Ергенски неволи януари 6, 2011

Жената може да изтърпи, ако я пренебрегнат, но никога, ако не я забелязват. 

 

-Нали знаеш онази, дето ми се сваля, дебеличката с двойната гушка – Снежана?

-Е?

-Веднъж като бяхме в хипермаркета се заговори с една от работничките там, магазинерка ли е, подрежда ли, не я знам.

-Е?

-Стига си екал! Имам една идея, ама каквото и да направя, ще ми съдействаш, че иначе спасение от дебеличката-няма. Постоянно ми звъни и ме кани, ту на кафе, ту на разходки, ама като не си падам по такива, аз какво да направя, а!? Да застана срещу себе си ли!? Та мен ме е срам като изляза с нея бе, Ванка. Трябва да я чупя и то на всяка цена. И съм го измислил как, ама трябва да сме двама.

-Добре де. Ще дойда. Хем и ако видя Милка, ще ви запозная.

Лъчо и Ванката бяха неразделни приятели, но любовните трепети ги бяха отдалечили един от друг последните два дни, та сега се радваха на възобновената си дружба и на това, че можеха да споделят тези си трепети, а и да си помогнат с каквото могат  за тяхното душевно преодоляване.

-Тя там ли работи?

-Да, ама и аз не знам точно къде. Прекрасна е. Щом я видиш и ще ти се подкосят краката.

-Да бе, те са като твоите-кашкавалени. Милка това, Милка онова, кой знае каква усойница е и тя, ама докато хвърлиш хайвера, зяпаш по нея като шаран.

-Ти не я познаваш и затова говориш така!

-А ти от години!?

-Не бъди ироничен? Ако искаш да знаеш вече на два пъти я заговорих и ако днес я видя, ще я поканя най-официално на кафе?

-Ти си откачил бе, Ванка! Кафе! И тя като се затича….С колелото ли ще я закараш до кафенето?

Ванката не отговори на зададеният въпрос и тъй като бяха пред вратите на хипермаркета, на свой ред го запита:

-Кошница ще взимаме ли?

-За какво ни е? Я вземи по-добре, така за по-истинско.

Докато Ванката вземе количката и приятелят му бе обходил с поглед близките щандове, но служителката, за която бе дошъл, не се виждаше никъде. Слагаха от време на време по някоя стока, че всичко уж да е по-реално, както се казва, провираха се из щандовете, оглеждаха се като обрани евреи, докато изведнъж  Лъчо придърпа приятеля си зад един щанд и зашепна.

-Ще вземем ли нещо сладичко, тигърчето ми? Каква невероятна нощ ми подари, чак не мога да повярвам. Ама и шоколадите си оказват влияние. Да ти взема още няколко за тази нощ. Ще бъде само наша. На свещи с пенливо вино. Ох, как щяхме да забравим пак да вземем вазелин. Ах, как боли. Но колко е сладка болката, когато е от теб, скъпи.

Ванката гледаше приятеля си с облещени очи. Разбираше само, че сценката е започнала, но пред кого и защо бяха тези кълчотения в китките и таза, така и не разбра. Но като верен негов приятел оставаше безмълвен и съгласен с репликите, които бяха, разбира се, по сценарий.

-Палавнико мой, мъжленце ненагледно, как искам да впия устни в твоите. Да изсмуча соковете от слабините ти. Да ти се отдам и да заспя на мускулестите ти рамене.

Въпреки физиономията на отвращение, която направи Ванката, Лъчо продължи:

-Хайде да побързаме, скъпи. Не издържам повече на това напрежение. Искам да го видя колкото се може по скоро. Изгарям от нетърпение.

В този миг зад щанда се показа едно момиче с присвити устни и очи на отвращение. Погледна ги презрително, плю в земята и побегна някъде във вътрешността на магазина. Лъчо разтърка одобрително длани, което бе доказателство, че сценката е била именно за това момиче и целта бе изпълнена.

-Видя ли я? Успяхме. Сега ще каже на приятелката си, дебеличката Снежана де, че аз съм гей и тя повече няма да се обади. Успяхме. Ама и ти добре го изигра. По едно време правеше някакви физиономии, аха да ме изложиш, ама добре, че се сдържа. Дай да те целуна.

-Махни се от мен, глупак такъв!?

Сега пък Лъчо го погледна с ококорени от учудване очи.

