други. Да, ама аз нея харесвам! Не искам да хойкам по тази или онази. И накрая си направих равносметка: Щом като не мога да бъда със собствената си жена, тогава какъв е смисълът от бъдещият ми живот? Тъкмо свършихме разговора и пристига дъщерята. Погледна майка си и ревна. Аз започнах да питам какво става и да я успокоявам, когато майка й ме блъсна с думите :„Ето, това сте мъжете! Животни! Махай се, че не мога да ви гледам!“ После разбрах, че била бременна. Е, да не би от мен да е бременна, та ми се нахвърли така? Някъде около полунощ се прибра и малкият. „Къде ходиш, бе момче?“ – питам аз. – „От няколко дни не отиваш на училище! Учителката ми каза, че може и да не завършиш тази година. Ела тук да си поговорим като мъже! Как смяташ да продължаваш по-нататък?“
А той ми отговори: “Аз тук не виждам мъже!“
“Как не виждаш бе, аз какво съм?“
“Е, ти да, ама аз не съм! Ориентацията ми е друга. Сам ли ще си говориш, а?“
Цяла нощ не спах и реших. Утре сутринта си слагам край на живота! Дано Бог да ми прости прегрешението, но това повече не се изтрайва.
Прекрасен слънчев съботен ден. Ден просто за умирачка. Да му е приятно на човек да гушне босилека. Станах, избръснах се, изкъпах се, защото човек трябва да се яви пред райските врати като културен човек, а не бродяга. Хапнах и му гаврътнах едно коняче. Запари ме и ми стана едно хубаво. След това му цапнах още едно. Жената, като видя, облещи едни очи, ама може би моят поглед на самоубиец я стресира и си премълча. Решителната крачка към Смъртта бе взета.
„Жена, днес заминаваме с колата на уикенд.“
„Ти луд ли си?“ – развика се тя. – “Изпил си два коняка! Как ще караш кола?“
„ Споко, бе жена!Ти ще караш колата!“
„Наистина ли? Откога си ми обещал!“
„ Ето, днес ще стане! Отиваме на море. Тръгване – след двадесет минути!“
„Оле, как се радвам!“ – и дойде да ме целуне. Нещо, което не е правила от осем години, два месеца и четири дни.
“Само трябва да си припомня някои неща. Спирачката нали беше левия педал?“
„Точно така, мила!“
„А газта – средния?“
„Ти просто си вундеркинд!“
Смъртта бавно напредваше с безшумните си крила, а аз бях най-щастливият самоубиец на света.

Ангелогласният ноември 19, 2009

Очевидната симбиоза между Доброто и Злото ме кара да мисля ,че Дявола и Господ са просто превъплъщения на Всевишния.

