Трудът на всеки, който работи това, което не му е призвание, е напразен.
Поменът беше към своят край. Насядалите около масата, позабравили причината, за което са се събрали, говореха на висок тон. Обилното ядене и лютата ракия смекчиха тъгата им, а и дядо Стоил, когото погребаха само преди няколко часа, бе на преклонна възраст и смъртта му не беше нещо неочаквано. Добър старец беше, трудолюбив и обичан от всички. Животът му премина в грижи за другите и непосилна кърска работа, за да изхрани семейството си. А под семейство, дядо Стоил разбираше не само своето, но и това на децата, и на внуци, и на съседи, и на непознати дори. Прасета ще гледа, за да има месо през зимата.Крава ще му мучи в обора, за да има мляко, сирене и кашкавал. Кокошчици ще се навират н краката му и ще го радват с прясно снесени яйца. За градината ще се грижи, та плодове и компоти да направи. Ето, такъв бе дядо Стоил. Все в грижи за другите. И не се оплакваше. Сякаш със своето себераздаване, намираше смисъл да живее. И живя дълго. Всички смятаха, че си отиде щастлив от този свят и бяха сигурни, че Господ ще го приеме при себе си с най-голяма радост.
-Какво!? – Изведнъж изгърмя гласът на Петко, синът на Бай Стоил. Изправи се и с все сила стовари юмрука си върху носа на стоящия от отсрещната страна на масата поп Лазар. Попът се катурна от стола и падна на пода. Жените се разпищяха, а Петко заобиколи масата, хвана отчето за расото и го помъкна към вратата. Мъкнеше сто и няколко килограмово тяло, сякаш в ръката си държеше пиле. Остави попа насред улицата, с разкървавено лице, след това се върна, взе килимявката му и я хвърли до него. Затвори вратата след себе си, обърна се към останалите, които го гледаха с отворени очи и уста от ужас, и каза:
-Сядайте!
Страшен бе Стоиловият син, когато се разгневи. Огромното му тяло и страшната му сила респектираха и държаха на разстояние тези, които го познаваха. Но душата му бе нежна и добра. От него лъхаше спокойствие и доброта, и изблик на такъв гняв означаваше, че нещо сериозно е накърнило душата му.
Всички се подчиниха на думите му и седнаха по местата си. Дълго мълчаха. Очакваха, че Петко сам ще каже какво са си рекли накриво, но той продължаваше да мълчи. Лицето му издаваше все още незастинал гняв. Чакаха го да се успокои, за да разберат причината за този срам. Цялото село сега щеше да говори за това, а и попът едва ли щеше да остане безразличен към случилото се. Как щяха да го молят за нещо, ако се наложи!? Сватби, погребения, венчавки, кръщенета, всичко ставаше с благословията на попа. А сега!? Дълго мълчеше Петко. От време на време приглаждаше побелелите си коси и надигаше чашката с ракийка. Виждаше се, че е трезвен. Такъв човек с по-малко от литър не се напива, макар че минаваше вече шестдесетте. Притеснена от действията на Петко, жена му реши да види какво е станало с попа, но той я погледна гневно:
-Тодоро, я си излязла да му помагаш на онова мекере, я съм ти чупил ръцете!
Жена му закри лицето си с ръце, за да не видят другите, че плаче и бързо се прибра в другата стая. До днес, от него такива думи никога не бе слушала, нито й бе посягал. Щастлива бе с Петко. Гледаше я и се грижеше за нея четиридесет години, а сега…
Дългото мълчание изведнъж се прекъсна от Петковия син:
-Ама как се търкулна попа, като топка. – И започна да се смее с глас.
Петко го погледна и като видя ухилената физиономия на сина си и той започна да се смее. Останалите също прихнаха да се смеят, заразени от техния.
-Помен правим! – обади се някой. - Грехота е!
-Няма грях! – отговори Петко.
-Как така няма!? Какви ги говориш бе, Петко!? –обади се майка му.
-Така е според попа. Нямало според него Господ, нито Рай, нито Ад. Всичко било тук, на земята. Каквото си сторил, няма изкупление.
-Ама това думи на попа ли са!? – недоумяваше тя.
-Аз и затова го цапардосах.
Отново настана тишина. Премисляха думите на попа и случилото се.
-Че той бил голям грешник! – обади се жена му, която се бе върнала от стаята.
-Грешник я! Аз го викам, за да изпратя баща ми до Господ, а той ще ме убеждава, че е без значение колко си бил добър. Баща ми се раздаваше на близки и чужди, на мравята път сторваше, а попа, с Хитлер ще го приравнява!
-Ама хубаво го цапардоса! –обади се синът му и отново се заля от смях.
-А аз ще ходя да му помагам на този богохулник! – обади се Тодора и прегърна Петко като го замилва по косите.