-Гаден, мръсен, педал!?

-Що се сърдиш бе, брато!? Кво толкова направих!? Номер за пред мацето.

Жена – мечта юни 13, 2010

Жената – мечта за всички, вероятно е кошмар за някого.

На вратата се почука. Инспекторът вдигна поглед от книжата.
-   Влез! – винаги се възхищаваше на гласа си. Такъв един строг, респектиращ, с перфектен баритон, създаден сякаш точно да издава заповеди. Глас, на който няма как да се противопоставиш. Глас, който не търпеше възражения и трябва да му се подчиниш. Глас, който бе предопределен за неговата длъжност. Глас, на когото завиждаше целият отдел.
Вратата рязко се отвори. Показа се главата на млад строен мъж с красиво лице.
-   Търся кварталния инспектор Поаров!
-   Да, аз съм!. Заповядайте!
Мъжът беше небрежно облечен. „Или живее наблизо, или нещо спешно го е довело до тук” – помисли си инспекторът.
-   Идвам да подам жалба за сексуален тормоз от съпругата си.
-   Вие сериозно ли!?
-   Напълно сериозно.
-   Как Ви е името, господине?
-   Мишев.
-   Вижте какво, господин Мишев: само снощи са обрали осем мазета, два магазина и четири коли! В районното няма достатъчно оперативен персонал, за да се вземат пръстови отпечатаци, да се направи оглед на местопрестъплението и да се заловят извършителите, а Вие ме занимавате с глупости!- Гласът на инспектора постепенно се повишаваше с всяка изговорена дума и щеше да достигне до трета октава, но се овладя и премина отново на по-ниската.

-          Аз се чудя как да се оправя с престъпленията, а Вие ме занимавате с глупости!

-          Глупости ли!?- изведнъж изрева с лъвски глас младият мъж. Инспекторът не очакваше такава реакция и остана с отворена уста да го слуша.

-          Значи, ако беше дошла съпругата ми да се оплаче, веднага щяхте да вземете необходимите мерки и дори можехте да ме приберете в участъка поне за двадесет и четири часа, но когато мъжът идва да се оплаква, това са глупости, така ли!? Това ли е справедливостта по вашите закони!?

-          Да, защото в член 152 е упоменато само, когато мъж изнасилва жена, а не обратното. И това не се отнася за брачните двойки. Разбрахте ли!?

-          Наистина ли? – мъжът гледаше с невярващ поглед инспектора, който само поклати глава в знак на съгласие. Настъпи тягостна тишина.

-          Това значи ли, че жените могат да правят с нас каквото си поискат, а ние да сме безсилни, защото няма закон, който да ни защити? – попита, но вече с едва чут глас мъжът.
Инспектор Поаров отново поклати глава.

-          Къде е справидливостта!?- този въпрос Мишев зададе повече към себе си, отколкото към инспектора.

-          Няма справедливост! Знаете ли колко мъже страдат като вас!? А казват че те, законите били да защитяват слабите и безпомощните. Кои са слабите, питам аз!?- инспекторът се беше изправил зад бюрото си и беше набрал скорост за своето вдъхновение.

-           Колко пъти и аз самият съм бил жертва на любовните похождения на собствената си съпруга и как съм искал да избягам от нейните ласки, от нейните прегръдки, от нейните лиготии, но къде!? Кой го интересува, че едно мъжко тяло е подлагано ежеседмично на сексуален тормоз!?

-          Ежедневно! -прекъсна го Мишев.

-          Ежедневно!?

-          По няколко пъти на ден.

-          Но това ще ви убие?

-          Затова съм тук, за да ми помогнете.

-          Мишев като разбра колко е непосилна задачата на инспектора,  допълни.

-          С каквото можете! Като мъж на мъж!

