Човек се радва на доброто си дело, независимо че хората понякога приемат Доброто като даденост.
-Бай Асен, пак наднича от двора. Какво толкова гледа на тази спирка!? Чакат си хората, а той все да види, да не изпусне нещо!
-Димо, когато не ти са ясни някои работи, не говори празни думи! Знаеш, че бай Асен нито клюкарства, нито се занимава с чуждите работи.
- Тогава, какво все наднича от оградата!? Чакат си хората автобуса, а той…
-Спри да дърдориш! Помниш ли преди години, че се молихме на кмета, пейка да направят на спирката и навес, че хората да седнат, когато чакат автобуса и да се приютят някъде кога вали дъжд.
-Е, и!? Нали направи!
-Направил той…грънци! Бай Асен ги направи.
-Така ли? А аз си мислех…
-Димо, мисленето, комай, не ти се отдава! Сега бай Асен не гледа хората, които чакат. Изобщо, не се интересува от това. Той се радва на труда, който е положил. Радва се да вижда хора, седнали на неговата пейка и как се крият от дъжда под неговия навес. Разбра ли, сега!?
-Разбирам, много добре разбирам. Тази пейка дето я е направил, е да се радва самия той, а не за хора. Малко егоистично излиза.
-Егоистично ли!? Че направи и ти една, за да се радваш!
-Мани тази работа! Аз да не съм егоист като него!?
