Песента на чучулигата февруари 21, 2012

Любовта понякога е толкова разтърсваща, че впоследствие не оценяваме достатъчно достойнствата на тези, които наистина заслужават.  

Хубава беше Стана. Толкова хубава, че който я видеше оставяше сърцето си в скута ú и вече никога не беше същият. А тя сякаш всичко приемаше като шега. Поривите на младостта я караха да бъде весела, жизнерадостна и да не се замисля за мъжките чувства. „Малка съм още. Нека порасна и ще реша, кой ще ме вземе.“ Така отбягваше молбите на младежите и на лицето ú грейваше очарователна усмивка, която още повече заслепяваше очите на влюбените. После ще се прибере зад тежките бащини двори, а посърналите младежи с нежелание ще потеглят към домовете си.

Любовта не подмина и Митю. Още щом видя Стана и любовта пламна в сърцето му. Очите ú сякаш като светкавици пронизаха сърцето му и Митю вече не бе същият.  Другоселец беше, но това ни най-малко не охлади любовта му. Не се спираше ни денем,ни нощем, ни зиме, ни в големите есенни калища. Три часа бе от бащиният му дом до този на Стана. Ако се случеше така,  че този ден не видеше любовта си, тръгваше нощем. Гладен, уморен, без да се обади на никой потегляше в мрака. Независимо, че пътят преминаваше покрай селските гробища, независимо че понякога се случваше безлунна нощ и трябваше да върви почти пипнешком. Когато пристигнеше под прозореца ú, рядко се случваше той да свети. Ще постои под него с надежда, че ще я зърне поне за миг и после бавно ще потегли по обратния път.

Силната любов на Митю не остана незабелязана. Може би и Стана бе впечатлена от силния му характер, от стройното му тяло и безумната му любов към нея. С времето предпочиташе да бъде повече с него, отколкото с всеки друг. Започнаха да кроят  планове за бъдещето си. „Започнал съм къща да строя. С изглед към ваше село, към твоя дом. Щом стане, ще дойда да поискам ръката ти и ще живеем в новия ни дом.” А Стана се усмихваше и притискаше топлото си тяло до неговото. На прощаване ще го целуне с устни по нежни от горски мъх, а Митю щастлив ще поеме с песен към бащиния си дом.

Но любовта му трябваше да мине през още едно изпитание – войнишката служба. Пет години Митю нито за миг не спря да мисли за Стана и бъдещия им живот. Не го плашеха нито студ, нито пек,нито дългите нощи в окопите. Страхуваше се единствено за любовта на своята любима Стана. Дали ще го дочака?

Когато службата свърши и той се прибра в бащината къща, научи че любимата му отдавна се е задомила и е станала майка. Сякаш всичко в душата на Митю помръкна. Никой вече не го чу да пее и да си подсвирква с уста. Всички знаеха за неговата любов и сега го гледаха със съжаление. А той за да забрави за Стана, работеше ден и нощ. Построи къщата, независимо че бе с изглед към селото ú и заживя сам, далеч от баща, майка и братя. Вечер ще седне на стъпалата пред верандата и ще се загледа над хълмовете, които някога преодоляваше без дъх ,щастлив и влюбен. Така седеше с часове.

Един ден  по време на жътва, Митю седна на сянка под стария орех. Отпи вода и възлегна умореното си тяло,за да отпочине. Някъде пееше чучулига. Заслушан в песента ú, той не чу когато Магда приседна до него. Свила крака под себе си, момичето го гледаше без да сваля поглед от лицето му.

-Знам за Стана. Хората разправят, колко много си я обичал.

Митю не продума. Само погледна учудено момичето и отново се заслуша в песента на чучулигата.

-Знам, че любовта идва само веднъж и не би могъл да ме обичаш както нея. Но аз те обичам и това ми е достатъчно. Искам да се ожениш за мен и аз ще направя всичко, за да си щастлив.

Митю се изправи.

-Магдо, ти си полудяла. Аз съм стар за теб, а и ти си още дете. За какви женитби ми говориш. Ако те чуят родителите ти, ще те заключат в стаята ти и няма да те пуснат, дордето не изхвърлиш тези мисли от главата си.

-Те знаят всичко.

-Всичко!?