Тази молба открехна самарянското, рицарското, борческото начало, прикрито някъде в душата на инспектора. Тази молба откърти оковите на спомените, загнездени и прибрани в карцера на неговия мозък и изведе на преден план всички гаври с неговото тяло, които половинката му е извършвала през дългия им брачен живот. „Всъщност за каква половинка говорим? – замисли се инспекторът, когато килограмите й надвишаваха неговите, а може би и мустаците, ако не си ги скубеше най-редовно. Каква нежност може да изпита мъж, когато това сто и няколко килограмово съпружеско тяло се просне върху теб. Дъхът ти спира, усещаш как бавно умираш, а тя те целува и целува. И нямаш право на избор, защото законът е на нейна страна и те е обрекъл на бавна и сигурна смърт или поне телесна повреда. Би трябвало да си мазохист, за да се възбудиш от това. И след като със сетни усилия успееш да избягаш от прегръдката на смъртта, тя, съпругата те гледа с презрителен поглед и в очите й сякаш четеш мислите й: „Мъж, какъв мъж си ти!? Как попаднах на теб!? Нещастник! За нищо не те бива!” Как да ме бива, като в теб няма нищо, което да разтрепери сърцето ми. Може ли човек да се възбуди при вида на носорог, хипопотам или мечка!? И яде колкото тях, ако не и повече. Та нали този страх го накара да стане рибар, после ловец. А този нещастник сега стои тук и търси помощ, от която и самият той имаше нужда.”
Сякаш чул мислите му Мишев промълви:

-          Инспекторе, помогнете ми!
Колко печал имаше в думите му. Да, той ще трябва да направи всичко по силите си, за да помогне. В него се надигна бурята на възмущението и справедливостта.

-          Трябваше да доведете и съпругата си, господин Мишев. Това не може да продължава така. Вие сте свободен гражданин на тази страна и имате право да отстоявате правата си.

-          Тя е тук! Стои отвън!

-          Така ли? Помислих, че сте сам.

-          Иска да направи жалба против мен, че не изпълнявам съпружеските си задължение, разбира се, ако аз подам жалба за сексуален тормоз. Разбирате ли? Няма спасение.

-          Има! – инспекторът придоби съдебен вид и изкомандва:

-           Повикайте съпругата си!
Мъжът отвори вратата.

-          Невено, влез, инспекторът те вика.
На вратата се появи едно неземно създание. Жена – мечта. Събрала сякаш красотата на пролетта и сексапила на всички жени. Тя се усмихваше така очарователно, че инспектор Поаров остана със зяпнала уста.

-          Инспекторе, това е съпругата ми!
Но инспекторът не чуваше. Той бе възхитен от изваяното тяло на ангела пред него, от прекрасната гръд, която се повдигаше равномерно в пазвата й и сякаш се опитваше да изхвръкне от оковите на деколтето.

-          Инспекторе, помогнете!
Но инспекторът не искаше да чува. Под роклята се забелязваха очертанията на великолепните й крака, които започваха с идеални прасци и завършваха някъде…около хипофизата. Зъбите й блестят от белота, очите, които те гледат така умоляващо, те карат да ти омекнат коленете, а устните, които сякаш бяха създадени единствено да ги целуваш, целуваш, целуваш…

-          Инспекторе, кажете й.
Инспекторът не знаеше какво да каже. Не очакваше, че някой би побягнал от ласките на такава жена.

-          Какво не харесвате на жена си, та не искате да правите любов с нея!? Това е жена-мечта за всеки мъж.

-          Чу ли, мишленцето ми.

-          Не ми викай „мишленцето ми”.  Инспекторе, нали щяхте да ми помогнете!?

-          Да ти помагам ли!? Ти знаеш ли, че имаш жена, за която всеки може да ти завиди!? Ако това беше моя жена, нямаше да ставаме от леглото, бе човек.

-          Ами вземете я, тогава!

-          Аз съм женен. Но ако не бях, веднага бих я взел. Вие просто не оценявате какво притежавате!?

-          Така ли!? И за какво мислите, че съм тук!? Вие знаете ли какво е да сте подложен на постоянни ласки!? Събуждаш се сутрин не от будилник, а от ръката на съпругата си, която обхожда със сласт тялото ти. Ставаш за работа, а тя те прегръща и целува, гали и опипва по слабините. Знаете ли какъв тормоз е това!?
Такъв тормоз за инспектора бе по-скоро наслада и колкото да се стараеше, не можеше да разбере жалбите на този мъж.

-          Погледенете, господин Мишев, каква очарователна усмивка има съпругата Ви. Знаете ли, че аз не съм виждал моята да се усмихне почти осем години. Устните на Вашата жена са толкова меки като коприна.

