Една най-обикновена любовна история септември 12, 2010

Любовта на жената се заражда в мозъка, а на мъжа – в душата!  

Седнали сме на пейката пред блока с моя съсед и като първи клюкарки решаваме проблемите на човечеството. То не бяха екологични катастрофи, земетресения, нови правила във футбола, политическата обстановка в Европейския съюз, сомалийски пирати и още, и още, и още. Само по два проблема имахме общо мнение. Първият бе глобалното  затопляне. Стигнахме до извода, че твърде вероятно е, това затопляне да се причинява от прекомерната консумация на леща и зрял фасул, както и повсеместното правене на консерви зад блока, където за подпалка служеха не само клони, паднали от дърветата в парка, но и скъсани джапанки, галоши, дивани, фотьойли, та понякога и тоалетна хартия. По вторият проблем също бяхме на едно мнение – екстрадирването на циганите обратно в България и Румъния. Чакайте бе, европейци. Нали до вчера ни обвинявахте, че не сме ги интегрирали. Направете го вие, като сте толкова умни и интеграционни. Две хиляди мангали не можете да оправите и оревахте света, а питате ли нас един милион как се интегрират. За Румъния нищо не казвам, че там са доста повече. Абе, мангал интегрира ли се!? То не подлежи на такова нещо, защото не е в природата му. Няма го заложено! Липсва в гените. Ако мислите, че това нещо може да се върже в държавата, много се лъжете. Нещо, което бай Тошо не успя да направи, мислите ли, че вие ще можете. Той и Хитлер се опита, но накрая разбра, че криво дърво само огън го оправя. Както и да е! Който не е живял покрай тях, той не знае.
В такъв поток от размисли прекарвахме късния следобед, когато до нас спря един „Опел” от онези най – обикновените, абе немски Москвич, дето му казват. От него слиза един младеж,  замятайки единия си крак. Като се обърна към мен, познах в него един съученик на големия ми син.
-Данчо, какво правиш тук в нашата махала?
-Здрасти, чичо Любчо! Как да ти кажа…. Една жена търся.
-Млад си, ще търсиш! Аз знаеш ли колко съм добре, откакто умря Станчо.
-Кой Станчо?
-„Кой Станчо”! Оня в гащите. Голям товар ми падна от гърба. Никакви проблеми? Къде ще я закараш, имаш ли пари, иска ти се, а няма къде, обича ли те, има ли си друг. Абе, родих се. А ти каза, че я търсиш. Не знаеш ли къде живее?
Момчето въздъхна и седна до нас.
-Чичо Любо, не знам дали си спомняш, но преди осем години се ожених. Много красива жена взех. Живяхме добре и детенце си имахме, но жена ми избяга. Побърках се. Обичам я толкова много, че не знам как ще живея без нея. От притеснение получих инфаркт. Още не мога да се оправя. Научих, че тук някъде си е взела апартамент под наем, та дойдох да я търся.
Знам я. Наистина красиво момиче. Гледаш, гледаш, а Господ сякаш цялата красота в нея е влял. Дефект не можеш да откриеш. Само дето никога не поздравява, когато минава покрай хората.
-Лошо, Данчо, лошо. Жена и вода тръгнат ли, спиране няма. Ти като я намериш, мислиш ли, че ще се върне?
-Мисля че не, но не губя надежда. Ще падна на колене в името на детето и нашето семейство.
-Данчо, осъзнай се! Жените никога не понасят падналите мъже. Казваш в името на семейството. Тя ако държеше на него, нямаше да избяга, но хубавото е, че поне държи на детето ви и не го е изоставила.
-Какво ли не дадох на тази жена: цялата си любов, цялото си сърце, всичко, което имах.
-Явно е било малко за нея. Жените не искат много, искат всичко.
Как да кажа на това момче, че любимата му сега се среща с един гол охльов. Гол, гол, ама „Мерцедес” кара и то най нов модел!? Как да му кажа, че тя, след като се е возила в луксозна кола, никога няма да иска да се върне в неговия „Опел” !? Как да му кажа, че тя е избягала, когато е бил здрав, а сега,  когато е половин човек, е пълен абсурд да го стори!? Не мога!

-А ти не си ли помислил за друго момиче? Жени много.
-Не! Не искам и да си помисля за друга. Влюбен съм и не мога да си представя живота без нея.
-И какво ще направиш, ако я срещнеш и тя ти каже да вървиш по дяволите!?
-Сигурно ще се самоубия!
-Заради една жена, на която не й пука за тебе!? Ти си луд! Помисли! Млад си още. Ще намериш жена, която ще те обича и ще си живеете щастливо, защото ти си добро и кротко момче. Всичко ще потъне в забрава с времето. Любовта отиде ли си, връщане няма. Страданията само ще те съсипят. Забрави за нея и отвори нова страница в живота си.
Данчо само поклати неодобрително с глава, каза ни довиждане и с мъка седна зад волана, замятайки крака си.
Само преди час имахме решения за проблемите на човечеството, а сега бяхме безсилни да се справим с някаква си „любов”.
Как да му кажем на това момче, че тя живее в този вход!? Как да погубим неговата любов!? Как да му кажем, че детето му се хвърля в прегръдките на друг и може би го нарича „татко”!? Как!?