-Да, Казах им, че те обичам и ако ти се съгласиш ,аз ще се омъжа за теб.

-Казала си им това!?

-Казах им.

-И те?

-Татко каза, че си доста по-голям от мен, но си добър човек, а майка се разплака и ме прегърна, което означава, че е съгласна.

Година по-късно двамата се ожениха и Магда заживя в Митювия дом.

Добро момиче беше Магда. И работливо. Шета в къщата, подрежда и току ще погледне към Митю да го види как е. Добре ли му е? Има ли нужда от нещо? А Митю я поглеждаше крадешком и не можеше да повярва, че това малко момиче е негова жена. Сякаш Господ се шегуваше с него. Та тя дори няма оформени гърди, а се държи, като че ли цял живот къща е въртяла. Понякога му ставаше смешно, когато я виждаше как сериозно поема женските задължения, но прикриваше усмивката си, за да не я нарани.

Вечерта Митю пак ще седне пред верандата, ще запали цигара с поглед вперен над хълмовете. А тя ще му донесе едно одеало, ще го завие и ще приседне до него.

-Защо не отидеш до Стана? – попита го веднъж тя – Да я видиш. Може да ти олекне.

-Ех, Магдо, защо те взех толкова малка! Какво да правя при Стана? Глупава жено, що пращаш мъжа си по чужди жени!?

Митю прегърна булката си и най-после звънкия му смях зарадва сърцето на Магда. Никога не го бе чувала да се смее.

-Ако Стана ме обичаше, щеше да ме чака. Тя си има дом и семейство и аз си имам такова,така че никога не бих те изоставил заради нея.

-А защо все очите ти хълмовете обхождат?

-Заради спомена. Беше много красиво и хубаво, за да го забравя. Спомен. Нищо друго. Само спомен.

-И не я обичаш?

-За каква обич говориш,Магдо!? Тя беше красива, много красива, но само толкова. Бях млад и прегорях, това е. Глупаво влюбен. Легни с мен да погледаме звездите. Красиви са нали?

-Прекрасни!

-Красиви, но студени и далечни. За мен Стана е такава. Тя няма твоята всеотдайност, твоята обич, твоята топлина и твоята душа. Никога не бих те заменил за нея.  Никога!

Митю прегърна нежно жена си и тогава тя тихо му сподели:

-Ще си имаме бебе.

-Наистина ли? И защо не си ми казала до сега? И да не съм те видял повече да работиш!

-Мама каза, че трябва да работя, че да родя по-лесно.

-И майка ти ли знае?

-Само тя ,а сега и ти. Вие мъжете сте малко пъзльовци.

-Ние ли?

-Вие. Мама така каза.

-Е щом е казала… Хайде да се прибираме, че окъсняхме!

И Митьо прихвана Магда през кръста, сякаш щеше всеки момент да роди. А тя се смееше на това от цялото си сърце.

За зла участ Магда се спомина при раждането. Погребаха я в селските гробища. Хората присъствали на погребението за първи  и за последен път видяха Митю да плаче.

Направи ú огромен каменен кръст, така че да се откроява пред останалите и да стърчи над всички. Никоя жена не можеше да се сравнява с нея. Имаше я за светица и затова искаше кръста й да бъде над всички други.

И после настанаха тъжни и самотни години, пропити с мъка и жал.

Митю все така седеше до късни доби на верандата, но погледът му никога вече не прескачаше хълмовете, а оставаше долу в ниското, където се белееше кръста на неговата Магда.

Плагиат февруари 16, 2012

Дарбата се предава с душата и понякога е достатъчно съвсем малко, за да си припомним това, което сме знаели преди.

Навън се развиделяваше. Цяла нощ четеше разказите. Един след друг. Не спираше. Съществото му сякаш се бе вкаменило от притеснение и ужас. Осем от десетте разказа почти приличаха на тези, които самият той бе съчинил само преди година. Не, никой не се шегуваше с него, защото книгата беше стара. Видимо стара. Издателство от преди близо век. Но как е възможно!? Та той никога не бе чувал за този писател?

