С възрастта, човек открива ценностите не в Цивилизоваността, а в Природата.
-Ето, това е улицата. На тази снимка се вижда и небостъргача, където ще работя. На осемнадесетия етаж. А това е Статуята на Свободата. Виж през нощта колко е красиво! Рекламите на нощните заведения светят от всички страни и те приканват да купонясваш до зори. Колите огромни и красиви. И народ… Какво? Не се ли радваш, че ще работя там?
-Радвам се, разбира се! - измънка умислено дядото.
-Тъжно ти е, че твоята внучка заминава и няма да можеш да си я виждаш цяло лято, нали?
-Така е. Ще тъгувам за теб.
-Стига де! Аз ще ти пращам всяка седмица по една картичка и по телефона ще ти се обаждам. А когато се устроя и теб ще взема заедно с майка.
-А, не! Това няма да стане!
-Ще стане. Обещавам ти!
-Не е за мен, момичето ми!
-Защо!?
-Защо ли!? Мен не могат да ме впечатлят нито високите бетонови здания, нито блестящите реклами, нито хубавите коли. Дори се притеснявам за теб.
-За мен!?
-На тези снимки не видях дървета по улиците. А без дървета няма птичи песни. Навсякъде навярно е шум от коли и хора. Как се живее така!?
-Свиква се. Всеки уикенд хората излизат на пикник. Правят си барбекю сред природата и си отпочиват.
-…и по американски си взела да говориш вече! Аз няма да отида в такъв град да живея, момичето ми. Стар съм вече за промяна, а и предпочитам да изляза на двора, да слушам песента на птичките, да се събуждам от кукуригането на петлето, да се наслаждавам на горичката отсреща, да бера гъбки и билки, да си откъсвам доматче от собствената си градинка и да заспивам от шума на листата на брезата в двора до прозореца. Ти отивай и се радвай на живота, както аз се радвам на своя.
След час дядото и внучката се разделиха с едно тягостно усещане от неразбрани ценности.