Европейски тикви юни 6, 2010

 

Никой не може да разбере страданието на когото и да е, ако самият той не го е преживял

Срещам един приятел миналата сутрин. Прегърбил се, измършавял, на човек не прилича.
-Пешко, какво става с теб? Дископатията ли нещо те мъчи?
-Каква дископатия бе, човек!? От работа идвам.
-Браво! Намерил си работа. Е, това четири години без работа не се изтрайва. Тя добре, че жена ти не те изгони.
-Така си мислиш! Жената е щастлива само като има пари. Види ли те сиромах и ти бие шута да те няма. Бяга при друг.
-Стига бе! Изглеждаше свестен човек.
-И аз мислех до тогава, докато не се случи да остана без работа.
-И сега къде живееш?
-Ами в апартамента, нали се води на двамата. Ако го продадем, ще останем на улицата, а така тя си гледа своя живот, аз моя…
- Говорите ли си поне?
-За пари и нищо друго! Когато трябва да се плаща данък сгради, чистачка и така.
-Лошо, не е живот това.  Ама поне работа си намери.
-Намерих!
В това неговото „Намерих” имаше толкова мъка, че и Йордан Йовков нямаше да може да я опише, камо ли аз.
-Какво искаш да кажеш?
-Абе дълга история. Миналия месец срещам един приятел от института. „Здравей”, „Здрасти”,  както му е редът и му се оплаквам, че нямам работа и че на моите петдесет години ми е много трудно да си намеря. Питам го: “ Ти какво работиш?”, а той ми казва, че притежава фабрика за пакетиране на подправки. Не се заинтересувах как се е сдобил с тази фабрика, когато в студенските си години ядяхме сланина и хляб, а за разнообразие си правехме пържена сланина с хляб. Питам го: „Можеш ли да направиш нещо?  Разделихме се с жената заради това безпаричие.? А той ми отговаря: „ Ще видя какво мога да направя. Нали сме състуденти, трябва да се поддържаме.” Разменихме си телефони и зачаках. Мислех си, че като сме състуденти и завършили хранително-вкусовия институт, ще ми намери някоя по-такава работа. Един ден се звъни и вика: „ Идвай утре. Започваш.” Бре радост, бре щастие! По едно време ми идваше да разцелувам жената, ама се спрях, че да не взема да се натровя, баш преди новата работа. Отивам на другия ден право при него. А кабинетът му по последна дума на модата. Бас хващам, че нито един от милиардерите по света няма такъв кабинет.
-Ти пък!
-Човек, ти не знаеш за какво става дума.  Перилата на стълбите са покрити от злато. Всичко е в злато, полюлеи, маси, огледала, телефони, абе всичко. Подава ми един лист с молба. Чета:   Молба за напускане. „Защо е тази молба? Та аз не съм започнал.” „Такава е политиката на предприятието! -отговаря ми той. – Утре може да си тръгнеш и да не се върнеш. Какво ще правим ние?” „Добре.” – съгласявам се аз, защото нямам друг избор.
- Това е за съкращение, ако се наложи!-прекъснах го аз, защото и от друг приятел бях чул за тази практика.
- Вероятно. Та вдига телефона и вика някакъв. Пристига оня, приведен, снишен, пълзи и чака нареждане. Ако ме нямаше мен, сигурно щеше да целуне мрамора под краката му и да олиже подметките. Води ме мижитурката в цеха и казва: „На тази машина си. Пакетаж на червен пипер. Сипваш пипера тук, слагаш целофана тук и излизат пакетчетата. Тук е настройката на грамажа, ни повече, ни по-малко от 18 грама. Ако видиш, че е 17 или 19, късаш пакетчетата и обратно. После ги нареждаш в тази кутия. Гледай да няма скъсани, защото ако на дъното остане червен прах, се връща обратно за пакетаж цялата партида, а не ти се броят и не ти се плащат. След работа с този парцал избърсваш машината, та да е чиста за следващата смяна.”
-А попита ли на каква заплата си?- питам аз.
-Не питах, защото все трябва нещо да работа и да печеля. Поне за ток, вода и храна да има.
-Стол има ли поне?
-Стол ли!? Навират ни в една стая с дървени пейки и маси без покривки и всеки си яде, каквото носи. А пушачите – вън на терасата. Зима, пек-там.
-Лошо.
-Лошо!?
-Ти да не мислиш, че е само това бе, човек!? Цял ден работа, в която си ни изправен, ни клекнал. Ако машината ти е наред и не се повреди, имаш късмет и си изкарваш някой лев, иначе – губиш и деня и парите. Вчера машината не направи нито една засечка и не спрях цялата смяна и знаеш ли колко изкарах?
-Петдесет лева предполагам!
-Ти луд ли си!? Осемнадесет.