Видя изхвърлен вързоп със стари книги край казаните с боклук и без ни най-малко да се смути той ги прибра миналия ден. Имаше чувството, че спасява книгите от унищожение. Не се срамуваше от това. Напротив. Изпитваше някакво удовлетворение от тяхното запазване. Винаги е знаел, че в книгата се съхранява част от душата на автора. Започна да ги разглежда и първата, която сложи на нощното си шкафче, за да прочете, бе тази съдбовна книга.

Стана. Запали цигара, а в главата му хиляди въпроси без отговор. „Осем от десет. Ако някой прочете този автор и моята книга, то той ще ме помисли за плагиат. А аз не съм. Не съм чувал никога за този автор, а и нищо не съм прочел от него, така че да запомня осем от десетте му разказа и да ги пренапиша.“

Затвори прозореца. Градският шум го подразни. Ще трябва да събере тиража на своята книга от книжарниците и да я унищожи. Целият му труд ще трябва да изчезне. Мисълта, че може да бъде наречен „плагиат“ го хвърляше в паника. Представяше си как по телевизията със задоволство го унижават и обиждат. Не, не трябва да допусне това. Ще я унищожи и повече никога няма да пише. Какво от това, че го имат за майстор на перото и очакват с нетърпение следващата му книга. Плагиат. Ужас!

Запали още една цигара. Направи си кафе и излезе на верандата. Искаше му се да изкрещи: „Аз не съм плагиатствал! Сам ги съчиних! И никога не съм чел тази книга! Дори автора не съм го чувал!“ Стори му се, че някой се разсмя, сякаш е чул мислите му. Прибра се в стаята и седна на стола съкрушен. Трябваше да се успокои. Трябваше да действа мъдро и спокойно. Но как!?

Отиде до нощното шкафче и взе книгата в ръка. Разглеждаше я и търсеше някаква надежда за своето спасение. Да, идеите бяха същите, но авторът бе много словоохотлив, обстоятелствен. Понякога финала му бе скучен и безсмислен. Пишеше за личности от своето време, от които надали някой ще се заинтересува сега. За събития, които отдавна бяха забравени. В разказите му имаше малко мъдрост и много думи. Писател от средно ниво. Никога не четеше рецензиите. Този път бе задължително. Очите му следваха редовете един след друг. Нищо особено. Живот като живот. Почти щеше да я затвори, когато на последните редове нещо го смути. А там пишеше: „Авторът завършва трагично своя жизнен път. Обвинен в плагиатство, той слага край на живота си само на….“
Тогава разбра всичко. Авторът, когото бе чел цяла нощ, е бил самият той преди век. И най – вероятно и онзи, от когото се е смятало, че е плагиатствал тогава.Изясниха му се още много неща. Сега вече знаеше защо идеите на разказите му се създаваха главно в уж безсънните нощи. Може би полетът на душата му го е пренасяла във времето, когато ги е създал. Или може би това бе някакво припомняне, което реалността не му позволяваше да го направи. Съзнаваше, че никой няма да му повярва ако изрази това си мнение, но това ни най-малко го интересуваше. Вече имаше други цели. Трябваше да открие какъв е бил в предишните си животи, от които вече знаеше два и доколко се е развил като личност.

Заспиваше щастлив. Бе станал по-добър писател от преди, но дали бе по-добър човек ,щяха да покажат изследванията му върху самия себе си.

Изпепеляваща любов февруари 8, 2012

Любовта на жената винаги преминава в други измерения.

Само един труженик знае какво неземно щастие е краят на работната седмица. Палиш колата и по най-бързия начин се прибираш у дома. Хвърляш се в банята и от там се провикваш на жената да сложи салатата и да изтича до магазина за още бира. В банята отначало тихо , но след като премисляш дълбоко, че изобщо не трябва да ти пука от съседите, пропяваш с най-фалшивите тонове, които може да се изтръгнат от гърдите ти. После изведнъж спираш и се замисляш: как е възможно да пееш толкова фалшиво, когато само преди десетина години дори и Великият Павароти не можеше да се мери с теб. Решаваш да се избършеш, но хавлията не е в банята. Провикваш се на жената: „Венчеее, донеси хавлиятааа!“ Но Венчето е за бира. Винаги е така: когато имаш най-много нужда от жена си – тя все я няма. Взимаш Съдбата в свои ръце и по чехли шляпаш до гардероба в спалнята. В гардероба има всичко но не и хавлии. И докато търсиш,Венчето се прибира и те сварва гол – голеничьк . Усмихва ти се лукаво. Ти се обръщащ и показваш достойнството, а тя невинно те пита: „Какво си се разшляпал с тези мокри чехли! Виж направил си всичко във вода!“ Ти се приближаваш бавно и плавно към нея, но тя ти подхвърля хавлията и се врътва към кухнята за да направи салатата. Обещаваш си, че тази нощ няма да ú се размине. Обличаш се и се проскаш пред телевизора в очакване на аперитива.