-          Така си мислите, господин инспектор! Знаете ли, че тези устни ме карат да се събуждам всяка нощ по няколко пъти, защото ги усещам върху слабините си. Понятие си нямате какъв стрес е това за мен и как се чувствам недоспал на работното си място.
Въпреки че на инспектора му бе много трудно да съчувства на мъжа, се обърна строго към съпругата:

-          Вярно ли е това, което казва съпругът Ви!?

-          Но господин инспектор, та той е толкова сладък. Какво да направя като съм безсилна, когато е до мен. Нима, ако Вие бяхте жена, щяхте да останете безразличен към него. Нямаше ли да търсите неговото сладко тяло постоянно!?

-          Госпожо, аз съм мъж.

-          Но, ако бяхте жена?
Нейните очи го караха да се чувства безпомощен и слаб. Тези очи го гледаха така очакващо и трогателно, че той безпрекословно се подчини на нейната молба.

-          Ако бях жена, може би, да.

-          Видя ли, мишленцето ми. И инспекторът те желае.

-          Не съм казал това! -скочи инспекторът възмутен.

-          Видяхте ли колко коварна може да бъде!? – скочи радостно мъжът. Ето така, с лукава усмивка, уж ще ми разтрие гърба, уж да ми помогне за ризата, уж си е забравила крема в банята. Ама аз вече я заключвам и този номер не минава….

-          Да, виждам, че проблемът е сериозен. Защо не се обърнете към сексолог?

-          Бяхме! – намеси се жената.-Човекът беше много мил, като Вас,  инспекторе, и каза, че проблемът не е в мен, въпреки че откривал някои нимфомански проблясъци в моето поведение. Но когато уточни, че съпругът ми може да има обратни наклонности, мишленцето ми се разгневи, избяга от кабинета и повече не иска да чуе за сексолог.

-          Престани с това „мишленцето ми”. Инспекторе, аз съм дошъл да подам жалба и ще го направя, защото това не може да продължава повече.
Инспекторът се замисли за миг.

-          Госпожо Мишева, а не Ви ли е хрумвало да ползвате, така да се каже, помощни инструменти.

-          Какви?

-          Такива, които продават в сексшоп магазините.

-          Вие да не сте луд. Да предпочета изкуствения пред естествения. Никога! Къде остават чувствата, нежността на кожата, пулсациите на кръвта?

-          Разбирам! – успя само да прошепне инспекторът и отново замълча. Не можеше да повярва, че такава жена, ще бъде отблъсната от когото и да е мъж на тази планета, но реалността бе факт. Защо на него не се бе случило това, а на този Мишев!? Защо съдбата е така несправедлива!?

-          А за любовник мислила ли сте?

-          Да отида в прегръдките на друг!? Та нима някой може да се сравнява с мишленцето ми?

-          Престани с твоето мишленце, а чуй какво ти говори инспекторът! Намери си любовник!

-          Мише, не мога бе, Мише, искам само теб и никой друг.

-          Престанете, госпожо Мишева! Знате ли, че по този начин може да отблъснете съпруга си и той да поиска развод.

-          Развод!- младият мъж изведнъж засия.

-           Развод. Ето решението. Благодаря Ви, господин инспектор. Вие ме спасихте.
Ще подам молба за развод. Още днес.
Изведнъж настана тишина. Инспекторът видя как от красивите очи на жената потекоха сълзи и му дожаля. Все пак тя искаше да прави любов, а не война, както казваха хипитата.

-          Не ме ли обичаш вече, мишленце?
На Мишев изведнъж му домиля за Невена. Тя го боготвореше , а той…. Не беше лоша жена, само дето…

-          Как да не те обичам! Обичам те и то много. Хайде не плачи. Избърши тези сълзи.

-          Слушай, Мишев! Забранявам ти да мислиш за какъвто и да е развод! Разбра ли!? Семейството е като клетката на човешкото общество и за едно е.., за една любов, няма да го разрушаваме!? Разбра ли!? Да не си помислял повече за това, защото ще си имаш работа с мен! Ясно ли е!? И ще правиш любов с жена ти, щом толкова иска! А на Вас, госпожо, забранявам да правите любов повече от един път на ден с вашия съпруг. Разбрахте ли ме! Един път на ден! Забранявам Ви всякакви нимфомански истории!
Двамата съпрузи кимнаха с глави.

-          Разбрахте ли!?

-          Да! – отвърнаха задружно те.