-И ако видят, че започваш да вадиш малко повече, отколкото те са предвидили, идват на проверка. Изсипват ти пакетчетата на бяла хартия и ако има малко червено, глоба от двадесет лева, ако си забравил нещо твое на машината-двадесет лева, забърсват машината и ако се мерне червено-двадесет лева, ако си се заговорил с някого-двадесет лева.
-Че те от къде ще знаят дали си говорил с някого, или не!?
-Как от къде!? Над всяка машина има камера , отделно встрани също и те виждат, и слушат по всяко време.
-Ега си работата. Като ме хванат лудите и така ще им зарежа всичко, че….
-Какви ги говориш бе, човек!? Цехът се заключва при започването на смяната и се отключва при свършване. Ключове имат само двамата собственици и те си тръгват, и идват при завършване или започване на смяната, или на дванадесет часа. Понякога идва единият, понякога другият.
-Как така ще се заключва!? Ами ако му прилошее нещо на човек или машина го осакати!? Или не дай си боже да се случи нещо с двамата!?
Пешко повдигна рамене в знак на незнание и продължи:
-Понятие си нямаш какво нещо е този червен пипер. Набива се навсякъде, по дрехи, в очите, в ушите, в задника, където и да си помислиш. Оня ден се прибирам от работа и реших да си направя една вана. Проснах се в нея и съм се отпуснал в горещата вода, аха да заспя. По едно време се сепвам. Жената крещи и се тресе. Забравил съм да затворя вратата, а тя като видяла червената вода, помислила, че съм си прерязал вените.
-Ужас! Дано поне някой лев да ти даде тоя твоя съученик.
-Минава покрай мен преди седмица и ме пита:”Как е Пешко?” „Тежко” – отговярам аз. „ Такава е” – и ме подмина. А за парите не знам. Има една жена в цеха от осемнадесет години работи едно и също на една и съща машина. Ти виждал ли си жив робот? Не, нали?
-Как да не съм! Чарли Чаплин в „Модерни времена”.
-Къкъв Чарли Чаплин бе, човек!? Та той е охльов пред нея. Тя не гледа това, което прави. Ти, който си отстрани, не виждаш ръцете й. С такава бързина работи, че имаш чувството, че някоя машина й движи ръцете. Та на една обедна почивка я попитах колко вади на месец и тя ми отговаря, че до сега повече от петстотин и петдесет лева на месец не е изкарвала. Тя ми блазираше, че като приятел на Шефа няма да ми правят проверки всеки ден. А нея я проверявали по няколко пъти на ден и ако не намирали причини, щяла да стигне до седемстотин лева на месец, но и на това била доволна, че на нейната възраст…. Колко мислиш, че ще изкарам аз!? Сигурно триста.
-Ами то по-добре да не работиш.
-Ами ти защо мислиш, че хората предпочитат да си пият кафето, отколкото да работят някъде. Знаеш ли, че като бях на борсата имаше две обяви една под друга. В едната се искаше работника да има висше образование с химия, да владее отлично английски и да има компютърна грамотност, и още хиляда изисквания. Отдолу пише: „Основно заплата – 280 лева” На другата обява. „Търсим работник, владеещ турски-1500 лева основна заплата.” Ама не ги интересува дали може да пише и чете даже, какво може да работи, на колко е години, абе изобщо нищо, само да знае турски. За какви стандарти говорим!?
-И намериха ли!?
-Не знам. Стоя там близо половин година. Бая се чудех дали да не подхвана турския.
-Така е в България. Обаче всички управници си затварят очите, защото са навързани като ланец един за друг. Ти да не мислиш, че европейците не са обвързани с нашите мафиоти? Ще даваш ли на жена си цялата си заплата, когато я виждаш да си купува рокли, чанти, коланчета и какво ли не, а синът ти ходи със старите дрехи и няма какво да яде!?
- Прав си. Ама и наглостта на нашите управници ме дразни. Сякаш пред себе си имат малоумници. Когато искат да ти вземат парите, се сравняваме с Европа. „Вижте данъците им колко са, бензинът, цигарите и какво ли не. Трябва да се изравниме с тях.” Но когато стане въпрос за заплати, ти казват: „Не можем да ги увеличаваме. Европа е против”.  Против била. Ако сложиш един европеец да върши работата, на която съм аз за тези пари, не му давам да изкара повече от два месеца и ще гушне босилека. Корав народ сме ние и тъп. Тикви. Ама от онези дето трябва да ги режеш с брадва, че с нож не става. Които и за ядене не стават, а им използваш само семето. Та европейците, а и нашите такова семе търсят. Да работиш, колкото те искат и да ти плащат, колкото те решат, а ти да мълчиш, защото те е страх да не ти отрежат тиквата. Това сме ние! Здрави тикви! Европейски тикви!