Това е щастие. Два дни активен мързел с планове за секс и футбол.

В този ред на мисли летя с колата по булеварда към къщи, когато изведнъж забелязвам как една жена маха с ръка на преминаващите коли да спрат. „Бърза за някъде щом маха на всички. Явно нещо е станало. И аз съм натам, ама хич не ми се спира. Кой знае какво ú се е случило. Не ми се разваля спокойствието.“ Казах си го и рязко спрях. Християнското милосърдие в мен не само проговори, ами направо изкрещя: Мазен егоист, искаш ли и на теб да ти се случи същото: да търсиш помощ и никой да не откликва на призива ти!“ Тъкмо излизам от колата, за да поканя жената в нея и тя ми вика отвътре:

-Тук съм! Какво гледате още! По-бързо!

Настъпвам газта и питам:

-Къде!

-Гарата. Любовта ми се прибира и ще закъснея да го посрещна.

Помислих си, че малко се отклонявам, но в името на любовта ще изхарча още някой литър бензин.

-Красив ли е? – питам глупаво аз.

-Красив ли!? Няма по-красив от него. Той е прекрасен. Питате ли как съм спала сама две седмици докато го няма. Колко сълзи съм проляла. Първите два дни нищо не съм хапнала от мъка.

-За пръв път ли се разделяте? – прекъснах я аз.

-Да, за първи път. Добре, че беше сестра ми. Иначе щях да отида при него.

-Навярно щеше да бъде глупаво.

-И тя това каза. Ама тези светофари ,като видят кола и светват червено. Имам чувството, че някой нарочно прави така. Две седмици не можах да се успокоя и броях не дните, а часовете до неговото пристигане.

-Ще се ожените ли за него?

-Ех, ако можех! Приближете по-близо до перона, ако обичате!

Завъртях волана и почти щях да нахълтам в гарата, ако жената не беше отворила вратата по време на маневрата. Забих спирачки.

-Някой пречи ли ви!? След тази командировка може би ще ви предложи брак.  - Макар възмутен от този тип, реших да ú вдъхна някаква надежда.

-Ама за какъв брак говорите? Каква командировка? Сина ми се прибира от зелено училище. Благодаря ви, че ми помогнахте!

И жената изчезна сред тълпата.

Марионетка1 февруари 6, 2012

^{Истинският приятел се познава по това, че ти вярва безрезервно,без значение от мнението на останалите.}

 

 

 

Бавно затвори книгата с очи вперени в нищото. Остави я на нощното шкафче, надигна се и седна на леглото.

-Господи, какво съм направил!- промълви ужасен.

-Петко, какво става? – попита разбудилата  се негова половинка. – Загаси вече тази лампа! Късно е. Утре си на работа. Стига си чел!

Мъжът загаси светлината и в тъмното се отправи към хола. Включи компютъра и посегна към цигарите.

-Защо не спиш?

-Да спя ли!? Ти прочете ли разказа „Марионетка”?

-Разбира се. Нали първо аз я прочетох.

-И не ти направи никакво впечатление?

-В смисъл?

-В този разказ се говори за мен.

-Да бе! Това, че героят е с твоето име и …вече разказа бил писан за него. Не ме разсмивай.

-Не е смешно! Никак дори!  Четеш книгите като реклама за козметична серия. Дори  споменаването му, че се занимавам с търговия на декоративни рибки, не ти е направило впечатление?

-Признавам си, че това не си го спомням.

-Предполагам, че е знаел какво ще се случи и го е пресъздал в разказ.

-Стига бе Петко! Плашиш ме!