-          А сега напуснете кабинета ми, че имам прекалено много работа, за да се занимавам с глупави истории като вашите!
Инспекторът се изправи, не толкова, колкото да ги изпрати , а колкото да се възхити от себе си, от своите соломоновски решения. Чувстваше се точно така, както би искал винаги да се чувства. Велик, неотразим и решителен. Беше доволен от себе си и това го озари с нови творчески идеи и решения относно кварталните проблеми.
В коридора Мишев прегърна съпругата си с умиление. Не бе виждал тези очи насълзени. Не трябваше да го прави. Колко ниско е паднал. Не можеше да си прости това никога, може би.

-          Прости ми, Неви.
Ох, как хубаво я притискаше към себе си. От кога бе очаквала да дойде този миг. За първи път от толкова години той я пожела. Сам я пожела. Не тя него, а той нея.

-          Неви, искам да се любим!

-          Наистина ли, мишленцето ми!?- тя плъзна ръка по слабините му и за първи път от толкова години той не отблъсна ръката й.

-           Господи толкова си възбуден.

-          Стига мила, какво правиш, ще ни види някой

-          Какво като ни види. Къде ли им е тоалетната….?

В сайта ноември 5, 2009

В любовната игра сценарият, режисурата и актьорското майсторство  зависят изключително от психиката на самите играчи.

- Оле, Васко, ако знаеш дъщеря ти с какъв младеж се е запознала! За чудо и приказ! Един такъв висок, строен, с едни кафяви очи… Направо, все едно Ален Делон!
- К’ви ги говориш ма, Цецке? Ален Делон е със сини очи. И къде е била дъщеря ми, че го намери тоя Ален Делон?
- Ъ-ъ-ъ… къде? По някакъв сайт за запознанства.
- Абе, те тези сайтове са малко опасни, разправят! Тя да се пази, че да няма после копелета да гледаме. То и аз да съм регистриран там, и ще си намеря.
Жена му се подхилва ехидно.
- С този корем ли бе,  Васко? Коя ще е тая, дето й трябва половин час, че да го открие? Виж, ако аз се регистрирам, вече е друго! Ще ме лапнат като топъл хляб.
- Тоя, дето ще те лапне, трябва да е лапал до сега мухи, трябва да не разбира нищо от красота и най-вероятно да е сляп по рождение!
- Така ли мислиш? Я отиди да изпушиш една цигара, за да се регистрирам и ще видиш каква жена имаш!  Ти, Васко, просто не ме оценяваш по достойнства, защото нищо не разбираш от изящество, красота и изкуство.
- Дрън, дрън! Регистрирай се, ама не си показвай физиономията, да не стресираш младите и да им спре кърмата.

След половин час.
- Оле, Васко, ела да видиш кой ме е разглеждал!
- Заблудил се е човека и е избягал. Сега сигурно няма да влезе в сайта половин година, докато му мине!
- Васко, Васко, ела бързо! Получих писмо. Виж какво пише: “Здрасти, кукличко! Кога ще се срещнем, за да ти изям ягодката?“ – колко възпитано го казва!
- Мнооого възпитано! Ами да ти я яде, ама не знае, че тази ягодка вони на гранясала сланина. Абе, я ме регистрирай и мене, та да видиш стария любовчия какво прави!

След още половин час.
- Васко, бе, а един ми прати по говорилнята коментар и каза, че аз съм една от малкото красиви жени в този сайт. Колко мил човек!
- Много мил!  Че си го е показал.
-Прилича малко на твоя на младини, де!
-Я, я, ето писмо и за Казанова.
- Кой Казанова? Къде го видя?
- Аз съм, ма Цецке, аз съм! Писмо от Свирчо! К’ъв е тоя Свирчо? Чакай да видя какво пише: „Здрасти, старче. Какво ще кажеш да ти го духам?“ – Цецке ма, това не е ли мъж, ма?
- Е, не виждаш ли, пише пол: мъж, години 18.
- Тия младите са полудяли, ма! Вместо с жени, с мъже!
- Тази професия от старците се започва, Васкооо, от старците!
- Що ма, Цецке, от старците?
- Ами, да свикват мускулите на лицето! То четири часа да го смуче, докато му стане, си е баш професионализъм! Оле, Васко, гледай какво писмо получих от едно момиче. Пита  ме почитателка ли съм на Сафо? К’во е това бе, Васко? К’во да й кажа?
- Отде да знам какво е това, ма? Пиши, че си и готово! Има ли някакво значение? Я виж, старият коцкар какво писмо получава: „Искам един опитен мъж като Вас да ме запознае с любовната игра. Омръзна ми да ме лигавят момчетата. Ваша Секс-играчката“. – Е, Цецо, какво ще кажеш, а? Веднага познават кой е истински мъж и лап – веднага, докато не е избягал. Глей кви кратуни има само. Зърната й като кюстендилски сливи. Ако ми паднеее…
- Хм, крава!  Васко, моля те, знаеш какво струваш! Фръц, пръц за тридесет секунди и аз докато започна да се възбуждам, ти си заспал.
- Ами, възбуждай се по-бързо! Аз, ако те чакам да се нагласиш, ще ми мине мерака.
- Като в този момент ли? – жена му бърка в гащите. – Оле, Васко, как си се възбудил и целия си влажен! Искаш ли да спрем тези гадости и да си легнем, че става късно?
- Вярно е! Какво толкова пък им харесват на тия сайтове?