Идеалът август 23, 2009

Идеалът е най-прекрасното нещо, което човек иска да притежава, стига обаче да може да си го позволи.

От дете бе мечтал да го направи. Знаеше как. Неслучайно в академията се стараеше да бъде най-добрият, да научи всичко в похвати и техника. С годините толкова добре си представяше как вае това тяло, че сякаш вече го е правил безброй пъти. Знаеше детайлно всяка гънка, всяка извивка на тялото й и дори всеки косъм по главата й. Беше късна нощ, когато започна. Някога бе опитал да я нарисува и донякъде успя, но картината никога не дава онзи обем, както скулптората и сега вече бе решен да я създаде. Само за себе си. Тя ще бъде единствено негова и на никой друг. Дори бе решен да не я показва на никого, защото имаше опасност в неговия идеал за жена да се влюби и друг и да му я отнеме, или разруши.

Когато на сутринта слънчевите лъчи докоснаха скулптурата, тя вече имаше своите очертания. Въпреки че те бяха все още груби, можеше да се открият съблазнителните форми на жена.

Младежът притвори прозорците, донесе мокри платна и внимателно започна да “облича“ скулптурата. Така глината не изсъхваше и даваше възможност след време да продължи с оформянето на детайлите. След като привърши работата по съхраняване на постигнатото през нощта, уморен, но доволен - заспа. Трябваше да бъде свеж за другата нощ, когато го очакваха още по-големи предизвикателства.

Така следваха безкрайни дни и нощи в търсене и претворяване на идеала му за жена. Стараеше се всеки детайл да бъде такъв, какъвто той би желал да бъде. Поправяше и разваляше някои елементи стотици пъти, докато открие това, което на него му хареса. Понякога стоеше с часове пред мократа глина, оглеждаше творението си от всички страни, понякога пропускаше светлината да се пречупва в очертанията на тялото и тогава откриваше детайли, неотговарящи на неговия идеал. Следваха корекции и отново всичко се повтаряше до тогава, докато остане доволен от постигнатото.

Квартирата, наета още от студентските му години, някога поддържана като кокетна стаичка, сега бе превърната в ателие с натрупани из цялата стая глинa, картини, рамки и инструменти. Но това не му правеше никакво впечатление, защото мислите му бяха заети с претворяването на изеала му за жена. Дори гладът не бе пречка за творческата му работа. Отдавна вече не получаваше студентска стипендия, което от своя страна означаваше, че в най-скоро време ще бъде или принуден да напусне квартирата,  или да си търси някаква работа. Притесняваше се от мисълтта, че трудно би намерил квартира като тази, в която да твори, а работа – почти невъзможно.

Месец по-късно в едно лятно утро творението му бе готово. Огледа го за някакви пропуски, но не намери такива. Пред него бе най-красивата жена на този свят. И може би щеше да я целуне по устните, ако глината не бе толкова влажна. Сега оставаше да изсъхне няколко дни, да се изпече и тогава можеше да направи и това.

Но когато всичко бе готово и скулптурата излезе от пещта, нямаше с какво да бъде преместена до квартирата. Точно тогава сякаш всичките му приятели бяха заети и бе принуден да вземе една количка, за да я пренесе през целия град. Взе якето и го хвърли върху скулптурата. Тръгна смело напред, но вятърът със своето коварство отхвърли дрехата и скулптурата отново откри красотата си пред света. Младежът с някакво чувство на ревност отново хвърли якето върху скулптурата, въпреки че студът проникваше в неговото тяло. След няколко опита да покрие своята любима той се отказа и се облече.

Хората се обръщаха, за да огледат скулптурата, а това го дразнеше. Ревнуваше. Още не се е нарадвал, а те са готови да му я отнемат с поглед.

На едно от кръстовищата някакви бандюги, обсипани в злато, с бичи вратове, разговаряха помежду си, ако може да се нарече разговор изпращането на стотина думи от едното ухо до другото. Изведнъж единият забеляза скулптората и бутна другия по рамото.

-        Ский ква готна мацка.

Другият се огледа наоколо и като не видя готина мацка, нали си е умен, проследи погледа на приятеля си и чак тогава видя скулптората.

- Вярно, брато! Е, това е мацка! Ей, брато – подвикна той към младежа. – Да ти дам сто лева и да ми я дадеш, а?

Първият му прошепна нещо на ухото и “Мецената“ продължи:

- Брато, грешка! Петстотин лева ти давам, а? К’во ши каиш?

- Съжалявам, не се продава.

- Добре де, седемстотин и стискаме лапи! – Дебеловратият сложи приятелски ръка на рамото на младежа.

- Казах, че не се продава! Дори и за пет хиляди не се продава!

- Що бе, брато, да не си я обещал на някого?

Младежът не виждаше как да продължи пътя си и реши да излъже:

- Да, откупена е за пет хиляди от един като тебе.

- Като мене? – учуди се дебеловратият. – Слушай, брато, създаваш ми лоши впечатления! – явно твърдият отказ на момчето го амбицираше и той реши, че ще се наложи не само над него, но и над себеподобния конкурент, който бе купил вече тази скулптора.

- Послушай ме, момче! – Давам ти шест хиляди на ръка и взимам мацката. Иначе пак ще я взема и ще ти изпотроша костите!

Положението ставаше много сериозно. Младежът чувстваше, че е в безизходица. После се размисли, че това са много пари, а с тях може да си плати квартирата, да си закупи още материали за рисуване и най-вече си представи, че яде омари. Само веднъж бе опитал и много му харесаха. Понякога си мислеше за тях, но после забравяше.