Гласът му изпълваше манастирската църквичка. Извисяваше се високо, до стенописите на тавана, после се спускаше към олтара и иконите, които, сякаш изпълнени с божествената благодат, ставаха все по-смирени и сияйни. Застанали прави, с тропар¹ в ръка, монасите му пригласяха, а игуменът², като най-възрастен, бе седнал на стол и с наведена глава следеше за правилното изпълнение на утренята³.
Тежки мисли го тормозиха цялата нощ. Сега бе нервен, но се стараеше да не го показва и от време на време се включваше в хоровите изпълнения. Мислите му бяха мрачни и тъжни. Всичко се промени, когато пристигна Ангелогласния. Божествено творение бе той. Красота, вплетена в изключителна музикална дарба, доброта и ежедневие, свързано с богоугодни дела, венчаеха бъдещият му успех. Игуменът се радваше на успехите на момчето, но едновременно с това – страдаше. Повдигна глава и го погледна. Ангелогласния прехвърли машинално страницата на тропара и без дори да погледне в нея, продължаваше да пее. Игуменът не помнеше някой някога да е изпълнявал по този начин изписаните невми⁴. Високите тонове бяха два пъти по-високи от тези, които някога бе слушал. Гласът вибрираше, сякаш чуваше пърхане на крила на пеперуда. Дори чирикането на врабците под стрехата дразнеха стария игумен. Сякаш тези малки дяволчета искаха да омаловажат красотата на пеенето. Часове по-късно, когато влизаше в църквата, сякаш все още чуваше прекрасния му глас. Сядаше на стола и стоеше с часове замислен, дотогава, докато кречаталото не го изведе от тях. Понякога се замисляше как ли би живял, ако Ангелогласния си отиде. Друг път се притесняваше да му дава тежка работа, да не би пък да му се случи нещо. Имаше нощи, когато не мигваше, за да си мисли за него. Защо Господ му го прати? Или това е дело на Изкусителя, за да го въведе в грях и поквара? Миловидното, почти детско лице на Ангелогласния наистина изкушаваше мислите на игумена и това го караше да си даде сметка, че човек никога не може да опознае дълбините на собствената си душа, камо ли чуждата. Не помагаха нито молитвите, нито дългите пости. Душата му бе обсебена от този младеж, а не виждаше какво трябва да направи, за да се избави от изкушението.
Зимата дойде и леденият вятър принуждаваше монасите да бързат, когато посещават църквичката за утреня, литургии⁵ или минеи⁶. После се захващаха за работа и вечер рано-рано се прибираха в килиите си.
Вятърът удряше клоните на кипариса по прозореца на игумена и ситният снежец сякаш търсеше пролука, за да влезе в стаята му. Очертаваше се още една безсънна нощ. Беше му студено, но въпреки неприятния студ, заметна одеалото и стана да намери в раклата още едно, за да не студува през цялата нощ. Спомени, разхвърлени през годините, го караха да се връща в младостта и да прави равносметка на изминалия си живот. Прецени, че най-трудно му е било през последните години и причина за това бе присъствието на Ангелогласния. Но същевременно с това, тези години бяха и най-радостните му в живота. Самото присъствие на момчето сякаш даваха на житието му нов смисъл и вземаше връх над тъгата.
„Господи, помогни на твоя раб, да се избави от изкушението! Нали Ти, Господи, ни съветваш: «Будни бъдете, молете се да не би в изкушение да влезете!»⁷ Нима не следвах достойно твоите стъпки? Нима не се молих и не постих, за да се избавя от Лукавия? Какво да направя, за да се избавя от скверните си помисли? Правилно е казано, че «помишлението на человеческото сърце е зло от младостта му.»⁸ Бих казал, че то и до смъртта е такова. Помогни ми, Господи! Всемилостив и благ си ти! Дай ми мъдрост, за да продължа напред, като твой верен служител! Дай ми сила и просветление!“
Когато на сутришната молитва игуменът не дойде, всички монаси разбраха, че нещо се е случило с него. Един от тях отиде и донесе вестта, че игуменът е болен, но иска да се изпълняват дейностите така, както би било ако не е болен.
Слушаше песнопенията на Ангелогласния и сълзи се стичаха от очите му. Той бе щастлив, независимо, че Господ не би му простил помислите. Той бе щастлив, че Ангелогласния го има, че съществува, че е тук.
Късно вечерта състоянието на стария игумен се влоши още повече и въпреки лекарствата, които му даваха, той отпадаше все повече и повече. Имаше уважението на монасите и те решиха да се редуват тази нощ и да бодърстват край леглото му, така че да дадат първа помощ при нужда.
Същата нощ игуменът сънува сън.
Бе в църквата пред олтара⁹. Молеше се на Господа Исуса Христа за своето избавление. И когато реши да целуне божествения образ, изведнъж вместо неговото лице, видя това на Ангелогласния, но същевременно и с лицето на Дявола. Отдръпна се уплашен, но Ангелогласния му проговори: „Защо се уплаши? Това съм аз, твоят Господ!“
Игуменът отвори очи. Сънят сякаш още не бе преминал. Толкова жив го чувстваше, макар и буден. „Господи, нима ти си всичко на този свят? Нима Дявола не съществува? Нима ти приемаш неговият образ, за да ни изпиташ? Кажи ми, Господи, за да знам от какво да се пазя!“
Монахът, който стоеше на един стол до леглото на игумена, се стресна и отвори очи. Погледна към него и видя отворената му уста, която сякаш викаше за помощ. Скочи от стола, за да повика и останалите. Когато всички се качиха вкупом в стаята му, той вече не бе между живите.
- Нека да изпратим нашия игумен с тропар – предложи един от монасите и всички започнаха да пеят.
Само Ангелогласния го нямаше между тях.
1 тропар-песнопение за някой светец
2 игумен-управител на света обител
3 утреня-утринна молитва
4 невми-музикални знаци предхождащи съвременната нотопис
5 литургия-християнско богослужение за освещаване на светите дарове
6 минеи-/от Мина-месец/-почитане на светец през опрезелен месец
7 Битие 8/21
8 Матей 26/41
9 олтар-подредена с икони част от храма, предназначена за молитви