След минути.
- Цецке ма, ама то не мирише на гранясала сланина…
- Оле, Васко, умирам! Ммм, колко е сладък. И защо съм останала с впечатлението ,че е намалял, не знам. Утре само може да проверим,  дали няма някой познат там. Може ли?
-Работи,  ма!

Приятели октомври 27, 2009

Никога не наричай приятел  някого, когото не познаваш добре.

Винаги съм се дразнил, когато приятели ме молят да им оправя електроуредите. Разбира се, от тях не мога да взема  никакви пари, а и времето, което ми е отредено за почивка, го превръщам отново в труд. И сякаш по невидими закони  това се случва точно в петък, и ако не двата почивни дни, то единия ми е провален. Но така сме приятелите. Ако не си помагаме, какви приятели сме тогава? Приготвих инструмента, качих се на колата и звъня на апартамента им.

Отваря ми Ленчето – жената на моя приятел. Наметнала един бял пеньоар, цялата вдъхната на сапун „Малиция“, усмихната и както винаги ме посреща с целувка по устните. Винаги съм се притеснявал от тези целувки, защото Данчо-брадата ми е първи приятел, както се казва. Ама той не е от ревнивите и малко не му пука за жената, но това е друга тема за разговор. Та, питам аз, какъв е проблемът с печката, защото именно тя бе причината за моето идване. Ленчето започна да ми обяснява разни неща, от които нищо не разбрах, но я изслушах, защото възпитаните хора винаги изслушват събеседника си. Помолих я за малко столче, което да ми е удобно за работа, избутах печката настрани до масата, а Ленчето седна на стола точно срещу мен. Кръстоса крак върху крак и започна да ми обяснява как не допекла яденето и Данчо-брадата, ревнал с цяло гърло, че студен гювеч няма да яде и в знак на протест отишъл в кварталната кръчма, поръчал си шкембе в масло  с каничка червено вино, после завторил и като се прибрал, гордо заявил, че в почивите дни се уговорил с приятели да ходят за риба. Единственото, което Ленчето успяла да го накара да се съгласи, било да ми се обади за печката.

През това време краката на Ленчето ту се отваряха, ту се кръстосваха, а аз, пребледнял, направих на два пъти късо съединение и вече не помня колко пъти ме блъсна тока. Ама търпя. Как няма да търпиш, когато  тези голи крака ти се мятат пред носа, а същевременно трябва да внимаваш в работата, която си започнал! То изкушението ме обзема и чувствам как още малко и ще се предам на лукаваго. Ама се държа здраво за печката, ама очите ми все там, в краката й.И на всичкото отгоре като се съсредоточих в обекта още повече, забелязах, че на котенцето са му обръснали козинката, ама в това не съм много сигурен, защото потта ми се стичаше в очите, а тя знаете, много щипе и нищо не можеш да видиш както трябва.