- Не можеш да ме уплашиш, защото този, който ми поръча тази скулптура със сигурност те познава, а той е… – и посочи с показалец нагоре.

Дебеловратият погледна в посоката, която показваше момчето, но като не видя нищо конкретно, млъкна за миг. Явно преценяваше ситуацията. После може би прецени, че ако се замисли малко повече , има опасност да получи тумор в мозъка или, недай си боже, инсулт, каза:

-Добре , де. Дай някакво предложение и да стискаме лапи.

- Ето моето предложение. Ако ми дадете осем хиляди, бих могъл да кажа на купувача, че скулптурата се е счупила и като компенсация ще прибавим две хиляди към неговите пет. Така и за мен ще останат хиляда.

- Брато, обърна се деболовратият към първия.Тоя ми хареса. Как го измисли само.Ще стане човек от него – след това бръкна в жабката на паркираната наблизо кола и изкара една топка с пари. Изкара от пачката няколко банкноти и я подаде на момчето.

- Пито, платено! Ай сега изчезвай, че ми са натрупаха задължения- после се обърна към приятеля си:- Абе, брато, сега трябва да крия тая, как я каза малкия –склуптура – че не знам от кой я взех. Ами ако си я познае, брато? – и след като се замисли, продължи. – Ама трябва да е много ценна, а брато, щом оня е броил толкова пари?

Младежът не чакаше втора покана. Бързо сви зад ъгъла, после захвърли количката и започна да бяга без посока и пак свиваше, и пак, и пак, та чак до квартирата. Седна на леглото и се загледа в празното място на скулптурата. Беше предал Идеала си. Чувстваше се като Юда. След това се самоуспокои, като си обеща, че пак ще го направи, когато му дойде времето. После се възлегна на леглото и се замечта. В главата му се преплитаха планове и идеи. Парите го бяха накарали да мисли “по-позитивно“. След това сънят го събори и младежът заспа така непробудно, както никога до тогава. Бе спокоен за бъдещето си и без тревоги за утрешния ден, независимо, че беше продал своя Идеал.

Рекси август 22, 2009

Ние не познаваме чувствата на животните, само защото се смятаме за повече от тях.

Когато преди пет години взехме Рекси; то бе двумесечно пухкаво пуделче. Все още бебе, ние му позволявахме да обикаля из целия апартамент, като постоянно с парцала в ръка чистехме забележителностите му. Радвахме се с него на постиженията му и го обгръщахме с всесемейна обич. После Рекси се научи да лае. Радостен от това си ново постижение, той лаеше по всичко – по мухата,  кацнала на храната му, по молеца,  хвърчащ около лампата, по мятащото се от вятъра перде, по звука на движещия се асансьор, по стрелбите от телевизора, но никога по хора. Все пак едно уважаващо себе си куче  не би трябвало да лае току-така по всеки. С времето кученцето ни разбра, че апартаментът е негова територия, която трябваше да пази на всяка цена и тъй като интелектът му подсказваше, че натрапник би влязъл само през вратата, той постоянно лежеше на студените плочки в коридора и пазеше. На втората година започнахме да изпитваме големи затруднения с половия му нагон. Като всяко мъжко творение трудно го усмирявахме и накрая решихме, че би трябвало и той да стане баща. И стана.

Самият Рекси видя много зор, докато разбере как става това оплождане, но като новобранец се справи по-добре, отколкото някои от стопаните, живеещи с него в един дом. Времето летеше, а събитията следваха своя ход. В дома влезе снаха, която в началото бе приета от него като враг народен, но после се превърна в любимка и никой не бе в състояние да й повиши тон или, не дай Боже, да вдигне невинно ръка. Мъжките твари винаги усещат кое създание може да те дари с любов и кое не. Измина година и в семейството, очаквано за някои, но неочаквано за Рекси, се появи нов член. Конкурент на всенародната любов. И то конкурент, който не само ревеше денонощно, но и караше всички в къщи да ходят на пръсти, за да не вдигат шум, да се изправят на нокти, когато ревне и да ги гризат, ако не спре. Вече никой не забелязваше кученцето въпреки артистичните му номера, лая по минаващите по стълбите съседи, та дори се стигна до там, че започнаха да му се карат за неща, на които преди му се радваха. Рекси се смали, стана тъжен, сви се на кълбо пред вратата и млъкна. И щеше да замълчи завинаги, ако не бяхме забелязали, че няколко дни купичката му с храна стоеше недокосната и трудно го премествахме, когато трябваше да се отвори вратата. В очите му се виждаше само тъга и нещастие. Семейният съвет реши, че трябва да се заведе на лекар. Взехме го в ръце и право при ветеринарния.