-Не съм ти разказвал цялата история, защото мислех, че не съм направил нещо значимо, но сега…

-Плашиш ме с твоите недомлъвки. Разкажи ми , моля те!

-За мен историята започна преди два дни.Синът му дойде у нас и ми каза, че Лазар преди месец е получил исхемичен инсулт .Стана ми много мъчно за него. Умен човек и добър приятел беше. Казал му непременно да ме потърси и да ми каже, че непременно иска да отида на свиждане. Не ми е приятно да ходя по болниците, макар и на свиждане, но обещах на момчето и отидох. Взех малко плодове и сокове, за да не съм с празни ръце. Намерих го легнал в болничното легло, почти неподвижен. Поразпита ме за децата, за теб и работата ми. Говореше бавно и едва разбирах думите му. Следях устните, за да не пропусна нещо. Не помня как, но се изтървах, че не съм прочел още книгата му, но след като ти я прочетеш, веднага ще я започна и аз. Той отвърна, че нищо не е случайно. Не го разбрах какво искаше да каже, но се усмихнах сконфузено. После ми заръча да намеря един астронотус² ,да го разрежа внимателно,да изкарам течността от жлъчката със спринцовка, да я сложа в шишенце и да му го донеса. Каза ми ,че цената е без значение и ще каже на сина си да ми заплати колкото трябва. Попитах го за какво му е тази жлъчка, а той ми отговори, че има рани по гърба от лежането и някаква санитарка му казала, че от тази жлъчна течност раните минавали за седмица. Учудих се на тази просветена санитарка, но си премълчах и му обещах да изпълня всичко както ми е казал. След два дни му занесох шишенцето. Видях радостта в очите му. Благодари ми и каза, че като отиде при Господ, ще каже най-добри думи за мен и ще направи всичко за да ми осигури едно местенце в бара до плажната ивица, за да се наслаждавам на загорелите мацки.

-Любовчия си беше Лазар. Бог да го прости!

-Приех думите му като черен хумор и му пожелах бързо оздравяване. Преди да си тръгна ми каза, че щели да го местят в друга болница и когато това стане ще ме осведоми чрез сина си. По-късно разбрах, че е починал.

-Признавам, че всичко съвпада с разказа, но когато го четох не правех никаква връзка, защото не знаех, че си ходил на свиждане.

-Помниш ли как умира в разказа?-попита Петко.

-Два дни по – късно той моли санитарката да отвори широко прозореца, че му е задушно. Когато тя го отваря и излиза от стаята, изкарва шишенцето, изпива течността и го захвърля навън.

-Два дни по-късно,разбираш ли?А защо? За да няма улики срещу мен. Премислил е всичко. Иска да се отвори прозореца. Защо? За да изхвърли шишенцето и никой да не узнае причината за неговата смърт.

-Искаш да кажеш, че се е самоубил?

-Точно така. И аз съм бил помощникът му. Марионетка!!!

-Боже!-потръпна жената.

-Виж какво пише в нета : „Приемът на жлъчка от астронотус-орално води до масивен инфаркт, без медицината да е в състояние да открие причината за това.“

-И мислиш, че той е описал предварително своята смърт?

-Ако намерим шишенцето, означава че е така.

-От къде ще знае, че ще получи инфаркт?

-Имал го е като вероятност. Все пак 60 % от населението на земята умира от тази болест. Планът му е бил предварително съставен.

-Но защо го е написал в разказ и ти е подарил книгата? Нали щеше да го прочетеш.

-Той и затова ме разпитваше, за да разбере дали съм го прочел. Може  да е имал и други планове, за да не е в тежест на хората при такова обстоятелство на нещата.

Същата сутрин двамата намериха шишенцето под прозореца на болничната стая .

-Да го вземем и да го изхвърлим някъде, че току виж и друг е прочел разказа. Като нищо ще ме приберат. И тогава ще стане страшно.

-И в затвора може да те вкарат.

-Без да съм направил нищо с умисъл.

-Ще ти нося цигари.

-Ти си дръж устата затворена, че астронотусите се продават навсякъде!

1 . Марионетка – Човек, който действа изцяло по чужда воля

2 . Астронотус -  /Astronotus ocellatus/ –   Южноамериканска риба от рода на Цихлидите, достигаща до 35 см.