Както ви казах, на два пъти направих късо съединение. Първия път Ленчето мина между масата и мен, за да отиде и да вдигне предпазителя. Бедрата й ме докоснаха и беше цяло щастие, че не припаднах на момента, а се задържах като мъж. Страшното беше вторият път, когато пеньоарът й се закачи за някакъв болт на печката и пред мен се показаха едни невероятни бедра с част от белоснежна гръд. Под пеньоара Ленчето стоеше голичка, както майка й я родила. Тя само се усмихна, извини ми се и аз не знам защо, и отново се заметна, сякаш нищо не е станало. През това време бях на кръстопът между живота и смъртта. Сърцето ми биеше лудо. Идеше ми да я сграбча, но как да го направя, като Данчо-брадата ми е първи приятел! С какви очи после да го погледна? Не! Издържах на изкушението и продължих работата, независимо че Ленчето още един път си показа гърдите, като се наведе над мен, за да ми предложи кафе и още няколко пъти бедрата, насред които кротко си седеше бръснатото котенце.

След всички мъки печката най-после работеше и Ленчето ме изпрати по живо-по здраво с една продължителна целувка. Да си призная, тогава още повече се изкуших, ама кажете ми как да посегна на жената на  приятел? Запалих колата и тръгнах. Не помня как съм се прибрал. В главата ми се въртят крака, котета, гърди, устни. Ужас.

Качвам се по стълбите, защото аз живея на третия етаж и винаги ползвам асансьора, но по разбираеми причини този път заизкачвах стъпалата.

Главата ми пулсира, ушите ми бучат, кръвното – събрало границите, нервната система – в колапс. Нещастие! Когато стигнах, не знам как, втория етаж, изведнъж вратата се отваря и пред мен съседа.

- Тошко, къде ходиш по никакво време?

- Абе, една печка на един приятел оправях! – отвръщам му аз.

- То хубаво, ама един твой приятел ти дойде на гости. Един такъв с брада.

- Аха, сигурно Данчо-брадата е наминал към нас.

- Наминал той! Знам аз как ритмично скърца леглото ви, когато правите секс с булката.

- Какво искаш да кажеш? – подскочих аз.

- Абе, остави го този нещастник, бе! Ти като я захванеш, по половин час държиш, а той на третата минута и беше готов. И това ако е мъж!

Тя октомври 1, 2009

Любовта с тялото никога не носи такава наслада, както любовта с душата.

Тя дойде така неочаквано, въпреки че беше късна нощ.

Дългите й коси се сведоха над лицето ми и впи устни в моите. Меки и топли  като пролетен зефир те ме даряваха с щастие. Ръцете й за миг се заравяха в косите ми, а в следващия докосваха зърната ми. Усещах дъха й на пролет, на цветя, на живот. Дишаше дълбоко и гърдите й сякаш щяха да изскочат от тясното деколте.

Плъзнах ръка в него и усетих набъбналите й зърна. Беше възбудена, а още повече аз. Повдигнах роклята й и погалих бедрата. Трепереха от вълнение. Но когато докоснах и извора на живота, тя притисна с ръце главата ми към него. Беше толкова влажна, че водата се стичаше по бедрата й и намокри устните ми. Разтворените й крака сякаш искаха да ме погълнат целия. Тялото й се извиваше като змия, всичко в нея сякаш се опъваше като тетива. Изправих се, за видя това красиво лице, което дори не познавах добре. Исках да запомня този миг до края на живота си. Ръката й се плъзна в слабините ми и побързах да сваля колана, за да може да достигне до така жадуваната цел. И когато тази цел бе достижима, тя започна да го целува така жадно, че той проникваше дълбоко в нея, а тя все повече и повече се възбуждаше. Разтворих блузката и започнах да целувам гърдите й. Това я подлуди и ние се свлякохме на пода. Разтворените й крака утоляваха жаждата ми. Проникнах в нея и тялото й се изпъна назад. Ноктите й се бяха впили в мен, но аз не усещах болка. Прониквах дълго и все по-дълбоко, докато тялото й не утихна и замря. Всред извора остана само пяната от вълните.

Дълго лежахме уморени, но щастливи. После тя се облече, сбогува се с мен и излезе така тихо, както беше дошла.

Наистина бе станало късно и аз изключих компютъра.

Сметки за уреждане август 26, 2009

Ако този, когото желаеш, не иска да бъде с теб, е защото не те харесва или е верен на семейството си, за което трябва да му дължиш уважение. При всички останали случаи би ставало въпрос за елементарна простотия.