Лекарят, като чу историята, само дето не ни изкара пред зоологическата градина, за да покаже на всички зверове, какви престъпници-зверове сме пък ние –хората. Веднага приготви едни системи и инжекции и започна лечение. Близо два часа се опитваше да върне душата на Рекси в тялото му, но вероятно тя бе твърде далече, за да чуе повика. Разбира се, през цялото време докторът ни проклинаше за нашето безразличие. Обвиняваше ни във всичко, което бихте се сетили, та дори щеше да ни анатемоса, но се сети, че проклятието му няма да се сбъдне, защото бе сложил бяла, вместо черна дреха. В интерес на истината, ние се страхувахме за Рекси, защото чувствахме огромна вина в себе си, достигаща пределите на предателството и искрено желаехме неговото избавление. Въпреки нашата обич и самоотвержеността на лекаря, Рекси все повече и повече се предаваше и по притворените му безизразни очи разбирахме, че това са последните му мигове. И когато се бяхме примирили с тази мисъл, в кабинета нахълта снахата.

- Рекси, миличкото ми, сладурчето ми, какво направихме с теб? Как ще живея без теб, любов моя? Не ме изоставяй, мъничкото ми! Обичам те!

Следваха целувки, милувки, галения и какви ли не още ласки. Чак докторът се просълзи, а ние, престъпниците, стъпвахме от крак на крак, изпитвайки неудобство от ледените си чувства към умиращия член на семейството. Кучето отвори бавно очи и погледна снахата. Тя не спираше своето красноречие, което би възкресило и мъртвец. След час очите на Рекси започнаха да гледат някак по-ясно и в тях се появи блясъка на живота. След още час си взехме кученцето и поехме към дома. От този ден вниманието на бебето и Рекси бе разпределено по равно, а ние – останалите отидохме съответно в трети и четвърти челен коловоз.

Мангали* юли 18, 2009

Ако уважаваш народ, който не е допринесал нищо за човешката цивилизация, това означава, че не уважаваш своя труд.

Винаги съм се славил като перфектният лъжец и да ви кажа честно, не мога да понасям хора, които лъжат повече от мен. Ами то вече ще
надмине всякакви граници и ще си е чисто мошеничество. Но има моменти, когато такива мошеници могат да те накарат дори да се възхитиш на техните лъжи.

Ето какво се случи в този запомнящ се ден.

Реших да пия кафе в близкото бистро. Хубав, слънчев ден. Народ. В бистрото – никакви места.Само там, в дъното имаше маса, на която
стоеше едно момче. Помолих и то най-възпитано ме покани да седна.

Разговорихме се, че кафенетата са пълни, защото това е едничкото удоволствие, което остава на българина, клед идването на „демокрацията”
После за това, че отскоро работя в дома за сираци и затова, че домовете са пълни, защото родителите на тези деца, в повечето случаи не могат да ги изхранят. Поради тази причина те избират да ги оставят на сигурното място.

-До десети клас бях в такъв дом, но завърших и трябваше да го напусна. Хванах се на работа в една строителна бригада, но след половин година ми казаха, че съкращават работниците, защото няма обекти, по които да работим и аз останах на улицата. Само този който е бил безработен
знае, колко трудно е да си намериш отново работа Вярно е, че се намират и такива работодатели, които предлагат, но при положение, че им работиш за без пари. Демагози! После се чудим, защо се краде. По-добре е да си в затвора, отколкото да умираш от глад. Ето например, брат ми работеше при един вулканизатор. Една вечер открадна двадесетина гуми от един ТИР. Въпреки, че не откриха гумите, ченгетата го прибраха.

-Женен ли беше –питам аз.

-Не, въпреки че е по-голям от мен. Бракът си е отговорност. Нямаш право да създадеш семейство, ако не си подсигурен с дом и работа.

-Така е.

-Сега, когато имам нужда от пари, продавам откраднатите от брат ми гуми, за да не умрем от глад. И го благославям за това, макар че е
извършил грях. А и майка ми, все е болна и не става дори за домакинска работа. Има нужда от лекарства, ама с какво да ги купим. Обречени сме да тънем в немотия и така да си умрем.

Попитах го за името.

-Метин, Метин се казвам. А българското ми име е Жоро.

-Ти да не си циганин?

Циганин съм, за съжаление. Само като ме разберат, че съм такъв и ми отказват работа. Съдба.

-В циганската махала ли живееш?

-Да.

-Ти не си ли се забърквал с наркотици? Повечето от махалата с това се препитават.

-Опазил ме Бог.
По-мръсна от тази работа няма. Около мен е пълно с наркомани. Продават им хероин примесен с миша отрова, прах з пране, тебешир и какво ли не, за да припечелят допълнително. Понятие си нямаш каква трагедия е това за родителите. Видях много от тях да си продават апартаментите, за да лекуват децата си, а други не издържаха психически и умираха от болести или се самоубиваха. Човек трябва да има достойнство и поне малко морал.

Съгласих се тези мъдри приказки и като запалихме отново по една, на свой ред го попитах:

-Какви ти са гумите?

-Бусови.

-И аз имам бус. По колко ги продаваш?

-По шестдесет лева бройката.

-Евтино.

-Иначе ще си ги купят от магазина.

-Аз имам нужда от четири броя. Ще ми продадеш ли?

-Разбира се.

Уговорихме се след час да се срещнем в циганската махала на местото, където се съхраняват гумите. На същият адрес ме посрещна една измършавяла старица. Седнала на едно трикрако столче бе отпуснала вяло глава.

-Търся Метин. Тук ли живее?

-Да. У дома е. –вяло повдигна глава жената. После се обърна към къщата и повика момчето по име.

След малко се появи и самият той.

-Ще ги сложа в чувал, з да не ги гледат хората. Не ми се влиза в затвора. Ако стане това, старицата ще се поболее още повече.

-Добре. –съгласих се аз. –Ето ти парите.

Метин набързо хвърли гумите в колата и аз потеглих.

Когато отворих чувалите в гаража си, с ужас установих, че Метин ми е сложил протъркани и скъсани гуми, взети вероятно от близкия вулканизатор Бях изумен от перфектната измама Веднага се върнах на същото място, но от старицата и Метин-нито следа. Попитах стоящите наблизо хора не живеят ли Метин и майка му в тази къща, но те само се споглеждаха изумени и ми отговориха, че къщата е пуста от години и никой не живее в нея.

Мина близо година.
Налагаше се да пренесем чинове и дъски д едно училище, което се намираше в циганската махала. Каква бе изненадата ми, когато отново срещнах Метин. Оказа се, че един от работниците го познава и то много добре.Та този Метин винаги се е казвал Ремзи и така го знаят всички цигани. Никога не е имал брат, а две сестри. Бил е един от най-богатите хора в махалата и цялото си състояние дължал от продажбата на наркотици.

Срамувах се да разкажа за моето премеждие и невинно попитах:

-Не се ли страхува от закона?

-От кой закон, бе бате!? До неговата къща почти винаги има спряла полицейска кола. Не за да го прибере, а за да го пази. Опитай се да му направиш нещо и ченгетата ще те разстрелят без да им мигне окото. Преди време някакъв човек, дошъл по работа в махалата и видял как сина му купува дрога от някакъв мангал, от хората на Ремзи. Слязъл от колата и започнал да се разправя с пласьора, та чак стигнали до бой. А циганите, знаеш, са като глутница хиени. Нахвърлили се върху човечеца и го пребили. В това време дошла и полицейска кола. Като разбрала какво се е случило, вместо да защити бащата, го прибрали в районното и му предявили обвинение за нарушаване на общественият ред. Пуснаха го след няколко дни, но психиката му не издържа и се обеси. Та ти за страх от закони ми говориш! В кой свят живееш още!?

Старецът юли 12, 2009

Смисълът в живота е просто да си добър, независимо на каква цена.

Една пенсия от 160 лева едва ли би стигнала за лекарства и храна за двама души и то за цял месец, но старецът се надяваше на помощите, отпускани от местната Евангелска църква. Не че вярваше в Евангелията, но храната, която получаваше понякога, го спасяваше от умирачката, а и дрехите, които му даряваха, пазеха от студа и нощите бяха по-поносими. Само този, който не се е будил по няколко пъти от студ, никога не ще разбере колко е хубаво, когато човек спи непробудно, затоплен и нахранен. А в мазето на запустялата къща, макар малко по-топло от горните етажи, влагата си казваше тежката дума. Костите сякаш ти се разпадат и ставите започват да болят, както и да застанеш. Вярно е, че и годинките си казват думата, но сигурно ревматичните болки щяха да дойдат малко по-късно. Седемдесет и пет години! Двадесет и пет от тях – без подслон.
Да отегчавам читателя с причини и следствия няма смисъл, защото ако ти е съдено да ти се случи беда, тя винаги ще се случи, независимо какви мерки си взел и как си живял. Сто и шестдесет лева! По по-малко от три лева на ден! И ако даде за лекарства тридесет, то ще останат по два лева. Това означава , че могат да си позволят по един хляб и малко сланина или мас, ако отидат до някое близко село и му я продадат малко по-евтино. Хубаво би било, ако може да си позволят и малко ракийка за сгрявка. Старецът веднага се отказа от тези си намерения, защото, ако купеше, това означаваше да похарчи парите за себе си. Момичето не пиеше. После щеше да се чувства гузен пред нея, въпреки че парите си бяха негови. Но нека първо да види колко ще му излязат лекарствата и тогава да прави сметки. Да, ще трябва да се ходи до доктора. Стар приятел от ученическите години. Е, дали докторът още му е приятел, вече не бе сигурен, но старецът му имаше уважението и дълбоко в себе си го чувстваше такъв. Ей сега ще се надигне и ще отиде при него. Далечко е, но момичето става все по-зле и трябва да побърза. Старецът отвори капандурата на мазето и пълзешком се измъкна оттам. Гредоредът изскърца.
- Май и теб те е хванал артритът, а? – измърмори старецът.
Може би, къщата се почувства обидена и не отговори на въпроса, а и той не очакваше отговор. Студеният вятър сякаш се впи в костите му, но старецът се загърна с реверите на якето и се закани:
- Още малко и само можеш да си мечтаеш за мен! Сега ти е кеф, че ме караш да треперя, но там долу хич няма да ме е еня дали изобщо те има. Гад мръсна!
Вятърът си знаеше, че старецът само така си говори. Винаги са били приятели, макар че понякога приятелите са така различни, че никой не би повярвал в тяхната взаимна любов.
“Да-а, докторът е прав! Идеята е добра, но там ще искат майка си и баща си. Ако ми вземат цялата пенсия, как ще я карам? Ама нека да не бързам. Първо трябва да видя паспорта на момичето и дори да го взема със себе си, да не объркам пак нещо, че изкуфях напълно. Абе, като изкуфее човек дали му личи?“
Като разсъждаваше върху неадекватните състояния на старостта и разговаряше със себе си, времето минаваше сякаш по-бързо, а и животът му придобиваше една такава философска запълненост. Жалко, че сега нямаше с кого да разговаря на тази тема. Виж, момичето го слушаше от време на време. Понякога заспиваше по време на монолозите му, но по-важното е , че не го прекъсваше и най-вече не му опонираше. А и не би трябвало! Та какъв житейски опит имаше то? Никакъв! А той бе врял и кипял и както сам казваше: “…..и нищо не разбрал“.
Старецът намери паспорта в чантичката на момичето, докосна горещото чело с ръката си и като паклати глава с неодобрение, се запъти да излиза навън.