Компанията бе достигнала фазата, когато всеки говори и никой никого не слуша. Отдавна бе преминало полунощ.  По двойки  младежите се оттегляха в стаите на къщата. Понякога се чуваше ритмично скърцане, съпроводено с трогателни стонове, което караше тези, останали около масата, да се превиват от смях и да гадаят чий стон е чутия от тях. След близо час имаше опасност да се пропука гредореда на къщата и дори да се продъни, защото почти всички се бяха прибрали по стаите, а край масата бяха останали само стопанката на къщата и един младеж, който надали бе пълнолетен. Стопанката разчистваше някои по-чупливи съдове, а младежът я следеше с поглед, който подсказваше, че е на ръба на съня. Бяха се пазарили за ден-два да измажат стаите, да изкърпят с хоросан фасадата на къщата и да боядисат стаите. И като финал на работата, стопанката ги покани на гала-вечеря, в която всички момчета поканиха приятелките си, а Веско, като най-малък, бяха забравили да предупредят за това.

- Веско, ако ти се спи много, онази стая до кухнята е свободна и можеш да си легнеш.

Въпреки че Веско изпитваше неудобство да остави домакинята сама, все пак прие, че е по-благоразумно да си легне и да се наспи, отколкото да дреме над пепелника с фасове. Стопанката, около тридесет и пет годишна жена, се оказа много гостоприемна. Веско разбра само, че е свободна жена и нищо повече.

- Оправи леглото! Само да поразчистя  и аз ще дойда след малко.

Тези думи на домакинята стреснаха Веско, защото тя представляваше една огромна жена от метър и осемдесет с повече от сто килограма набита женска плът. Колкото и да беше пил, Веско изтрезня! Стресиран пред неизвестността, отначало намисли да се заключи, но вроденото му възпитание го възпря. После реши да се направи на заспал. Набързо оправи завивките, покри се  през глава и почти се разтрепери от страх. Чувстваше се като жертвено агънце, което чака края си. Какво ли щеше да се случи? Може би точно тази вечер щеше да му се сбъдне желанието и да направи секс. Никога не беше го правил, въпреки че се хвалеше с постиженията си. Но всичко това бе, за да  не му се подиграват приятелите. И докато разсъждаваше върху своето нещастие, вратата изскърца и в нея се показа огромната фигура на жената.

Веско успя да чуе как ключът превъртя, вратата се заключи, а после за негов ужас ключът бе захвърлен някъде под леглото или под стоящия до него гардероб. Тялото му трепереше от страх!

Не поглеждаше към стопанката, която въпреки огромната си фигура, може да се каже, че имаше определен чар и особено красиви очи. А тя продължаваше да се бави, сякаш подлагаше на изпитание издръжливостта на нервната му система.

Веско усети, как чаршафът се повдигна и тя бавно се настани при него. Усети голото й тяло – горещо и също треперещо, но вероятно не от страх, а от страст. Прекара ръка през тялото му и започна бавно да го гали по главата. Сякаш усетила неговата боязън, тя се стараеше по всякакъв начин да го утеши. И наистина успяваше! Треперенето постепенно се превръщаше във възбуда. Целуваше го по раменете, а бедрата й докосваха неговите. Беше му хубаво, но въпреки всичко изпитваше страх от неизвестното. Но когато ръцете й докоснаха онова съкровено място, той изведнъж избухна. Тя само се усмихна и продължи своите милувки. Разбира се, със силата на младостта Веско почти моментално затвърди позиции и дори извърна тялото си така, че да се наслаждава още повече на нежните ласки. И когато тези милувки се пренесоха там, където всеки би желал – вулканът избухна отново! В огромното тяло на жената сякаш бе събрана цялата нежност на целия свят. Само след минута той отново бе готов за подвизи. Тя прекара ръка под него и като леко перце го повдигна над себе си. С ръка насочи оръдието и то изгърмя отново! После пак, и пак! Веско не знаеше колко пъти бе успял да го направи, но накрая заспа изтощен върху гърдите на стопанката.

На сутринта се събуди от аромата на кафе, поднесено му в леглото. Тя само се усмихна и каза на всеслушание:

- Момчета, както се уговорихме, нямаме повече сметки за уреждане. Може да честитите рождения ден на Веско! Беше прекрасен! Ако се спазарим  и оборът трябва да се оправя.
Момчетата се натрупаха около него, за  да му честитят, а някои викаха: “Хареса ли ти подаръка?“

- Какъв подарък? – чудеше се той.

- Как какъв? Снощният! Решихме да не взимаме пари за работата, а да си устроим купон. Време беше и ти да станеш мъж!