“Обирджии! Добре, че в дома за сираци са я осигурявали. Докторът беше прав. Като станат пълнолетни, никой не се интересува за тях. Дали работят, къде живеят, гладни ли са, здрави ли са, осигурени ли са и изобщо съществуват ли. Гадовете от Осигурителния институт ме оставиха само с двадесет лева, но аз съм доволен. Сега ще се обадя на Бърза помощ и момичето ще го лекуват в болница, а и ще го хранят, и дори ще го изкъпят. Само как ще се радва момичето като оздравее! Бих искал да видя усмивката й. Няма нищо по-красиво от усмивка на момиче.“

- Извинете, господине! Вие какъв сте на момичето?
- Годеник, разбира се!
Докторът се усмихна.
- Трябва да подпишете тук, че сте съгласен момичето да бъде лекувано в болницата. Тя не е в състояние да го направи. Много е зле. Трябваше по-рано да ни повикате.
- Съжалявам, но не бях получил пенсията и не можех да платя осигуровките й.
- Разбирам. Имате ли телефон за връзка?
- Не, остана на яхтата или в джипа. Не помня. Но вие не се притеснявайте – аз всеки ден ще идвам, за да питам как е тя.
- Не е желателно, господине. Сега й трябва спокойствие, за да оздравее.
- Спокойствие? – старецът се замисли. – Една жена оставиш ли я на спокойствие, започва да мисли за глупости.
Докторът отново се усмихна на думите му.
- Добре. Тогава се разбираме така: щом момичето оздравее, ще оставя бележка на портиера, че може вече да го видите. Съгласен?
- И кога горе-долу ще стане възможно да я видя?
- Не знам, може би след две седмици.
- Но ние се обичаме, докторе! Аз мога да издържа, но не знам дали тя ще може?
- Ако стане неудържимо, ще ви пиша бележка и ще я оставя пак на портиера.
- Значи  да идвам по-често?
- Както желаете.
- Е, аз тогава ще тръгвам. И искам да се грижите за нея. Може и да е бременна!
Толкова желаае да има дете от мен, че сърце не ми даваше да й откажа.

Докторът прегърна стареца през рамо и го изпрати с усмивка до вратата.

“Най-после портиерът ми даде бележката! Все ме гледа, сякаш съм някакъв престъпник. Пазвантин! Стражар! И тоя доктор голям садист излезе. Каза две седмици, а то мина месец. А аз всеки ден съм пред болницата и се надявам. А, ето я и вратата. Уф, как ми се е свило под лъжичката!
Старецът натисна дръжката и подаде плахо глава. Видя само гърба на една жена, която гледаше през прозореца.
„Сестра ще да е. Сигурно са я преместили в друга стая.“
- Извинете…
Жената се обърна и пред него сякаш се яви най-прелестното създание на света. Нямаше го вече онова момиченце – омърляно и слабичко. Отсреща стоеше една красива жена.
- Господи, колко си красива!
Жената се хвърли в прегръдките на стареца и се разплака.
- Обичам те, обичам те! – ридаеше тя.
В този миг в стаята влезе докторът. Старецът не изпускаше момичето от прегръдката си.
- Докторе, чу ли? Ето, така се измъчва всеки път, щом забегна за час-два по купони.
- Дано и с мен да бъде такава!
- Чакай, чакай. Вие какво? Да не би?… А?…
- Влюбен съм във вашата дъщеря, господине, и ще помоля за съгласието ви да…
- Да татко, ние се обичаме и искаме да се оженим. Решихме да живееш при нас, поне докато си оправиш яхтата и джипа.
Старецът избърса насълзените си очи. Никой никога не беше го наричал “татко”, а и не помнеше да бе обичан толкова силно, обърна се към доктора и каза:
- Ето ти едно спокойствие! Казах ли ти, че жената трябва да се тормози! Знаех си аз……